Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (56)

LV глава
Буря

Сега приближавам до едно събитие от живота ми, толкова страшно, така неизгладимо врязано в съзнанието ми, така неразривно свързано с всичко предшествуващо, описано в тези страници, че още от началото на разказа ми го виждах да става все по-голямо и по-голямо, колкото повече повествованието ми напредваше, подобно на кула в поле, и да хвърля сянката си дори върху случките от детските ми дни.

Години след това често го сънувах. И когато, страшно потресен от този кошмар, се сепвах, струвало ми се е, че в спокойната ми стая всред нощната тишина все още бушува неговата ярост. Понякога го сънувам дори и до този час, макар и на по-редки и несигурни промеждутъци от време. Бурният вятър и най-беглото споменаване на морския бряг по силата на асоциацията веднага го възкресяват в паметта ми. Ще се постарая да го опиша така, както се случи. Не си го спомням, а просто го виждам пред очите си, тъй като то сякаш отново се случва пред погледа ми.

Часът за отплаването на емигрантите бързо се приближаваше и моята добра стара дойка (която беше много сломена от нещастието ми) пристигна в Лондон. Срещах се непрестанно с нея и брат й, както и с Микобърови (много често те биваха заедно), обаче никога не се виждах с Емилия.

Една вечер, когато времето за тръгване беше почти дошло, седях самичък с Пеготи и брат й. Заговорихме за Хам. Тя ни описа как нежно се сбогувал той с нея и как мъжествено и ласкаво се държал. Особено проличавало това напоследък, когато, както смятала тя, той бил крайно изморен. Това беше една тема, която никога не омръзваше на милата Пеготи, а когато я слушахме да разправя всички тези неща, почерпани от живота й при него, и ние споделяхме чувствата й.

По това време леля и аз бяхме освободили двете къщички в Хайгит, понеже възнамерявахме аз да отида в чужбина, а тя да се върне във вилата си в Дувър. Имахме временна квартира в Ковънт Гардън. Като се връщах вкъщи след тазвечерния разговор и размишлявах върху случилото се между мен и Хам при последното ми посещение в Ярмут, отхвърлих първоначалното си намерение да оставя писмо до Емилия, когато се сбогувам с вуйчо й на парахода, и реших, че ще е по-добре да й пиша още сега. Помислих си, че след като го получи, може би ще пожелае да изпрати няколко прощални думи на нещастния момък, който така много я обичаше. Би трябвало да й дам тази възможност.

Така че, преди да си легна, седнах в стаята си да й пиша. Казах й, че съм се видял с него и че той ме е помолил да й разкажа онова, което вече съм предал в тези страници. Повторих й го дословно. Излишно бе да разисквам върху него, даже и да имах право да го сторя. Изразените в него доброта и дълбока привързаност нямаха нужда да се украсяват нито от мен, нито от другиго. Оставих го да бъде изпратено сутринта, като драснах един ред на мистър Пеготи, с който го молех да й го предаде.

Легнах си на разсъмване. Тогава бях по-слаб, отколкото си мислех, и като заспах едва след като слънцето беше изгряло, спах до късно на другия ден и станах неотпочинал. Събуди ме безмълвното присъствие на леля край леглото ми. Почувствувах го в съня си, както, предполагам, всички чувствуваме тези неща.

— Трот, миличък — каза тя, когато отворих очи. — Не можех да реша дали да те безпокоя. Мистър Пеготи е тук. Да се качи ли горе?

Отговорих утвърдително и той скоро се появи.

— Мастър Дейви — обърна се той към мен, след като се ръкувахме, — предадох писмото ви на Емилия и тя написа това, като ме помоли да го прочетете и ако намерите, че няма да му причини болка, да бъдете тъй добър да му го препратите.

— Вие прочетохте ли го? — запитах аз.

Той кимна тъжно. Отворих го и прочетох следните думи:

„Получих известието ти. Какво ли бих могла да напиша, за да ти благодаря за добрината и предаността ти към мен!

