Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

„Народна младеж“, — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Анна Сталева

Художник: Х. К. Браун

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Емилия Кожухарова

 

С оригиналните илюстрации на Х.К. Браун („Физ“) от първото издание на романа в Англия през 1850 година.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Alegira

XX глава
Домът на Стиърфорд

Когато на другата сутрин в осем часа камериерката почука на вратата и съобщи, че ми носи вода за бръснене, ужасно се засрамих, тъй като за съжаление нямах нужда от такава, и дори почувствувах как се изчервявам в леглото си. Подозрението, че и тя се бе изсмяла, когато ме питаше, глождеше мисълта ми през всичкото време, докато се обличах, и ме накара да мина виновно и крадешком покрай нея, когато слизах долу за закуска. Съзнанието, че съм по-млад, отколкото бих желал, ми причиняваше такава болка, че дълго се двоумях дали изобщо да изляза на коридора, където я чувах да мете. Застанал до прозореца, аз наблюдавах статуята на крал Чарлс, възседнал един кон, заобиколен от цял куп кабриолети, със съвсем не царствен вид под ръмящия дъждец и тъмнокафявата мъгла. Принудих се да напусна стаята си едва когато келнерът ми напомни, че приятелят ми ме чака долу.

Заварих Стиърфорд да ме очаква не в залата, а в един уютен частен апартамент с червени завеси и турски килими, където огънят гореше весело, а чудесната гореща закуска бе вече сложена на масата. В малкото кръгло огледало над бюфета весело се отразяваше миниатюрният образ на стаята с огъня, закуската. Със своето самообладание и елегантност Стиърфорд ме превъзхождаше във всяко отношение (включително и възрастта), но непринуденото му покровителствено държане скоро ме накара да се съвзема напълно и да се почувствувам като у дома си. Не можех да се начудя как с неговото пристигане тук целият „Златен кръст“ се бе напълно променил за мен. Вчера бях самотен и изоставен, а днес се радвах на удобства и приятна компания. А колкото до свойското държане на келнера, то бе изчезнало напълно — като че ли никога не бе съществувало. Той ни прислужваше със смирението на каещ се грешник, облечен сякаш във власеница и с посипана с пепел глава.

— А сега, Копърфийлд — каза Стиърфорд, когато останахме сами, — искам да чуя с какво се занимаваш, къде отиваш и изобщо какво става с теб. Чувствувам те просто като своя собственост.

Светнал от радост, че той все още се интересува от мен, аз му разправих как леля ми бе предложила това малко пътешествие и къде възнамерявам да отида…

— Щом като не бързаш — каза ми тогава Стиърфорд, — ела у дома в Хайгит и остани при нас един-два дена. Майка ми ще ти бъде приятна — тя е малко суетна по отношение на мен, но човек може да й прости това — пък и самата тя много ще ти се зарадва.

— Бих желал да е така, както казваш — отвърнах усмихнато аз.

— О, несъмнено. Всеки, който ме обича, веднага спечелва сърцето й.

— Тогава значи и аз ще й стана любимец — казах аз.

— Не ти остава нищо друго, освен да опиташ. Сега нека да отидем да разгледаме лъвовете. Струва си да ги покаже човек на такъв младенец като теб, Копърфийлд, а след това ще потеглим за Хайгит с дилижанса.

Просто ми се струваше, че сънувам и ще се събудя отново в стая номер четиридесет и четвърти, ще обядвам самичък в нишата до огъня, а келнерът ще се държи свойски. След като писах на леля си за щастливата ми среща с любимия съученик и приятел и й казах, че съм приел поканата му да им погостувам, Стиърфорд и аз наехме един открит файтон, за да разглеждаме някои от забележителностите на столицата. Отидохме и в музея и не можех да не забележа колко много знаеше Стиърфорд по всеки въпрос и как небрежно се отнасяше към тези свои знания.

— Сигурно ще завършиш университета с отличие, Стиърфорд — казах аз, — или може би вече си го завършил; и тогава всички ще имат пълно основание да се гордеят с тебе.

— Аз ли да завърша университета! — провикна се Стиърфорд. — Нищо подобно! Драги ми Дейзи[1] — имаш ли нещо против да те наричам така?

