Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (45)

XLIV глава
Нашето домакинство

Изпаднах в твърде чудновато състояние, когато меденият ни месец свърши, шаферките си отидоха вкъщи и се озовах самичък с Дора в моята собствена къщичка. Бях, така да се каже, лишен от приятната си стара длъжност да ухажвам Дора.

Толкова чудно ми изглеждаше да имам Дора винаги край себе си. Тъй особено беше, че не бях длъжен да излизам, за да я виждам, да не се измъчвам за нея, да не трябва да й пиша, да не измислям разни начини и способи да оставам насаме с нея. Понякога вечер, когато вдигнех поглед от писането си и я виждах да седи срещу мен, аз се облягах назад в стола си и си размишлявах колко е странно, че сега ние сме заедно като нещо обикновено — това вече не е ничия работа, — сложили настрана романтиката на годеничеството ни, задължени да си доставяме удоволствие само един другиму и да вършим това цял живот.

Когато имаше дебати в парламента и бивах принуден да закъснея, така странно ми се струваше, когато си мислех, на път за дома, че Дора е там и ме чака! Така прекрасно беше, когато тя слизаше тихичко долу и стоеше до мен, докато аз изяждах вечерята си. Толкова поразяващо беше да знам с положителност, че тя навива косата си на книжки! Просто удивително беше да я гледа човек как върши това!

Съмнявам се дали две млади птички биха били по-неопитни в поддържането на домакинството от мен и хубавата Дора. Разбира се, имахме прислужничка. Тя се грижеше за домакинството ни. Така много си изпащахме с нашата Мери-Ан, та и досега скрито вярвам, че тя трябва да е била преобразена дъщеря на мисис Круп.

Името й беше Парагон.^[1] Когато я взехме на служба, увериха ни, че природата й е представена донякъде във фамилното й име. Тя носеше препоръчително писмо, дълго като прокламация, и според този документ имала способността да върши всички неща от домакинско естество, за които някога съм слушал, както и цял ред други работи, напълно непознати на мен. Беше жена в разцвета на младостта си; имаше свиреп изглед и притежаваше склонност (особено по ръцете) към нещо подобно на вечна шарка с огнен цвят. Имаше един братовчед от лейбгвардията, с такива дълги крака, че приличаше на следобедната сянка на някого другиго. Мундирът му беше толкова малък за него, колкото грамаден беше самият той за нашата къщичка. В отношение с нея беше толкова голям, че тя изглеждаше още по-мъничка. Освен това стените не бяха дебели, така, че когато той прекарваше вечерта у нас, винаги познавахме това по продължителното ръмжене, което се чуваше от кухнята.

Нашето съкровище ни бе препоръчано като особа трезва и честна. Поради това съм склонен да предполагам, че навярно е била припаднала, когато я намерихме под бойлера, и че липсата на чаените лъжички се е дължала на боклукчията.

Тази Мери-Ан ни държеше в постоянен страх. Съзнавахме своята липса на опитност и ни беше невъзможно да я превъзмогнем. Ако тя би имала милост, бихме били предоставени напълно на нея. Обаче Мери-Ан беше коравосърдечна жена и не притежаваше това качество. Тя стана причина за първото ни малко спречкване.

— Мила ми женице — казах аз един ден на Дора, — мислиш ли, че Мери-Ан има някаква представа за точност?

— Защо, Доди? — запита Дора, като вдигна невинно поглед от рисунката си.

— Защото, любов моя, часът е три, а трябваше да обядваме в два.

Дора погледна тъжно часовника и изрази опасението, че навярно е отишъл напред.

— Тъкмо обратното, миличка — казах аз, като го сверих със собствения си часовник, — останал е няколко минути назад.

Малката ми женица дойде и седна на коленете ми, за да ме придума да се успокоя, като нарисува една линия с молива си по средата на носа ми. Но това не можеше да ми послужи за обед, макар и да беше твърде приятно.

— Не мислиш ли, скъпа моя, че би било добре, ако направиш бележка на Мери-Ан? — казах аз.

— О, не, моля ти се, Доди. Не мога да сторя това! — заяви Дора.

— Защо не, любов моя? — запитах мило аз.

— О, защото съм такава глупава гъска и тя го знае! — отвърна Дора.

Това мнение на прислужничката за жена ми ми се стори съвсем несъвместимо с възможността Дора да й въздействува, поради което се понамръщих.