Думите ти проникнаха дълбоко в сърцето ми. Ще ги помня, докато умра. Те са като остри тръни, но са също и утешение. Молих се над тях. О, така се молих. Като виждам какъв си ти и какъв е вуйчо, разбирам какъв трябва да е и бог и мога да плача пред него.

Сбогом завинаги. Скъпи мой приятелю, сбогом завинаги в този свят. Може би, ако ми е простено, ще се събудя в друг един свят като малко момиче и ще дойда при теб. Благодаря ти и те благославям. Сбогом завинаги.“

Това беше писмото, зацапано със сълзи.

— Мога ли да й кажа, че не намирате в него нищо обидно и ще му го препратите? — каза мистър Пеготи, след като го бях прочел.

— Безсъмнено — отвърнах аз, — само че си мисля…

— Да, мастър Дейви?

— Мисля си, че сам бих могъл да отида в Ярмут. Има достатъчно време да отида и да се върна, преди параходът да е отплавал. Умът ми е непрестанно обърнат към него в самотата му. Да му предам лично това писмо, излязло от ръката й, и да ви дам възможност да й кажете в момента на тръгването, че го е получил, ще бъде благодеяние и за двамата. Милият, добър момък, най-искрено му обещах, че ще изпълня поръченията му, и искам на всяка цена да свърша всичко докрай. Пътуването не е нищо за мен. Никъде не мога да си намеря място и движението ще ми подействува добре. Ще тръгна довечера.

Макар че всячески се стараеше да ме разубеди, виждах как и той мисли като мен. И ако се нуждаех от подтик за намерението си, това би ми оказало въздействие. По моя молба той отиде в агенцията и ми ангажира място за покрива на пощенската кола. Тръгнах с нея вечерта, като отново поех пътя, който бях преминавал при толкова много превратности.

— Не намирате ли, че небето е твърде особено? — запитах аз кочияша. — Не си спомням да съм го виждал такова друг път.

— Нито пък аз — никога не съм го виждал точно такова — отвърна той. — От вятъра е, сър. Предполагам, че не след дълго по морето ще има беля.

Небето представляваше някакъв мрачен хаос. В страшен безпорядък по него се носеха облаци, прилични по цвят на пушек от влажни дърва. Те се сбираха в причудливи купове, като изглеждаха по-дълбоки дори от самата вътрешност на земята. Обезумялата луна като че ли се плъзгаше шеметно през тях, сякаш в страхотния смут на природните стихии бе изгубила пътя си и се бе изплашила. През целия ден бе духал вятър и сега се беше усилил с необикновено свистене. След около час се усили още повече и облаците по небето се стелеха още по-гъсто.

С напредването на нощта облаците се събраха и покриха цялото небе и стана съвсем тъмно. Вятърът духаше все по-остро и по-остро. Той така се усили, че конете ни едва вървяха. На няколко пъти, когато беше най-тъмно (беше късно през септември и нощите не бяха къси), предните коне се извръщаха или пък съвсем спираха; и ние сериозно се бояхме, че дилижансът ще се прекатури. Преди да се разрази бурята, вълни от дъжд, приличен на стоманен порой, ни удряха в лицата и бидейки в невъзможност да продължаваме борбата, спирахме, където имаше дървета или запазени от вятъра стени, за да се подслоним.

Когато пукна зората, вятърът се усили още повече. Веднъж като бях в Ярмут, моряците казваха, че събарял цели топове, но никога не бях виждал нещо като сегашното. Пристигнахме в Ипсич твърде късно, тъй като след изминаването на десет мили от Лондон трябваше да се борим за всеки инч от пътя си. Там заварихме група хора, събрани на пазарния площад, напуснали среднощ леглата си, изплашени от застрашените да паднат комини. Някои от тях, разпръснати из двора на хана, ни разказваха, докато сменяхме конете си, как цели листове олово били вдигнати от високата черковна кула и били захвърлени в една малка улица, като съвсем я задръстили. Други пък разправяха как хора, идващи от съседните села, видели изкоренени дървета, легнали на земята и разпръснати из шосетата и полето край селото. Но бурята не само че не стихваше, а продължаваше да бушува.

