Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (63)

LXII глава
Жизненият ми път, огрян от светлина

Наближи Коледа, бях се върнал в отечеството си преди повече от два месеца. Виждах се често с Агнеса. Колкото и големи да бяха насърченията, които получавах отвред, колкото и жарки да бяха чувствата и усилията, които те будеха в мен, нейната най-слаба похвала ми струваше повече от всичко друго.

Най-малко веднъж седмично, а понякога по-често отивах на кон в Кентърбъри и прекарвах там вечерта. Обикновено през нощта се прибирах в Дувър, тъй като бях непрестанно преследван от мъчително усещане — най-тежко, когато я напущах — и затова предпочитах да яздя, отколкото да се връщам с мислите си към миналото, да лежа в постелята и да се терзая с безплодни съжаления или в тягостни сънища. Често пъти прекарвах в яздене по-голямата част на много тежки и тъжни нощи, като съживявах мислите, които ме бяха занимавали през дългото ми отсъствие.

Всъщност бих изразил по-точно истината, ако кажа, че по-скоро слушах ехото на тези мисли. Те ми говореха отдалеч. Бях ги отдалечил от себе си и бях приел неизбежната си участ. Когато четях на Агнеса написаното от мен, когато виждах заслушаното й лице, когато думите ми я караха да се смее или да плаче и когато тя с жар говореше за героите и произшествията на въображаемия свят, в който живеех — мислех си тогава каква би могла да бъде съдбата ми, но само си мислех това, също както си бях мислил, след като се бях оженил за Дора, каква бих желал да бъде жена ми.

Чувствувах, че мой дълг към Агнеса е да не злоупотребявам със сестринската й любов към мен. Нямах право да се оплаквам и да роптая срещу участта, която сам си бях избрал. Но я обичах и за да се утеша, рисувах си далечния утрешен ден, когато ще мога без угризение на съвестта да й го призная и да и кажа: „Агнеса, ето какво преживях, когато се върнах от чужбина; сега съм вече стар и никого не съм обичал подир теб!“

Самата тя оставаше непроменена. Продължаваше да бъде към мен такава, каквато си беше винаги.

От вечерта на завръщането ми по този въпрос между мен и леля съществуваше нещо, което не мога да нарека натегнатост, но като че ли по взаимно съгласие и двамата мислехме за това, но не изказвахме мислите си с думи. Когато според стария си обичай седяхме вечер край огъня, това усещане често ни обхващаше. И за нас то беше така ясно, сякаш откровено си го бяхме споделили. Но и двамата мълчахме. Бях уверен, че онази вечер тя бе прочела изцяло или отчасти мислите ми и много добре схващаше защо не ти бях изрекъл гласно.

Коледа наближаваше, а Агнеса още не ми бе открила сърдечната си тайна. В мен се събуди подозрението, че може би е доловила истинските ми чувства и това я кара да не ми говори за собствените си преживявания, за да не ми причинява болка. Тази мисъл много ме подтискаше. Ако беше така, жертвата ми бе напразна, най-очевидното ми задължение към нея оставаше неизпълнено и значи вършех това, което всячески се стараех да избягна. Реших, че трябва да сложа край на всички съмнения и ако действително съществува помежду ни някаква преграда, да я съборя със смела ръка.

Беше студен, остър, зимен ден. Как добре си го спомням! Преди няколко часа бе валял сняг и сега лежеше замръзнал върху земята. Гледах от прозореца си морето, над което бушуваше суровият северен вятър. Мислех си как беше духал той над снежните планински пустини в Швейцария, недостъпни за човешки крак, и се чудех дали те са по-самотни, или безлюдният океан.

— Ще яздиш ли днес, Трот? — каза леля, като подаде глава от, вратата.

— Да — отвърнах аз. — Отивам в Кентърбъри. Денят е подходящ за яздене.

— Дано и конят ти да мисли така — каза леля, — но сега той е навел глава и ушите му са тъй увиснали, докато стои до портата, сякаш му се струва, че конюшнята е за предпочитане.

Трябва да отбележа, че леля позволяваше на коня ми да тъпче забранената моравка, макар и да бе непреклонна срещу магаретата.

— Скоро ще се ободри — казах аз.

— Язденето ще бъде от полза поне за господаря му — забеляза леля, като хвърли поглед към листовете хартия върху масата ми. — Дете, дете, много часове прекарваш тук! Когато четях книги, никога не ми е хрумвало колко труд се изисква да се напишат.

— Понякога се изисква труд и да се четат — отвърнах аз. — А колкото до писането им, и то си има своите привлекателни страни, лельо.

— А, така значи! Разбирам какво искаш да кажеш: честолюбие, жажда за похвала, съчувствие и навярно още много други неща. Е, добре! На добър час!

