Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (22)

XXI глава
Малката Емилия

В този дом имаше един слуга, който, както разбрах, беше постъпил на служба при Стиърфорд, когато влязъл в университета. Слугата представляваше самата благопристойност. Просто ми се струваше, че едва ли е съществувал друг човек на тази длъжност с по-благопристоен вид. Беше много спокоен, мълчалив, почтителен, движеше се безшумно, винаги се явяваше, когато трябва и никога, когато нямаше нужда от него. Най-главното му достойнство обаче беше внушителният му вид. Имаше неподвижно лице, вратът му беше някак си вцепенен, главата гладка, а косата ниско остригана, освен отстрани, където образуваше бакенбарди. Приказваше много меко и притежаваше особения навик да произнася буквата „с“ така ясно, че изглеждаше да я употребява по-често от другите хора. Ако носът му бе обърнат наопаки, той пак би съумял да изглежда внушителен и благопристоен. Беше си създал атмосфера от благопристойност, в която се движеше с непоколебима увереност. Толкова бе благопристоен, че беше невъзможно да бъде обвинен в нещо нередно. Имаше толкова внушителен вид, че никому не би хрумнало да го облече в ливрея. Да му се възложи някаква унизителна работа, значеше да се нанесе незаслужена обида на един наистина благопристоен човек. Забелязах, че прислужничките в този дом прекрасно съзнаваха това негово качество и винаги сами вършеха черната работа, докато той четеше вестника край кухненския огън. Никога не бях виждал по-сдържан човек. Но с това свое качество, както и с всички останали, той само изглеждаше още по-благопристоен. Дори и обстоятелството, че никой не знаеше кръщелното му име, беше част от благопристойността му. Никой не можеше да има нещо против фамилното му име, което беше Лимитър. Питър можеше да бъде обесен, а Том изпратен на заточение, обаче Лимитър си оставаше безукорно благопристоен.

Може би това се дължеше на самото естество на благопристойността като абстрактно качество, обаче в присъствието на този човек се чувствувах особено млад. Колко възрастен беше самият той, не можах да отгатна. И това пак беше резултат на същото негово качество. На преизпълненото му с чувство за собствено достойнство лице можеха спокойно да се дадат както тридесет, така и петдесет години.

На сутринта Литимър се появи в стаята ми още докато бях в постелята. Беше дошъл да ми донесе ужасната за мен вода за бръснене, както и да ми разопакова нещата. Когато отдръпнах завесите и го погледнах, видях, че той изглежда благопристоен както винаги, без да бъде повлиян от източния януарски вятър, като дори при дишането му не се образуваше пара. Застанал в първата танцова позиция, той държеше отляво и отдясно обувките ми и издухваше невидими прашинки от жакета ми, който бе положил върху стола като бебе.

Поздравих го с добро утро и го попитах колко е часът. Той извади от джоба си най-благопристойния часовник, който някога съм виждал, попречи с палеца си на пружината да се отвори докрай, погледна циферблата по такъв начин, сякаш часовникът бе някаква стрида-оракул, и каза, че ако ми е угодно, часът е осем и половина.

— Мистър Стиърфорд ще бъде доволен да узнае как сте си отпочинали, сър.

— Благодаря, много добре — отвърнах аз. — Как е мистър Стиърфорд?

— Благодаря, сър, мистър Стиърфорд е доста добре. — Това беше друга негова особеност — не употребяваше превъзходните степени на прилагателните. Винаги се придържаше към златната среда.

— Желаете ли нещо друго, което бих имал честта да сторя за вас, сър? Звънецът бие в девет часа. Семейството се събира за закуска в девет и половина.

— Не се нуждая от нищо, благодаря ви.

— Аз ви благодаря, сър, ако ви е угодно. — С тези думи и като кимна лекичко с глава, когато минаваше край леглото ми, като че ли за да се извини, че ме поправя по въпроса относно това, кой кому трябва да благодари, той си излезе и затвори така тихо вратата, сякаш се бях унесъл в сладка дрямка, от която зависеше животът ми.

Всяка сутрин водехме съвсем същия разговор: никога не си казвахме нещо повече и никога по-малко. И въпреки това, колкото и предишната вечер да бях се чувствувал по-близо до зряла възраст благодарение на приятелството на Стиърфорд, на оказваното ми от мисис Стиърфорд доверие или на разговорите с мис Дартъл, в присъствието на този най-благопристоен от всички мъже ставах според думите на един от по-маловажните ни поети „отново момче“.

Литимър ни намери коне и Стиърфорд, който знаеше всичко, ме научи да яздя. Намери ни саби и Стиърфорд ми даде уроци по фехтовка; достави ни отнякъде ръкавици и аз се заех да се усъвършенствувам в боксирането. Не се тревожех, че Стиърфорд може да ме намери неопитен в тези изкуства, обаче мисълта какво ще каже на това благопристойният Литимър страшно ме смущаваше. Нямах основание да предполагам, че Литимър владееше тези науки; нито даже с едно помръдване на достопочтените си клепки не ми беше дал да разбера, че ги владее, и все пак, когато той биваше край нас по време на упражненията ни, се чувствувах най-зеленият и най-неопитен от всички смъртни.

Занимавам се така обстойно с този човек, защото по онова време той ми направи силно впечатление, както и поради това, което се случи по-нататък.

