Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

„Народна младеж“, — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Анна Сталева

Художник: Х. К. Браун

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Емилия Кожухарова

 

С оригиналните илюстрации на Х.К. Браун („Физ“) от първото издание на романа в Англия през 1850 година.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Alegira

XXXVIII глава
Развалянето на едно съдружие

Веднага се заех да осъществя намерението си относно бъдещата ми репортерска дейност в парламента. То беше едно от железата, които нагорещявах и чуках с постоянство, заслужаващо истинско възхищение. Купих си един добре известен учебник върху благородното и мистериозно стенографско изкуство (който ми струваше десет шилинга и шест пенса) и стръвно се хвърлих в море от загадъчност, което за няколко седмици ме доведе до границите на побъркването. Всички тези кръгчета, полукръгове, чертички, най-различни белези, прилични на крачка на мухи, чието значение напълно се изменяше в зависимост от положението им, ме преследваха не само наяве, но не ми даваха покой и насън. Когато си пробих слепешком път през тези мъчнотии и успях да овладея азбуката, която сама по себе си представляваше цяла система от египетски йероглифи, се натъкнах на нови ужаси, наречени произволни знаци — най-тираничните знаци, които някога съм срещал, — които настояваха, че нещо си, прилично на началото на паяжина, означава „очакване“, и че някаква подобна на ракета драскулка определя понятието „неизгоден“. Когато наблъсках тези чудесии в паметта си, забелязах с ужас, че са изгонили всичко друго от нея. Захванах пак и видях, че съм ги забравил, и докато си ги припомнях, отново забравих другите елементи на азбуката. С една дума, беше едва ли не убийствено.

И наистина би било убийствено, ако не беше Дора, която беше котвата и опората на блъсканата ми от вълните ладия. Всяка една чертичка от стенографската азбука представляваше нов вековен дъб от гората на мъчнотиите и продължавах да ги повалям един след друг с такава ревност, че след три-четири месеца бях вече в състояние да опитам знанията си с един от най-бойките ни говорители в съда. Мога ли да забравя как този жарък говорител свърши речта си, преди още да бях започнал, и как остави глупавия ми молив да се лута върху хартията, сякаш беше получил припадък?

Ясно беше, че така не може да продължава. Бях хвръкнал твърде нависоко и трябваше отново да стъпя на земята. Обърнах се за съвет към Тредълс. Той предложи сам да ми държи речи, но да говори с бързина, подходяща за степента на сегашните ми знания. Твърде благодарен за тази приятелска помощ, приех предложението му. Вечер подир вечер, след връщането ми от доктор Стронг, почти всеки ден в продължение на дълъг период от време квартирата ни на Бъкингам Стрийт представляваше нещо като частен парламент.

Бих искал да знам дали другаде би могъл да се намери подобен парламент! Леля и мистър Дик представляваха понякога правителството, а понякога опозицията, докато Тредълс, подпомогнат от един сборник с парламентарни речи, ги обсипваше със съкрушителни обвинения. Застанал до масата, с пръст между страниците, за да пази мястото, до което е стигнал, издигнал нагоре дясната си ръка и влязъл напълно в ролята на мистър Пит, на мистър Фокс, на мистър Шеридън, на мистър Бърк, лорд Касълрей, виконт Сидмът или на мистър Каниш. Тредълс изпадаше в истинско ораторско опиянение и най-ожесточено укоряваше леля и мистър Дик за тяхната разпуснатост и корупция. А аз, седнал малко встрани, с тетрадка на колене, кретах след него с цялото си усърдие и старание. Непоследователността и дързостта на Тредълс не можеха да бъдат надминати от никой истински политик. В една и съща седмица той не се свенеше да развива най-противоречиви принципи и да става изразител на най-противоположни теории. Леля със своята величествена невъзмутимост и скованост прекрасно изобразяваше министъра на финансите и когато текстът изискваше това, често го прекъсваше с възклицания като „Браво!“ или пък „Не е вярно!“. Това винаги беше знак за мистър Дик (истински провинциален благородник) да я последва ревностно със същото възклицание. Но през своята парламентарна кариера той бе обвиняван в такива фатални действия, че понякога започваше да се безпокои. Уверен съм, че действително взе да се бои, че е извършил нещо, чрез което е съдействувал за нарушаването на британската конституция и за пропадането на империята.

