Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

I глава
Моето раждане

Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както съм осведомен и както вярвам) през един петъчен ден, в дванадесет часа през нощта. Забелязали, че часовникът започнал да бие и аз съм започнал да плача в един и същи миг.

Във връзка с деня и часа на раждането ми дойката и някои мъдри съседки, проявили жив интерес към мене преди съществуването на каквато и да било възможност за личното ни запознаване, заявили, първо, че ми е отредено да бъда нещастен в живота; и, второ, че ще имам преимуществото да виждам духове и привидения. Както вярвали те, и двете тези дарби били неизбежно предопределени за всички нещастни деца от двата пола, родени в петък през малките часове.

Няма защо да говоря по първата точка, тъй като нищо не ще покаже по-добре от разказа ми дали това предсказание ще се сбъдне, или ще се окаже лъжливо. Относно втората половина на въпроса ще кажа само, че освен ако не съм изразходвал тази част от отреденото за мене, докато съм бил бебе, досега още не съм я получил. Но ни най-малко не съжалявам, че съм бил лишен от това богатство; и ако понастоящем някой друг му се наслаждава, най-сърдечно му желая да си го запази.

Роден съм в Блъндърстоун, в графство Съфък, или „там нейде си“, както казват в Шотландия. Аз съм послесмъртно дете. Бащините ми очи се затворили за светлината на този свят шест месеца преди моите да се отворят за нея. Дори и сега ми се струва странно при мисълта, че той не ме е видял. Още по-странно е мъглявото възпоменание за първите ми детски впечатления, свързани с белия му надгробен камък в черковния двор, както и за необяснимото съчувствие, което изпитвах към този камък, лежащ там самотен в тъмната нощ, когато нашата малка гостна биваше затоплена и осветявана от огъня и пламъка на свещта и вратите на къщата ни биваха — почти жестоко, както понякога ми изглеждаше — зарезени и заключени срещу него.

Една леля на баща ми, и следователно моя пралеля, за която по-нататък ще имам повече да разправям, беше главното светило на семейството ни. Мис Тротууд, мис Бетси, както винаги я наричаше клетата ми майка, когато успяваше достатъчно да надвие уплахата си от тази страшна личност, за да спомене името й (което биваше рядко), била омъжена за по-млад от нея съпруг. Той бил хубав човек, но не в смисъла, изразен в народната поговорка, че „Хубав е този, който върши хубави дела“, тъй като много са го подозирали, че биел мис Бетси и дори че веднъж при някакъв спор от продоволствено естество направил прибързани, но решителни приготовления да я изхвърли от издигнатия над четири стъпала прозорец. Тези указания за несъвместимост на характерите принудили мис Бетси да му заплати известна сума и да получи развод по взаимно съгласие. Той отишъл в Индия с капитала си и там според една семейна легенда веднъж го видели да язди слон заедно с един бабуин. След десет години достигнала от Индия вест за смъртта му. Какво въздействие оказала тя върху леля ми, никой не узнал, тъй като веднага след раздялата тя отново приела моминското си име, купила си къщичка в едно градче далеч на морския бряг, установила се там като сама жена с една прислужница и както разбрали, оттогава нататък заживяла уединено в ненарушимо усамотение.

Струва ми се, че някога баща ми й бил любимец; но тя била смъртно засегната от женитбата му поради това, че считала майка ми за „восъчна кукла“. Никога не била виждала майка ми, обаче знаела, че няма повече от двадесет години. Баща ми и мис Бетси никога след това не се срещнали. Той бил двойно по-възрастен от майка ми и имал нежен организъм.

Умрял една година след това и, както казах, шест месеца преди моето раждане.

Такова било положението на нещата през следобеда на онзи петъчен ден, който за мен е извинително да нарека важен и значителен. Следователно не мога да претендирам, че по онова време съм знаел как стоят нещата; нито пък, че съм имал някакъв спомен, основан на собствените ми сетива, за това, което последвало.