— О, какви грозни бръчки има на челото си моето лошо момче! — каза Дора и тъй като продължаваше да седи на коленете ми, проследи бръчките ми с молива, който намокряше с розовите си устни, за да пише по-черно, давайки вид, че е усърдно заета с работата си. Това беше много приятно и неволно се разсмях.

— Ето това се казва добро дете — каза Дора. — Колко по-приятно става лицето му, когато се засмее!

— Но, любов моя!

— Не, не, моля ти се! — извика Дора с целувка. — Не бъди страшен като Синята брада! Не бъди сериозен!

— Скъпа ми женице — казах аз, — понякога е необходимо да сме сериозни. Хайде! Седни на този стол близо до мен! Дай ми молива! Така! Хайде сега да поговорим разумно. Ти знаеш, миличка (каква дребна беше ръчичката й, като я държах в своята, и какъв мъничък беше венчалният й пръстен), че не е особено приятно да излезе човек, без да е обядвал. Кажи, нали е така?

— Н-н-наистина, не е приятно! — отвърна тихичко Дора.

— Любов моя, как трепериш!

— Защото знам, че ще ми се караш — възкликна Дора с жален глас.

— Миличка, само ще разисквам.

— О, но разискването е по-страшно и от карането! — възкликна Дора с отчаяние. — Аз не се омъжих, за да разискват с мен. Ако си имал намерение да разискваш с такова безпомощно същество като мен, трябваше да ми го кажеш предварително, жестоко момче!

Опитах се да я успокоя, но тя си извърна лицето, тръсна къдриците си и каза: „Ах ти, жестоко, жестоко момче такова!“ И го повтори толкова пъти, че просто не знаех какво да направя, поради което повървях малко из стаята и отново се върнах на мястото си.

— Дора, любов моя!

— Не, аз не съм твоята любов. Защото ти без друго съжаляваш, че си се оженил за мен. Иначе не би искал да разискваме заедно! — отвърна тя.

Почувствувах се така наранен от несправедливото обвинение, че то ми даде достатъчно сила да бъде сериозен.

— Виж какво, скъпа моя Дора — казах, — ти си същинско дете и говориш безсмислици. Сигурно си спомняш как вчера трябваше да изляза, преди обедът да бе наполовина свършен, и как предишния ден не се чувствувах добре поради това, че трябваше да ям набързо недопечено говеждо; днес изобщо не ми се дава да обядвам, а просто се боя да спомена колко дълго бяхме принудени да чакаме за закуската — и дори и тогава водата за чая не вреше. Не искам да те укорявам, скъпа моя, но това никак не е приятно.

— О, жестоко, жестоко момче, да ми казваш, че не съм ти приятна! — проплака Дора.

— Не, скъпа ми Дора, ти много добре знаеш, че не съм казал подобно нещо!

— Каза ми, че не съм ти приятна! — каза Дора.

— Казах, че чакането за обеда не е приятно!

— Та то е едно и също! — извика Дора.

И, изглежда, наистина мислеше така, тъй като се разплака горчиво.

Отново обиколих стаята, изпълнен с любов към хубавата ми малка женица, и така много се ядосах на себе си, че просто ми идеше да си ударя главата във вратата.

— Аз не те обвинявам, Дора. Ние и двамата имаме още много да се учим. Само се опитвам да ти покажа, миличка, че трябва — наистина трябва (бях решил да настоявам за това) — да свикнеш да надзираваш Мери-Ан. Също така необходимо е да се грижиш малко повечко за себе си и за мен.

— Просто се учудвам, че ми говориш с такава неблагодарност — простена Дора, — когато много добре знаеш, че онзи ден, когато каза, че ти се иска малко риба, аз самичка извървях сума път, за да я поръчам и да те изненадам.

— И това наистина беше много мило от твоя страна, любов моя — казах аз. — То така ме трогна, че в никакъв случай не исках дори да споменавам, че беше купила цяла сьомга — която е твърде много за двама души. Нито пък, че струваше една лира и шест шилинга, което е повече, отколкото можем да си позволим.

— Но ти много я хареса. И ме нарече мишле.

— Та аз и сега бих го повторил, любов моя — отвърнах аз. — Бих го повторил хиляди пъти!

Аз обаче бях наранил нежното Дорино сърчице и тя не можеше да се утеши. Изглеждаше ми така жаловита, като плачеше и хълцаше, че просто се почувствувах същински убиец. Трябваше да изляза. Принуден бях да се върна късно и цяла вечер бях разкъсван от угризения. Непрестанно ме гнетеше съзнанието, че съм много лош.