Седмицата измина най-приятно. Лесно е да се предположи, че за такъв възторжен младеж като мен дните просто хвърчаха. И все пак те ми дадоха възможност да опозная Стиърфорд още по-добре; хиляди дребни неща ме караха да му се удивлявам още повече, така че, когато седмицата изтече, имах усещането, че съм бил дълго време с него. Възхитителният начин, по който се държеше към мен като с играчка, ми беше по-приятен, отколкото всяко друго отношение, което би възприел. То ни напомняше за по-раншната ни дружба, проявяваше се като нейна естествена последица, показваше ми, че не се е променил и отърсваше от мен всякаква неловкост, която бих почувствувал, ако сравнявах моите достойнства с неговите. Особено ме радваше, че с никого другиго не се държеше така свойски, ласкаво и непринудено. Също както в училище се отнасяше към мен по-различно, отколкото към другите, така и сега с радост си мислех, че на мен той гледа по-иначе, отколкото на останалите си приятели. Искрено вярвах, че съм му по-близък от тях и това караше сърцето ми да се изпълва с още по-голяма обич.

Той реши да ме придружи до Съфък и денят на тръгването ни скоро дойде. Отначало се двоумеше дали да вземе със себе си и Литимър, обаче счете за по-добре да го остави вкъщи. Това благопристойно създание, доволно от съдбата си, каквато и да беше тя, нареди куфарите ни в малкия файтон, който щеше да ни отведе в Лондон, по такъв начин, сякаш ни предстоеше да пътуваме цели векове, а пое скромно предложената му от мен почерпка с превъзходно спокойствие.

Взехме си сбогом с мис Дартъл и мисис Стиърфорд. Поблагодарих й горещо за гостоприемството и тя се раздели с нас най-сърдечно. Последното нещо, което видях, беше изпълненият с достойнство поглед на Литимър, който, както ми се стори, изразяваше мълчаливото му убеждение, че наистина съм твърде млад.

Дори няма да се опитвам да опиша какво чувствувах, когато отново се връщах щастлив към родното си място. Потеглихме за там с пощенската кола. Спомням си, така много се тревожех за впечатлението, което Ярмут ще произведе на Стиърфорд, че когато колата ни носеше през тъмните улици към хана и той каза, че доколкото може да схване, градчето му изглежда някаква приятна, тиха, своего рода дупка, аз се почувствувах много доволен. Легнахме си веднага, щом като пристигнахме, и на другата сутрин закусихме доста късно. Стиърфорд, в много добро настроение, бе излязъл да се поразходи край брега, преди аз още да бях станал. Когато се върна, ми каза, че вече е успял да се сприятели с половината лодкари от градчето. Освен това в далечината видял онова, което сигурно трябва да е било къщата на мистър Пеготи, чийто комин спокойно пушел. При това, прибави той, съблазнил се от мисълта да отиде там, да им се представи вместо мене, като каже, че годините са го променили и затова не могат да го познаят.

— Кога ще ме запознаеш с тези хора, Дейзи? — запита ме той. — Аз съм на твое разположение. Нареди всичко, както ти е удобно.

— Знаеш ли, Стиърфорд, мисля си, че най-подходящият момент ще е тази вечер, когато всички са се прибрали край огъня. Тогава къщичката им е толкова уютна!

— Така да бъде — отвърна ми той. — Ще отидем още тази вечер.

— Няма да ги предупредя, че сме пристигнали — казах аз, светнал от радост. — Трябва да ги изненадаме.

— О, разбира се. Няма да е никак забавно, ако не сторим това — съгласи се той. — Трябва да заварим туземците в обичайната за тях обстановка.

— Вярно, нали са „особен вид хора“, както ги нарече веднъж.

— Ха! Та ти значи не си забравил пререканията ми с Роза? — възкликна той, като ми хвърли бърз поглед. — Дявол да я вземе тази жена, почти се страхувам от нея. Прилича ми на някакъв призрак. Но да не мислим за нея. А сега какво ще правиш? Сигурно възнамеряваш да отидеш да се видиш с бавачката си, нали?

— О, да — отвърнах аз. — Най-напред трябва да отида при Пеготи.

— Добре — съгласи се Стиърфорд, като погледна часовника си. — Ще бъде ли достатъчно, ако ти оставя два часа да плачат върху теб от радост?

Отвърнах му смеешком, че това време тъкмо ще ни стигне, но че ще трябва и той да дойде, тъй като славата му го е изпреварила и ще види как там го считат почти за толкова велик, колкото съм и аз.

— Ще дойда навсякъде, където ми кажеш, и ще върша всичко, каквото искаш — отвърна той. — Обясни ми къде да те намеря и след два часа ще ти се представя в каквото настроение пожелаеш — комично или сантиментално.

Описах му най-подробно как да намери дома на мистър Баркис, преносвач до Блъндърстоун и другаде, и тръгнах нататък самичък. Духаше остър, освежителен ветрец, земята беше суха, а морето прозрачно и ясно. Слънцето разливаше обилно светлина, макар и немного топлина, и от всичко лъхаше жизненост и бодрост. Радостта, че съм тук, така ободряваше и мен, че просто ми идеше да спирам хората из улиците и да се ръкувам с тях.

Разбира се, уличките ми изглеждаха тесни. Местата, които сме виждали като деца, винаги ни се струват такива, когато ги посетим като възрастни. Но не бях забравил нищо по тях и нищо не се беше изменило освен дюкяна на мистър Оумър. Където по-рано пишеше „Оумър“, сега се четеше „Оумър и Джорам“.

След като прочетох фирмата, стъпките ми неусетно се отправиха към дюкяна, пресякох улицата и влязох вътре. В дъното на дюкяна се виждаше една хубава жена, която друсаше бебе, докато друго едно детенце се държеше за престилката й. Не ми беше трудно да разпозная Мини и децата й. Стъклената врата на задната стаичка не беше отворена, обаче от работилницата в двора долиташе добре познатият ми звук, който сякаш не бе преставал от времето, когато го бях чул за първи път.