Майка ми била с разклатено здраве. С много понижен дух, седяла тя край огъня, гледала го през сълзите си и с горчиво отчаяние мислела за себе си и за сиротния малък чужденец, за чието посрещане вече били приготвени няколко гроси безопасни игли в едно чекмедже горе. Светът обаче съвсем не бил възбуден от вестта за пристигането му. Да, майка ми седяла край огъня през този светъл, ветровит мартенски следобед, много плаха и тъжна, изпълнена със съмнение дали ще преживее очакващото я изпитание. Като вдигнала очи към отсрещния прозорец, за да ги изтрие, тя видяла една непозната дама да се приближава през градината. Като погледнала втори път, майка ми била Обхваната от предчувствие, че това е мис Бетси. Залязващото слънце блестяло върху непознатата дама и върху градинската ограда и тя пристъпвала към вратата с такава строгост във фигурата и спокойствие в израза, които не можели да принадлежат никому другиму.

Когато стигнала до къщата, Бетси отново доказала, че е самата тя. Баща ми често загатвал, че мис Бетси рядко се държи като обикновена християнка. И сега, вместо да позвъни, тя отишла и погледнала през същия този прозорец и така притиснала върха на носа си о стъклото, че майка ми имаше обичай да казва как той в един миг съвсем побелял и се сплескал.

Мис Бетси така изплашила майка ми, та аз винаги съм бил убеден, че именно на нея дължа това, дето съм роден в петъчен ден.

Майка ми станала развълнувана от стола си и отишла зад него в ъгъла. Мис Бетси огледала стаята бавно и изпитателно, като започнала от едната страна и извъртяла очите си, подобно на сарацинска глава в холандски часовник, докато те стигнали до майка ми. Тогава се намръщила и подобно на човек, свикнал да бъде слушан, направила движение към майка ми да отиде и да й отвори вратата. Майка ми отишла.

— Мисис Дейвид Копърфийлд, струва ми се — казала мис Бетси; натъртването се отнасяло може би за жалейните дрехи и състоянието на майка ми.

dejvid_kopyrfijld_garvanovoto_svartaliste.pngГарвановото свърталище

— Да — казала майка ми със слаб глас.

— Мис Тротууд — казала посетителката. — Осмелявам се да заявя, че сигурно сте чували за нея.

Майка ми отговорила, че е имала това удоволствие. И изпитала неприятното усещане, че, види се, не е успяла да даде да се разбере, че удоволствието е било прекомерно голямо.

— Сега вие я виждате — рекла Мис Бетси.

Майка ми свела глава и я поканила да влезе.

Влезли в стаята, от която майка ми била излязла, тъй като огънят в най-хубавата стая от другата страна на коридора не бил запален и изобщо не бил запалван от погребението на баща ми; и когато двете седнали, а мис Бетси все още не казвала нищо, след напразни опити да се удържи майка ми заплакала.

— О, хайде, хайде — възкликнала бързо мис Бетси. — Не правете това. Успокойте се!

Въпреки това майка ми не могла да се сдържи и продължила да плаче, докато се наплакала.

— Свалете си бонето, дете мое — казала мис Бетси, — и ме оставете да ви разгледам.

Майка ми се страхувала твърде много от нея, за да откаже да се съобрази с това чудновато желание. Сторила, каквото било поискано, но пръстите й така треперели, че косата й (която беше дълга и прекрасна) се разплела около лицето й.

— Боже мой — възкликнала мис Бетси. — Вие сте същинско дете!

Майка ми имала необикновено младежки вид, дори и за възрастта си. Тя действително е вдовица с детински вид и че ако доживее това, ще бъде и майка с детински вид. При настъпилото мълчание на майка ми се сторило, че усетила как мис Бетси докосва косата й, и то ласкаво; но като я погледнала с плаха надежда, видяла я да седи с подвита пола, с вплетени на коляното ръце, с крака върху решетката на камината и да гледа смръщено към огъня.

— За бога — неочаквано рекла мис Бетси, — защо „Гарваново свърталище“?