— Знаеш ли нещо ново относно Агнесината любов, за която ми беше загатнала веднъж? — запитах аз, застанал спокойно пред нея. (Тя беше седнала в креслото ми, след като ме бе потупала по рамото.)

Тя ме погледна право в лицето, преди да отговори:

— Струва ми се, че знам, Трот.

— Догадките ти потвърдиха ли се?

— Мисля, че да, Трот.

Тя ме гледаше така съсредоточено и в погледа й се четеше такава жалост, безпокойство и нерешителност, че трябваше да положа най-големи усилия да се покажа весел.

— А освен това, Трот…

— Да, лельо?

— Мисля, че Агнеса ще се омъжва.

— Господ да я благослови! — казах весело аз.

— Господ да я благослови! — повтори и леля. — А също и съпруга й!

Присъединих се към това пожелание, разделих се с леля, слязох бодро долу, яхнах коня и тръгнах. Сега имах още по-голямо основание да направя това, което бях намислил.

Как добре си спомням тази зимна разходка! Спомням си заледените снежинки, които вятърът вдигаше от сухата трева и навяваше върху лицето ми; звънкото потрепване на конските копита сякаш в такт на някаква мелодия; замръзналата земя; снежните преспи, леко раздухвани от вятъра; димящата каруца със старо сено, спряла на върха на хълма, за да си отдъхнат конете, подрънкващи приятно със звънците си; побелелите склонове на отсрещните хълмове, откроени на тъмното небе, сякаш изрисувани върху огромна плоча!

Заварих Агнеса сама. Малките й ученички си бяха отишли по домовете и тя седеше край огъня и четеше. Когато ме видя да влизам, сложи настрана книгата си и като ме приветствува, както обикновено, взе си кошничката с ръкоделието и седна в нишата на един от старомодните прозорци.

Седнах до нея на вътрешния перваз на прозореца и заговорихме за книгата ми, за това, кога ще я свърша, и за напредъка, който бях направил по отношение на нея, след като се бяхме видели последния път. Агнеса беше много весела и смеешком ми предрече, че скоро славата ми ще й попречи да ми говори по тези въпроси.

— Както виждаш, аз добре използвам настоящите моменти, за да ти говоря за произведенията ти, докато все още мога — каза тя.

Гледах красивото й лице, наклонено над работата й, и като вдигна кротките си ясни очи, тя забеляза, че съм я загледал.

— Много си замислен днес, Тротууд.

— Агнеса, да ти кажа ли защо? Тъкмо за това съм дошъл.

Тя остави ръкоделието си, както правеше, когато сериозно разисквахме нещо, и ми отдаде цялото си внимание.

— Скъпа ми Агнеса, съмняваш ли се във верността на приятелството ми към теб?

— Не! — отвърна тя с учуден поглед.

— Съмняваш ли се, че и сега съм това, което съм бил винаги към теб?

— Не! — отвърна тя както по-рано.

— Спомняш ли си какво се мъчех да ти кажа, когато се завърнах от чужбина, как исках да изразя дълбоката благодарност, която изпитвам към теб, скъпа ми Агнеса?

— Спомням си много добре — отвърна ласкаво тя.

— Ти имаш някаква тайна — казах аз. — Сподели я с мен, Агнеса.

Тя сведе очи и потрепера.

— Не бих могъл да не доловя, дори и ако не бях чул — макар и не от твоите устни, Агнеса, което ми се струва така чудно, — че има някой, когото си дарила със съкровището на любовта си. Не крий от мен онова, което така тясно е свързано с щастието ти! Ако ми вярваш тъй, както казваш и както знам, че можеш, нека ти бъда брат, приятел, сега повече, отколкото всеки друг път!

С умоляващ, почти укоряващ поглед тя стана от прозореца и направи няколко бързи крачки, сякаш без да знае къде, сетне покри с ръце лицето си и така заплака, че сърцето ми се късаше.

И въпреки това сълзите й събудиха някакво обещание в мен. Без да знам защо, ги свързах с кротката тъжна усмивка, така дълбоко запечатана в паметта ми, и ме изпълниха по-скоро с надежда, отколкото със страх или мъка.

— Агнеса! Сестрице! Скъпа! Какво съм сторил?

— Остави ме да си отида, Тротууд. Не съм добре. Не съм на себе си. Ще ти кажа всичко по-нататък — друг път. Ще ти пиша. Не ми говори сега. Недей! Недей!

Поисках да си спомня какво бе казала тя, когато й говорех онази вечер за несподелените й чувства. Сякаш за миг трябваше да претърся цял един свят.

— Агнеса, не мога да понасям да те виждам така и да мисля, че аз съм причината на сълзите ти. Мило мое момиче, ти си ми по-скъпа от всичко в живота. Ако си нещастна, нека и аз да споделя нещастието ти. Ако се нуждаеш от помощ или от съвет, нека се опитам да ти ги дам. Ако някакъв товар е притиснал сърцето ти, нека се помъча да го премахна. За кого живея сега, Агнеса, ако не за теб?