Когато с мъка си пробивахме път напред, все по-близо до морето, откъдето ураганът духаше към брега, силата му ставаше все по-ужасна. Доста преди да видим океана, усещахме солените му пръски върху устните си, а идващата от него влага ни мокреше. Водата се беше разляла върху дълги мили от пуста равна площ, проснала се край Ярмут, и плискаше с вълните си колелата на нашия дилижанс. Когато морето се откри пред очите ни, мяркащите се на хоризонта вълни, които се виждаха от време на време над разбунтувалата се стихия, приличаха на кули и здания от друг някой бряг. Когато най-после стигнахме в града, хората се запоказваха на изкривените си порти, чудейки се на пощенската кола, която беше дошла през такава нощ.

Отседнах в старата странноприемница и слязох да погледам морето. Залитах из посипаните с пясък и постлани с водорасли улици, из които се виждаха локви морска пяна, като се страхувах да не ме удари някоя плоча или тухла. На уличните ъгли, където вятърът духаше най-силно, се залавях за случайните минувачи. Като приближих до брега, видях не само лодкарите, но и половината жители на градчето, надничащи иззад постройките. Някои се опитваха да надвият яростта на бурята, за да хвърлят поглед към морето, обаче бяха изблъсквани от пътя си и се връщаха, криволичейки назад.

Приближих се до тези групи хора, всред които имаше вайкащи се жени, чиито съпрузи биха излезли с лодки из морето да ловят херинга или стриди. Нямаше да бъде никак чудно, ако бяха потънали, преди да намерят някъде завет. Побелели стари моряци се движеха сред хората, поклащаха глави, като местеха поглед от небето към морето, и си шепнеха един на друг. Корабопритежатели се движеха неспокойни; деца се сгушваха едно до друго и се взираха в лицата на по-възрастните; дори яки моряци, обезпокоени и загрижени, гледаха с бинокли към морето иззад някой подслон, сякаш наблюдаваха неприятел.

Вятърът подемаше камъни и пясък, духаше с оглушителен рев право в лицето и когато в един промеждутък на страшния му вой надзърнах към морето, останах поразен. Високите водни стени се приближаваха с рев и когато бяха най-големи, сгромолясваха се в бездната и изглеждаха толкова грамадни, сякаш и най-малката от тях би могла да погълне градчето. Всяка оттегляща се вълна се отдръпваше назад с груб рев и издълбаваше огромни дупки в крайбрежния пясък, като че ли искаше да подкопае земята. Покритите с бели пенести гребени водни планини се разбиваха на парчета, преди да достигнат брега. Всяка частица от тях носеше в себе си мощната ярост на цялото и се впускаше да се влее в друго чудовище. Огъващи се хълмове се превръщаха в долини; извиващи се долини, през които се плъзгаха понякога самотни буревестници, се вдигаха нагоре във форма на хълмове. Цели маси вода се тресяха и разлюляваха брега със страшния си тътен. Току-що приела някаква форма, вълната с рев се търкаляше и веднага приемаше други очертания. Въображаемият бряг на хоризонта с неговите кули се надвесваха бързо надолу. Сякаш цялата природа се раздираше и повдигаше нагоре.

Като не намерих Хам сред хората, които тази паметна буря беше събрала — там те още я помнят като най-страшната, която брегът някога е виждал, — аз се запътих към дома му. Къщата беше затворена и понеже никой не отговори на чукането ми, отидох през разни задни улички и пътеки в корабостроителницата, където работеше. Там се научих, че бил отишъл в Лоустофт да помогне за неотложната поправка на някакъв кораб, за което била нужна неговата опитност и изкусност. Казаха ми, че щял да се върне утре сутринта.

Прибрах се в странноприемницата и когато се измих, облякох и се опитах напразно да поспя, бе вече пет часът следобед. Не бях седял повече от пет минути край огъня в обедната, когато прислужникът влезе да го стъкне, за да има повод да поговори, и ми каза, че две товарни ладии с целия си екипаж се намирали на около две мили надолу и че няколко други кораба били забелязани да се борят с бурята и в много тежко положение се мъчели да се държат далеч от брега.

