Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (26)

XXV глава
Добрият ангел и злият гений

След този печален ден на главоболие, отпадналост и разкаяние излязох от квартирата си, а в главата ми бе настъпила такава бърканица относно датата на знаменития ми гуляй, сякаш някакви великани бяха взели грамаден лост и го бяха отместили месеци назад. Още бях до вратата на жилището си, когато видях един разсилен да се изкачва нагоре с писмо в ръка. Той пристъпваше съвсем бавно, но когато ме видя да го наблюдавам над перилата, веднага ускори стъпките си и стигна при мен едва ли не на един скок и с такова задъхване, сякаш се бе изтощил от тичане.

— Т. Копърфийлд, ескуайър^[1] — каза той, като докосна шапката си с малкия си бастун.

Така бях разтревожен, че писмото сигурно идва от Агнеса, та едва можах да отвърна, че това лице действително съм аз. Както и да е, казах му, че съм Т. Копърфийлд, ескуайър, и той го повярва. Даде ми писмото, като добави, че се очаква отговор. Оставих го да ме чака на площадката на стълбите и влязох отново вътре. Бях толкова възбуден, че трябваше да сложа писмото на масата и да го поразгледам отвън, преди да се реша да го разтворя.

Когато сторих това, видях, че е една мила бележчица, в която не се правеше никакъв намек за ужасното ми състояние в театъра. Едничките думи бяха: „Драги ми Тротууд, гостувам в дома на татковия агент, мистър Уотърбрук, в Или плейс, Хобърн. Ела днес да ме видиш, като определиш час, в който ще ти е удобно да сториш това. Най-сърдечни привети, Агнеса.“

Толкова време ми отне да напиша задоволителен според мен отговор, че просто не знам какво си е помислил човекът отвън. Сигурно е дошъл до заключението, че сега се уча да пиша. Написах поне половин дузина писма. Едно от тях почваше с думите: „Дори не мога да се надявам, скъпа ми Агнеса, да изтрия от паметта ти отвратителното впечатление…“ Тук обаче не го харесах и го скъсах. Започнах друго: „Шекспир е казал, скъпа ми Агнеса, че най-големият враг на човека е собственият му език“. Това ми напомняше за Маркъм, така че го унищожих. Опитах се даже да съчинявам поезия, но и от нея нищо не излезе. След много безплодни опити най-после написах следните думи: „Скъпа Агнеса, писмото ти е като самата тебе. Бих ли могъл да кажа нещо друго, за да го похваля повече? Ще дойда в четири часа. С обич и разкаяние, Т. К.“ С това послание в ръка разсилният най-после си отиде.

Ако някой друг от служителите на Църковния съд бе прекарал такъв тежък ден като мен, искрено вярвам, че би му послужило като изкупление за поддържането на това гнило, отживявало времето си учреждение. При все че напуснах бюрото в три и половина и се озовах на уреченото място само няколко минути след това, според часовника на черквата „Сейнт Андрю“ беше изминал цял четвърт час, преди да се осмеля да дръпна дръжката на частния звънец на жилището на мистър Уотърбрук.

Бюрото на мистър Уотърбрук се помещаваше в долния етаж, а квартирата му в горната част на сградата. Въведоха ме в една хубава, но малко претрупана гостна и там Агнеса седеше и бродираше някаква чантичка.

Тя изглеждаше така кротка и мила и така много ми напомняше за безгрижното юношество в Кентърбъри, както и за дебелашкото ми и глупаво държане предишната вечер, че постъпих като истинско разкайващо се дете. Не отричам, че се разплаках. И досега не мога да реша дали то беше най-разумното, или най-глупавото нещо, което можах да направя в този момент.

— Ако ме беше видял някой друг, Агнеса, а не ти — казах, като извърнах глава, — нямаше сега да ме е толкова срам. Но само като си помисля, че тъкмо ти видя позора ми! Едва ли не желая да бях умрял преди това.

За миг тя сложи ръката си върху моята (никой друг не би сторил това като нея) и почувствувах такова облекчение от прошката й, че не можах да се удържа да не доближа ръката й до устата си и да я целуна с благодарност.

— Седни — ми каза Агнеса весело. — Не се измъчвай, Тротууд. Ако на мен не можеш да се довериш, на кого другиго би могъл?

— О, Агнеса — отвърнах й аз. — Ти си моят добър ангел!

Тя се усмихна малко тъжно, както ми се стори, и поклати глава.

— Да, Агнеса, ти наистина си моят добър ангел! Винаги си била това за мен!

— Ако наистина е така, Тротууд, има едно нещо, което би ми се искало…

Погледнах я въпросително, макар че вече предугаждах какво ще ми каже.

— Искам да те предпазя — продължи тя, като ме гледаше втренчено — от твоя зъл гений.

— Скъпа ми Агнеса — започнах аз, — ако думата ти е за Стиърфорд…

— Именно за него, Тротууд.

— О, Агнеса, много си несправедлива към него. Та нима той може да бъде зъл гений? Нима може да ми бъде нещо друго освен покровител и приятел? Скъпа ми Агнеса! Никак не ти подхожда и съвсем не е справедливо да съдиш за него от моето поведение онази вечер. — Съвсем не съдя за него от това — отвърна тя кротко.