— Искате да кажете за къщата ли, госпожо? — запитала майка ми.

— Защо сте я нарекли „Гарваново свърталище“? — запитала мис Бетси. — Ако имахте по-практично отношение към живота, щяхте да я наречете иначе…

— Името бе избрано от мистър Копърфийлд — отвърнала майка ми. — Когато купи къщата, той хареса това, че наоколо би могло да има гарвани.

Точно тогава вечерният вятър така разклащал клоните на старите високи брястове в дъното на градината, че нито майка ми, нито мис Бетси могли да понесат да погледнат нататък. Докато брястовете се наклонявали един към друг подобно на исполини, които си шепнат някакви тайни, и след малко затишие започвали да се клатят отново, развявайки косматите си ръце, сякаш изповедите им били толкова страшни, че не могли да ги оставят на спокойствие, няколко стари раздърпани гарванови гнезда, свити по горните им клони, се залюлели като останки от кораб в бурно море.

— Къде са птиците? — запитала мис Бетси.

— Кои? — Майка ми се била замислила за нещо друго.

— Гарваните — какво е станало с тях? — запитала мис Бетси.

— Откакто заживяхме тук, не е имало никакви гарвани — казала майка ми. — Мислехме — мистър Копърфийлд мислеше, — че ще има много гарвани; но гнездата им бяха твърде стари, птиците са ги напуснали много отдавна.

— Дейвид Копърфийлд цял-целеничък! — провикнала се мис Бетси. — Дейвид Копърфийлд от глава до пети! Нарича една къща „Гарваново свърталище“, когато около нея няма нито един гарван, и предполага, че има гарвани само защото вижда гнездата им!

— Мистър Копърфийлд — отвърнала майка ми — е мъртъв и ако посмеете да говорите нелюбезно за него пред мене…

Предполагам, че скъпата ми клета майка изпитала внезапно желание да се нахвърли и обиди леля ми, която лесно би могла да се справи с нея само с една ръка, дори и ако майка ми би била в по-добро състояние от онова, в което се намирала нея вечер. Но всичко се свършило само със ставането й от стола; и тя отново си седнала, смирена и слаба.

Когато дошла на себе си, или по-право, когато мис Бетси я успокоила, тя я видяла да стои до прозореца. Точно тогава здрачът се стопявал в мрак; и колкото и слабо да се различавали една друга, те не могли да сторят това без помощта на огъня.

— Е, добре — казала мис Бетси, като се върнала на мястото си, сякаш само случайно била отишла да хвърли поглед навън; — и кога очаквате…

— Цялата треперя — промълвила със запъване майка ми. — Не знам какво е това! Сигурно ще умра!

— Не, не, не — успокоила я мис Бетси. — Пийнете си малко чай.

— Ох, божичко, мислите ли, че ще ми помогне? — извикала безпомощно майка ми.

— Разбира се, че ще ви помогне — казала мис Бетси. — Всичко това е само въображение. Как наричате момичето си?

— Не зная още дали ще бъде момиче — казала невинно майка ми.

— Божичко, какво дете! — възкликнала нетърпеливо мис Бетси. — Не искам да кажа това. Думата ми е за прислужницата ви.

— Пеготи — казала майка ми.

— Пеготи — повторила мис Бетси с известно възмущение. — Нима, мое дете, искате да кажете, че човешко същество може да влезе в една християнска църква и да получи името Пеготи?

— Това е презимето й — казала майка ми със слаб глас. — Мистър Копърфийлд я наричаше така, тъй като малкото й име е също като моето.

— Хей, Пеготи! — извикала мис Бетси, като отворила вратата на стаята. — Чай! Господарката ти е малко недобре. Не се помайвай.

След като издала тази заповед така властно, сякаш била общопризнатият авторитет на дома от самото му създаване, и след като застанала пред смаяната Пеготи, идваща през коридора със свещ в ръка при звука на непознатия глас, мис Бетси затворила отново вратата и седнала както по-преди, с нозе на решетката, с подвита пола и с вплетени на коляното ръце.