— Господ да ги пази! Тях и всички злощастни моряци — каза той, — ако имаме още една нощ като тази!

Бях много потиснат духом. Чувствувах се самотен и отсъствието на Хам ме тревожеше повече, отколкото трябваше. Последните събития много ме бяха разстроили, а и дългото стоене на свирепия вятър ми се беше отразило твърде зле. Мислите и спомените ми бяха така объркани, че бях загубил ясна представа за времето и разстоянието.

Така, ако бях тръгнал из града, струва ми се, не бих се учудил, ако срещнех някого, за когото знаех, че е в Лондон. По отношение на тези неща съзнанието ми беше в безпорядък. То обаче беше запълнено от всички спомени, които това място събуждаше в мен, и те изпъкваха необикновено живо и ярко.

В това състояние, без каквото и да било напрежение на волята, свързах мрачното известие на прислужника с безпокойството си относно Хам. Имах сигурното предчувствие, че той ще се завърне от Лоустофт по море и ще загине. Тази мисъл така ме беше обхванала, че реших да отида отново в корабостроителницата, преди да съм вечерял, и да запитам собственика дали смята за вероятно Хам да се върне по море. Ако ми дадеше и най-малкото основание да мисля така, щях да отида до Лоустофт и да предотвратя това, като го взема със себе си.

Поръчах набързо вечеря и отидох в корабостроителницата. Стигнах тъкмо навреме, тъй като собственикът, с фенер в ръка, заключваше вече вратата на работилницата. Той много се смя, като му зададох въпроса си, и каза, че няма защо да се боя от подобно нещо. Никой човек, който е с ума си, та дори и да е безумен, няма да тръгне в такава буря, а най-малко Хам Пеготи, който е моряк по рождение.

Сам знаех това и действително се засрамих от постъпката си, но нещо ме бе принудило да я извърша. Върнах се в странноприемницата. Ако бушуващият вятър още можеше да се засили, стори ми се, че той действително увеличи мощта си. Ревът и тътенът, тракането на вратите и прозорците, бученето в комините, люлеенето на самата къща, която ме подслоняваше, както и грохотът на морето бяха по-страшни, отколкото сутринта. Но сега освен това царуваше и дълбок мрак, който придаваше на бурята нови ужаси — истински и въображаеми.

Не можех да се храня, не можех да седя на едно място, не можех за дълго да се съсредоточа в нищо. Нещо вътре в мен, смътно откликващо на бурята навън, разтърсваше из дълбини спомените ми и правеше от тях хаос. И все пак всред шеметно пробягващите в съзнанието ми мисли бурята и тревогата ми за Хам господствуваха през цялото време.

Върнах вечерята си почти недокосната и се опитах да се освежа с една-две чаши вино. Напразно. Изпаднах в тъпа дрямка пред огъня, без да губя съзнание за грохота вън, нито за мястото, където се намирах. Към всичко това се прибави нов и неопределен ужас. Когато се пробудих, или по-право когато се отърсих от приковаващата ме към стола летаргия — цялото ми тяло тръпнеше от неопределен, непонятен страх.

Заразхождах се напред-назад, опитах се да чета един стар вестник, заслушвах се в страшните шумове, виждах в огъня разни лица, случки, фигури… Най-после, като нямах повече сила да понасям еднообразното тиктакане на безгрижния часовник, реших да си легна.

Успокоително ми подействува, когато се научих, че някои от прислужниците на странноприемницата се сговорили да бодърствуват до сутринта. Легнах си крайно изтощен и подтиснат, но щом се намерих в леглото, всички подобни усещания изчезнаха като по магия и аз лежах съвсем буден, с удивително изострени сетива.

Прекарах така дълги часове, заслушан във вятъра и водата, като от време на време си представях, че чувам ту писъци от морето, ту гърмежите на сигналните оръдия, ту рухването на къщи в градчето. Станах на няколко пъти и погледнах навън, обаче не можах да различа нищо друго освен отражението в прозорците на малката свещ, която бях оставил да гори, както и собственото си посърнало лице, поглеждащо ме от тъмната празнота.