— Тогава от какво?

— От много неща — сами по себе си може би дреболии, но твърде съществени, когато човек ги вземе вкупом. Съдя за него, Тротууд, отчасти от това, което си ми разправял, и отчасти от влиянието му върху теб.

В кроткия й глас винаги бе имало нещо, което караше да зазвучат в душата ми струни, които само тя бе в състояние да докосне. Гласът й винаги ми влияеше, а когато ми говореше с такъв жар като сега, просто не можех да му устоя. Тя сведе очи над ръкоделието си, а аз продължавах да я гледам. Думите й не преставаха да звучат в ушите ми и образът на Стиърфорд, въпреки предаността ми към него, се обви в мрак.

— Много е дръзко от моя страна — продължи тя, като вдигна очи — да ти давам съвети или да изразявам така рязко мнението си. Винаги съм живяла уединено и така малко познавам света, но Тротууд, източникът на смелостта ми се крие в детската ни дружба и в искрения интерес, който винаги съм имала към всичко, свързано с теб. Убедена съм, че това, което ти казвам, е вярно. Не се съмнявам ни най-малко. Струва ми се, че не аз, а някой друг ти казва: „Този твой приятел е опасен“.

Отново я погледнах, отново думите й продължаваха да звучат в ушите ми, след като бе спряла да говори, и отново Стиърфордовият образ, макар и все още закотвен в сърцето ми, се обви в мрак.

— Не съм толкова безразсъдна — продължи тя след малко с обичайния си глас, — та да предположа, че ще си в състояние изведнъж да промениш едно чувство, което така дълбоко е заседнало в тебе, особено пък като познавам доверчивия ти нрав. Не би трябвало да правиш това прибързано. Едничкото нещо, което искам от тебе, Тротууд, е, ако мислиш за мене, искам да кажа… — тук тя се поусмихна, тъй като много добре разбра, че щях да я прекъсна, — когато мислиш за мене, да се сещаш и за думите ми. Прощаваш ли ми за всичко това?

— Ще ти простя, Агнеса — отвърнах й аз, — когато станеш по-справедлива към Стиърфорд и когато го заобичаш така, както го обичам и аз.

— Само тогава ли? — каза Агнеса.

Сянка мина през лицето й, когато чу тези мои думи, обаче тя отвърна на усмивката ми и отново заговорихме с обичайната си непринуденост и откровеност.

— А кога, Агнеса, ще ми простиш за онази вечер?

— Всеки път, когато се сетя за нея — отвърна тя.

С тези думи тя искаше да покаже, че счита въпроса за изчерпан, но мисълта за преживения срам така здраво ме държеше, че настоях да й разправя най-подробно как бях стигнал до това унизително състояние и при какво стечение на обстоятелствата бяхме отишли в театъра. За мене беше голямо облекчение да сторя това и особено да подчертая колко бях задължен на Стиърфорд за грижите, които бе положил за мен, когато самичък не бях в състояние да се грижа за себе си.

— Не трябва да забравяш — каза Агнеса, като спокойно промени разговора, — че винаги трябва да ми се доверяваш, не само когато изпадаш в беда, но и когато се влюбиш. Кой заема сега мястото на мис Ларкинс, Тротууд?

— Никой, Агнеса.

— О, не, има някой — каза тя, като се изсмя и заклати укорително с пръст.

— Честна дума, Агнеса, никой няма! Вярно, че в дома на мисис Стиърфорд живее една госпожица — мис Дартъл, — която е много умна и с която ми е много приятно да разговарям, но съвсем не съм влюбен в нея.

Агнеса отново се засмя на собствената си проницателност и ми каза, че ако й се доверявам добросъвестно, тя ще държи списък на всичките ми бурни увлечения, като отбелязва началото, продължителността и края на всяко едно от тях подобно на царуването на кралете и кралиците в английската история. Сетне ме запита дали съм виждал Юрая.

— Юрая Хийп ли? — казах аз. — Не съм го виждал. Той в Лондон ли е?

— Всеки ден идва долу, в кантората — отвърна Агнеса. — Той дойде в Лондон една седмица преди мене. Боя се, че ни готви нещо неприятно, Тротууд.

— Виждам, че това те тревожи, Агнеса. Какво може да е то?

Агнеса остави настрани ръкоделието си и отвърна, като сложи ръцете си една върху друга и ме погледна замислено с прекрасните си кротки очи:

— Боя се, че ще влезе в съдружие с татко.

— Какво? Юрая? Нима това подло, раболепно създание е успяло да пропълзи толкова нависоко? — извиках възмутен аз. — Нима, Агнеса, ти не се възпротиви на това? Помисли си само за последиците! В никакъв случай не трябва да мълчиш. Не трябва да оставиш баща си да предприема подобна стъпка. Необходимо е да предотвратиш тази работа, докато не е станало късно.

Агнеса не преставаше да ме гледа, като клатеше глава и се усмихваше леко на разпалеността ми.

— Спомняш си за последния ни разговор относно татко, нали? Наскоро след това — може би подир два или три дена той ми загатна за първи път, че нещо подобно може да стане. Трогателно беше да го гледаш как се мъчи да ми представи, че в случая се касае за доброволен избор от негова страна, а не за принуда. Така мъчно ми стана за него.