— Мистър Оумър вкъщи ли си е? — запитах аз, като влязох. — Бих желал да го видя за малко, ако си е у дома.

— О, да, господине, вкъщи си е — каза Мини. — Това време не влияе добре на астмата му. Джо, извикай дядо си!

Малкото човече, което я държеше за престилката, извика така силно, че се засрами от гласа си и завря лице в полите й за неин най-голям възторг. Чу се някакво тежко дишане и задъхване, което се приближаваше към нас, и скоро мистър Оумър застана пред мен, по-задъхан, отколкото в миналото, обаче не много по-стар на вид.

— На ваше разположение, сър — каза той. — Какво мога да направя за вас, сър?

— Да се ръкувате с мене, ако обичате, мистър Оумър — казах, като му подадох ръка. — Едно време вие се показахте много добър към мен, но се боя, че тогава не ви дадох да разберете, че оценявам това.

— Така ли? — отвърна старият човек. — Радвам се да чуя подобно нещо, но не си спомням кога е било това. Сигурен ли сте, че съм бил аз?

— Напълно.

— Изглежда, че паметта ми е станала толкова къса, колкото и дъхът ми — каза мистър Оумър, като ме погледна и заклати глава, — тъй като не мога да си спомня кой сте.

— Не си ли спомняте как един ден дойдохте на дилижанса да ме посрещнете, след това пих тук чай, а сетне всички отидохме с файтон в Блъндърстоун: вие, аз, мисис Джорам и мистър Джорам, който тогава още не й беше съпруг.

— Мили боже! — възкликна мистър Оумър, след като от изненада се закашля. — Наистина ли! Мини, мила, спомняш ли си? Божичко, да. Покойникът беше дама, нали?

— Майка ми — прибавих аз.

— Да, разбира се — каза мистър Оумър, като докосна с пръст жилетката ми, — имаше и едно детенце. Положихме го до майката. Да, да, в Блъндърстоун. Я виж ти! И как сте оттогава?

— Много добре, благодаря. Надявам се, че и вие сте добре.

— О, няма от какво да се оплаквам — каза мистър Оумър. — Дишането ми става все по-трудно, но така е, когато човек остарява. Приемам нещата такива, каквито са и се старая да се примирявам. Това е най-разумното, нали?

Мистър Оумър отново се засмя, вследствие на което се закашля, а дъщеря му се помъчи да му помогне. Тя беше застанала до нас и друсаше бебето си над тезгяха.

— Да, да, разбира се. Покойниците бяха двама! — продължи да възклицава мистър Оумър. — И вярвате ли, сър, денят на сватбата на Мини и Джорам беше определен точно когато отивахме всички в Блъндърстоун. „Хайде, кажете кога да направим сватбата, сър“ — казваше Джорам. „Да, татко, хайде“ — подканваше ме и Мини. И ето сега вече сме съдружници. А погледнете тук! Това е най-мъничкото.

Мини се засмя и си оправи превързаната на челото с панделка коса, а баща й пъхна един от дебеличките си пръсти в ръчичката на детето, което тя люлееше над тезгяха.

— Да, разбира се, покойниците бяха двама — повтори още един път мистър Оумър, като поклати възпоменателно глава. — Точно така! А Джорам тъкмо сега прави едно сиво ковчеже със сребърни гвоздеи, около два инча по-малко от това — и посочи бебето. — Ще вземете ли нещо за закуска?

Аз му поблагодарих, но отказах.

— Чакай да си спомня — подхвана мистър Оумър, — жената на преносвача Баркис, която е сестра на лодкаря Пеготи, има нещо общо със семейството ви, нали? Сякаш беше на служба при вас, а?

Отговорих му утвърдително и това му достави удоволствие.

— Паметта ми взе да се поправя, та дано да стане същото и с дишането ми — каза мистър Оумър. — Знаете, господине, при нас работи една нейна млада роднина, която има такъв вкус в шиенето, че и една графиня не може да се сравни с нея.

— Да не би да е малката Емилия? — изпуснах се неволно аз.

— Името й е Емилия — каза мистър Оумър, — и наистина е малка. Но, вярвайте ми, има такова личице, че половината жени тук си умират от завист.

— Глупости, татко! — извика Мини.

— Мила моя — обърна се към нея баща й, като ми намигна, — не казвам, че и с теб е така, но вярно е, че половината жени в Ярмут и на пет мили оттук се пръскат от завист.

— Тогава, татко — обади се Мини, — тя не би трябвало да излиза от средата си и да им дава повод да приказват против нея. Ако си седеше, където й е мястото, нямаше да й завиждат.

— Ами, ами, нямаше! — отвърна мистър Оумър. — Ти, миличка, не познаваш хората. Има ли нещо, което една жена не би направила, стига да може, особено пък ако то е свързано с хубостта на друга жена?

Като изрече тези хули срещу жените изобщо, помислих си, че с мистър Оумър всичко е свършено. Той така буйно се закашля и така се мъчеше да си поеме дъх, че просто очаквах главата му да падне на тезгяха, а обутите му в черни бричове крака, привързани с панделки на колената, да потрепнат в предсмъртни мъки. Най-после обаче той се посъвзе, макар че все още дишаше тежко и беше толкова изтощен, че се принуди да седне на стола до писалището.

— Вижте — продължи той, като изтриваше главата си и се задъхваше, — тя не се е сближила с никого тук. Няма приятелки, а и никому не позволява да я ухажва. И вследствие на това хората пущат слухове, че Емилия искала да минава за дама. Ако питате мен, смятам, че тази мълва води началото си от времето, когато веднъж казала в училище, че ако стане дама, ще направи еди-какво си за вуйчо си и ще му купи не знам какви работи.