Беше два или три часът след полунощ, когато стигнах вкъщи. У дома намерих леля, седнала да ме чака.

— Случило ли се е нещо, лельо? — запитах разтревожено аз.

— Няма нищо, Трот — отвърна тя. — Седни, седни. Малкото цветенце беше малко разтревожена и останах да й правя компания. Нищо друго.

Облегнах глава на ръката си. Седях загледан в огъня и бях по-отчаян и унил, отколкото можех да предполагам, че ще се чувствувам така наскоро след сбъдването на най-светлата ми надежда. Като седях така и мислех, случайно срещнах лелиния поглед, който беше отправен върху мен. В него се четеше загриженост, но тя веднага изчезна.

— Уверявам те, лельо — казах аз, цяла вечер съм бил много нещастен при мисълта, че и Дора се чувствува така. Но нямах никакво друго намерение, освен да й поговоря нежно и с любов за нашите семейни работи.

Леля кимна окуражително.

— Трябва да имаш търпение, Трот! — каза тя.

— Разбира се. Бог ми е свидетел, съвсем не искам неразумни неща, лельо!

— Да, така е — каза леля. — Обаче Малкото цветенце е наистина едно нежно малко цвете и вятърът трябва да бъде внимателен с него.

Поблагодарих в сърцето си на леля за това, че е толкова мила към съпругата ми; и бях уверен, че тя чувствува признателността ми.

— Не намираш ли, лельо — казах аз, след като погледах още малко огъня, — че ти би могла да посъветваш малко Дора и я поучиш, за наше общо добро?

— Трот — отвърна леля с жар, — не! Не искай от мен такова нещо.

Това беше казано с такъв сериозен глас, че аз вдигнах учудено очи.

— Обръщам поглед назад към живота си, мое дете — каза леля, — и си мисля за някои хора, които вече почиват в гробовете си и с които бих могла да се разбирам по-добре. Ако съм съдила сурово за грешките в чуждите женитби, може би съм го вършила, защото имах горчиви основания да съдя сурово за собствената си женитба. Но нека да оставим това. В продължение на дълги години съм била намусена, смешновата и чудачка. Такава съм си и такава ще си остана. Но ти и аз сме си направили не малко добро, Трот — най-малкото, ти си ми направил добро, миличък, така че сега няма защо да си създаваме недоразумения.

— Недоразумения между нас двамата! — извиках аз.

— Дете, дете! — каза леля, като поглади роклята си. — И един пророк не би могъл да каже колко лесно могат да възникнат те и колко нещастна бих могла да направя Малкото цветенце, ако взема да се бъркам помежду ви. Искам нашата любимка да ме обича и да е весела като пеперудка. Спомни си за своя дом по време на втория брак на майка ти и никога вече не мисли за това, което би могло да донесе огорчение и на нея, и на мен!

Веднага схванах, че леля е права. Разбрах и до каква степен е изпълнена с добри чувства към скъпата ми съпруга.

— Сега сте още в началото Трот, и както казва поговорката, Рим не е построен за един ден, нито за една година. Ти сам направи избора си (стори ми се, че при тези думи някакъв облак мина през лицето й) и си избра едно наистина хубаво и обичливо същество. Твой дълг и удоволствие трябва да бъде да я оценяваш за качествата, които притежава, а не за тези, които й липсват. Не мисли, че искам да те поучавам. Ти самичък трябва да се опиташ да развиеш у нея липсващите й качества, ако можеш. (Тук леля се почеса по носа.) А ако това не ти е възможно, трябва да свикнеш и без тях. Но помни, миличък, че бъдещето ви е само ваше. Никой не е в състояние да ви помогне. Вие сами ще трябва да си го извоювате. Това е бракът, Трот, и нека бог ви помага в него, тъй като и двамата сте същински безпомощни деца!

Леля изрече това с весел тон и подкрепи благословията си с целувка.

— А сега, запали ми фенерчето и ме изпрати до кутийката ми през градинската пътечка. Поздрави Малкото цветче от Бетси Тротууд, когато се прибереш, и каквото и да правиш Трот, никога да не ти хрумва да си служиш с Бетси като с някакво плашило, тъй като когато и да погледна в огледалото, виждам, че и без това тя е достатъчно прашна!

