Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (35)

XXXIV глава
Леля ме смайва

Писах на Агнеса веднага след като Дора и аз се сгодихме. Изпратих й дълго писмо, в което се опитвах да обясня каква благословия се е изсипала над главата ми и каква прекрасна девойка е Дора. Умолявах я да не счита това за лекомислена страст, способна да отстъпи място на друга, нито пък да смята, че има и най-малка прилика с момчешките ми капризи, на които така много се бяхме смели заедно. Уверих я, че дълбочината на настоящата ми любов е неизмерима, и изразих мнението, че никой никога не е изпитвал такова нещо.

Когато пишех на Агнеса в една прекрасна вечер, седнал край отворения прозорец, споменът за ясните кротки очи и спокойното й лице ме облъхна нежно и покоят, който винаги се излъчваше от нея, стопи напрегнатостта и трескавостта, всред които живеех напоследък и от които до голяма степен щастието ми смучеше соковете си. В душата ми бе настъпило такова успокоение, че заплаках. Спомням си, че седях, подпрял с ръка главата си, писмото лежеше пред мен наполовина написано, а мислите ми летяха към Агнеса като към своя истински дом. Чувствувах, че в покоя на старинната къща, станала едва ли не свещена поради присъствието й там, Дора и аз бихме били по-щастливи, отколкото където и да било другаде. Усещах, че ако в любов, радост, мъка, надежда или разочарование сърцето ми се обърне нататък, единствено там ще намери своя най-добър приятел и най-сигурен подслон.

Не й споменах нищо за Стиърфорд. Казах само, че приятелите ми от Ярмут преживяват страшна скръб поради бягството на Емилия и че за мен всичко това е двойно по-мъчително поради придружаващите го обстоятелства. Знаех колко бърже долавя тя истината и бях сигурен, че няма да е тя първата, която ще спомене името му.

Получих отговор на това свое писмо още с първата обратна поща. Когато го четях, сякаш чувах Агнеса да ми говори. То звучеше в ушите ми като топлия й сърдечен глас. Какво повече бих могъл да кажа!

Напоследък, докато отсъствувах от къщи, Тредълс идвал два или три пъти да ме търси. Той все сварвал Пеготи у дома и бързо-бързо се сприятелил с нея, като дори оставал да си поприказват. Това ми разправяше Пеготи, обаче се боя, че приказването е било само от нейна страна, тъй като, да я благослови бог, тя просто не можеше да се спре, когато захващаше да говори за мен.

Това ми напомня не само че очаквах Тредълс един ден, който сам той ми бе определил и който вече бе дошъл, но и обстоятелството, че мисис Круп се бе отказала от всичките си задължения спрямо мен (не обаче и от правото си да получава наем), докато Пеготи продължаваше да ме посещава. След като на няколко пъти я чувах да разговаря по стълбите за Пеготи с някакъв невидим събеседник (тъй като, искрено казано, изобщо ми изглеждаше доста самотна по онова време), тя ми изпрати едно писмо, в което бе изразила мнението си по този въпрос. Като започваше с твърдението, което прилагаше при всяка случка и обстоятелство, свързани с живота й, а именно, че самата тя е майка, мисис Круп по-нататък ме осведомяваше, че по-рано е живяла съвсем иначе, но че винаги е имала основна неприязън спрямо шпиони, осведомители и хора, които се бъркат в чужди работи. Казваше, че не желае да споменава имена — нека тези, за които се отнася това, сами се сетят — обаче шпионите, осведомителите и хората, бъркащи се в чужди работи — особено когато са облечени във вдовишки дрехи (тя бе подчертала последния израз), — винаги са се ползвали с презрението й. Ако един джентълмен се остави да бъде жертва на шпиони, осведомители и хора, които се бъркат в чужди работи (като пак казваше, че не желае да споменава имена), то това си е лично негова работа. Той е свободен да върши каквото му е угодно. Едничкото, което тя, мисис Круп, желае, е да не й се дава възможност „да влиза в контакт“ с подобни личности. Следователно моли да бъде освободена от длъжността да се занимава с горния етаж дотогава, докато нещата се върнат в старото положение. По-долу съобщаваше, че сметката ще бъде оставяна на масата за закуска всяка събота сутрин и тя трябва да бъде редовно уреждана, за да се спестят по-нататъшни неудобства и за двете страни.