Най-после безпокойството ми взе такива размери, че се облякох набързо и слязох долу. В голямата кухня, където смътно видях парчета бекон и сплитове лук да висят от гредите, бодърствуващите се бяха събрали заедно в различни пози край масата, нарочно преместена настрани от големия комин и сложена близо до вратата. Една хубава девойка, затъкнала уши с престилката си и приковала очи към вратата, изпищя, когато се появих, помислила ме за привидение. Другите обаче бяха запазили присъствие на духа и се зарадваха, че компанията им се е увеличила. Един от мъжете, който видимо продължаваше захванатия разговор, ме запита дали смятам, че душите на хората от екипажа на двете потънали товарни гемии бродят навън в бурята.

Предполагам, че останах там около два часа. Веднъж отворих дворната порта и погледнах към пустата улица. По нея се носеха пясък, морски водорасли и бризги от морска пяна. Трябваше да повикам някого да ми помогне, за да затворя отново вратата и да я зарезя срещу вятъра.

Когато най-после се прибрах в стаята си, тя ми се видя пуста и мрачна, но сега вече бях изморен и когато си легнах отново, потънах в дълбок сън, сякаш пропадах от някоя кула в дълбока пропаст. Имах впечатлението дълго време, макар и да сънувах, че се намирам другаде, при най-разнообразни обстоятелства и че около мен непрестанно духа вятър. Най-после изгубих и тази слаба връзка с действителността и заедно с двама приятели — но кои бяха те, не ми беше известно — се заех да обсаждам някакъв град всред грохота на топовни гърмежи.

Този топовен тътен беше тъй силен и непрестанен, че ми бе невъзможно да чуя нещо, което много исках да доловя, докато най-сетне направих голямо усилие и се събудих. Беше вече ден — осем или девет часът. Вместо топовете бушуваше бурята и някой викаше пред вратата ми.

— Какво има? — извиках аз.

— Корабокрушение! Съвсем наблизо!

Скочих от леглото и запитах:

— Какво корабокрушение?

— Една шхуна, от Испания или Португалия, натоварена с плодове и вино. Побързайте, господине, ако искате да я видите! На брега предполагат, че всеки миг ще се разруши на парчета.

Възбуденият глас се понесе надолу по стълбите. Намъкнах дрехите си колкото можах по-бързо и изтичах на улицата.

Пред мен имаше доста хора, всички бягащи по посока на брега. И аз хукнах нататък, като надминах мнозина от тях, и скоро се изправих пред разбеснялото море.

По това време вихърът бе стихнал, но толкова незабележимо, сякаш канонадата, която бях сънувал, беше намаляла с около половин дузина оръдия от стотици. Обаче морето, чието бушуване бе засилено от вълнението през цялата нощ, сега беше много по-ужасно, отколкото го бях видял последния път. Всичко по него изглеждаше издуто. Страшно беше да се види как огромните вълни се издигаха до грамадна височина, надвесваха се една над друга, сгромолясваха се и с чудовищен, оглушителен шум се разбиваха в брега.

Отначало бях така зашеметен от воя на вятъра и вълните, от шума на тълпата и неописуемата бъркотия, че трябваше да се задъхвам и да правя усилия да се задържа на крака срещу вятъра. Така че, когато погледнах към морето да видя разбития кораб, отначало не съзрях нищо друго освен пенестите гребени на грамадните вълни. Един полуоблечен лодкар, застанал до мен, посочи с голата си ръка (върху която беше татуирана стрела, показваща към същата посока) наляво. И тогава, о, боже, аз го видях съвсем близо до нас.