С тези думи леля уви главата си с една кърпа, подобна на вързоп, както имаше обичай да прави в такива случаи, и аз я изпроводих до дома й. Когато застана в градината си и вдигна малкото фенерче, за да ми освети пътя, стори ми се, че погледът, който ми отправи, беше отново изпълнен със загриженост, обаче не се опитах да го разгадавам, тъй като бях много зает да размишлявам върху думите й, и за първи път ме поразяваше мисълта, че Дора и аз наистина сами трябва да си извоюваме бъдещето.

Дора слезе крадешком с малките си чехлички да ме посрещне тъй като вече бях сам, поплака на рамото ми, като каза, че аз съм бил коравосърдечен, а тя лоша, а и аз й отвърнах с нещо подобно. След това се сдобрихме и решихме, че първото ни малко недоразумение ще бъде последно и че никога не ще предизвикаме друго, дори и сто години да живеем.

Следващото семейно изпитание, през което преминахме, беше причинено от слугинския въпрос. Братовчедът на Мери-Ан дезертира от казармите, като се укри в килера ни за въглища, и за наше най-голямо удивление беше измъкнат оттам от един патрул, негови колеги по оръжие, които го отведоха, окован във вериги, и тази процесия покри със срам нашия дом. Това ми даде смелост да се отърва от Мери-Ан, която си отиде така кротко, че просто останах учуден, докато открих липсващите чаени лъжички, както и обстоятелството, че бе заемала от мое име разни дребни суми от съседните търговци. След кратък интервал, през който бяхме обслужвани от мисис Кидгърбъри, най-старата обитателка на Тентиш Таун, която ходеше да чисти по домовете, обаче беше твърде немощна да изпълнява изискванията на това изкуство, ние си намерихме друго съкровище. То беше твърде обичлива жена, но имаше навика да пада по стълбите с подноса, било когато се качва, било когато слиза, и когато идваше да донесе таблата с чая, едва ли не се гмуркаше в столовата, също като в баня. Вредите, причинени от тази нещастна нейна привичка, ни наложиха да я сменим и тя бе последвана (с интервали от мисис Кидгърбъри) от цяла редица некадърници. Тази редица завърши с една млада особа с благороден изглед, която отиде на Гриничкия панаир с Дорината шапка. След нея си спомням само за цял куп некадърници.

Всеки, с когото имахме някакво взимане-даване, ни измамваше. Появяването ни в кой и да е дюкян беше знак да се извадят веднага лошокачествени стоки. Ако купехме морски рак, беше пълен с вода. Месото ни винаги се оказваше твърдо, а хлябът ни почти никога нямаше кора. За да открия принципа, според който ростбифът би трябвало да се изпече, без да остане суров или да бъде препечен, самият аз се отнесох до готварската книга и открих, че за това е необходимо всеки фунт месо да се държи четвърт час във фурната, плюс още четвърт час. Но поради някаква чудновата фаталност този принцип при нас никога не сполучваше, така че никога не можахме да открием средното положение между сурово и прегоряло месо.

Имам основание да вярвам, че при всички тези неуспехи изразходвахме много повече средства, отколкото ако бихме успявали в начинанията си. Като преглеждах бакалските сметки, идвах до заключение, че бихме могли да покрием целия под на зимника с масло — толкова широка беше употребата на този артикул в нашето домакинство. Не ми е известно дали количеството пипер, което купувахме, е оказало някакво влияние върху пазара въобще, но ако не е било така, навярно няколко семейства е трябвало да се откажат да го употребяват. И най-чудно от всичко беше, че вкъщи никога нищо нямаше.

А колкото до обстоятелството, че перачката отмъкваше част от прането ни и след това пристигаше задъхана да се кае за прегрешението си — това, вярвам, се е случвало с всеки. А да говоря ли за честите случаи, когато коминът ни се запалваше? Но, струва ми се, най-зле ни провървя, когато наехме една прислужница с вкус към спиртните напитки, която неимоверно увеличи сметката ни при кварталния доставчик на този вид стоки. В разходния тефтер се появяваха такива необясними пера, като: „Четвърт литър ром (мисис К.)“; „Една осма джин с карамфил (мисис К.)“; „Чаша ром с мента (мисис К.)“. Според обясненията й писаното в скоби означаваше, че всички тези аперитиви са били изпивани от Дора.

Един от първите ни подвизи в домакинското поприще беше малката вечеря, която дадохме на Тредълс. Срещнах го в града и го поканих да се поразходи с мен. Той прие с удоволствие предложението ми и аз пратих бележка на Дора, в която й съобщих, че ще го доведа вкъщи. Времето беше приятно и по пътя темата на разговора ни беше семейното ми щастие. Тредълс не говореше за нищо друго и заяви, че не може да си представи по-голямо блаженство от това да има подобен дом и да знае, че Софи се грижи за него.