След това мисис Круп се задоволи само да слага разни капани по стъпалата, обикновено под формата на кани и гърнета, и по този начин правеше опит да изкуси Пеготи да си счупи краката. Беше доста угнетително да се живее в това положение на обсада, но така много се боях от мисис Круп, че просто не виждах какво може да се направи.

— Драги ми Копърфийлд — провикна се Тредълс, като се появи на вратата ми точно в определения час въпреки всички препятствия, — как си?

— Драги ми Тредълс, много се радвам, че те виждам най-после, и съжалявам, че по-рано не си ме сварвал вкъщи, обаче така много съм зает…

— Да, да, знам — отвърна Тредълс, — разбира се. Твоята живее в Лондон, нали?

— Какво каза?

— Тя, извинявай, мис Д., знаеш, живее в Лондон, нали? — каза Тредълс, като поруменя от смущение.

— О, да. Близо до Лондон.

— Може би си спомняш, че моята живее в Девъншиър — една от десет сестри — каза Тредълс със сериозен вид. — Така че не съм толкова зает^[1] като тебе — искам да кажа, в този смисъл.

— Чудя се как издържаш да я виждаш толкова рядко — отвърнах аз.

— Ха! — възкликна замислено Тредълс. — Вярно, че е истинско чудо. Но, Копърфийлд, какво мога да сторя?

— Прав си — отвърнах с усмивка и не без да се изчервя. — Но ти си толкова търпелив и постоянен, Тредълс.

— Я виж ти, Копърфийлд! — възкликна Тредълс изненадано. — Нима такова впечатление ти правя? Да ти кажа право, съвсем не смятам, че съм наистина такъв. Самата тя обаче е такова изключително мило момиче, че сигурно е предала част от собствените си добродетели и на мен. Вярно, и това е възможно. Уверявам те, тя никога не се грижи за себе си, а мисли само за останалите девет.

— Тя най-голямата ли е? — запитах го аз.

— О, съвсем не — отвърна Тредълс. — Най-голямата е същинска красавица.

Той разбра, предполагам, че не можах да не се усмихна на наивността на думите му, и прибави като сам се усмихна:

— Не искам да кажа, че и моята София — хубаво име, Копърфийлд, нали?

— Много хубаво! — признах аз.

— Не искам да кажа, че и моята Софи не е красива в моите очи, и всеки би я намерил за най-милото момиче, положителен съм. Но когато разправям, че най-голямата е красавица, искам да кажа, че е… — и той заописва кръгове с ръцете си, — искам да кажа, че е просто великолепна — завърши енергично мисълта си Тредълс.

— Чудесно! Чудесно! — възкликнах аз.

— Уверявам те, тя е нещо наистина необикновено! Но знаеш ли, създадена е да живее всред общество и да й се възхищават, а пък поради ограничените средства няма много възможност за подобни неща и, естествено, това понякога я дразни и я прави взискателна. Софи все гледа да я успокоява:

— Софи най-младата ли е? — попитах аз.

— О, не, не! — каза Тредълс, като поклати брадичката си. — Двете най-малките са само по на девет и десет години. Софи ги учи и възпитава.

— Да не би тя да е втората?

— Не — каза Тредълс. — Сара е втората. Тя има някаква болест в гръбнака, клетото момиче. Лекарите казват, че малко по малко ще се излекува, но междувременно ще трябва да прекара на легло в продължение на цяла година. Софи я гледа. Софи е четвъртата.

— Майката жива ли е?

— О, да, жива е — отвърна Тредълс. — Тя е превъзходна жена, обаче влажният климат там никак не й понася и дори, дори е изгубила способността да движи членовете си.

— Колко жалко! — възкликнах аз.

— Да, много жалко — отвърна Тредълс. — Домакинството обаче не страда от това толкова, колкото може да се очаква, тъй като Софи я замества. Тя е същинска майка не само на собствената си майка, но и на останалите девет.

Възхитих се истински от добродетелите на годеницата му и с най-искреното намерение да направя всичко, което е по силите ми, за да не се злоупотребява с добротата му, го запитах за мистър Микобър.