— Уверявам ви, мистър Оумър, че когато и двамата бяхме деца, тя разправяше същото и на мен — казах с жар аз.

Мистър Оумър кимна с глава и си почеса главата.

— Така е. И после тя умее да се облича много хубаво с малко средства, докато мнозина не могат да сторят същото и с много, та и това прави работата още по-неприятна. Пък си е и малко особена. Разглезеничка е и често пъти сама не знае какво иска. Това е всичко. Нищо друго не са казвали против нея, нали?

— Не, татко — отвърна мисис Джорам. — По-лошо от това не са казвали.

— Когато си намери работа като компаньонка на една стара дама, двете не можаха да се разберат добре и Емилия я напусна. Тогава дойде тук и се услови за три години. Почти две са вече минали и ние сме много доволни от нея. Струва колкото шест други момичета! Кажи, Мини, не съм ли прав?

— Да, татко. Не можеш да кажеш за мен, че я подценявам.

— Точно така. И тъй, млади господине — обърна се той към мене, като се почеса няколко пъти по брадата, — за да не кажете, че езикът ми е толкова дълъг, колкото дъхът ми е къс, вече няма да приказвам.

Докато разговаряхме за Емилия, те приказваха с нисък глас и затова помислих, че тя е някъде наблизо. Запитах мистър Оумър дали наистина е така и той кимна, като посочи с глава към вратата на задната стаичка. Попитах го бързо дали мога да надзърна и той ми позволи. Погледнах през стъклото и я видях, че седи и шие. Беше станала същинска красавица. Беше дребничка, със същите безоблачно сини очи, които бяха пронизали детското ми сърце. Беше се обърнала усмихнато към едно от децата на Мини, което си играеше край нея. Вярно е, че във веселото й личице се четеше своеволие; от него лъхаше и старата й капризна игривост, обаче цялата й красива външност излъчваше доброта. И съм сигурен, че тя можеше да донесе само щастие.

А през всичкото време от двора долиташе мелодията, която — уви! — никога не бе преставала.

— Не бихте ли желали да влезете и да си поприказвате с нея, сър? — подкани ме мистър Оумър. — Хайде, влезте и си поговорете! Чувствувайте се като у дома си.

Но бях твърде стеснителен, за да се реша на това. Боях се да не я смутя, а и самият аз се чувствувах обладан от смущение и затова запитах мистър Оумър за часа, когато тя напуща работилницата, за да се видим в по-удобно време. Сетне си взех сбогом с мистър Оумър, с хубавата му дъщеря и с децата й, и се запътих към дома на милата ми стара Пеготи.

Тя си беше в покритата с плочки кухня и готвеше обеда. Щом почуках на вратата, ми отвори и ме запита какво обичам. Аз я погледнах усмихнато, но тя не ми отвърна със същото. Не бях преставал да й пиша, но трябва да бяха изминали около седем години, откакто се бяхме видели за последен път.

— Мистър Баркис вкъщи ли си е, госпожо? — запитах я с престорено груб глас.

— Вкъщи си е, господине, но е на легло — много страда от ревматизъм.

— Не ходи ли сега в Блъндърстоун? — запитах аз.

— Когато е добре, ходи — отвърна ми тя.

— Ами вие отивате ли там, мисис Баркис?

Тя ме погледна по-внимателно и забелязах, че направи едно движение с ръце, сякаш искаше да плесне.

— Бих искал да ви запитам за една къща там — как я наричаха? — да, Гарваново свърталище — казах аз.

Тя направи една стъпка назад и вдигна уплашено ръце, сякаш за да се запази от мен.

— Пеготи! — извиках й аз.

— Милото ми момченце! — извика тя и двамата избухнахме в плач и се прегърнахме.

Не съм в състояние да опиша какво правеше в своя възторг Пеготи — как се смееше и плачеше, как не можеше да ми се нарадва, как се гордееше с мене и едновременно с това се чувствуваше съкрушена, че не е в състояние, когато поиска, да притисне до майчинските си гърди този, който бе гордостта и радостта на живота й. Не се срамувах, че отговарям на вълнението й по съшия начин. Мога да кажа, че никога през живота си не бях плакал и не се бях смял така волно, както тази сутрин.

— Баркис толкова ще се зарадва — каза Пеготи, като изтриваше очи с престилката си, — че това ще му принесе повече полза, отколкото цели шишета лекарство за разтриване. Да отида да му кажа, че си дошъл? Ще се качиш ли горе да го видиш, миличък?

Съгласих се с най-голямо удоволствие. Обаче Пеготи просто не беше в състояние да излезе от стаята. Щом като отидеше до вратата и се извръщаше да ме погледне още един път, тя се втурваше отново, да си поплаче и посмее още малко на рамото ми. Най-после, за да я улесня, се качих горе с нея. Почаках, докато тя подготвяше мистър Баркис, и след това му се представих.

Той ме посрещна най-възторжено. Ревматизмът му така го бе сковал, че му бе невъзможно да се ръкува, затова ме помоли, вместо ръката му, да хвана пискюла на нощната му шапчица. Направих го най-охотно. Седнах край леглото му и мистър Баркис ми каза, че му прави такова удоволствие да си представя сякаш отново ме кара с каруцата си към Блъндърстоун. Като лежеше така по гърба си, с обърнато нагоре лице и покрит до шия, той ми изглеждаше като някакво странно същество, прилично на херувим.

— Кое име бях написал на каруцата, сър? — запита ме той с ревматичната си усмивка.

— Ах, мистър Баркис, спомняте ли си какви важни разговори водехме по този повод?