— Ни най-малко! — отвърнах аз.

— Чудесно! Драги ми Дейзи — продължи Стиърфорд, като се засмя, — нямам никакво желание да се отлича в тази насока. Смятам, че вече съм получил толкова знания, колкото ми са необходими. Дори и сега собственото ми общество ми е понякога скучно.

— Но славата… — започнах аз.

— Дейзи, колко си романтичен! — каза Стиърфорд, като се разсмя още по-сърдечно. — Нима за мен има значение, ако някаква си сган тъпаци ме гледат със зяпнали уста и вдигат ръце до небесата! Нека вършат това спрямо другиго. Аз не ламтя за слава.

Смутих се, че съм направил такава голяма грешка, и се зарадвах, когато променихме разговора. За щастие това не бе мъчно, тъй като със свойствената си лекота и непринуденост Стиърфорд можеше много бързо да минава от една тема на друга.

dejvid_kopyrfijld_parvata_mi_nespoluka.pngПървата ми житейска несполука

След като поразгледахме някои забележителности, отидохме да хапнем и късият зимен ден премина така бързо, че когато дилижансът ни свали пред стара тухлена къща на върха на една височина в Хайгит, бе вече почнало да се смрачава. Когато слязохме, на вратата ни чакаше една не много възрастна жена с горда осанка и хубаво лице. Тя нарече Стиърфорд „моят скъп Джеймс“ и го прегърна горещо. Той ме представи на майка си и тя ме поздрави величествено.

Тихата им старомодна къща имаше благороден изглед и в нея цареше образцов ред. От прозореца на стаята си виждах целия Лондон, разстлан в далечината като огромно валмо мъгла, през която тук-таме проблясваха светлинки. Докато се обличах, хвърлих поглед към солидните мебели и окачените по стените пастелни картини, представляващи дами с корсажи и напудрени коси. Те се появяваха и изчезваха от стените, осветявани от трепкащия огън в камината. Разгледах стаята си съвсем набързо, тъй като веднага ме повикаха за вечеря.

В столовата имаше още една дама — дребна на ръст, мургава и не много приятна за гледане, макар и с правилни черти. Тя привлече вниманието ми може би защото не бях очаквал да я видя или защото стоях точно срещу нея, или пък най-после защото във вида й имаше нещо наистина забележително. Косите и очите й бяха черни, а погледът й жив и проницателен. Беше слабичка и върху горната й устна имаше някакъв белег. Беше стар и приличаше по-скоро на ръб — безцветен и зараснал твърде отдавна. Минаваше през устата й и отиваше надолу към брадичката, като едва се виждаше. Забелязваше се по-ясно само върху горната устна, чиято форма бе поизменил. Заключих мислено, че трябва да е около тридесетгодишна и че желае да се омъжи. Понаприличваше на запустяла къща, която отдавна чака наематели. И все пак, както споменах, имаше хубави черти. Като че ли слабееше от някакъв вътрешен огън, който светеше в мрачните й очи.

Представиха ми я под името мис Дартъл и както Стиърфорд, така и майка му я наричаха Роза. Разбрах, че живее у тях отдавна и от дълги години е компаньонка на мисис Стиърфорд. Направи ми впечатление, че никога не казва направо това, което иска да каже, а само го загатва, като по този начин представя нещата много по-преувеличено, отколкото са всъщност. Така например, когато мисис Стиърфорд забеляза по-скоро на шега, отколкото сериозно, че се бои да не би синът й да води доста буен живот в университета, мис Дартъл каза:

— О, така ли? Вие знаете колко съм невежа и питам само за сведение, но не е ли винаги така? Не е ли известно, че студентският живот…

— Искате да кажете, Роза, че студентският живот е подготовка за сериозна дейност, така ли? — каза хладно мисис Стиърфорд.

— Да, да, това е вярно — отвърна мис Дартъл. — Но все пак искам да ми обясните, ако не съм правилно осветлена, наистина ли в студентския живот…?

— Наистина ли какво? — каза мисис Стиърфорд.

— О, да, разбирам — не е истина. Радвам се, че не е истина! Сега вече знам какво да правя! Това е преимуществото да задава човек въпроси. Сега вече никога не ще позволя да говорят пред мен, че студентите водят разпуснат и непристоен живот.