Често, много често продължавахме тези дебати, докато часовникът удряше полунощ и свещите започваха да гаснат.

Резултатът на толкова много упражняване беше, че малко по малко започнах да вървя в крак с Тредълс, и навярно бих се чувствувал много щастлив, ако можех само да разбера за какво се разправя в бележките ми. Можех да ги дешифрирам толкова, колкото ако бяха китайски писма или надписите върху зелените и червените шишета в аптеките!

Едничкото нещо, което следваше да направя, бе да започна още веднъж от самото начало. Това беше мъчително, обаче аз наистина се върнах, макар с натежало сърце, и започнах усърдно и методично да чопля същата досадна материя с бързината на охлюв, като се спирах да разгледам подробно и най-нищожната точица от всички страни и полагах най-отчаяни усилия да науча наизуст тези изплъзващи се от паметта знаци. Винаги отивах точно навреме в кантората; също и при доктор Стронг, и мога да кажа, че работех като вол.

Един ден, когато отидох както обикновено в съда, заварих мистър Спенлоу в преддверието. Той имаше много сериозен вид и приказваше сам на себе си. Тъй като често имаше обичай да се оплаква от главоболие — вратът му по природа беше доста къс, а съм уверен, че освен това и прекаляваше с колосването на нагръдника си, — се изплаших, че нещо в тази област не беше както трябва, обаче той скоро разсея тревогата ми.

Вместо да отвърне на поздрава ми с обичайната си учтивост, той ме изгледа отвисоко и важно и хладно ме помоли да го последвам до едно кафене, което по онова време имаше врата, отваряща се към съда, точно под арката на катедралата „Сейнт Пол“. Изпълних молбата му твърде разтревожен, целият облян в пот при мисълта, че може би тайната ми е разкрита. Когато го оставих да мине пред мен поради тесните размери на пътеката, забелязах, че той държи главата си с надменност, която не обещаваше нищо добро. Прониза ме подозрението, че е открил любовта ми с моята скъпа Дора.

Ако не бях отгатнал това по пътя към кафенето, щях бездруго да го открия, когато го последвах в една стая на горния етаж, където заварих мис Мърдстоун облегната на един бюфет, със сложени на него стъкленици с лимони, както и две от тези чудновати кутии, които служат да се набучват в тях ножове и вилици, и които за щастие на човечеството днес са истинска рядкост.

Мис Мърдстоун ми подаде студените си нокти и седна вцепенена и изправена. Мистър Спенлоу затвори вратата, посочи ми един стол и застана на килимчето пред камината.

— Мис Мърдстоун — каза той, — бъдете така добра да покажете на мистър Копърфийлд какво имате в чантата си.

Положителен съм, че това беше същата чанта с металическата закопчалка, която познавах още от детинството си и която се затваряше с шум, приличен на тракането на зъби. Като присви устни подобно на закопчалката, мис Мърдстоун я отвори — като едновременно с това отвори малко и устата си — и извади последното ми писмо до Дора, изпълнено с уверения в дълбоките ми чувства.

— Предполагам, че това е вашият почерк, мистър Копърфийлд, нали? — каза мистър Спенлоу.

Целият бях пламнал и с глас, който съвсем не беше моят, отвърнах:

— Да, сър!

— Ако нямам грешка — продължи мистър Спенлоу, когато мис Мърдстоун извади от чантата си цял сноп писма, завързани с прелестна синя панделка, — тези писма също така са излезли изпод вашето перо, мистър Копърфийлд.

Поех ги от ръцете й със свито сърце и като зърнах някои изрази като например „Моя единствена и най-скъпа Дора“, „Любими мой ангел“ и други подобни, поруменях силно и сведох глава.

— Не, благодаря! — каза мистър Спенлоу хладно, когато механично понечих да му ги дам. — Няма да ви лиша от тях. Мис Мърдстоун, бъдете така добра да продължите.

Това мило създание погледна замислено за миг към килима и заговори с хладен и сух тон:

— Трябва да призная, че от известно време насам хранех подозрения относно мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд. Наблюдавах мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд, когато се срещнаха за първи път, и впечатлението, което добих, не беше никак благоприятно. Порочността на човешкото сърце е такава…

— Ще ви бъда особено задължен, ако се придържате само към фактите — прекъсна я мистър Спенлоу.