— А аз дълго време бях съгласен, а? — каза мистър Баркис.

— Доста дълго — потвърдих аз.

— И никак не съжалявам за това. Не си ли спомняте как ми разправяхте за прекрасните сладкиши, които тя прави, и за чудесните й гозби?

— Да, спомням си много добре — отвърнах му аз.

— Да, сър, и имахте право. Това е тъй вярно, както е вярно, че две и две правят четири — каза мистър Баркис, като поклати пискюла на шапчицата си — единствения начин, по който можеше да подсили думите си. — Да, сър; тъй вярно, както това, че се налагат данъци, а няма нещо по-реално от данъците.

Мистър Баркис обърна очи към мен, сякаш искаше да потвърдя мисълта му, и аз наистина сторих това.

— Да, няма нищо по-реално от тях — повтори мистър Баркис. — Един беден човек като мен бездруго идва до това заключение, когато размишлява в постелята си. Аз съм един твърде беден човек, сър!

— Това е наистина жалко, мистър Баркис.

— Да, твърде беден — повтори той.

При тези думи дясната му ръка се измъкна разтреперано от завивките и се добра пипнешком до един бастун, завързан хлабаво за леглото. Той зашари с този инструмент под леглото с разтревожено лице, но когато докосна скритото под кревата сандъче, погледът му светна успокоен.

— Стари дрехи — каза мистър Баркис.

— О, така ли? — отвърнах аз.

— Бих желал да бяха пари, сър — каза мистър Баркис.

— И аз бих желал същото — съгласих се аз.

— Обаче не са пари — каза мистър Баркис, като отвори и двете си очи колкото можеше по-широко.

Изразих съжалението си и той се обърна мило към жена си:

— К.П. Баркис е най-добрата и най-полезната от всички съпруги в света. Никаква похвала не е достатъчно голяма за нея. Мила, ще сготвиш нещо много хубаво за гостенина ни, нали?

Исках да възразя срещу тези ненужни грижи в моя чест, но като погледнах към Пеготи от другата страна на леглото, видях, че тя никак не желае да сторя това.

— Някъде около себе си имам мъничко пари, мила — каза мистър Баркис, — но се поизморих. Ако обичате, оставете ме за малко самичък и след като подремна, ще се опитам да ги намеря.

Вслушахме се в молбата му и излязохме от стаята. Когато затвори вратата, Пеготи ми каза, че напоследък мистър Баркис бил станал малко по-стиснат от по-рано и винаги, когато искал да извади и най-дребната монета от запаса си, прибягвал до този способ. За да отключи това нещастно сандъче, бил готов да понесе неописуеми мъки, докато се измъкне без ничия помощ от леглото. И наистина ние го чухме как се силеше да задуши жалните стенания, причинени от страшните болки в ставите му, при тъй трудните за него движения. Очите на Пеготи се изпълниха със съчувствие към него, но тя изказа увереността си, че великодушният му порив ще пооблекчи мъките му, така че по-добре ще е да не го възпираме. Той продължи да пъшка и да страда като мъченик, а след това ни извика, преструвайки се, че току-що се е събудил от освежителна дрямка. Сетне ни даде една гвинея, която измъкна изпод възглавницата си, светнал от радост, че е успял да ни заблуди. Удоволствието, което изпитваше, беше достатъчно да го възнагради за изтърпените страдания.

Предупредих Пеготи за идването на Стиърфорд и не след дълго пристигна и самият той. Тя го посрещна с такава почит и преданост, сякаш беше личен неин благодетел, а не мой приятел. Обаче неговата чистосърдечна закачливост, любезните му обноски, красивата му външност, лекотата, с която се приспособяваше към всеки, с когото пожелаеше, както и умението му да привлича хората, я накараха да изпадне във възторг от него.

Не мога да опиша с каква готовност и с каква радост той остана да обядва с нас. Сетне влезе в стаята на мистър Баркис и внесе там такава бодрост и светлина, сякаш беше самата пролет. В държането му нямаше никаква принуденост, никаква натегнатост. От него лъхаше естественост и лекота и така приятно и грациозно вършеше всичко, че и сега, когато пиша тези редове, изпадам под властта на очарованието му.

Шегувахме се оживено в малката гостна, където отново намерих „Животоописанието на мъчениците“, непобутнато още от мое време. Отново прелистих изпълнените със страшни картини страници, спомняйки си чувствата, които едно време събуждаха в мене, но които сега ми бяха така чужди. Пеготи заговори за определената за мен стая, която стояла винаги готова и ме чакала. Стиърфорд веднага схвана положението и преди да кажа нещо, веднага се обади:

— Разбира се, че докато сме в Ярмут, ти ще спиш тук, а аз ще се настаня в хотела.

— Но никак не е приятелско от моя страна да те доведа чак тук, а после да се отделя от тебе, Стиърфорд — казах му аз.

— За бога, Дейви, та това са съвсем излишни приказки. Мястото ти е тук, много естествено — настоя решително Стиърфорд и с това работата се уреди.

Той продължи да е все така весел и забавен, докато най-после към осем часа двамата се отправихме към лодката на мистър Пеготи. Дори мога да кажа, че с всеки изминат час той ставаше все по-очарователен. Струваше ми се, че пожънатият успех и желанието да се хареса го правеха още по-ловък. И не мога да опиша какво възмущение бих изпитал, ако тогава някой ми бе загатнал, че за него това е само една приятна игра, в която се впуска заради моментната възбуда, само проява на жизнеността му, събудена от порива за надмощие, и той би я изоставил в мига, когато му омръзне.