Не бих могъл да мечтая за по-хубава мъничка съпруга от тази, която седеше на другия край на масата, обаче положително бих желал да има малко повече пространство. Не знам как ставаше, но макар да бяхме само двама, винаги страдахме от липса на място и едновременно с това беше достатъчно просторно, за да съумяваме да губим всяка вещ, която ни потрябваше. Подозирам, че туй се дължеше на обстоятелството, че нито един предмет нямаше определено място, освен пагодата на Джип, която неизменно препречваше пътя ни. При този случай Тредълс беше така притиснат между пагодата, калъфа на китарата, Дорините рисунки и моята работна маса, че сериозно се опасявах дали ще му е възможно да си служи с ножа и вилицата. Но той, със своето добро настроение, веднага запротестира:

— Имам цял океан място, Копърфийлд! Цял океан, уверявам те!

Имаше и друго нещо, което бих могъл да желая; а именно, Джип да не бе насърчаван да се разхожда по масата по време на яденето. Взех да си мисля, че има нещо нередно в присъствието му там, дори и ако той нямаше обичай да си слага лапата в солта или в топеното масло. Специално в този случай той, изглежда, смяташе, че е длъжен да държи Тредълс непрестанно нащрек, като лаеше срещу стария ми приятел и се втурваше към чинията му с такова упорство, че просто, може да се каже, завладя целия разговор.

Като обаче знаех колко нежна е моята Дора и колко чувствителна би била към всеки упрек, отправен към галеника й, не му направих никаква забележка. Поради същата причина не споменавах нищо за съборените на пода чинии, нито пък за разпръснатите на всички страни прибори, или за чиниите със салата, които още повече притесняваха Тредълс. Когато гледах агнешкото бутче, преди да го нарежа, се чудех как се случва така, че купуваните от нас парчета месо винаги имат такава необикновена форма и дали месарят ни си доставяше всички деформирани агнета, които се раждаха на този свят; обаче запазих тези разсъждения за себе си.

— Любов моя — обърнах се към Дора, — какво си сложила в онази чиния?

Не можех да си представя защо Дора прави такива изкусителни гримаси насреща ми, сякаш искаше да ме целуне.

— Стриди, миличък — отвърна свенливо тя.

— Сама ли се сети за тях? — запитах зарадван аз.

— Дд-да, Доди — каза Дора.

— Чудесна идея! — възкликнах, като сложих настрани вилицата и ножа за сервиране. — Тредълс не обича нищо така както стриди.

— Дд-да, Доди, затова купих едно хубаво буренце стриди и продавачът каза, че били чудесни. Но се страхувам, че нещо не е в ред. Не ми изглеждат както трябва. — Тук Дора поклати глава и в очите й блеснаха диаманти.

— Навярно са полуотворени — рекох — и само ще трябва да ги доотворим.

— Но те не искат да се отворят — оплака се Дора, като се мъчеше с всички сили да стори това, и изглеждаше много опечалена.

— Знаеш ли, Копърфийлд — каза Тредълс, като разгледа весело чинията, — смятам, причината е, че — те, разбира се, са прекрасни стриди, — но причината е, че никога не са били отваряни.

Да, те не бяха отваряни и тъй като нямахме ножове за стриди — пък и не бихме могли да ги употребим, дори и да имахме, само гледахме стридите и ядохме агнешко. Най-малкото, изядохме тази част от него, която беше опечена, и си допълнихме обеда с шеги. Ако бях му позволил, Тредълс би се направил на същински дивак и би изял цяла чиния сурово месо само за да изрази задоволство от вечерята, обаче аз не исках да се принасят такива жертви на олтара на приятелството. Вместо това завършихме яденето с шунка, тъй като за голямо щастие в килера се намери такава.

Като си мислеше, че мога да се разсърдя, клетата ми малка женица се чувствуваше толкова нещастна и така много се зарадва, когато разбра, че нямам никакво подобно намерение, че наистина вечерта мина много приятно. Дора седеше на облегалката на стола ми, докато Тредълс и аз разговаряхме пред чаша вино, и се възползуваше от всеки удобен случай да ми пришепне на ухото, че е много мило от моя страна, дето не се държа като жестоко и сърдито момче. След това тя и ни направи чай и беше толкова мило да я гледа човек как нарежда чаените прибори, сякаш те бяха играчки, че не бях много взискателен относно качеството на питието. Сетне Тредълс и аз поиграхме на карти, и през това време Дора ни пееше и свиреше на китарата и ми се струваше, че годеничеството и бракът ни са само някакъв сън и че първата вечер, когато я чух да пее, още не е изминала.