— И бихте имали право — каза мисис Стиърфорд. — Наставникът на сина ми е много съвестен джентълмен и ако нямах пълно доверие в сина си, би трябвало да имам в него.

— Така ли? — каза мис Дартъл. — Значи имате доверие в него. И наистина ли е съвестен?

— Да, напълно съм убедена в това — отвърна мисис Стиърфорд.

— Това е чудесно! — възкликна мис Дартъл. Каква утеха! И наистина смятате, че е съвестен, така ли? Значи той не е… Е да, не би могъл и да бъде, ако е наистина съвестен. Отсега нататък ще имам великолепно мнение за него. Не можете да си представите колко много ми се издига той в очите, като казвате, че е действително съвестен!

По същия начин мис Дартъл правеше намеци във връзка с всеки въпрос, за който заговаряхме, и, трябва да си призная, ловко успяваше да върши това дори и когато влизаше в спор със Стиърфорд. Преди да свърши вечерята, удаде ми се още един случай да се убедя в тази нейна способност. Мисис Стиърфорд заговори за намерението ми да отида в Съфък и тогава ми хрумна да кажа, че ще се зарадвам много, ако и Стиърфорд дойде с мен. Обясних му, че отивам да навестя старата си бавачка, както и семейството на мистър Пеготи — лодкаря, с когото го бях запознал веднъж в училище.

— Спомням си го, онзи едър човек — каза Стиърфорд. — С него беше и синът му, нали?

— Не, той му е племенник — отвърнах аз. — Но го е отгледал като собствен син. Има и една много хубава племенница, която също е осиновил. С една дума, къщата му (или по-право лодката му, тъй като той живее в една лодка на суха земя) е пълна с хора, които той отрупва с щедростта и добротата си. Уверен съм, Стиърфорд, че ще изпаднеш във възторг от това семейство.

— О, така ли? Надявам се. Сигурно си заслужава да отиде човек там, особено пък като ще имам удоволствието да пътувам с теб, Дейзи. Трябва да е забавно да видя този вид хора и поне за малко да стана един от тях.

Сърцето ми подскочи от радост при мисълта за това ново удоволствие. Но когато мис Дартъл, която не ни изпущаше от святкащите си очи, чу Стиърфорд да говори за „този вид хора“, веднага се намеси:

— О, така ли? Наистина ли са такива? Хайде, разправете ми.

— Какви „такива“? И изобщо за кого питате? — обърна се към нея Стиърфорд.

— Думата ми е за този вид хора. Наистина ли са животни и грубияни и съвсем различни от нас? Така бих желала да знам това!

— Без съмнение между нас и тях има известна разлика — каза равнодушно Стиърфорд. Предполага се, че те не са така чувствителни като нас. Не се засягат и обиждат така лесно, а освен това са и много добродетелни. Най-малкото така казват някои и предполагам, че са прави. Обаче не са много изтънчени и трябва да бъдат благодарни, че чувствата им се нараняват също така мъчно, както и грубата им дебела кожа.

— О, така ли! — възкликна мис Дартъл. — Едва ли нещо ми е правило по-голямо удоволствие от тези ваши думи. Толкова е утешително да знае човек, че тези хора не чувствуват много дълбоко страданията си! Понякога съм бивала така загрижена за тях! Отсега нататък обаче няма да ме занимават. Човек се учи, докато е жив. Признавам си, че имах известни съмнения, но сега вече се разпръснаха. По-рано не знаех, обаче сега знам, и това доказва колко е полезно да се пита.

Помислих си, че Стиърфорд бе говорил на шега или само за да подразни мис Дартъл и че, когато тя си излезе, той ще потвърди това. Но когато двамата останахме сами край огъня, той само ме запита какво впечатление ми е направила тя.

— Доста е умна, нали?

— Умна! Устата й прилича на точиларско колело и всичко, което попадне там, тя наостря, също както е изострила и собственото си лице и снага през тези няколко години. Просто се е изтънила от изостряне. Като острие е.

— И какъв особен белег има на устната си! — забелязах аз.