— Той е много добре, Копърфийлд, благодаря — каза Тредълс. — Понастоящем не живея у него.

— Не?

— Не. Истината е — каза шепнешком Тредълс, — че поради временните си неприятности той е променил името си на Мортимър и не излиза от къщи, преди да се стъмни, като дори си слага очила. В предишната ни квартира правиха опис за наема. Мисис Микобър беше в такова ужасно състояние, че просто не можах да не стана поръчител и на втората полица, за която говореха тук. Сам можеш да си представиш, Копърфийлд, каква радост изпитах, когато работата се уреди и мисис Микобър поправи настроението си.

— Хм! — казах аз.

— Вярно, че щастието й не трая дълго — продължи Тредълс — тъй като за нещастие в течение на следващата седмица направиха друг опис. Това ни принуди да се разделим. Оттогава живея в мебелирана квартира, а Мортимърови съвсем са се уединили. Предполагам, няма да ме сметнеш за егоист, ако ти кажа, че съответният чиновник отнесе и кръглата ми масичка с мраморната плоча, както и саксията на Софи заедно с подставката.

— Колко жестоко! — възкликнах възмутено аз.

— Да, да, доста тежичко ми беше — каза Тредълс с обичайната си гримаса, с която винаги придружаваше тези думи. — Говоря това не за да упреквам някого, а защото съм намислил нещо. Работата е там, Копърфийлд, че ми бе невъзможно да ги откупя по време на описа. Преди всичко продавачът подразбра, че много ми се иска да си ги получа обратно и затова вдигна цената им неимоверно високо, а освен това — освен това тогава нямах и пари. Оттогава насам не изпущам из око дюкяна, където занасят всички подобни вещи — каза Тредълс с някакво горчиво удоволствие. — Той се намира на Тотенъм Роуд и най-после днес видях, че са изложени за продан. Погледнах ги само през улицата, тъй като ако собственикът ме бе забелязал, щеше да ми поиска кой знае каква цена! И понеже сега имам пари, наумил съм си да помоля твоята добра бавачка — вярвам, че няма да имаш нищо против — да дойде с мен до дюкяна — ще мога да й го покажа от ъгъла на отсрещната улица — и да ги откупи за най-добрата цена, за която успее; все едно, че ги взема за себе си.

Радостта, с която Тредълс ми откри своя план, както и усещането, което той имаше за неговата необикновена изкусност, и досега стоят свежи в паметта ми.

Казах му, че старата ми бавачка с радост ще му помогне и че и тримата ще се хвърлим в борбата, но само при едно условие: трябва да ми обещае най-тържествено, че отсега нататък няма да услужва на мистър Микобър нито с подписа си, нито с каквото и да било друго.

— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс, — и сам аз съм на това мнение, тъй като вече започвам да мисля, че досега не само съм проявявал нехайство спрямо Софи, но и че съм бил просто несправедлив към нея. Дал съм си дума, че няма да повтарям тази грешка, и това е достатъчно, но сега с най-голяма готовност обещавам същото и пред теб. Първото злощастно задължение вече съм изплатил. Не се съмнявам, че мистър Микобър сам би сторил това, ако би могъл, но то положително не беше по силите му. Има едно нещо у мистър Микобър, Копърфийлд, което много ме възхищава. То се отнася до второто задължение, чийто срок за изплащане още не е дошъл. За неговото погасяване той не казва, че е осигурено, а че ще бъде осигурено. И това е наистина честно и почтено от негова страна, нали?

Не исках да разклатя вярата на добрия си приятел и затова се съгласих с него. След като поприказвахме още малко, отидохме до свещарския дюкян, за да разправим всичко и на Пеготи. Тредълс отказа да прекара вечерта с мен, едно защото предчувствуваше, че някой друг може би ще купи собствените му вещи преди него, и второ, понеже тази вечер от седмицата той винаги посвещаваше в писане на най-милото момиче в света.

Никога няма да го забравя как надзърташе иззад ъгъла на уличката срещу Тотенъм Роуд, докато Пеготи се пазареше за скъпоценните вещи. Колко развълнуван беше той, когато тя се върна при нас, след като напразно бе предложила една цена, неприета от неумолимия продавач! Тя обаче отново отиде в дюкяна и в края на краищата купи нещата на сравнително ниска цена. Тредълс просто се замая от радост.