Когато Тредълс си отиде и аз се върнах в гостната, след като го бях изпратил, жена ми сложи стола си до моя и седна край мен.

— Много ми е мъчно — каза тя. — Ще се опиташ ли да ме научиш, Доди?

— Най-напред ще трябва да науча себе си, Дора — казах аз. — Аз съм също такъв невежа като теб, любов моя.

— Да, но ти можеш да схващаш — отвърна тя. — Ти си такъв умен мъж!

— Говориш безсмислици, мишле! — казах аз.

След дълго мълчание жена ми подхвана:

— Бих желала да бях прекарала една цяла година с Агнеса в провинцията!

Ръцете й бяха вкопчени в рамото ми, брадичката й почиваше върху тях, а сините й очи гледаха кротко в моите.

— Защо така? — запитах я аз.

— Мисля си, че тя би ме поправила и бих могла да се поуча от нея — каза Дора.

— С време и това ще стане, любов моя. Агнеса е трябвало да се грижи за баща си от ранни години, не бива да забравяш това. Дори и когато беше малка, тя си беше пак тази Агнеса, която сега познаваме.

— Би ли ме наричал с едно име, което желая? — запита Дора, без да мръдне.

— Кое е то? — попитах я с усмивка аз.

— Глупаво име е — каза тя, като тръсна за миг къдриците си. — Дете съпруга.

Смеешком запитах своята дете съпруга откъде й бе хрумнало да си измисли такова име. Без да се помръдне и сякаш само сините й очи се приближиха още повече към моите, докато й държах ръката, тя каза:

— Глупаво момче такова, аз не искам да кажа, че трябва да ми викаш така вместо „Дора“. Искам само да мислиш за мен по този начин. Когато се ядосаш нещо на мен, кажи си: „Та това е моята дете съпруга!“ Когато те разочаровам в нещо, кажи: „Винаги съм си знаел, че тя ще е дете съпруга!“ Когато не смогна да бъда такава, каквато желая и каквато, мисля си, никога не ще мога да бъда, кажи: „Все пак моята глупавичка дете съпруга ме обича!“ Защото аз наистина те обичам.

В първия момент не се отнесох сериозно към тези нейни думи, понеже предположих, че се шегува. Но когато от цялото си сърце обещах, че ще изпълня молбата й, тя така се зарадва, че по лицето й отново цъфна усмивка, преди още очите й да бяха напълно изсъхнали. Скоро наистина се прояви като дете съпруга. Седнала на пода до Джиповата китайска къщичка, разлюляваше всички звънчета едно по едно, да го накаже за неотдавнашното му лошо поведение. А в това време Джип лежеше на прага с извадена навън глава и примигваше, твърде ленив дори да се дразни.

Тази Дорина молба ми направи много дълбоко впечатление. Обръщам поглед към времето, за което сега пиша. Извиквам в съзнанието си невинната фигура на тази, която така предано обичах, извиквам я от мъглите и сенките на миналото и отново извръщам милата й главица към себе си; и все още съм в състояние да заявя, че тези нейни думи винаги са стояли в паметта ми. Може би не винаги съм изпълнявал както трябва изразеното в тях желание — тогава бях млад и неопитен, обаче ухото ми никога не е било глухо за наивната й молба.

Скоро след това Дора ми каза, че ще стане чудесна домакиня. И действително тя си наостри молива, купи грамадна сметководна книга, грижливо прикачи с игла и конец всички листове на готварската книга, които Джип бе откъснал, и направи истинско отчаяно усилие да „бъде добра“, както сама тя се изразяваше. Обаче цифрите имаха своя стар упорит навик да не се събират. Когато усърдно вписваше две или три пера в сметководния тефтер, Джип стъпваше върху страницата, поклащаше опашката си и всичко зацапваше. А собственият й мъничък среден пръст на дясната ръка се потапяше цял в мастило. И това, струва ми се, беше едничкият видим резултат на усилията.