Стиърфорд смръщи лице и помълча малко.

— Всъщност аз направих това — каза той.

— Някаква нещастна случайност ли?

— Не. Тогава бях малко момче и тя така ме ядоса, че хвърлих върху й една тесличка. Многообещаващо ангелче трябва да съм бил тогава!

Страшно съжалих, че съм засегнал такъв деликатен въпрос, но сега вече беше безполезно.

— Както виждаш, тя носи този белег оттогава — каза Стиърфорд — и ще продължава да го носи, докато се успокои в гроба си, ако изобщо има място, където би се успокоила — нещо, в което се съмнявам. Тя е сираче, дъщеря на братовчед на баща ми. Когато и той умря, майка ми, която вече бе овдовяла, я взе у нас, за да не е самичка. Тя си има около две хиляди лири собствени пари и всяка година спестява лихвите, за да увеличи капитала си. Ето ти историята на мис Роза Дартъл.

— И не се съмнявам, че те обича като брат? — казах аз.

— Хм — възкликна Стиърфорд, като се загледа в огъня. — Някои сестри не обичат много братята си, а някои… Но както и да е, Копърфийлд! Хайде да пием наздравица за полските маргаритки в твоя чест и за момините сълзи, които ни сеят, ни жънат — в моя. Срам за мен! — Горчивата усмивка, засенчила лицето му, изчезна при тези весело изречени думи и той отново стана сърдечен и очарователен както винаги.

Когато пиехме чай, не можех да се удържа да не гледам белега с някакво болезнено любопитство. Скоро забелязах, че той беше най-чувствителната част на лицето й и че, когато тя побледняваше, белегът пръв се променяше и заприличваше на тънка оловна ивица, показваща се с цялата си дължина подобно на следа от симпатично мастило, доближена до огън. Тя се спречка малко със Стиърфорд при игра на табла и когато ми се стори за миг, че бе изпаднала в ярост, белегът изскочи като някакво старинно писание на стена.

Никак не се учудих, като виждах колко предана бе мисис Стиърфорд към сина си. Тя сякаш не беше в състояние да мисли или говори за друго нещо. Първо ми показа портрета му като малко дете в едно медальонче заедно с къдрици от косата му, сетне ми го показа като ученик, какъвто го бях видял за първи път, а освен това постоянно носеше в себе си портрета му, какъвто беше той сега. Всичките писма които й бе писал, тя пазеше в едно писалище до стола си край камината и дори искаше да ми ги прочете, а и аз с удоволствие бих ги чул, ако синът й не бе я помолил да не върши това.

— Синът ми каза, че сте се запознали в училището на мистър Крийкъл каза ми мисис Стиърфорд, когато седяхме заедно край масата, а другите двама играеха табла настрани от нас. — Сега си спомням, че още тогава той ми разправяше за един по-малък от него ученик, към когото се бил доста привързал, но, разбира се, бях забравила името му.

— По онова време той беше много великодушен и благороден към мен, госпожо, уверявам ви — казах й аз, — и тогава страшно много се нуждаех от приятел. Не знам какво бих правил без него.

— Той е винаги великодушен и благороден — каза мисис Стиърфорд гордо.

Бях напълно съгласен с нея, пък и тя го знаеше, тъй като вече се отнасяше много мило и ласкаво към мен, и само когато говореше за сина си, добиваше отново високомерен вид.

— Общо взето, училището на мистър Крийкъл никак не беше подходящо за моя син — каза тя. — Но тогава съществуваха известни обстоятелства, които бяха по-важни дори от въпроса за характера на училището, където го пращах. Неговият независим дух изискваше, щото той да бъде настанен при такъв директор, който би чувствувал надмощието му и би бил в състояние да се преклони пред него. В лицето на мистър Крийкъл намерихме точно такъв човек.

Познавах много добре мистър Крийкъл и тези нейни думи никак не ме учудиха. Не само че не го презирах още повече, но дори реших, че преклонението му пред такава неотразима личност като Стиърфорд го прави по-малко отвратителен.