Мис Мърдстоун сведе надолу очи, поклати глава, сякаш за да протестира срещу това пресичане, и с вид на оскърбено достойнство продължи:

— Понеже трябва да се придържам само към фактите, ще ги изложа колкото е възможно по-сухо. Навярно това ще се приеме за подобаващ начин на действие. Вече споменах, господине, че от известно време насам хранех подозрения относно мис Спенлоу и Дейвид Копърфийлд. На няколко пъти се мъчих да намеря потвърждение на подозренията си, обаче напразно. Поради това се въздържах да ги споделя с мистър Спенлоу — каза тя, като го погледна свирепо, — тъй като знам, че в такива случаи се проявява много малко готовност да се стори необходимото.

Мистър Спенлоу изглеждаше доста сплашен от джентълменската строгост на мис Мърдстоун и се опита да смекчи суровостта й с леко помирително движение.

— Като се завърнах в Норууд след причиненото от братовата ми женитба отсъствие — продължи мис Мърдстоун презрително, — когато мис Спенлоу се прибра от посещението си у мис Милс, държането на мис Спенлоу беше такова, че подозренията ми се усилиха, поради което взех да я наблюдавам още по-зорко.

Милата ми нежна Дора, така далеч в мислите си от погледа на този дракон!

— До снощи обаче все още не бях намерила доказателство. Правеше ми впечатление, че мис Спенлоу получава твърде много писма от приятелката си мис Милс. Но тъй като приятелството й с мис Милс се ползува с благоволението на баща й — тук тя стрелна мистър Спенлоу с нов поглед, — нямам право да се намесвам. Ако не ми се позволява да правя намеци относно порочността на човешкото сърце, най-малкото може — трябва — да ми бъде позволено да спомена за неуместно доверие.

Мистър Спенлоу промълви нещо в знак на извинение.

— Вчера след чая — продължи мис Мърдстоун — забелязах малкото куче да се търкаля и да ръмжи из всекидневната, захапало нещо в уста. Запитах мис Спенлоу: „Дора, какво е това в устата на кучето? Изглежда, че е някаква хартия.“ Мис Спенлоу веднага опипа роклята си, изписка и изтича към кучето. Аз я спрях и казах: „Дора, скъпа моя, позволи“.

О, Джип, проклето спаниелче,[1] значи ти си свършило тази работа!

— Мис Спенлоу се опита да ме подкупи с целувки, несесери, разни дребни украшения — продължи мис Мърдстоун, — обаче аз, разбира се, прескачам това. Кучето се върна под дивана, когато се приближих до него, и с голяма мъка бе издърпано навън посредством машите. Дори и когато бе издърпано, то продължаваше да стиска хартията в устата си и когато се опитах да я измъкна от него с риск да бъда ухапана, то така упорито продължаваше да я стиска между зъбите си, че дори се остави да бъде вдигнато във въздуха посредством споменатия документ. Най-сетне успях да му го отнема. След като го прегледах, заявих на мис Спенлоу, че тя навярно има и други подобни писма и в края на краищата тя ми даде пакета, който е сега в ръцете на Дейвид Копърфийлд.

Тук тя се спря, като отново затвори чантата си заедно с устата си, и доби такъв вид, сякаш човек можеше да я счупи, но не и да я превие.

— Чухте това, което мис Мърдстоун разправи — обърна се мистър Спенлоу към мен. — Бих ви помолил, мистър Копърфийлд, вие да си кажете думата.

Като си представих скъпото съкровище на сърцето ми — как плаче и ридае цяла нощ, как е съвсем сама, изплашена и нещастна, как се е молила на онова коравосърдечно същество да й прости — как напразно й е предлагала целувки, кутии и дрънкулки — и как страда само заради мен, — почувствувах и малкото ми смелост да ме напуща. Боя се, че в продължение на около една минута бях целият разтреперан, макар да се мъчех да скрия това.

— Няма какво да ви казвам, сър — отвърнах аз, — освен да призная, че вината е само моя. Дора…

— Мис Спенлоу, ако обичате — прекъсна ме величествено баща й.