— О, пощади ме! Аз не съм на себе си! Друг път! — това бяха едничките думи, които можах да доловя.

Някакъв себичен подтик ли ме караше да говоря? Дали пък имах някаква искрица надежда, дали не ми се разкриваше нещо, за което не смеех дори да помисля?

— Трябва да ти кажа още нещо. Не мога да те оставя да ме напуснеш така! За бога, Агнеса, нека не правим сега грешка след всички тези години и след всичко, което дойде и си отиде с тях! Трябва да говоря открито. Ако съществува в теб дори и най-бегла мисъл, че мога да завиждам на щастието, което си в състояние да дадеш; че не мога да отстъпя мястото си на някой по-скъп за теб защитник, когото сама ти си избрала; че не мога отдалеч да се радвам на щастието ти — отхвърли тези съмнения, защото не ги заслужавам! Аз не съм страдал съвсем напразно. Това, което си ме научила, не е отишло напусто. В чувствата ми към теб няма никаква себичност.

Тя се беше успокоила. След малко обърна бледото си лице към мен и каза с нисък глас, сподавен, но много ясен:

— Длъжна съм, Тротууд, поради чистото ти приятелство, в което никога не съм се съмнявала, да ти кажа, че грешиш. Това е всичко. Ако някога, през всички тези години, съм се нуждаела от съвет или помощ, аз съм ги получавала. Ако понякога съм бивала нещастна, горестта ми е преминавала. Ако някакъв товар е тежал на сърцето ми, олеквало ми е. Ако имам някаква тайна, тя не е нова; и не е това, което предполагаш. Не мога да я открия, нито пък да я споделя. Тя е моя от дълго време и моя трябва да си остане.

— Агнеса! Постой! Само една минутка!

Тя беше тръгнала да си излиза, обаче я задържах. Обхванах с ръка кръста й. „През всички тези години!“ „Тайната ми не е нова!“ Нови мисли и надежди нахлуваха в съзнанието ми и всичките багри на живота ми се променяха.

— Скъпа ми Агнеса! Така те почитам и уважавам! Така предано те обичам! Когато дойдох днес тук, мислех си, че нищо не ще изтръгне това признание от мен. Мислех си, че ще го тая в гърдите си през целия ни живот, докато остареем. Но, Агнеса, ако имам някаква току-що разцъфнала надежда, че някога бих могъл да те нарека нещо повече от сестра, нещо съвсем различно от сестра…

Сълзите й капеха бързо, но не бяха като онези, които бе ронила преди малко, и видях, че надеждата ми просветва в тях.

— Агнеса! Моя ръководна звезда и подкрепа! Ако бе мислила повече за себе си и по-малко за мен, когато растяхме заедно, струва ми се, че момчешкото ми въображение никога нямаше да се отдели от теб. Но ти беше толкова по-добра от мен, така охотно се вслушваше в разказите за юношеските ми увлечения и разочарования, че да ти се доверявам и да разчитам за всичко на теб, ми стана втора природа. И заради това любовта, която винаги съм изпитвал към теб, беше за известно време заглушена!

Тя все още плачеше, но не от мъка, а от щастие! Бях я прегърнал така, както никога досега и както никога не мислех, че ще я прегърна!

— Когато обичах Дора — нежно — ти най-добре знаеш това, Агнеса… — започнах аз.

— Да! — с жар възкликна тя. — И се радвах, че беше така!

— Когато я обичах — дори и тогава любовта ми би била непълна без твоето съчувствие. То правеше любовта ми по-съвършена. И когато я загубих, Агнеса, какво бих бил без теб!

По-здраво я държах в ръцете си, по-близко до, сърцето си. Треперещата й ръка беше на рамото ми, а прекрасните й очи светеха към моите през сълзите й!

— Когато заминах в чужбина, Агнеса, аз те обичах. Стоях там и те обичах. Върнах се и пак те обичам!

И сега се помъчих да й разкрия борбата, която бях преживял, и решението, до което бях стигнал. Опитах се да й разкрия напълно душата си, как се надявах, че съм опознал по-добре себе си и нея; как се примирих с това, което това познаване ми налагаше, и как бях дошъл дори днес да й докажа, че я обичам само като сестра и приятелка. Ако ме обичаш така, казах й аз, че да ме вземеш за съпруг — това ще бъде не поради някаква моя заслуга, а само за това, че вярно те обичам и че страданието, в което узря моята любов, я направи такава, каквато е. Виждам как през твоите очи духът на моята дете-съпруга ме поглежда и казва, че така трябва да бъде. Чрез теб споменът за малкото Цветче, така рано повехнало, ми става още по-скъп!