— Принуда ли, Агнеса! Та откъде идва тази принуда?

Тя помълча малко и каза:

— Юрая е успял да се направи необходим за татко. Той е хитър и наблюдателен. Успял е да улови татковите слабости, да ги поощрява и да се възползува ловко от тях, докато… докато най-после татко е започнал да се бои от него.

Ясно виждах, че в цялата работа имаше нещо повече от това, което тя ми казваше, повече от това, което знаеше или можеше да предположи. Не исках да й причиня болка, като я запитам по-подробно. Виждах, че щадеше баща си и не искаше да го излага повече. Очевидно това бе продължавало от дълго време насам, обаче аз се въздържах да говоря.

— Влиянието му върху татко е много голямо — продължи Агнеса. — Той дава вид, че е смирен и много благодарен на баща ми — и може би това е вярно. Обаче истината е, че има власт върху татко и се боя, че добре използува тази своя власт.

— Той е същинско куче? — възкликнах аз и това малко ме пооблекчи.

— Когато татко ми заговори за това — продължи Агнеса, — той му казал, че възнамерява да напуща. Много му било мъчно и никак не искал, но другаде му се откривали по-добри възможности. Точно тогава татко беше много унил и по-загрижен, откогато и да било. Изгледите за съдружие с Юрая му се сториха добре дошли, макар и от друга страна, това да го караше да се срамува и да се чувствува унизен.

— А ти как го прие, Агнеса?

— Сторих това, Тротууд, което, надявам се, бе право. Убедена бях, че заради татковото спокойствие жертвата трябва да се направи, и затова настоях пред него да не се колебае. Казах му, че това ще облекчи товара му — и дано наистина да бъде така! Споменах също, че по този начин ще имаме по-голяма възможност да бъдем заедно. О, Тротууд! — извика Агнеса, като покри лице с ръцете си, когато на очите й се показаха сълзи. — Едва ли не ми се струва, че съм по-скоро таткова неприятелка, отколкото негова предана дъщеря. Знам много добре как се е променил той с любовта си към мен; знам как поради желанието си да се посвети всецяло на мен е ограничавал кръга на приятелите и интересите си. Знам колко много неща е жертвал заради мен, как грижите му по мен винаги са засенчвали живота му и са отслабвали силата и енергията му, като са го насочвали само към една-единствена цел. О, ако някога бих могла да променя всичко това! Ако бих могла да поправя злините, за които, без да искам, съм станала причина.

Никога по-рано не бях виждал Агнеса да плаче. Бях съзирал в очите й сълзи, когато носех вкъщи похвали и награди от училище и когато последния път говорехме за баща й, а също така бях забелязал как извръща глава, когато си вземахме сбогом; но никога не я бях виждал толкова нажалена. Всичко това ме изпълни с такова състрадание, че не можах да направя нищо друго, освен да продумам безпомощно и глупаво:

— Моля ти се, Агнеса, недей! Недей, скъпа ми сестрице!

Но нейният характер бе толкова по-силен от моя, тя така бързо можеше да се овладява, че не бе нужно да я успокоявам дълго. Прелестното й спокойствие, което така много я отличаваше от другите, скоро се възвърна и лицето й отново светна подобно на лъчезарно небе, по което е минал облак.

— Изглежда, че няма да имаме възможност да останем дълго сами — каза Агнеса, — но докато още имаме време, трябва да те помоля да се държиш дружелюбно към Юрая. Не го отблъсквай. Може би той не заслужава да го мразим толкова, тъй като не сме уверени дали наистина върши нещо лошо. Но както и да е, мисли първо за татко и за мен!

Агнеса нямаше време да каже нещо повече, тъй като в това време вратата се отвори и в стаята влезе мисис Уотърбрук. Тя или беше едра жена, или носеше много широка рокля — не мога да кажа кое от двете, понеже не можех да разбера кое беше рокля и кое самата тя. Имах някаква смътна представа, че я бях видял в театъра, но тя, изглежда, си спомняше отлично за мене и очевидно подозираше, че все още съм пиян.

Малко по малко обаче откри, че съм трезвен, както и (надявам се), че съм скромен млад момък, което я накара да омекне в държанието си спрямо мене и да ме запита, първо, дали се разхождам в парка и, второ, дали се движа в обществото. Отвърнах й отрицателно и на двата въпроса и ми се стори, че това отново я накара да развали мнението си за мен. Тя обаче учтиво скри това и ме покани на вечеря на другия ден. Приех поканата и си взех сбогом. На излизане отидох долу в кантората да посетя Юрая, но тъй като го нямаше, оставих му визитната си картичка.

Когато на другия ден отидох на вечерята и ме облъхна дъхът на печено агнешко, открих, че аз не съм единственият гостенин. Долу на стълбата видях разсилния, който ми бе донесъл писмото, облечен в ливрея. Сега той помагаше на семейния слуга и чакаше да му дам името си, за да извести горе за пристигането ми. Когато ме запита доверително как се казвам, той си даде вид, че ме вижда за първи път, но и двамата знаехме много добре, че едва преди един ден се бяхме срещали. Гузната ни съвест ни караше да се държим като страхливци.