— Казвахте, че щяло да бъде момиче — рекла мис Бетси. — Не се и съмнявам, че ще бъде момиче. Имам предчувствие, че непременно ще е момиче. А сега, мое дете, още от момента на раждането на това момиче…

— А може да е момче — осмелила се да каже майка ми.

— Казвам ви, че имам предчувствие за момиче — отвърнала мис Бетси. — Не ми противоречете. От момента на раждането на това момиче, мое дете, аз възнамерявам да му бъда приятелка. Възнамерявам да му стана кръстница и ви умолявам да го наречете Бетси Тротууд Копърфийлд. С тази Бетси Тротууд не трябва да стават никакви грешки в живота. С нейните чувства не трябва никой да си играе, клетичката. Тя трябва да бъде добре отгледана и пазена от възможността да подари доверието си там, където то не е заслужено. Това ще е моя грижа. — След всяко едно от тези изречения главата на мис Бетси се накланяла леко, сякаш собствените й стари неправди бушували в нея и тя с мъка се удържала да не заговори за тях. Поне така подозирала майка ми, когато я наблюдавала при слабото проблясване на огъня. Била твърде наплашена от мис Бетси, твърде загрижена за себе си и изобщо твърде потисната и смаяна, за да наблюдава ясно каквото и да било или пък да каже нещо.

— А Дейвид беше ли добър към вас, мое дете? — запитала мис Бетси след малко мълчание и след като движенията на главата й постепенно спрели. — Добре ли си живеехте?

— Бяхме много щастливи — казала майка ми. — Мистър Копърфийлд беше прекалено добър към мене.

— Е, предполагам, че ви е разглезил, така ли? — отвърнала мис Бетси.

— Боя се, че е така — захълцала майка ми, — сега, когато съм сама и ще трябва да разчитам само на себе си в този суров свят…

— Е, хайде! Не плачете! — казала мис Бетси. — Не сте си схождали много — ако изобщо двама души могат да си схождат напълно — и затова зададох този въпрос. Сираче сте, нали?

— Да.

— И възпитателка?

— Бях възпитателка в едно семейство, у което мистър Копърфийлд идваше на гости. Мистър Копърфийлд беше много любезен към мен, обръщаше ми голямо внимание и най-после ми направи предложение. Аз го приех. Така се оженихме — казала майка ми простичко.

— Ах! Клетичката! — замислено промълвила мис Бетси, като продължавала да гледа смръщено огъня. — Бива ли ви за нещо?

— Моля, госпожо, не ви разбирам — казала със заекване майка ми.

— Умеете ли например да гледате къща? — запитала мис Бетси.

— Боя се, че не много — отвърнала майка ми. — Не толкова, колкото бих желала. Но мистър Копърфийлд ме учеше…

(— Сякаш пък и той е разбирал много от това!) — казала мис Бетси в скоби.

— И при старанието ми да се науча, при неговото търпение да ми помогне надявам се, че бих напреднала, ако не беше това голямо нещастие — смъртта му…

Тук майка ми отново заридала и не могла да продължи.

— Недейте, недейте! — казала мис Бетси.

— Водех си редовно бележки в домашния си тефтер и вечер ги сверявах с мистър Копърфийлд — извикала в нов порив на отчаяние майка ми, като пак заридала.

— Хайде, хайде! — казала мис Бетси. — Не плачете вече.

— И мога да ви кажа, че никога не сме се препирали по този повод, освен когато мистър Копърфийлд възразяваше, че петорките и тройките ми си приличали, и се възпротивяваше, когато правех опашките на седмиците и на деветиците засукани — подхванала разказа си майка ми с нов изблик и ново ридание.

— Ще се поболеете — казала мис Бетси, — а знаете, че това не е добре нито за вас, нито за малката ми кръщелница. Хайде! Не трябва да се държите така!