— Сега съм тъй блажена, Тротууд, сърцето ми е така преизпълнено с щастие, но има едно нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво, любима?

Тя сложи нежните си ръце върху раменете ми и ме погледна кротко в лицето.

— Досещаш ли се какво?

— Боя се дори да го изрека. Кажи ми го, скъпа моя.

— Обичала съм те през целия си живот!

Ах, колко щастливи бяхме и двамата! Ронехме сълзи не поради изпитанията (и колко по-големи бяха нейните), които ни бяха довели до това щастие, а от радост, че вече нищо няма да ни разделя!

Разхождахме се по полето тази зимна вечер и блаженият покой, който ни бе изпълнил, сякаш се носеше и в мразовития въздух. Ранните звезди се появиха, докато все още се помайвахме навън, и като ги гледахме, благодаряхме на бога, че ни е довел до този покой.

Вечерта, когато луната грееше, и двамата застанахме в нишата на същия старомоден прозорец, Агнеса вдигна към нея кротките си очи, а моят поглед проследи нейния. И тогава пред въображението ми се простря дълъг път; видях да се тътри едно изморено, парцаливо момче, изоставено и занемарено, което обаче беше стигнало толкова далеч, че сега можеше да нарече свое сърцето, което туптеше до неговото.

Беше почти време за вечеря, когато на следния ден се появихме пред леля. Пеготи ни каза, че била горе, в кабинета ми — за нея беше гордост да го поддържа в порядък за мен. Намерихме я там, седнала с очилата си пред огъня.

— Боже мой! — възкликна тя, взирайки се в полумрака. — Кого водиш със себе си?

— Агнеса — казах аз.

Тъй като бяхме решили отначало да не казваме нищо, леля беше доста обезпокоена. Когато произнесох Агнесиното име, тя ми хвърли изпълнен с надежда поглед, но като видя, че изглеждам както обикновено, свали си отчаяно очилата и потърка с тях носа си.

Въпреки това тя поздрави сърдечно Агнеса и скоро слязохме в осветената гостна да вечеряме. Леля сложи очилата си два-три пъти, за да ме погледне отново, обаче веднага ги сваляше разочарована и потъркваше с тях носа си за най-голямо безпокойство на мистър Дик, който знаеше, че това е лош признак.

— Между другото, лельо — казах след вечеря — говорих с Агнеса за онова, което тя ти беше казала.

— Направил си грешка, Трот — отвърна тя, като поруменя. — Значи наруши обещанието си.

— Надявам се, че не си ядосана, лельо. Уверен съм, че няма да ми се сърдиш, когато научиш, че Агнеса не е нещастна в любовта си.

— Глупости и безсмислици! — каза леля.

Тъй като виждах, че е ядосана, реших накрая да пресека яда и. Взех подръка Агнеса и двамата се наклонихме към нея над облегалката на стола й. Като плесна с ръце и хвърли поглед през очилата си, леля изведнъж изпадна в истерия — за първи и последен път, откакто я познавам.

Пеготи й се притече на помощ. В момента, когато дойде на себе си, леля се нахвърли срещу Пеготи и като я нарече глупаво старо същество, я запрегръща с всички сили. Сетне прегърна и мистър Дик (който остана много поласкан, но и много учуден) и след това им каза защо прави това. Всички бяхме много щастливи.

Не можах да открия дали по време на краткия ми разговор леля нарочно ме бе заблудила, или наистина погрешно бе съдила за душевното ми състояние. Достатъчно е, каза ми тя, че ми бе съобщила, че Агнеса ще се омъжва. А пък аз сега съм знаел по-добре от всеки друг колко вярно е това.

Венчахме се след две седмици. Тредълс, Софи, старият доктор и мисис Стронг бяха единствените гости на скромната ни сватба. Оставихме ги преизпълнени от радост и си тръгнахме с един екипаж. Държах до сърцето си източника на всяко свое вдъхновение, центъра на живота си, скъпата си съпруга. Любовта ми към нея беше яка като скала.

— Скъпи съпруже! — каза Агнеса. — Сега, когато мога да те нарека така, има само още едно нещо, което трябва да ти кажа.

— Нека да го чуя, любов моя.

— Това се случи през нощта на Дорината смърт. Тя те изпрати да ме повикаш, нали?

— Да.

— И ми каза, че ми оставя нещо. Можеш ли да се сетиш какво бе то?

Струваше ми се, че се досещам. Притиснах по-здраво до себе си съпругата, която тъй дълго ме бе обичала.

— Дора ми каза, че има една последна молба към мен, че ми оставя едно последно задължение.

— А то е…

— Че само аз мога да заема опустялото място.

И Агнеса сложи глава на гърдите ми и заплака. Заплаках и аз с нея, въпреки че бяхме толкова щастливи.