Оказа се, че мистър Уотърбрук е господин на средна възраст, с къс врат и с много широк нагръдник. Липсваше му само черен нос, за да заприлича напълно на мопс. Той ми изказа гордостта си от запознанството ни и след като изразих почитанията си на мисис Уотърбрук, ме представи церемониално на една крайно внушителна дама, облечена в черна кадифена рокля и широка черна кадифена шапка. Спомням си, че тя страшно много приличаше на някоя роднина на Хамлет, да речем, на леля му.

Името й беше мисис Хенри Спайкър. Там беше и съпругът й; той имаше такъв студен вид, че косата му, вместо да изглежда сива, правеше впечатление на поръсена със скреж. На семейство Спайкър се оказваше огромно внимание. Агнеса ми довери, че това се дължи на обстоятелството, че мистър Хенри Спайкър е адвокат на някой си или нещо си, свързано по някакъв начин с Министерството на финансите.

Между гостите беше и Юрая Хийп — облечен в черно и в състояние на крайно смирение. Когато се ръкувах с него, той ми каза, че е горд, задето съм благоволил да го забележа, и се чувствува наистина признателен за снизхождението ми към него. Бих желал той да не се чувствуваше толкова благодарен, тъй като това негово чувство го караше през цялата вечер да се навърта край мен. Когато се случеше да кажа някоя дума на Агнеса, иззад нас веднага се появяваше бледото му мъртвешко лице, а лишените му от ресници очи се устремяваха настойчиво към двама ни.

Имаше и други гости и всички ми изглеждаха изстудени за случая също като виното. Един от тях привлече вниманието ми още преди да се бе появил. Чух да съобщават името му — мистър Тредълс! Мислите ми веднага литнаха назад към Салем Хаус. Нима това беше същият онзи Томи, който рисуваше скелети!

Чаках да го видя с много голямо любопитство. Той беше сдържан млад момък със скромно държане, с доста смешна коса и с широко отворени очи. Така бързо се оттегли в едно невзрачно ъгълче, че ми трябваше доста време, докато го намеря. Най-после успях добре да го разгледам и се уверих, че ако очите ми не ме лъжат, това действително беше нещастният Том.

Проправих си път до мистър Уотърбрук и му казах, че между гостите виждам с радост един от своите съученици.

— Наистина ли! — възкликна учуден той. — Вие сте твърде млад, за да сте били на училище по едно и също време с мистър Хенри Спайкър.

— Думата ми не е за него! — отвърнах аз. — Говоря ви за мистър Тредълс.

— А, да, разбирам! — каза домакинът с доста понижен интерес. — Твърде е възможно.

— Ако наистина е същият, за когото мисля — казах, като погледнах към него, — двамата сме били в едно и също училище, наречено Салем Хаус. Той беше чудесно момче.

— О, да. Тредълс е добър момък — отвърна домакинът, като кимна снизходително с глава. — Тредълс е твърде добър момък.

— Какво любопитно съвпадение — казах аз.

— Действително, че е съвпадение — отвърна домакинът. — Тредълс бе поканен едва тази сутрин на мястото на брата на мисис Хенри Спайкър, който съобщи, че поради неразположение не ще може да дойде. А братът на мисис Хенри Спайкър е истински джентълмен, мистър Копърфийлд.

Измърморих нещо в знак на съгласие и възхищение, макар че за първи път чувах за споменатия господин. Сетне запитах за професията на мистър Тредълс.

— Тредълс — отвърна мистър Спайкър — е младеж, който се готви да става адвокат. Да. Той е доста добър момък. Вреди само на себе си.

— Наистина ли вреди на себе си? — казах аз, опечален да чуя това.

— Виждате ли — отвърна мистър Уотърбрук, като нацупи устни и заигра самодоволно и с вид на охолен човек с верижката на часовника си. — Тредълс е от онези хора, които не могат да преуспеят много в живота. Така например струва ми се, че никога не ще бъде в състояние да печели петстотин фунта годишно. Той ми бе препоръчан от един колега. О, да. Да. Вярно, че има способността да изучава делата и да ги излага добре писмено. И аз ще му дам възможност да напредне тази година. Доста ще му помогна. О, да. Да.

Голямо впечатление ми направи благодушно-самодоволният начин, по който мистър Уотърбрук промълвяше своето „да, да“. То беше особено изразително. Много ясно даваше да се разбере, че мистър Уотърбрук бе роден, ако не със сребърна лъжица в уста, то поне със стълба в ръка, по която се бе изкачвал стъпало по стъпало, докато най-сетне бе успял да стигне върха на крепостта, откъдето сега гледаше философски и покровителствено към хората в окопите.

Все още бях зает с тези мисли, когато известиха, че вечерята е сервирана. Мистър Уотърбрук придружи Хамлетовата леля. Мистър Хенри Спайкър кавалерствуваше на мисис Уотърбрук. Самият аз бих искал да взема за своя дама Агнеса, но неин кавалер беше един младеж с глуповата усмивка и възслабички крака. Юрая, Тредълс и аз като най-млади слязохме долу последни и се настанихме, както можахме. Обстоятелството, че бях далеч от Агнеса, ми даде възможност да се обадя на Тредълс, който ме поздрави много топло и възторжено. В същото време Юрая изразяваше радостта и смирението си с такива ужасни кълчения, че с удоволствие бих го хвърлил през перилата. На масата Тредълс и аз бяхме разделени, тъй като ни сложиха на противоположните краища: той попадна под блясъка на червената кадифена рокля на една от дамите, докато над мен надвисна мрачното сияние на лелята на Хамлет. Вечерята се проточи доста дълго и разговорът се въртеше изключително около аристокрацията и благородния произход. Мисис Уотърбрук на няколко пъти ми каза, че ако има нещо, от което се възхищава, това е благородното потекло.