— Крайно много съм ви задължен — каза й той, когато разбра, че вещите ще бъдат изпратени в квартирата му още същата вечер. — Ако ти поискам още една услуга, Копърфийлд, надявам се, че няма да сметнеш молбата ми за смешна, нали?

Предварително му обещах това.

— Ще ви благодаря много — обърна се той към Пеготи, — ако бъдете така добра да вземете още сега саксията (тъй като тя, Копърфийлд, принадлежи на Софи), така че да мога самичък да си я отнеса.

Пеготи с радост изпълни желанието му и той я обсипа с благодарности, след което тръгна по Тотенъм Роуд, взел нежно в ръце саксията, с изписано по лицето му такова доволство, каквото не бях виждал дотогава.

Сетне се върнахме в квартирата ми. Не познавам друг човек, за когото витрините да представляват такова привлекателно зрелище, както за Пеготи. Вървях безцелно край нея, като се забавлявах да я гледам как вперва очи в дюкяните, и от време на време я изчаквах да ме настигне. Така че доста време мина, преди да стигнем до Аделфи.

Докато се изкачвахме по стълбите, забелязах, че капаните на мисис Круп са изчезнали, а освен това се виждаха и нечии следи от стъпки. И двамата се зачудихме много, когато видяхме външната ми врата отворена (спомням си, че на излизане я бях затворил) и чухме отвътре гласове.

Изгледахме се един друг, без да разбираме какво става, и влязохме във всекидневната. Каква беше изненадата ми, когато там заварихме не друг, а леля ми и мистър Дик! Леля седеше върху цял куп сандъчета и вързопи, с двете си птички пред нея и с котката на коляно, подобна на някакъв женски Робинзон Крузо, заета да пие чай. Мистър Дик се облягаше замислено на едно грамадно хвърчило, прилично на онова, което така често бяхме пущали заедно, а зад гърба му бе натрупан още багаж.

— Скъпа ми лельо! — провикнах се аз. — Виж ти, каква неочаквана радост!

Прегърнахме се сърдечно. Мистър Дик и аз си стиснахме приятелски ръце. А мисис Круп, която беше заета с приготвянето на чая и не можеше да забележи кой е в стаята и кой не е, най-любезно каза, че е знаела много добре колко много ще се зарадва мистър Копърфийлд, когато види скъпите си роднини.

— Хей, вие! — извика леля ми на Пеготи, която потрепваше пред погледа на страшната за нея жена. — Как сте?

— Спомняш си леля, нали, Пеготи? — казах аз.

— За бога, дете — възкликна леля, — не наричай жената с това име на човек от някой остров на Южните морета!^[2] Щом веднъж се е омъжила и се е отървала от него — и това е било най-хубавото нещо, което е могла да стори, — защо не я оставиш да се възползува от тази промяна? Сега как се наричате, П.? — запита леля бавачката ми, произнасяйки само първата й буква като компромис за ненавистното й име.

— Баркис, госпожо — каза Пеготи, като й направи реверанс.

— Ето, това е човешко име — каза леля ми. — То поне не създава впечатлението, че имате нужда от мисионер. Как сте, Баркис? Надявам се, добре.

Окуражена от тези любезни думи, както и от протегнатата ръка на леля ми, Баркис пристъпи напред, пое ръката й и в отговор отново направи реверанс.

— Виждам, че и двете сме по-стари, отколкото бяхме, когато се видяхме първия път — каза леля. — Знаете, по-рано сме се виждали само веднъж. И добре се наредихме тогава! Трот, миличък, още една чашка.

Поднесох смирено чашата на леля, която седеше с обичайната си вдървеност, и се осмелих да й направя забележка, задето бе седнала на един сандък.

— Нека да дръпна насам дивана или пък креслото, лельо — казах аз. — Защо трябва да се измъчваш така?

— Благодаря, Трот — отвърна тя, — предпочитам да седя върху собствените си вещи. — Тук леля хвърли остър поглед към мисис Круп и забеляза: — Няма защо да ви безпокоим повече, госпожо.