— … аз я накарах да се съгласи да държим всичко в тайна, за което сега горчиво се разкайвам — казах аз плахо.

— Вие сте много виновен, господине — каза мистър Спенлоу, като се разхождаше напред-назад по килимчето пред камината и подчертаваше думите си с поклащане на цялото си тяло, тъй като гърбът и шията му бяха съвсем стегнати. Вие сте действували потайно и нередно, мистър Копърфийлд. Когато каня един джентълмен в къщата си, бил той на деветнадесет години, на двадесет и девет или на деветдесет, това значи, че му давам всичкото си доверие. И ако злоупотреби с моето доверие, той извършва безчестно дело, мистър Копърфийлд.

— Чувствувам вината си, сър, уверявам ви — отвърнах аз. — Но казвам ви съвсем искрено, по-рано съвсем не ми идваше наум. Най-откровено, най-чистосърдечно ви признавам, мистър Спенлоу, че преди тази мисъл никак не ми е хрумвала. Така много обичам мис Спенлоу, че…

— Ами! Глупости! — възкликна мистър Спенлоу, като се изчерви. — Моля ви, мистър Копърфийлд, не казвайте пред самото ми лице, че обичате дъщеря ми!

— Бих ли могъл да защищавам поведението си, ако не беше така, сър? — отвърнах му аз с истинско смирение.

— Бихте ли могли да го защищавате, ако я обичахте, господине? — каза той, като спря да се разхожда. — Размислили ли сте върху собствената си възраст и тази на дъщеря ми, мистър Копърфийлд? Минавало ли ви е през ума какво значи да се подрони доверието, съществуващо между мен и дъщеря ми? Мислили ли сте за положението на дъщеря ми в живота, за плановете, които може би имам за нейното преуспяване, за разпорежданията, които възнамерявам да направя за нея в завещанието си? Мислили ли сте за всички тези неща, мистър Копърфийлд?

— Боя се, че не, сър — отвърнах аз с всичкото съжаление и уважение, което изпитвах, — но ви моля да ми повярвате, че действително много съм размишлявал върху собственото си обществено положение. Когато ви говорих веднъж за него, ние вече бяхме сгодени и…

— Моля ви да не ми говорите за никакви годежи, мистър Копърфийлд — прекъсна ме мистър Спенлоу, като се наклони напред подобно на дървена кукла и удари едната си ръка в другата. (Дори и в отчаянието си не можех да не забележа това.)

Неподвижно застаналата мис Мърдстоун сега се засмя презрително.

— Когато ви съобщих за промените в своето положение, сър — започнах отново аз, като заместих ненавистния му израз с друг, — тайната, в която за съжаление бях въвлякъл мис Спенлоу, вече съществуваше. И откакто се намирам в това променено положение, напрягам всеки свой нерв, както и цялата си енергия да сторя това. Бихте ли ми дали известен срок — колкото вие пожелаете? Ние и двамата сме толкова млади, сър…

— Прав сте — прекъсна ме мистър Спенлоу, като няколко пъти кимна последователно с глава и силно се намръщи, — и двамата сте много млади. Всичко това са само глупости. И нека да им сложим край. Нека да сложим край на тези глупости. Хвърлете тези писма в огъня и ми дайте писмата на мис Спенлоу, за да сторя и аз същото с тях. И макар за в бъдеще да сме принудени да ограничим отношенията си само до съда, нека да се уговорим да не споменаваме повече за миналото. Хайде, мистър Копърфийлд, вие не сте глупав младеж и не можете да не се съгласите, че това е единственият разумен изход от създаденото положение.

Не. Не ми беше възможно да се съглася с него. Много съжалявах, обаче за мен съществуваше по-висше съображение от разума. Любовта стои над всичко, а моята любов към Дора отиваше до обожание.

Подобна бе и нейната любов. Не казах точно това; смекчих го, доколкото можах, обаче горе-долу това беше мисълта ми. Бях непреклонен. Струва ми се, не изглеждах много смешен, обаче се държах непреклонно.

— Много добре, мистър Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — В такъв случай ще трябва да опитам влиянието си пред дъщеря ми.