Неведнъж ми мина през ум, че би било много по-приятно, ако не се държехме толкова изискано. Всички бяхме дотам изискани, че говорехме все за едни и същи неща. Сред поканените бяха и някои си мистър и мисис Гълпидж, които имаха нещо общо с юридическата дейност на банката, така че, като приказвахме било за банката, било за Министерството на финансите, представлявахме наистина отбрана група, нещо подобно на Касационния съд. При това лелята на Хамлет притежаваше фамилната слабост към монолозите и се впущаше в несвързани монолози върху всяка тема, която се подхващаше. Вярно, че те бяха твърде ограничени, но тъй като непрестанно се заговаряше за значението на произхода, тя имаше възможност да се отдаде на абстрактни умозрения като своя племенник.

В разговора ни имаше толкова много кръв, че с право можеха да ни вземат за канибали.

— Признавам, че напълно споделям мнението на мисис Уотърбрук — каза мистър Уотърбрук, като вдигна чашата си с вино до окото. — Има и други хубави неща на този свят, но дайте ми благородно потекло!

— О, нищо друго не може да достави на човек такова удовлетворение! — отбеляза лелята на Хамлет. — Чистотата на кръвта е благороден идеал. Някои прости умове (те не са много, но все пак съществуват) се прекланят пред това, което бих нарекла някакви си идоли. Наистина идоли! Прекланят се пред способности, интелект и така нататък. Но това са все неосезаеми неща. Докато с потеклото не е така. Мигом разпознаваме аристократичния произход в един нос или брадичка и си казваме: „Ето, това е аристократическа кръв!“ Кръвта е нещо, което веднага проличава и не подлежи на съмнение.

Младежът с глупавата усмивка, който кавалерствуваше на Агнеса, според мен постави въпроса още по-решително.

— Дявол да го вземе — каза той, като изгледа всички ни с идиотската си усмивка, — произходът не може да се пренебрегне. Необходим ни е, знаете ли. Има млади хора, знаете ли, които може да нямат нужното образование или държане и могат да докарат немалко беди на себе си и на другите, знаете ли, но, дявол да го вземе, човек трябва да им прости всичко, ако в жилите им тече благородна кръв! Самият аз бих предпочел да бъда повален от някой аристократ, отколкото да бъда вдигнат от земята от някой обикновен човечец!

Тази реч така прекрасно даваше израз на общото мнение по въпроса, че всички много я харесаха и младежът спечели вниманието на цялата маса чак докато дамите се оттеглиха.

Останали сами в трапезарията, мъжете се впуснаха да разговарят за какви ли не лордове и благородници, като вършеха това с истинско страхопочитание. Всичко това ми беше крайно скучно, а мистър Уотърбрук просто сияеше от удоволствие, че в неговия дом се споменават имената на такива знаменити личности.

Можете да си представите колко се зарадвах, когато най-сетне имах възможност да се кача горе при Агнеса, да поговоря с нея в един ъгъл и да й представя Тредълс. Той беше стеснителен, но много мил и все така добродушен както в миналото. Трябваше да си тръгне по-рано, тъй като на другия ден щеше да заминава в едномесечен отпуск. Поради това не можахме да разговаряме така дълго, както бих желал, но си разменихме адресите и си обещахме непременно да се срещнем, когато се върне в града. Той много се заинтересува, когато му казах, че съм близък със Стиърфорд, и заговори за него с такъв жар, че го накарах да каже на Агнеса какво е мнението му за него. Но тя само ме гледаше и леко клатеше глава, когато Тредълс не можеше да я забележи.

Тъй като тя сега се движеше сред хора, които не й бяха особено подходящи, много се зарадвах, когато разбрах, че ще си отива след няколко дни, и не съжалявах, че така скоро ще се разделим. Това ме накара да остана, след като всички други си бяха отишли. Да разговарям с нея и да я слушам как пее бе такова удоволствие за мен и така много ми напомняше за щастливия ми живот в тихата старинна къща, че бих стоял там половината нощ. Но понеже нямах извинение да остана, след като светилата на мистър Уотърбрук си отидоха едно по едно, взех си сбогом пряко волята си. Никога не бях съзнавал по-ясно, че Агнеса действително е моят добър ангел.

Казах, че всички гости се бяха разотишли, но не включвах в тяхното число Юрая, който не бе престанал да се навърта около нас. Когато слязох долу, той се бе промъкнал зад гърба ми и вървеше до самия мен, като нахлузваше на мъртвешките си пръсти огромните си ръкавици.

Не бях настроен за обществото на Юрая, но като си спомних какво ме бе помолила Агнеса, го поканих да дойде в квартирата ми да изпием чаша кафе.

— О, наистина ли, мастър Копърфийлд — каза той, — простете, исках да кажа мистър Копърфийлд, но другото ми идва така естествено. Не бих желал да си правите труд да каните такъв нищ човек като мен.