Този довод имал известен дял в успокояването на майка ми, макар че може би по-голяма роля в това отношение изиграло увеличаващото й се неразположение. Последвало мълчание, нарушавано от време на време от възклицанията на мис Бетси, която продължавала да седи с нозе върху решетката на камината.

— Знам, че Дейвид си бе вложил парите в пожизнена рента — казала тя след малко. — А какво е сторил за вас?

— Мистър Копърфийлд — отвърнала с известно усилие майка ми — бе така грижлив и добър да завещае част от нея на мен.

— Колко? — запитала мис Бетси.

— Сто и пет фунта годишно — рекла майка ми.

— Можел е да направи и нещо по-лошо — казала леля ми.

Тези думи били съвсем подходящи за момента. На майка ми прилошало така много, че Пеготи, която влизала с подноса с чая и свещите и доловила с един поглед колко зле се чувствала — което по-скоро би могла да стори и мис Бетси, ако е имало достатъчно светлина, — я завела бързо в стаята й и веднага изпратила Хам Пеготи, племенника си, скрит през последните няколко дни в къщата без знанието на майка ми като специален пратеник в случай на нещастие, да доведе милосърдната сестра и доктора.

Тези двама съюзници били значително удивени, когато, пристигайки наскоро един подир друг, забелязали непознатата дама с величествен вид, седнала пред огъня със завързано за лявата й ръка боне, да натъпква ушите си с памук. Тъй като Пеготи не знаела нищо за нея, а и майка ми не казала ни дума, присъствието й в салона им се сторило съвсем тайнствено; и обстоятелството, че в джоба си има цял склад памук, никак не нарушавало тържествения й вид.

Докторът се качил при майка ми, сетне слязъл отново долу и след като, предполагам, се помирил с мисълта, че може би ще се наложи да седи лице срещу лице с непознатата дама в продължение на няколко часа, постарал се да бъде учтив и любезен. Докторът бил най-смиреният, най-кроткият от всички дребни мъже в света. Когато влизал или излизал от някоя стая, той се свивал, за да заеме по-малко място. Вървял така тихо, както духът в Хамлет, дори още по-тихо. Движел се с наведена настрани глава отчасти от съзнание за собствената си скромност, отчасти от зачитане към другите. Не е достатъчно да се каже, че дори и на едно куче не бил в състояние да подхвърли дума. Не можел да подхвърли дума и на бясно куче. Би могъл да му промълви една дума, или половин дума, или част от дума; тъй като той говорел така бавно, както и вървял; но за нищо на света не би могъл да го нагруби или да забърза.

Мистър Чилип погледнал кротко леля ми с наведена на една страна глава и като й се поклонил леко, казал, намеквайки за памука, като докоснал лявото си ухо:

— Някакво местно раздразнение ли имате, госпожо?

— Какво! — отвърнала леля ми и извадила памука от едното си ухо като запушалка.

Мистър Чилип така се стреснал от резкия й говор — както разправил после на майка ми, — че просто било чудно как не загубил присъствие на духа. Обаче повторил кротко:

— Някакво местно раздразнение ли, госпожо?

— Глупости! — отвърнала леля ми и отново запушила ухото си. След това мистър Чилип не могъл да стори нищо друго, освен да седи и да я гледа безпомощно, докато тя гледала в огъня. Отново го повикали горе. След четвърт час се завърнал.

— Е? — рекла леля ми, изваждайки памука от това ухо, което било по-близо до него.

— Е, госпожо — отвърнал мистър Чилип, — напредваме… напредваме бавничко, госпожо.

— Ааах! — възкликнала презрително леля ми. И отново запушила ушите си.

Просто — просто — както доверил после на майка ми, мистър Чилип бил почти шокиран. Казано само от професионална гледна точка, бил почти шокиран. Но въпреки това седял и я гледал в продължение на два часа как тя седяла и гледала към огъня, докато отново го извикали горе. След малко се върнал.

— Е? — казала леля ми и извадила памука пак от същото ухо.

— Е, госпожо — отвърнал мистър Чилип, — напредваме… напредваме бавничко, госпожо.