Като издаде един звук, който не беше нито въздишка, нито стон, макар да напомняше и на двете, мис Мърдстоун изрази мнението, че мистър Спенлоу би трябвало да стори това най-напред.

— Трябва да опитам да се наложа на дъщеря си — повтори мистър Спенлоу, подкрепен от думите на мис Мърдстоун. — Отказвате ли да вземете тези писма, мистър Копърфийлд? — запита ме той, тъй като аз ги бях оставил на масата.

Да. Изразих надеждата, че той няма да сметне постъпката ми за нередна, ако откажа да ги взема от мис Мърдстоун.

— И от мен ли няма да ги вземете? — запита ме той.

Отговорих му най-почтително, че дори и от него не бих ги приел.

— Много добре! — каза мистър Спенлоу.

Последва мълчание и не знаех дали да си вървя, или да остана. Най-после тъкмо се бях запътил тихичко към вратата с намерение да кажа, че навярно бих показал най-голямо уважение към чувствата му, ако се оттегля, когато той ме спря, като заяви с ръце в джобовете, където едвам можеше да ги сложи, и с израз, който бих определил като решително тържествен:

— Може би ви е известно, мистър Копърфийлд, че аз не съм съвсем лишен от земни притежания и че дъщеря ми е най-близката ми и най-скъпа родственица.

Забързано изразих надеждата, че погрешната стъпка, която бях предприел, воден от голямата си любов, не го кара да ме смята за користолюбив.

— Не правя никакъв подобен намек, мистър Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — Може би би било по-добре и за вас, и за нас, ако действително бяхте користолюбив, мистър Копърфийлд — искам да кажа, ако бяхте по-дискретен и не така повлиян от всички тези младежки безсмислици. Не. Казвам това със съвсем друго намерение. Вие навярно знаете, че имам известно имущество, което ще завещая на дъщеря си.

Кимнах утвърдително.

— И вие не можете да не сте уверен, като имате опит от това, което всеки ден виждаме в съда относно различните нередности и пропуски, които хората извършват във връзка със завещанията си, и които най-ясно показват непоследователността на човешката природа, че моето завещание трябва да е вече изготвено, нали?

Отново кимнах утвърдително.

— Никога няма да позволя — продължи мистър Спенлоу с още по-тържествено-решителен тон — плановете ми относно моята дъщеря да се изменят поради такива глупости като едно младежко увлечение. Да, то е наистина глупост. Лудост и нищо повече. Не след дълго то ще тежи колкото едно перце. Обаче аз бих могъл — бих могъл, ако не изоставите навреме тази глупост, да бъда принуден да предприема известни действия с цел да я предпазя от последиците на една необмислена и прибързана женитба. Вярвам, мистър Копърфийлд, че няма да ме накарате да отворя дори и за четвърт час тази затворена страница в книгата на живота и да изменя едно вече завършено дело.

Яснотата и спокойствието, с които бяха изречени тези думи, не можеха да не ми окажат въздействие. В израза на лицето на мистър Спенлоу имаше нещо, което напомняше покоя на залез слънце. Сякаш бе привел в порядък земните си дела и сега всяка минута беше готов спокойно да се раздели с живота. Всичко това така го беше развълнувало, че в очите му като че ли се появиха сълзи.

Но какво можех да сторя? Не можех да се откажа от Дора и да сломя сърцето си. Когато той ми каза, че най-добре би било да поразмисля върху думите му в продължение на една седмица, какво друго можех да отвърна, освен това, че никакви седмици не ще ме накарат да задуша любовта си?

— През това време се посъветвайте с мис Тротууд или с някой друг опитен човек — каза мистър Спенлоу, като си оправи връзката с двете ръце. — Да, мистър Копърфийлд, помислете си една седмица.

Казах на мистър Спенлоу, че се подчинявам на думите му, и си излязох от стаята, като изразих с лицето си, доколкото можех, дълбоката скръб и отчаяната твърдост, които ме бяха обхванали. Гъстите вежди на мис Мърдстоун ме проследиха до вратата — казвам веждите й по-скоро, отколкото очите, тъй като в лицето й те бяха много по-важни — и в този момент тя изглеждаше точно така, както изглеждаше в същия час сутрин в гостната ни в Блъндърстоун. Това тъй много ме порази, че просто си представих как отново съм се проявил в незнание на уроците си и че тъпата тежест, която усещах в главата си, е причинена от ужасната стара граматика с овални картинки, които детското ми въображение тогава виждаше като стъкла на очила.