— Не става дума за никакъв труд — отвърнах аз. — Ще дойдеш ли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна той, като се закълчи.

— Тогава хайде, идвай! — казах аз.

Не можех да се удържа да не се отнасям рязко с него, но той, види се, не обръщаше внимание на това. Минахме по най-късия път, без да разговаряме много. Той беше толкова нищ по отношение на смешните си ръкавици, че докато стигнем до вкъщи, още не бе успял да ги сложи на ръцете си.

Поведох го нагоре по тъмната стълба, за да не би да чукне в нещо главата си, и влажната му студена ръка така много ми приличаше на жаба, че се изкушавах да я пусна и да избягам. Мисълта за Агнеса и чувството ми за гостоприемство надделяха и го поканих вътре. Запалих свещите и той изпадна във възторг от стаята ми. Когато приготвих кафето в едно простичко тенекиено канче (което служеше за топлене на вода за бръснене), той така се разчувствува, че с удоволствие бих го полял с горещата вода.

— Наистина, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, никога не бих предположил, че ще дойде ден, когато самият вие ще ми приготвяте кафе! Но пък, от друга страна, напоследък ми се случват толкова много неща, които в нищетата и смирението си никога не съм очаквал, че всичко това ми се струва като някаква благословия. Може би сте чули нещичко, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, за благоприятната промяна в положението ми.

Той седеше на дивана ми, подгънал дългите си крака така, че чашата с кафе беше на коленете му. Оставил бе шапката и ръкавиците си на пода и полекичка разбъркваше кафето с лъжичката, а лишените му от ресници очи бяха обърнати към мен, без да ме гледат. Като наблюдавах как неприятно мърда ноздрите си и какви змийски тръпки минават по цялото му тяло, реших в себе си, че ужасно го ненавиждам. Крайно неприятно ми беше да се държа с него като със свой гост — тогава бях още много млад и ми бе невъзможно да прикривам чувствата си.

— Предполагам, мистър Копърфийлд, че сте чули нещичко за благоприятната промяна в положението ми — повтори Юрая.

— Да, чух нещо — потвърдих аз.

— А-а! Така си и мислех, че това навярно е известно на мис Агнеса! — спокойно отвърна той. — Така се радвам, че мис Агнеса го знае. О, благодаря ви, мистър Копърфийлд! Благодаря ви! — Толкова се ядосах, че бе успял да ме подведе да кажа нещо за Агнеса, колкото и нищожно да бе то, че просто ми идеше да хвърля по него чехъла си (който стоеше готов до камината). Но не направих нищо и продължих да пия кафето си.

— Какъв пророк излязохте, мистър Копърфийлд — продължи Юрая. — Божичко, какъв пророк наистина! Не ми ли споменахте веднъж, че може би някой ден ще стана съдружник на мистър Уикфийлд и фирмата ще се нарича „Уикфийлд и Хийп“? Вие може би не си спомняте това, мистър Копърфийлд, но когато човек е нищ, той не може да забрави подобни думи!

— Спомням си, че съм казвал такова нещо, макар тогава да не мислех, че то наистина ще стане.

— Та кой ли би могъл да си го помисли, мистър Копърфийлд! — отвърна Юрая възбудено. — Дори през ум не ми бе минавало. Спомням си как казах със собствената си уста, че съм твърде нищ за такава чест. И това беше искреното ми мнение.

Той продължаваше да гледа огъня с отвратителната си застинала усмивка и аз не го изпусках от очи.

— Но и най-нищият човек, мистър Копърфийлд — подхвана той, — може да служи за оръдие на доброто. Така се радвам, като си помисля, че по отношение на мистър Уикфийлд наистина съм бил оръдие на доброто и за в бъдеше мога да му помогна още повече. О, какъв ценен човек е той, мистър Копърфийлд, и колко неразумен е бивал понякога.

— Много съм огорчен да чуя това — казах аз, като не се стърпях да прибавя: — Във всяко отношение.

— Точно така, мистър Копърфийлд, във всяко отношение — каза Юрая. — Преди всичко по отношение на мис Агнеса. Може би вие не си спомняте собствените си красноречиви изрази, мистър Копърфийлд, но аз много добре помня, че един ден казахте, че всеки трябва да се възхищава от нея, и аз ви благодаря! Забравили сте, нали, мистър Копърфийлд?

— Не съм го забравил — отговорих сухо аз.

— О, колко съм доволен! — възкликна Юрая. — Само като си помисля, тъкмо вие бяхте човекът, който за пръв път запали в смирените ми гърди искриците на амбицията! О, бихте ли ме извинили, ако ви помоля за още една чаша кафе?

В начина, по който той наблегна за запалването на искриците, както и в погледа, който ми отправи, имаше нещо, което ме накара да се сепна, сякаш го бях видял осветен от някакъв огън. Подтикнат от молбата му, изказана със съвсем друг тон, се заех да изпълня дълга си на домакин, но сторих това с несигурна ръка, обхванат от чувството, че не съм в състояние да се боря с този човек. Обзе ме неприятно предчувствие за следващите му думи и усетих, че това не му убягна.