Подобна нагла клевета би могла само да усили (ако изобщо това би било възможно) романтично-възторженото чувство, което изпитвах към Стиърфорд, когато в тази хладна зимна привечер вървях редом с него по пясъчните дюни към старата ладия. Сега вятърът стенеше край нас дори по-печално, отколкото вечерта, когато за първи път се доближих до вратата на мистър Пеготи.

— Местността е твърде пуста, нали, Стиърфорд?

— Да, тъмнината я прави много пуста — отвърна ми той. — И морето така реве, сякаш иска да ни погълне. Онази светлина, която виждам там, ладията ли е?

— Да — потвърдих аз.

— И тя е същата, която видях тази сутрин — забеляза той. — Стигнах право до нея, предполагам, по инстинкт.

Не продумахме нищо друго, само се приближихме полекичка до вратата, сложих ръка на бравата и като прошепнах на Стиърфорд да стои близо до мене, влязох.

Докато стояхме вън, отвътре се чуваха някакви гласове, а в момента на влизането ни се разнесоха ръкопляскания, които за най-голямо мое учудване идваха от страна на обикновено тъжната мисис Гъмидж. Но не само мисис Гъмидж изглеждаше необичайно възбудена. Мистър Пеготи, със светнало от необикновена радост лице, се смееше с все глас и бе разперил грубите си ръце, като че ли за да прихване с тях малката Емилия. По лицето на Хам се четеше възхищение, възбуда и някаква грубовата свенливост, което много му приличаше. Той държеше за ръка малката Емилия, сякаш я представяше на мистър Пеготи. А самата Емилия беше поруменяла от смущение и във веселите й очи се четеше доволство от радостта на вуйчо й. Тя ни видя първа и се спря тъкмо когато се готвеше да отиде от Хам в обятията на мистър Пеготи. Тази картина ни се представи пред очите, когато от хлада и тъмнината вън влязохме в светлата затоплена стая. А на фона й стоеше мисис Гъмидж и пляскаше с ръце като полудяла.

При появяването ни обаче тази гледка просто се разнесе в миг и човек би помислил, че изобщо не бе съществувала. Стоях по средата на смаяното семейство, лице срещу лице с мистър Пеготи, протегнал към него ръка, когато Хам се развика:

— Мастър Дейви! Това е мастър Дейви!

Изведнъж всички започнахме да се ръкуваме един с друг, питахме се как сме, казвахме си колко се радваме, че пак се виждаме и всички говорехме в един глас. Мистър Пеготи беше преизпълнен от гордост и радост и не знаеше какво да прави. Той само непрестанно се ръкуваше ту с мен, ту със Стиърфорд и разрошваше четинестата си коса. Смехът му беше толкова радостен, че беше цяло удоволствие да го слуша човек.

— Да ви кажа право — започна мистър Пеготи, — вижда ми се просто невероятно, че тези двама джентълмени, при това толкова пораснали, трябваше да дойдат при нас тъкмо тази вечер! Емилия, мила моя, ела тук! Ела, малка моя чаровнице! Това е приятелят на мастър Дейви, миличка. Ти си чувала за него. Той е дошъл с мастър Дейви да ни навести в най-хубавата вечер през живота на вуйчо ти. Ура! Ура! И още веднъж ура!

След като произнесе тази реч на един дъх и с голяма възбуда и радост, мистър Пеготи хвана с големите си ръце лицето на племенницата си и като я целуна много пъти, опря я с нежна гордост и любов на широките си гърди. Сетне я пусна и тя изтича в малката стаичка, която в миналото даваха на мене, а той ни обиколи с поглед, сгорещен и задъхан от голямата си радост.

— Ако вие, двама господа — вече пораснали, и при това такива господа… — започна мистър Пеготи, обаче Хам го прекъсна.

— Точно така, точно така! — провикна се той. — Добре казано! Мастър Дейви е вече голям господин! Точно така!

— Ако вие, двама големи господа — започна отново мистър Пеготи, — не ме извините за състоянието, в което се намирам, когато разберете как стои работата, ще трябва да ви помоля да ми простите. Емилия, миличка! Тя знае, че ще ви разправя за какво става дума, и затова избяга. Майчице, бъди така добра и я доведи за минутка — обърна се той към мисис Гъмидж.

Последната кимна и изчезна.

— Ако това не е най-щастливата вечер в живота ми — започна мистър Пеготи, като седна между нас край огъня, — аз съм варен рак и нищо повече. Тази девойка тук — обърна се той с нисък глас към Стиърфорд, — която виждате да се изчервява, е малката Емилия, сър.

Стиърфорд само кимна, но го направи с израз на такава заинтересованост и участие в радостта на мистър Пеготи, че той продължи да му приказва, сякаш младият човек му бе отговорил.

— Да, господине, това е точно тя, благодаря ви.

Хам ми кимна няколко пъти в знак на потвърждение.

— Тази наша малка Емилия — продължи мистър Пеготи — винаги е била слънцето на нашия дом. Тя не е мое дете — аз никога не съм имал такова. Но дори да ми беше и рождена дъщеря, нямаше да я обичам повече. Нали разбирате? Нямаше да я обичам повече!

— Напълно ви разбирам — каза Стиърфорд.

— Знам, че ме разбирате, господине — отвърна мистър Пеготи, — и отново ви благодаря. Мастър Дейви си спомня много добре какво момиченце беше тя, а и вие сам можете да съдите — каква е станала оттогава, обаче никой от вас не може напълно да си представи какво е била тя, какво ще бъде винаги за мене и колко много я обичам. Аз, господине, съм груб човек, груб като морски таралеж, но никой освен, предполагам, една жена, не може да разбере какво е за мене нашата малка Емилия. И между нас казано — прошепна той съвсем ниско, — името на тази жена не е мисис Гъмидж, макар че и тя си има безброй достойнства.