Когато се прибрах в кантората, седнах в собственото си ъгълче, закрих с ръце очите си, за да не виждам стария Тифи и останалите, обхванат от мисли за удара, който така неочаквано бе се стоварил отгоре ми. С огорчено сърце проклинах Джип и така много се безпокоях за Дора, че просто ми е чудно как не си взех шапката и не се запътих за Норууд. Мисълта как са я измъчвали и как сега тя плаче, без да мога да я успокоя, така ме терзаеше, че без много да му мисля, написах едно писмо на мистър Спенлоу, в което го умолявах да не я кара да страда поради това, за което само аз бях виновен. Заклинах го да се смили над деликатната й природа — да не смазва едно нежно цвете — и въобще, доколкото си спомням, говорих му тъй, сякаш той беше не баща й, а някакъв дракон или людоед. Запечатах писмото и го сложих на писалището му, преди той да се бе завърнал; а когато влезе, видях през полуотворената врата на стаята му как той го взе и го прочете.

Сутринта не спомена нищо за него, но следобед, преди да си отида, ме повика при себе си и ми каза, че не трябва да се тревожа за щастието на дъщеря му. Убедил я, каза ми той, че всичката работа е само една глупост, и това било едничкото нещо, което имал да й казва по този повод. Каза ми също така, че както сам вярва (и което беше наистина вярно), той е снизходителен и нежен баща, поради което аз ни най-малко не трябва да се безпокоя за нея.

— Ако се проявите като глупав или упорит, мистър Копърфийлд — забеляза той, — може би ще ме принудите пак да я изпратя за известно време в чужбина, обаче аз имам по-добро мнение за вас. Надявам се, че след няколко дни ще се покажете по-умен, отколкото сте сега. А що се отнася до мис Мърдстоун — тъй като бях намекнал нещо за нея в писмото, — аз уважавам нейната бдителност и съм й много задължен, обаче тя има строги нареждания да отбягва този въпрос. Едничкото нещо, което желая във връзка с него, мистър Копърфийлд, е той да се забрави. И едничкото нещо, което вие трябва да направите, мистър Копърфийлд, е да забравите мис Спенлоу.

Едничкото! В писъмцето, което изпратих на мис Милс, с горчивина цитирах тази фраза. Едничкото нещо, което трябваше да направя, писах с мрачен сарказъм, е да забравя Дора. Да, само това и нищо повече! Помолих я най-отчаяно да ме приеме още същата вечер. Ако това не би могло да стане с одобрението на мистър Милс, то молбата ми беше да се видим тайно в задната кухничка с пресата за пране. Заявих, че разумът ми е на път да ме напусне, и само тя, мис Милс, е в състояние да предотврати това. Завърших писмото с думите: „Ваш безумен Копърфийлд“. И когато препрочетох това съчинение, преди да го пратя по един човек, не можех да не си помисля, че беше малко нещо в стила на мистър Микобър.

Въпреки това го изпратих. Надвечер се отправих към улицата на мис Милс, разхождах се напред-назад пред къщата, докато прислужницата й крадешком ме въведе в задната кухничка. Когато след това се сещах за това посещение, аз виждах ясно, че тогава нямаше нищо, което да ми попречи да позвъня спокойно на главния вход и да бъда поканен в гостната, освен любовта на мис Милс към романтичното и тайнственото.

В задната кухничка се разбеснях така, както подхождаше на състоянието ми. Предполагам, че отидох там само за да се покажа в качеството си на глупак, и съм положителен, че напълно успях да го сторя. Мис Милс бе получила набързо надраскана бележка от Дора, която й казваше, че всичко е разкрито и я умоляваше: „О, Джулия, много ти се моля, ела!“ Но тъй като мис Милс не смяташе, че присъствието й там би било погледнато с благоволение от страна на висшите власти, още не бе отишла, така че и тримата бяхме застрашени от пустите пясъци на Сахара.