Понякога вечер, когато си бях вкъщи, зает с писане — тъй като по него време пишех доста и вече бях започнал да ставам известен като писател — аз оставях писалката и наблюдавах как моята дете съпруга се мъчеше да бъде добра. Най-напред изваждаше грамадния сметководен тефтер и го слагаше на масата с дълбока въздишка. Сетне го отваряше на мястото, където предишната вечер Джип го бе направил нечетлив, и го повикваше да види белята си. Това му доставяше развлечение, а носът му беше намазван с мастило, навярно за наказание. После казваше на Джип веднага на легне на масата „като лъв“ — което беше един от триковете му, макар и да не мога да кажа, че сравнението беше особено сполучливо — и ако се случваше да бъде в настроение да слуша, той слушаше. Тогава тя вземаше едно перо и се залавяше да пише, обаче намираше по него някакъв косъм. След това вземаше друго перо и пак започваше да пише, като казваше: „О, това перо скърца и ще безпокои Доди!“ Най-накрая изоставяше работата като невъзможна и прибираше смеководния тефтер, след като даваше вид, че смазва с него „лъва“.

Или пък, ако беше в много сериозно разположение на духа, тя сядаше с една кошничка, пълна със сметки и други документи, прилични по-скоро на книжки за къдрене, отколкото на каквото и да било друго, и се опитваше да получи някакъв резултат. Като ги сравняваше щателно, тя вписваше необходимите сведения в тефтера, после ги занимаваше и пресмяташе по пръстите на лявата си ръка напред и назад, и добиваше такъв унил и огорчен вид, че истински ме заболяваше да гледам светлото й личице така помрачено — и то заради мен, — затова отивах кротко до нея и казвах:

— Дора, какво има?

Тя ме поглеждаше безнадеждно и отговаряше:

— Нищо не излиза. Главата ме заболява от тези сметки и те съвсем не правят това, което искам от тях!

Тогава казвах:

— Хайде да опитаме заедно. Аз ще ти покажа.

Залавях се за практическа демонстрация, в която Дора внимаваше усърдно в продължение на може би пет минути, след което се чувствуваше крайно изморена и облекчаваше изпитанието си, като къдреше косата ми или пък опитваше да види как ще ми стои, ако обърне яката ми надолу. Ако мълчаливо спирах тази игра и настоявах да продължим, тя добиваше такъв изплашен и безутешен вид, като се объркваше все повече и повече, че аз изведнъж си спомнях за природната й веселост и за това, че е моята дете съпруга, и оставях настрани молива, като я карах да вземе китарата.

Бях зает с много работа и имах доста грижи, но поради същите причини не ги споделях с нея. Сега вече далеч не съм сигурен, че е трябвало да постъпвам така, но тогава го вършех само за доброто на моята дете съпруга. Откривам сърцето си в тези редове, без да тая нищо. Чувствувах горчива загуба или липса на нещо, обаче то не утежняваше живота ми. Когато се разхождах самичък през някой хубав ден и си мислех за летните часове, когато сякаш и самият въздух беше изпълнен с младежкия ми възторг, усещах, че има нещо, което липсва в сбъдването на мечтите ми. Понякога чувствувах, че бих желал да виждам в лицето на жена си своя съветничка, с по-силен характер и по-голяма твърдост, да ме подкрепя и да ми дава сили. Желаех тя да беше способна да запълни празнотата, която усещах около себе си. Но ми се струваше, че такова щастие е невъзможно на този свят.

По години бях още съвсем млад. Не бях познал омекотяващото влияние на никакви други горести, на никаква друга опитност освен тези, които съм разказал в настоящите страници. Ако съм причинил някое зло, за което наистина се боя, сторил съм го от прекалена любов и от липса на мъдрост. Пиша самата истина. Нищо не би ми помогнало, ако сега се опитам да я смекча.

И тъй, аз самичък поех грижите и тревогите на живота ни, без да имам с кого да ги споделя. Домакинството ни продължаваше да върви така, както го описах, обаче аз свикнах и с радост виждах, че сега Дора много по-рядко се тревожи. Беше детински весела и безгрижна, обичаше ме нежно и беше щастлива с предишните си дребни забавления.

Когато дебатите бяха тежки — искам да кажа по отношение на дължината им, тъй като по съдържание те почти винаги бяха такива — и се прибирах вкъщи късно, Дора винаги слизаше да ме посрещне, когато чуеше стъпките ми. Когато вечерите ми не бяха запълнени със заниманието, за което се бях подготвил с такова голямо усърдие, а се залавях да пиша вкъщи, тя сядаше кротичко край мен, колкото и късно да беше, и биваше толкова тиха, че често я мислех за заспала. Но обикновено, когато вдигнех глава, виждах сините й очи да ме гледат с онова кротко внимание, за което вече съм говорил.