Мистър Пеготи отново разчорли косата си с двете си ръце, сякаш се приготвяше за следващите си думи и продължи с ръце върху коленете си:

— Има един човек, който познава нашата Емилия още от времето, когато баща й се удави. Той е бил край нея непрестанно — когато тя беше малко дете, когато отрасна и сега, когато вече стана млада жена. Той не се отличава с хубава външност — продължи мистър Пеготи, — понаприличва на мен — грубоват, подобен на морски вълк — но е много честен и сърцето му е там, където трябва.

Струва ми се, че никога не бях виждал Хам да се хили с такава широка усмивка, както в настоящия момент.

— И знаете ли какво прави този морски вълк? — каза мистър Пеготи със светнало от възторг лице — просто си загубва ума по нашата Емилия. Ходи по петите й, става неин слуга и загубва охотата си към скаридите. В края на краищата той ми разкрива каква била работата. Самият аз винаги съм желал Емилия да се омъжи добре. Иска ми се да се събере с някой честен човек, който да има право да я защищава. Не знам колко още ще живея или кога ще ми дойде часът да умра, но знам, че ако някоя нощ вятърът обърне лодката ми и не съм в състояние да се справя с вълните, а от върха на гребена им видя за последен път светлинките на градчето, ще си отида напълно спокоен и ще си кажа: На брега оставям един човек, верен като стомана. Той ще пази малката ми Емилия, да я благослови бог, и докато е жив, никакво зло не ще я сполети.

Обладан от простодушната си искреност, мистър Пеготи замахна с дясната си ръка, сякаш наистина се прощаваше за последен път със светлинките на градчето, и като кимна на Хам, чийто поглед бе уловил, продължи:

— Е, добре! Посъветвах го да се обясни с Емилия. Той е достатъчно голям, но е свенлив като малко момче и се стесняваше да й заговори. Тогава аз й разправям всичко. „Какво! За него ли! — отвръща ми Емилия. — За него ли, когото познавам още от люлката и към когото съм така привързана? О, вуйчо! Никога не бих могла да се омъжа за него. Той е такъв добър момък!“ Аз я целувам и не й казвам нищо друго освен: „Миличка, ти имаш пълно право самичка да избираш, свободна си като птичка“. Сетне отивам при него и му думам: „Иска ми се да стане работата, но нещо не върви. Останете си един към друг такива, каквито сте били досега — думам му, — но ако ме питаш, бъди истински мъж!“ А той ми стиска ръка и отговаря: „Ще бъда!“ И наистина в продължение на две години се държа славно и всички си живеехме както по-рано.

Докато говореше, лицето на мистър Пеготи придобиваше най-различно изражение в зависимост от това, което разправяше. Сега то отново засия от радост и той сложи едната си ръка на моето рамо, а другата на Стиърфордовото и продължи:

— Изведнъж, точно тази вечер, малката Емилия се връща от работа и той с нея! Та в това няма нищо особено, ще кажете вие. Вярно, няма — той се грижи за нея като брат и не я оставя да върви сама в тъмното. Но този наш морски вълк я хваща за ръка и се провиква, целият засиял от радост: „Я погледни! Тази девойка ще бъде моята малка женица!“ И тя казва, полусмело, полусвенливо, полу в смях, полу в сълзи: „Да, вуйчо! Ако ти е угодно!“ Ха, ако ми е угодно — провикна се мистър Пеготи, като клатеше глава от възторг. — Божичко, та като че ли има нещо, което да ми е по-угодно от това! „Знаеш, вуйчо — дума ми тя, — размислих и сега съм съгласна. Ще му бъда вярна и добра съпруга, защото той е такъв мил и добър момък, че напълно заслужава това.“ Тогава мисис Гъмидж изпляска с ръце като в театър и вие влязохте. Ето това беше цялата работа! Вие влязохте и всичко ставаше точно тогава. Погледнете го, този момък ще се ожени за нея веднага, щом като тя привърши учението си в шивачницата.

Хам политна от силния удар, който мистър Пеготи му нанесе в безпределния порив на радостта си и в знак на доверие и приятелство. Но почувствува, че трябва да ни каже няколко думи, и се обърна към нас със заекване:

— Тя не беше по-висока от вас, мастър Дейви, когато дойдохте за първи път тук, но аз и тогава си знаех каква ще стане, когато порасне. И наистина, господа, виждах как тя израства пред очите ми като цвете. Бих си дал и живота за нея, мастър Дейви, да! Бих го сторил с най-голяма радост! За мене тя е нещо повече, господа, отколкото… Тя е повече, отколкото всичко друго — и повече, отколкото мога да кажа. Аз — аз я обичам много. Няма друг мъж по цялата земя — и по всички морета, — който да обича дамата на сърцето си повече, отколкото аз я обичам, макар че има много обикновени хорица, които… които могат да изкажат чувствата си по-добре от мене.

Трогателно беше да се види такъв груб човек като Хам просто разтреперан от силата на чувствата, които изпитваше към хубавото малко същество, спечелило вярното му сърце. Трогателна беше и простодушната искреност, която проявиха към нас както Хам, така и мистър Пеготи. Цялата тази история истински ме развълнува. Не знам до каква степен бях повлиян от детските си спомени. Не знам също така дали бях дошъл с някаква смътна надежда, че пак ще мога да обичам малката Емилия. Знам само, че всичко това ме изпълни с някаква неописуема радост, която още малко и можеше да се превърне в болка.