Едната мачта беше пречупена на шест или седем фута от палубата, и лежеше над едната страна, замотана в мрежа от платна и въжета. При непрестанното люшкане и блъскане на кораба счупената мачта удряше страната, върху която се бе наклонила, с неописуема буйност, сякаш искаше да я пробие. Дори в същия миг на шхуната правеха усилия да отцепят тази част на разбития кораб. Когато вълните обърнаха широката й страна към нас, ясно видях, че хората й работеха с брадви, особено една енергична фигура с дълга къдрава коса, хвърляща се на очи всред другите. Не един силен вик, издигнал се дори над вятъра и водата, се изтръгна в този момент откъм брега. Морето връхлетя над люшкащата се разбита шхуна, смете хора, мачти, сандъци, дъски и други вещи и подобно на играчки ги захвърли в кипящата бездна.

Втората мачта все още се държеше. По нея висяха парцалите на раздраното платно и яростно преплетени едно в друго парчета от въже, удряйки с плясък по всички страни. Същият лодкар прошепна прегракнало в ухото ми, че шхуната се била ударила веднъж, а след това се вдигнала нагоре и се блъснала още един път. Чух го да прибавя, че се била сцепила по средата, което лесно можех да предположа, тъй като люлеенето и блъскането бяха толкова ужасни, че никое човешко творение не би могло да устои дълго. Докато той говореше, нов вик на състрадание се изтръгна от брега. Вълните издигнаха четирима от корабокрушенците, вкопчили се за въжетата на задържалата се мачта, като най-отгоре се виждаше дейната фигура с къдравата коса.

На борда имаше камбана. И докато корабът се клатеше и блъскаше подобно на някакво отчаяно, обезумяло същество, докато се мяташе и завъртваше бясно, показваше ни ту палубата си, ту основните си греди, а камбаната непрестанно звънеше. Звукът й, погребалният звън за нещастните хора от шхуната, се носеше от вятъра към нас. Отново я изгубихме от поглед и отново я видяхме да се появява. Двама от корабокрушенците бяха изчезнали. Отчаянието сред тълпата на брега са усили. Мъже стенеха и кършеха ръце, жени пищяха и извръщаха настрани лицата си. Някои тичаха обезумели нагоре-надолу по брега, като молеха за помощ за нещастниците, които никаква помощ не беше вече в състояние да спаси. И аз отчаяно умолявах група моряци, мои познати, да не оставят двамата нещастници да погинат пред очите ни.

Те ми казваха развълнувани (само не знам как можах да ги разбера, тъй като не бях в състояние да доловя и малкото, което достигаше до ушите ми), че спасителната лодка смело е била пусната във водата още преди един час, но не могла да направи нищо; и тъй като не би могъл да се намери безумен смелчага, който да се обвърже с въже и да се опита да стигне до шхуната, то спасението на тези клетници било безнадеждна работа. Изведнъж забелязах ново вълнение сред хората на брега и ги видях да правят път на Хам, който се промъкваше напред. Спомням си, че изтичах при него да го помоля да спаси давещите се. Но колкото и да бях разстроен от страшната и нова за мен гледка, изписаната по лицето му решителност и отправеният му към морето поглед — съвсем същият, както на сутринта след бягството на Емилия — ми подсказаха, че го грози опасност. Хванах се за него с двете си ръце и умолявах мъжете, с които бях говорил, да не го слушат, да не помагат на самоубийството му и да не го оставят да мръдне от пясъка.

От брега се чу нов вик и като погледнахме към потъващия кораб, видяхме жестокото платно да сипе удар след удар върху по-ниско хваналия се човек, сетне с ликуване да се увива нагоре около енергичната фигура останала сама върху мачтата.

Почувствувах, че в такъв миг, при тази решителност на спокойния, обхванат от отчаяние Хам, привикнал да налага волята си на половината от присъствуващите тук хора, молбите ми биха били така безсилни, както ако ги бях отправил към вятъра.

— Мастър Дейви — каза той весело, като ме сграбчи с двете си ръце, — ако ми е съдено да умра, нека да умра! А ако не, ще чакам по-нататък своя край. Нека бог да ви благослови! Да благослови всички! Другари, пригответе всичко необходимо! Тръгвам!