— Ааах! — изръмжала леля ми по такъв начин, че мистър Чилип просто не могъл да го понесе. Като че било сторено само за да се сломи духът му, казал после той. Затова предпочел да излезе вън и да седне в тъмнината и на силното течение, докато отново го извикат.

Хам Пеготи, който посещавал народното училище и бил страшно силен по вероучение и следователно би могъл да се счита за достоверен свидетел, заявил на следния ден, че като надзърнал случайно през вратата на гостната, около един час след това, бил веднага забелязан от мис Бетси, която по това време се разхождала разтревожено напред-назад и се нахвърлила върху него, преди той да има време да избяга. От време на време отгоре се чували гласове и стъпки, които памукът не можел да заглуши, така че той й послужил за жертва, върху която да излее прекомерната си възбуда, когато шумът бивал най-силен. Като го сграбчила за яката, тя непрестанно го тътрела нагоре-надолу, разтърсвала го, чорлела косата му, дърпала дрехите му, запушвала неговите уши, сякаш ги сбърквала със собствените си, и изобщо всякак го измъчвала и тормозела. Това било отчасти потвърдено от леля му, която го видяла към дванадесет и половина часа, наскоро след освобождаването му, и установила, че тогава той бил също така червен, както съм бил и аз.

Кроткият мистър Чилип не бил в състояние по това време, нито когато и да било друг път, да проявява злопаметност. Щом се освободил, той се добрал до гостната и казал на леля ми с най-смирен глас:

— Е, госпожо, щастлив съм да ви поздравя.

— За какво? — попитала сопнато леля ми.

Мистър Чилип отново се развълнувал от резкия тон на леля ми, затова й се поклонил леко и й се усмихнал, за да я умилостиви.

— Божичко, какъв човек, я го гледай какво прави! — извикала нетърпеливо тя. — Не може ли да приказва?

— Успокойте се, скъпа госпожо — казал мистър Чилип по най-кроткия си начин. — Вече няма никакво основание за безпокойство. Успокойте се.

Винаги са считали почти за чудо, че в онзи момент леля ми не го разтърсила, за да извади от устата му думите, които трябвало да изрече. Само поклатила глава насреща му, но по такъв начин, че той се разтреперал.

— Е, госпожо — подхванал мистър Чилип, когато успял да събере малко смелост, — щастлив съм да ви поздравя. Всичко е свършено, госпожо, и добре свършено.

През време на петте минути, които мистър Чилип посветил на тази своя реч, леля ми го наблюдавала втренчено.

— Как е тя? — запитала леля, като скръстила ръце.

— Е, госпожо, надявам се, че скоро ще се почувствува съвсем добре — отвърнал мистър Чилип. — Толкова добре, колкото можем да очакваме от една млада майка при такива тъжни домашни обстоятелства. Понастоящем нищо не пречи да я видите, госпожо. Дори това може да й принесе полза.

— А тя? Как е тя? — запитала остро леля ми.

Мистър Чилип още повече наклонил глава и погледнал леля като беззащитно птиче.

— Бебето — казала леля. — Тя как е?

— Госпожо — отвърнал мистър Чилип, — аз предполагах, че знаете. Детето е момче.

Леля ми не продумала нито дума, само дръпнала бонето си за връвта му, цапнала с него мистър Чилип, сетне го сложила накриво на главата си, излязла и никога вече не се върнала. Изчезнала като ядосана фея; или като някое от тези свръхестествени създания, които се вярвало, че съм предопределен да виждам. И никога, никога вече не се върнала.

Аз съм лежал в кошчето си, а майка ми в леглото си; но Бетси Тротууд Копърфийлд останала завинаги в царството на сенките и бляновете, в необятната страна, от която току-що съм бил дошъл; и възлизащите през прозореца на стаята ни лунни лъчи осветявали земното жилище на всички подобни на мене пътници, както и могилката пръст над праха на онзи, без когото никога не бих се появил на света.