Мис Милс бе удивително красноречива и обичаше да проявява това свое качество. Не можех да не доловя, макар и тя да смесваше своите сълзи с моите, че нещастието ни я кара да изпитва някакво горестно наслаждение. Ако мога така да се изразя, тя галеше мъките ни и ги правеше още по-големи. Дълбока пропаст, казва тя, се е отворила между Дора и мен и само любовта би могла да хвърли отгоре й моста на светлата си дъга. На любовта е отредено да страда в този свят. Така всякога е било, така всякога и ще бъде. Но това няма значение, забеляза мис Мило Обвитите в паяжина сърца най-после ще бъдат сломени и любовта ще възтържествува.

Това беше слаба утеха, обаче мис Милс не желаеше да ме храни с празни надежди. Тя ме накара да се почувствувам още по-нещастен от по-рано и в душата си реших (и й го казах с най-дълбока признателност), че е истинска приятелка. Решихме, че на другата сутрин тя непременно ще отиде при Дора и било с думи, било с погледи ще й предаде колко съм нещастен и как я обичам. Разделихме се потопени в скръб и, уверен съм, това доставяше на мис Милс неимоверно удоволствие.

Когато се прибрах у дома, доверих всичко на леля и въпреки утешителните й думи отидох да си легна отчаян. На сутринта станах отчаян и излязох отчаян. Беше събота сутрин и затова отидох право в съда.

Много се учудих, когато наближих нашата кантора и видях разсилните да стоят пред вратата и да приказват нещо, както и неколцина безделници, които зяпаха в затворените прозорци. Ускорих стъпките си и като минах покрай тях, зачуден от погледите им, бързо влязох вътре.

Писарите бяха там, обаче никой нищо не вършеше. Старият Тифи, за първи път в живота си предполагам, бе седнал на чужд стол и не беше окачил шапката си.

— Това е ужасно нещастие, мистър Копърфийлд — каза ми той, когато влязох.

— Какво? — възкликнах аз. — Какво се е случило?

— Нима не знаете? — провикна се Тифи и всички се струпаха около нас.

— Не! — казах аз, взирайки се във всяко лице поотделно.

— Мистър Спенлоу — каза Тифи.

— Какво се е случило с него?

— Мъртъв е!

Когато един от чиновниците ме прихвана, помислих, че кантората се люлее, а не аз. Поставиха ме на един стол, разхлабиха вратовръзката ми и ми донесоха малко вода. Нямах никаква представа колко време трая това.

— Мъртъв ли? — запитах аз.

— Вчера той обядвал в града — захвана разказа си мистър Тифи, — като сам карал файтона и изпратил кочияша си вкъщи с дилижанса — нещо, което и друг път е правил, знаете…

— И после?

— Файтонът се прибрал без него. Конете спрели пред вратата на конюшнята. Кочияшът слязъл с един фенер. Във файтона нямало никой.

— Значи конете избягали, така ли?

— Не били изморени — каза Тифи, като си сложи очилата, — доколкото разбирам, не са били по-изморени, отколкото биха били, ако са вървели обикновен тръс. Юздите били скъсани и се влачели по земята. Веднага събудили всички в къщата и трима души тръгнали по шосето. Намерили го на около една миля от дома му.

— Повече от една миля, мистър Тифи — прекъсна го един от по-младите писари.

— Така ли беше? Сигурно сте прав — каза Тифи, — повече от една миля — недалеч от черквата — проснат по лице на пътя отстрани. Никой не знае дали е паднал от файтона, когато е получил удара, дали е слязъл, като се е почувствувал зле, преди да се е появил припадъкът — нито пък дали е бил умрял, когато са го намерили. Може и да е дишал, обаче не е могъл да проговори ни дума. Щом го пренесли вкъщи, веднага повикали лекар, обаче напразно.