Отдръпнаха ме, но не грубо, на известно разстояние, където ме заобиколиха и не ме пускаха да направя и крачка, като се мъчеха да ме убедят, че той е решен да отиде дори и ако никой не тръгне с него, и аз само бих попречил на приготовленията им за неговата безопасност, като тревожа хората, които трябваше да се заемат с това. Не си спомням какво отговорих, нито какво ми възразиха. Видях само как народът се суетеше по брега и мъже тичаха с въжета, но толкова много се бяха насъбрали около Хам, че го скриха от погледа ми. Сетне го забелязах, застанал самичък, с моряшки дрехи и с въже, омотано около китката му. Друго въже бе обвило тялото му. Няколко от най-силните моряци се държаха на малко разстояние един от друг за същото въже, по-голямата част от което лежеше, хлабаво развито, в краката на Хам.

Дори и моето неопитно око долавяше, че шхуната погива. Видях, че се разцепва по средата и че животът на единствения човек на мачтата виси на косъм. Той обаче продължаваше да се държи. На главата му имаше една особена червена шапчица — не като на моряците, а по-хубава — и докато няколко останали дъсчици, които го деляха от гибелта, се люлееха и огъваха, а погребалната му камбана предварително биеше, всички гледахме как той я размахва. Като съзрях това, помислих, че съм се побъркал: движенията му ми напомниха някогашния ми скъп приятел.

Хам наблюдаваше морето, застанал самичък с притаения дъх на очакването зад него, и бурята отпред, докато се появи една голяма оттегляща се вълна. Тогава, като обърна поглед назад към хората, хванали в ръце омотаното около кръста му въже, той се хвърли след нея и поведе борба с водата. Вълните веднага го заподмятаха. Издигаше се с хълмовете, падаше с долините, губеше се под пяната, сетне беше блъснат към сушата. Мъжете дърпаха бързо.

Беше ранен. От мястото си виждах кръвта по лицето му, но той не й обръщаше внимание. Изглежда, им даде някакви нареждания да го оставят по-свободен — поне така разбрах от движенията на ръката му — и отново се впусна напред както преди.

Сега той се отправи към шхуната и отново се издигаше с хълмовете, падаше с долините, губеше се под буйната пяна, носеше се към брега, към кораба, бореше се мъжествено и смело. Разстоянието беше съвсем малко, обаче силата на морето и вятъра правеха борбата страхотна. Най-после той почти достигна разрушения кораб. Толкова се беше приближил, че само с още едно от енергичните си движения би се хванал за него, когато една чудовищна зелена водна стена, впуснала се към брега иззад шхуната, връхлетя върху Хам, който сякаш скочи в нея. Чу се трясък и… шхуната изчезна.

Като тичах към мястото, където дърпаха въжето, видях разни останки, пръснати из морето, сякаш само някакъв сандък беше разтрошен. Ужас се четеше по всяко лице. Издърпаха го пред самите ми нозе — безжизнен, мъртъв. Занесоха го в най-близката къща. И тъй като сега никой не ме спираше, останах при него. Опитахме всички възможни средства да го възвърнем към живот, обаче вълната го беше блъснала смъртоносно и благородното му сърце бе спряло завинаги.

Когато седях край леглото, след като всяка надежда беше изоставена и всичко бе свършено, един рибар, който ме познаваше още когато с Емилия бяхме деца, прошепна името ми на вратата.

— Сър — каза той с разтреперани устни и сълзи се стичаха по загрубялото му от времето пепелявобледо лице, — можете ли да дойдете за минутка?

Старият ми събуден спомен се четеше в погледа му. Запитах го, обхванат от ужас, облегнал се на протегнатата му ръка:

— Някакво тяло ли е изхвърлено на брега?

— Да — каза той.

— Познавам ли го? — попитах го тогава аз.

Той не ми отговори нищо.

Обаче ме заведе на брега. И точно там, където тя и аз бяхме търсили раковини като деца — там, където някой по-леки останки от старата ладия, разрушена нощес от бурята, лежаха пръснати наоколо от вятъра, между развалините на дома, който той бе почернил, го видях да лежи с глава върху ръката си, както често го бях виждал да лежи в спалнята ни в Салем Хаус.