Той не каза абсолютно нищо. Само продължаваше да разбърква кафето си и да го пие глътка по глътка. Сетне попипа брадичката си с мъртвешката си ръка, погледна огъня, огледа стаята, поусмихна ми се, закълчи се и се заогъва раболепно, отново разбърка и отпи от кафето си, но предостави разговора на мен.

— Значи мистър Уикфийлд, който струва петстотин пъти повече от теб или от мен (невъзможно ми беше да не разделя по този начин изречението си), е бивал неразумен, така ли, мистър Хийп?

— Наистина твърде неразумен, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като въздъхна скромно. — Много, много неразумен! Но бих желал, ако обичате, да ме наричате само Юрая. Както едно време.

— Добре, Юрая! — измънках с известна мъка.

— Благодаря ви — отвърна той с жар. — Благодаря ви, мистър Копърфийлд! Когато ме наричате Юрая, сякаш чувам звъна на родните камбани или усещам полъха на пролетен ветрец. Простете, че се отклоних. Казвах ли нещо?

— Говореше за мистър Уикфийлд — подсетих го аз.

— О, да, вярно. Голяма е неговата небрежност, мистър Копърфийлд. Не бях загатнал никому другиму за това освен на вас. Дори и на вас мога само да загатна за нея. Ако в продължение на няколко години някой друг беше на моето място, до това време той би съумял да сложи мистър Уикфийлд (о, какъв ценен човек е той, мистър Копърфийлд) под палеца си. Под па-ле-ца си — каза Юрая много бавно, като простря жестоката си ръка над масата ми и я натисна с другия си палец, докато тя затрепера и сякаш цялата стая затрепера с нея.

Ако го бях видял да натиска главата на мистър Уикфийлд с плоското си стъпало, нямаше да го мразя повече от този миг.

— О, божичко, мистър Копърфийлд — продължи той със съвсем мек глас, странно контрастиращ с движението на палеца му, който ни най-малко не бе отслабил натиска си върху масата. — В това няма никакво съмнение. Щеше да се стигне до разорение, до позор, до какво ли не. Мистър Уикфийлд знае това. Аз съм само едно скромно оръдие, което му служи, въпреки цялото си нищожество. И той ме издигна до положение, за каквото едва ли бих могъл някога да се надявам. Колко благодарен трябва да му бъда! — Той замълча с обърнато към мен лице, без обаче да ме гледа, и като най-сетне махна палеца си от масата, бавно го прокара по брадичката си, сякаш се бръснеше.

Спомням си с какво възмущение заби сърцето ми, когато видях лукавото му лице, огряно от червеникавите пламъци, които така добре му подхождаха, сякаш се готвеше да каже нещо.

— Мистър Копърфийлд — поде той — но… да не би да ви задържам?

— Не ме задържаш. Обикновено си лягам късно.

— Благодаря ви, мистър Копърфийлд! Вярно, че съм се издигнал в сравнение със скромното положение, в което се намирах, когато ме видяхте за пръв път, но все още съм си нищ. Надявам се, че никога няма да бъда нещо друго освен нищожество. Вярвам, че няма да ме сметнете за нескромен, ако ви доверя една мъничка тайна, нали, мистър Копърфийлд?

— О, не — казах с усилие аз.

— Благодаря ви! — той извади носната си кърпа и започна да трие с нея дланите си. — Мис Агнеса, мистър Копърфийлд…

— Е, Юрая?

— О, колко е приятно, че ме наричате Юрая така спонтанно! — той се заизвива като уловена риба. — И вие намерихте, че тя изглеждаше много добре тази вечер, нали?

— Намирам, че изглеждаше такава, каквато е била винаги: по-съвършена във всяко отношение от всички наоколо й.

— О, благодаря ви! Толкова е вярно! О, много ви благодаря за тези думи!

— Съвсем няма за какво да ми благодариш — казах отвисоко аз.

— Знаете ли, мистър Копърфийлд, точно това е тайната, която ще си позволя свободата да ви доверя. Колкото и нищ да съм — той заизтрива още по-усърдно ръцете си и погледна последователно тях и огъня, — колкото и нища да е майка ми и колкото и скромен да е нашият беден, но честен дом, образът на мис Агнеса (не се срамувам да споделя с вас тайната си, мистър Копърфийлд: почувствувах симпатия към вас още когато ви видях в кабриолета с леля ви)… образът на мис Агнеса от години е заседнал в сърцето ми. О, мистър Копърфийлд, само ако знаехте каква чиста любов питая дори към земята, върху която стъпва моята Агнеса!

Хрумна ми безумната мисъл да грабна нажежените маши и да го пронижа с тях. Цял бях обзет от това желание, но ме спря Агнесиният образ, поруган дори само от помислите на това червенокосо животно. Той се кълчеше насреща ми, сякаш низката му душа бе сграбчила тялото му и го извиваше на всички страни. Струваше ми се, че се раздува и разраства пред очите ми, и сякаш цялата стая се изпълва с ехото на думите му. И бях обхванат от онова непонятно чувство, което ни кара да мислим, че всичко това се е случвало някога в миналото и че знаем какво ще последва.

По лицето му бе изписано съзнание за силата му и това повече от всичко друго ме накара да се опомня и да не пренебрегна молбата на Агнеса. С по-голямо спокойствие, отколкото бих мислил преди малко, че ми е свойствено, го запитах дали е открил чувствата си на Агнеса.