— При своя самостоятелен характер — продължи мисис Стиърфорд — Джеймс не би могъл да се подчини на никаква дисциплина, а в това училище, почувствувал се като истински властелин, той реши да се покаже достоен за високото положение, което заемаше. Това беше напълно в неговия дух. Там моят син без всякакво принуждение се увлече в науката и стана пръв ученик, какъвто би бил винаги, когато пожелае това. Той ми разправи, мистър Копърфийлд, колко много сте привързан към него и как вчера, когато сте се срещнали, сте се зарадвали до сълзи. Няма да се преструвам и ще ви кажа най-искрено: никак не се учудвам, че Джеймс събужда такива чудесни чувства, но и едновременно с това и не мога да бъда равнодушна към този, който умее да цени сина ми, и много се радвам, че ви виждам тук. Бъдете уверен, че синът ми ви обича много и винаги можете да разчитате на покровителството му.

Мис Дартъл играеше табла така усърдно, както вършеше всичко друго. И ако, когато дойдох, я бях видял най-напред над таблата, сигурно щях да си помисля, че е отслабнала и очите й са станали по-големи само благодарение на трескавостта, с която играеше. Но бих сбъркал твърде много, ако предположех, че е пропуснала и дума от разговора ми с мисис Стиърфорд. Тя не бе пропуснала и изпълнените ми с възторг погледи, когато, поласкан от доверието й, с наслаждение слушах думите й и се чувствувах по-възрастен, отколкото когато напуснах Кентърбъри.

По-късно вечерта, когато донесоха подноса с виното и чашите, двамата със Стиърфорд седнахме край камината и той обеща, че ще си помисли сериозно за отиването ни в Съфък. Беше на мнение, че няма защо да бързаме; бихме могли да поостанем у тях още една седмица. Майка му гостоприемно каза същото. Докато говорехме, той на няколко пъти ме нарече „Дейзи“. Това отново събуди любопитството на мис Дартъл.

— Мистър Копърфийлд, това ваш прякор ли е? — запита ме тя. — И защо ви нарича така? Дали защото ви счита за млад и невинен? Толкова съм глупава в тези работи!

Поруменях, когато й отвърнах, че сигурно е така.

— О, радвам се, че го разбрах — каза мис Дартъл. — Питам само за сведение и ми е драго, че узнах каква е работата. Значи той ви счита за млад и невинен и затова се е сприятелил с вас. Колко прелестно е всичко това!

Скоро след тази забележка тя отиде да спи, а и мисис Стиърфорд се оттегли в стаята си. Стиърфорд и аз останахме още малко край огъня, като разговаряхме за Тредълс и другите приятели от Салем Хаус, а сетне заедно се качихме горе. Неговата стая беше до моята и отидох да я разгледам. Тя беше самото въплъщение на удобство и уютност — изпълнена с кресла, възглавнички и табуретки, изработени от майчината му ръка и предназначени да му създадат най-приятна обстановка. На стената беше окачен един неин портрет, откъдето хубавото й лице гледаше с топлота своя любимец, сякаш тя искаше образът й да бди над него дори и когато спи.

В стаята ми гореше огън, а завесите на прозорците и край леглото бяха спуснати и това придаваше голяма уютност на цялата обстановка. Седнах в едно кресло край камината, за да се отдам още по-пълно на щастието си. Бях се унесъл в радостните си мисли, когато видях образът на мис Дартъл да ме гледа с жадни очи от един портрет над камината.

Сходството с оригинала беше удивително, поради това погледът й беше действително пронизващ. Художникът не бе нарисувал белега, обаче аз го виждах. Той ту се мяркаше само върху горната устна, където го бях забелязал през време на обеда, ту се показваше с цялата си дължина, както бе оставила следите си тесличката и какъвто бивате, когато мис Дартъл се разядосаше.

С досада си мислех защо не я бяха сложили другаде, а трябваше да я настанят тъкмо при мене. За да се отърва от нея, се съблякох бързо, изгасих светлината и се мушнах в леглото. Но докато заспивах, си представях, че погледът й казва: „Наистина ли е така? Тъй бих искала да знам.“ И когато през нощта се събудих, открих, че в сънищата си питам най-различни хора дали наистина е така, без самичък да знам какво точно искам да разбера.

Бележки

[1] Дейзи на английски значи „маргаритка“. Бел.пр.