Ако трябваше аз да отговоря на мистър Пеготи и на Хам, не се съмнявам, че силното ми вълнение щеше да ме накара съвсем да се объркам. За щастие с това се нае Стиърфорд и благодарение на него в продължение на няколко минути всички се почувствувахме толкова непринудени и щастливи, колкото можахме.

— Мистър Пеготи — започна той, — вие наистина сте добър човек и напълно заслужавате щастието, което изпитвате тази вечер. Позволете ми да ви стисна ръката! Хам, мое момче, желая ти само радост! Дай и твоята ръка! Дейзи, разбутай огъня и го стъкми да пламне силно! Мистър Пеготи, ако не успеете да накарате любезната си племенница да дойде и седне на мястото, което ще й отстъпя, аз ще си изляза. И за богатствата на цяла Индия не бих понесъл да видя тази вечер тъкмо нейното място празно!

Мистър Пеготи отиде в старата ми стая да доведе малката Емилия. Отначало тя не искаше да дойде, така че трябваше да отиде и Хам. Доведоха я до камината сконфузена и смутена. Смущението й обаче малко по малко изчезна — когато тя видя как мило и почтително разговаря с нея Стиърфорд и как изкусно отбягваше да приказва за неща, които биха я накарали да се засрами. Той разговаряше с мистър Пеготи за лодки, за параходи, за приливи и отливи и за риби и ми припомняше деня, когато добрият лодкар бе дошъл да ме посети в Салем Хаус. Ладията и всичко в нея му правеше голямо удоволствие. Той приказваше с такава лекота и непринуденост, че в скоро време въвлече и нас в разговора и всички заговорихме весело и сърдечно.

Вярно, че през цялата вечер Емилия не продума почти нищо, обаче лицето й светеше от възбуда и тя изглеждаше прелестна. Подбуден от разговора си с мистър Пеготи, Стиърфорд ни разправи за едно страшно корабокрушение така увлекателно, сякаш печалната картина беше пред очите му. Емилия беше приковала в него очи, също като че ли и тя я виждаше. Сетне, за да разсее тягостното впечатление, той се впусна в едно весело свое приключение и ни го представи така живо, че и ние го преживяхме заедно с него. И тогава малката Емилия се разсмя така звънко, че ладията прокънтя от мелодичния й глас, накара и нас да се смеем. После той измоли от мистър Пеготи да ни изпее, или по-право да ни изреве песента „Когато бурните ветрове духат, духат, духат“, а самият той изпя една моряшка песен така хубаво и прочувствено, че просто ми се стори как дори вятърът, който стенеше жално край къщата, се спря да послуша.

А колкото до мисис Гъмидж — той пожъна пред тази жертва на отчаянието такъв успех, какъвто никой не бе успял да спечели след смъртта на стария, както ми довери мистър Пеготи. Даде й толкова малко възможност да се чувствува нещастна, та на другия ден тя изказа опасението, че сигурно я е омагьосал. Но той не обсеби всичкото внимание, нито пък целия разговор.

Когато малката Емилия се поокуражи и ми заговори (макар и все още свенливо) за едновремешните ни разходки по брега, за това, как събирахме мидички и охлюви, за предаността ми към нея, и после когато и двамата се разсмяхме и се изчервихме, обладани от скъпите спомени за изминалите дни, така далечни сега, той мълчеше и ни слушаше внимателно, отправил към нас замислен поглед. През цялата вечер тя седеше на мъничкото сандъче в своя си ъгъл край огъня, а Хам бе заел моето предишно място. Не знам дали от желание да го подразни, или пък от девическа свенливост, но тя през всичкото време седеше долепена до стената и доста настрани от него.

Доколкото си спомням, когато си взехме сбогом, беше почти полунощ. За вечеря сложиха сухари и сушена риба. Стиърфорд извади от джоба си пълна бутилка с холандска ракия и ние, мъжете (сега мога да кажа „ние, мъжете“, без никакъв свян), я изпихме до дъно. Разделихме се най-сърдечно. Всички се бяха събрали край пътната врата, за да ни осветят пътя, доколкото могат. Видях как малката Емилия надничаше към нас иззад гърба на Хам и чух как ни предупреждаваше със сладкия си глас да внимаваме къде стъпваме.

— Какво прекрасно малко същество! — каза Стиърфорд, като ме улови подръка. — Мястото е чудновато, и хората са чудновати. Интересно е да пообщува човек с тях.

— И какъв късмет имахме да бъдем свидетели на радостта им от предстоящата женитба — прибавих аз. — Никога не бях виждал толкова щастливи хора. Колко е приятно да срещне човек такова нещо и да сподели чистосърдечната им радост!

— Този момък е малко грубоват за нея, не намираш ли? — каза Стиърфорд.

Той се бе държал така сърдечно с Хам и с всички останали, че тази неочаквана хладна забележка истински ме смая. Но когато се извърнах бързо към него и видях засмените му очи, му отвърнах облекчен:

— Ех, Стиърфорд, ти можеш да се надсмиваш колкото си искаш над бедните хорица, можеш да дразниш мис Дартъл колкото ти е угодно, или да се мъчиш да скриваш от мен истинските си чувства, но аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш. Като виждам как прекрасно разбираш тези бедняци, как споделяш щастието на този простодушен рибар, как снизходително гледаш на беззаветната любов на старата ми дойка, знам, че не могат да ти бъдат безразлични нито радостите, нито скърбите на тези хора. И заради всичко това, драги ми Стиърфорд, аз те обичам и ти се възхищавам двойно повече!

Той се спря, погледна ме право в лицето и каза:

— Дейви, вярвам, че говориш сериозно. Ти си толкова добър! Бих желал всички да сме като теб!

Сетне запя весело песента на мистър Пеготи и под нейните звуци се отправихме към градчето.