— О, не, мастър Копърфийлд! — отвърна той. — О, господи, разбира се, че не! На никого не съм открил това освен на вас. Виждате ли, едва съм започнал да се издигам. Надявам се, че тя ще забележи колко съм полезен на баща й (наистина смятам да му бъда полезен, мастър Копърфийлд) и ще погледне по-благосклонно към мен.

Сега прозрях истинските замисли на този мерзавец и ми стана ясно защо ми ги разкрива.

— Ако бъдете така добър, мистър Копърфийлд, да запазите тайната ми и изобщо да не действувате срещу мен, ще считам това като особена услуга от ваша страна. Вие не бихте желали да възникват неприятности. Познавам доброто ви сърце, но тъй като ме знаете само в нищетата ми (аз все още съм си нищ), може би неволно ще ми навредите пред моята Агнеса. Виждате ли, мастър Копърфийлд, аз я наричам моя. Има една песенчица, която казва: „И царска корона бих отказал, да мога своя да я нарека“. И се надявам да сторя това някой ден.

Скъпа Агнеса! Така любяща и добра, за която просто не виждах достоен жених — нима такъв подлец щеше да я вземе!

— Засега няма защо да се бърза, мастър Копърфийлд — лигаво продължи Юрая, докато аз седях срещу него и го гледах, а горната мисъл се въртеше в главата ми. — Моята Агнеса е все още много млада, а майка ми и аз ще трябва да си пробиваме път нагоре в обществото и да направим доста преустройства, преди да можем да я приемем. Така че постепенно ще й разкрия надеждите си, когато ми се удаде случай. О, така съм ви задължен за тази моя тайна! Такова облекчение е да знам, че разбирате положението ми и не възнамерявате да се обърнете срещу мен — тъй като, не се съмнявам, вие не искате да създавате неприятности!

Той взе ръката ми, която не смеех да отдръпна, и като я стисна, погледна часовника си.

— Господи, минава един! — възкликна той. — Как лети времето, мастър Копърфийлд, когато човек се впусне във възпоменания за миналото.

— О, пък аз мислех, че е по-късно — отвърнах, защото нямах вече сили да водя разговор.

— Ах! — възкликна той и се замисли. — Частният хотел, в който съм отседнал, мастър Копърфийлд, ще да е затворен по това време.

— Много съжалявам — казах аз, — че тук няма друго легло и не бих могъл…

— О, няма защо да се безпокоите за легло, мастър Копърфийлд — прекъсна ме той, като присви единия си крак. — Ще имате ли нещо против, ако легна до огъня?

— Ако става въпрос за това — казах аз, — легни, моля ти се, на моето легло, а аз ще легна до огъня.

Той отхвърли предложението ми така пламенно и с такъв висок глас, че думите му сигурно достигнаха до мисис Круп, която спеше някъде под морското равнище в една съвсем отдалечена стая. Тъй като никакъв мой довод не беше в състояние до повлияе на скромността и смирението му, принудих се да наглася, каквото мога, за да легне на пода. Дюшекът на дивана, който беше твърде къс за мършавите му крака, възглавниците, едно одеяло, две чисти покривки за маса, както и една връхна дреха, съставляваха постелята му, за която беше повече от благодарен. Дадох му и една нощна шапчица, която той веднага сложи на главата си и с която изглеждаше толкова отвратителен, че вече никога не я използувах. Пожелах му лека нощ и си отидох в спалнята.

Никога няма да забравя тази нощ. Никога няма да забравя как се въртях и обръщах в леглото, как непрестанно мислех за Агнеса и за това същество и се чудех какво мога да направя. Не стигнах до никакво заключение освен това, че за собственото й спокойствие най-добре ще бъде засега да не предприемам нищо и да не казвам никому това, което току-що бях чул. Когато за минутка затварях очи, пред погледа ми се изправяше образът на Агнеса с кротките й очи, както и образът на баща й, загледан любящо в нея, както често го бях виждал, и това ме изпълваше със смътна тревога. Когато се събуждах, мисълта, че Юрая спи в съседната стая, ме задушаваше. Обземаше ме такава подтиснатост, сякаш бях приютил някакъв дявол в жилището си.

Освен това и машите се вмъкваха в неспокойния ми сън и просто не се махаха от въображението ми. Мислех си в полусънно състояние, че са все още нажежени, че съм ги грабнал и съм пронизал Юрая. Тази мисъл така настойчиво ме преследваше, макар да знаех, че е напълно невярна, че не можах да се стърпя и станах да го погледна. Той спеше в съседната стая с прострени не знам докъде крака и с широко разтворена уста. От гърлото и носа му излизаха какви ли не шумове. В действителност беше толкова по-отвратителен, отколкото в разстроеното ми въображение, че самата ми неприязън към него ме привличаше, така че всеки половин час ставах, за да го погледна още веднъж. Нощта беше тежка, безкрайна и мрачното небе не даваше никаква надежда за зазоряване.

Когато рано сутринта той заслиза надолу по стълбите (слава богу, не искаше да остане за закуска!), стори ми се, че самата нощ си отива с него. Преди да отида в съда, помолих мисис Круп да проветри много добре стаята, в която беше спал, за да се отърся от присъствието му.