— Да сложа ли още малко чай в чайника, преди да си изляза, госпожо? — попита мисис Круп.

— Не, госпожо, благодаря ви — отвърна леля.

— Ами да ви донеса ли още малко масло, госпожо? — попита мисис Круп. — Или може би ще ви убедя да опитате едно току-що снесено яйце? Или малко варен бекон? Не бих ли могла да сторя още нещо за скъпата ви леля, мистър Копърфийлд?

— Нищо, госпожо — отвърна леля ми. — Уверявам ви, че това ми е достатъчно.

Мисис Круп, която непрестанно се усмихваше, за да покаже благия си нрав, непрекъснато държеше главата си сведена на една страна, за да покаже деликатното си здраве, и непрестанно потриваше ръце, за да покаже готовността си да бъде в услуга на всички, постепенно се измъкна от стаята, като продължаваше да се усмихва, да накланя на една страна главата си и да потрива ръце.

— Дик — каза леля, — ти си спомняш какво съм ти говорила за хората, които се прекланят пред влиятелността и богатството, нали?

Мистър Дик я погледна боязливо, сякаш бе забравил това, за което го питаха, и отговори утвърдително.

— Мисис Круп е една от тях — продължи леля. — Баркис, бъдете така добра да се погрижите за чая и ми налейте, моля, още една чашка, тъй като сервирането на тази жена никак не ми се нрави.

Познавах леля си достатъчно добре, за да бъда уверен, че е дошла с много важна цел и че в пристигането й има нещо повече, отколкото би предположил някой чужд човек. Забелязах как погледът й се спираше върху мен, когато смяташе, че вниманието ми е отправено другаде, и какво колебание я обхващаше, докато се стараеше да запази външната си вцепененост и спокойствие. Започнах да се чудя дали пък не бях направил нещо да я обидя и съвестта ми нашепна, че още не съм й разправил за Дора. Дали всичко не беше за това, мислех си аз.

Тъй като знаех, че тя ще проговори само когато сама реши, седнах край нея, поприказвах на птичките, поиграх си с котката и се държа толкова непринудено, колкото можех. Всъщност обаче съвсем не бях спокоен. Бих бил неспокоен дори и ако мистър Дик, облегнал се на хвърчилото зад леля, не се възползуваше от всеки удобен случай да поклати мрачно с глава и да я посочи с пръст.

— Трот — обърна се най-после към мен тя, след като бе свършила чая си, бе огладила с ръце грижливо роклята си и бе избърсала устните си, — вие, Баркис, няма защо да си отивате! Трот, можеш ли да бъдеш твърд и устойчив?

— Надявам се, леличко.

— Сигурен ли си в това? — запита мис Бетси.

— Да, лельо.

— Тогава, моето момче, защо смяташ, че тази вечер предпочитам да седя върху собствените си вещи? — запита ме тя, като ме погледна остро.

Поклатих отрицателно глава, неспособен да отгатна причината на това нейно държане.

— Защото — каза леля — това е всичко, което притежавам. Защото, момчето ми, аз съм разорена!

Ако къщата и всеки един от нас се бе сгромолясал в реката, нямаше да се смая повече.

— Дик знае това — каза леля, като сложи кротко ръка върху рамото ми. — Разорена съм, скъпи ми Трот! Всичко, каквото притежавам на този свят освен къщичката, се намира в тази стая. Пък и нея съм оставила на Джанет, да я даде под наем. Баркис, тази вечер трябва да намерим една стая за този джентълмен. За да спестим излишни разноски, може би ще можете да нагласите нещо за мен тук. Ще се задоволя с каквото и да било. Касае се само за тази вечер. Утре ще говорим повече.

Тогава тя се хвърли на врата ми и извика, че се тревожи само за мен. Това ме стресна от смайването ми и от загрижеността, която и аз от своя страна изпитвах само заради нея. В миг тя овладя вълнението си и каза с повече възторг, отколкото униние:

— Трябва смело да посрещаме несполуките и не бива да ги оставяме да ни плашат, миличкият ми. Трябва да се научим да изиграваме играта докрай. Трябва да свикнем да се борим с нещастията, Трот!