— О, какво изморено момче! — каза една вечер Дора, когато затварях писалището си и срещнах погледа й.

— Какво изморено момиче! — казах аз. — Това е по-важно. Друг път ще трябва да си лягаш по-рано, любов моя. Този час е твърде късен за теб.

— О, не ме пращай да си лягам! — замоли ме Дора, като се доближи до мен. — Моля ти се, недей!

— Дора!

За голямо мое учудване, тя хълцаше на рамото ми.

— Не си ли добре, миличка! Не си ли щастлива!

— О, да! Много съм добре и съм много щастлива! — каза тя. — Но обещай ми, че ще ме оставяш да седя до тебе и да те гледам, докато пишеш.

— Та това ли е гледка за такива хубави очички посред нощ! — отвърнах й аз.

— Наистина ли са хубави? — запита ме Дора смеешком. — Много се радвам, че са хубави.

— Ах, каква суета! — възкликнах аз.

Но това не беше суета. То беше само искрена радост, породена от възхищението ми. Знаех си го и без тя да ми го казва.

— Ако наистина ги мислиш за хубави, кажи, че мога да оставам и да те гледам, докато пишеш! — каза Дора. — Повтори, наистина ли са хубави?

— Много хубави!

— Тогава нека седя и те гледам.

— Боя се, че това няма да увеличи красотата им, Дора.

— О, да, ще я увеличи! Защото в такъв случай, ти, мъдро момченце, няма да ме забравяш, докато се унасяш в непознатите си за мен мисли. Ще ми се разсърдиш ли, ако кажа нещо много, много глупаво? По-глупаво от обикновено? — запита Дора, като ме погледна иззад рамото ми.

— И какво ще е това чудесно нещо? — казах аз.

— Моля ти се, нека да ти държа перата. Бих искала и аз да върша нещо през всички тези часове, когато ти така усърдно работиш. Кажи, мога ли да ги държа?

Споменът за радостта й, когато казах „да“, докарва сълзи в очите ми. Следния път, когато седнах да пиша, както и редовно подир това, тя заемаше старото си място, с вързоп пера край себе си. Радостта, че по този начин се свързва с работата ми, и удоволствието, което изпитваше, когато й исках ново перо — което често вършех, — ме накараха да измисля нов способ да доставя радост на моята дете съпруга. Понякога казвах, че уж се нуждая да ми се препишат една-две страници от някой ръкопис. Тогава Дора не можеше да си намери място от радост. Какви приготовления правеше тя за това велико дело! Нахлузваше си една кухненска престилка, за да не се изцапа с мастило, спираше се безброй пъти, за да се посмее с Джип, сякаш той всичко разбираше, и беше убедена, че работата й не би била съвършена, ако не се подпише накрая. Сетне ми я донасяше като някое домашно упражнение и когато я похвалех, прегръщаше ме около шията. За мене това са трогателни спомени, макар и за други да изглеждат наивни.

Скоро след това тя събра всички ключове и се разхождаше из къщи с цялата връзка в една малка кошничка, привързана на деликатния й кръст. Рядко откривах, че местата, на които принадлежаха, бяха заключвани или пък че служеха за нещо друго освен за играчка на Джип — обаче това радваше Дора и затова не можеше да не радва и мен. Тя беше много доволна, като смяташе, че с тази игра на домакинство се върши много работа, и беше толкова весела, сякаш на шега поддържахме някаква кукленска къщичка.

Така продължавахме да си живеем. Дора беше почти тъй мила към леля, както и към мен, и често й казваше за времето, когато се е бояла, че тя е „някаква навъсена старица“. Никога не бях виждал леля да проявява такава отстъпчивост към някого, както към Дора. Тя правеше мили очи на Джип, макар той да не й отвръщаше със същото; ден след ден слушаше китарата, при все че едва ли имаше голяма слабост към музиката, и никога не нападаше негодните ни прислужнички, въпреки че трябва много да се е изкушавала да го стори. Често пъти изминаваше дълги разстояния, за да ни изненада, като ни купи някаква дреболия, която беше открила, че Дора би желала. Когато идваше откъм градината, никога не пропущаше да застане на стълбата и да извика весело:

— Къде е Малкото цветче?