Не мога да опиша състоянието, в което изпаднах, когато научих тази новина. Внезапното нещастие, случило се с човек, с когото бях имал известно пререкание; ужасната празнота на стаята, която бе заемал едва вчера и където столът и масата му сякаш го очакваха; страниците, написани миналия ден от ръката му, прилични днес на привидение; странното усещане, че той все още принадлежи на това място и че когато вратата се отвори, той може да влезе; острото любопитство, с което чиновниците говореха за случката, ленивото затишие и покой, царуващи в кантората; външните хора, които цял ден се точеха, жадни да погълнат подробностите — това са неща, чието въздействие всеки би почувствувал. Това, което не мога да опиша, е как в потайните кътчета на сърцето си изпитвах ревност дори и спрямо смъртта. Боях се, че тя може би ще ме прогони от Дорините мисли. Невъзможно ми бе да изразя свидливото чувство, което изпитвах към скръбта й. Неспокойствие ме обземаше дори когато си помислех, че тя навярно плаче при други, и други я утешават. Ревниво желаех да я отделя от всички и само аз да й остана в тези горестни за нея минути.

Под влиянието на това душевно състояние — което, вярвам, бе известно на всички — отидох в Норууд още същата вечер. Узнал от един лакей на вратата, че мис Милс е там, помолих леля да й изпрати писмо, което самичък написах. В него изразих съжалението си за преждевременната смърт на мистър Спенлоу най-искрено и когато го пишех, очите ми ронеха сълзи. Умолявах я да каже на Дора, ако изобщо Дора е в състояние да чуе подобно нещо, че той се е отнесъл с мен крайно внимателно и любезно и че за нея е говорил само с нежност и любов. Знам, че сторих това от самолюбие, за да споменат името ми пред нея, обаче се мъчех да се убедя, че го върша, за да окажа нужната справедливост към паметта на баща й.

На следния ден леля получи в отговор няколко реда, адресирани до нея, отправени до мен. Дора била потопена в скръб и когато приятелката й я попитала дали да ме поздрави от нея, тя само продължила да плаче: „О, клетият татко! О, скъпият ми татко!“, обаче не казала „не“ и това ми беше достатъчно.

Мистър Джоркинс, който отиде в Норууд веднага подир нещастието, се върна в кантората след няколко дни. Той се затвори с Тифи в продължение на няколко минути, а сетне Тифи надникна от вратата и ми кимна да вляза при тях.

— Ах! — каза мистър Джоркинс. — Мистър Тифи и аз, мистър Копърфийлд, възнамеряваме да прегледаме писалищата, чекмеджетата и другите хранилища на починалия, за да запечатаме частните му книжа и да потърсим завещанието му. От него не се виждат никакви следи. Не би било зле да ни помогнете, ако обичате.

От момента на смъртта на мистър Спенлоу жадувах да узная в какво положение се намираше понастоящем моята Дора, кой щеше да й бъде настойник и тъй нататък, и тази покана беше стъпка напред в това отношение. Започнахме претърсването веднага. Мистър Джоркинс отключваше писалищата и чекмеджетата и тримата изваждахме книжата. На една страна слагахме служебните документи, а на друга — частните книжа, които не бяха много. Бяхме много сериозни; и когато докосвахме някой случаен печат, кутия за моливи или пък друга дреболия, тясно свързана с личността му, заговаряхме с нисък глас.

Бяхме запечатали няколко пакета й продължавахме да ровим, прашни и мълчаливи, когато мистър Джоркинс се обърна към нас и се изрази за починалия си съдружник със същите думи, които самият той бе употребил веднъж за него:

— Много беше трудно за мистър Спенлоу да се отдели от утъпкания път. Вие много добре знаете какъв беше той! Наклонен съм да предполагам, че не е оставил никакво завещание.

— О, знам, че е оставил! — казах аз.

И двамата се спряха и ме погледнаха.

— Когато го видях последния път — казах аз, — самият той ми заяви, че е направил завещанието си и че е уредил отдавна всичките си работи.

Мистър Джоркинс и старият Тифи едновременно поклатиха глава.

— Това не обещава много — каза Тифи.

— Ни най-малко — каза мистър Джоркинс.

— Надявам се, вие не се съмнявате в… — започнах аз.

— Добри ми мистър Копърфийлд! — възкликна Тифи, като сложи ръка на рамото ми, затвори и двете си очи и поклати глава: — Ако сте прекарали в Църковния и Адмиралтейския съд толкова време, колкото съм прекарал аз, ще разберете, че няма друг въпрос, относно който хората да са по-непоследователни и по-малко склонни да го уредят навреме.

— Я виж, та самият той каза точно същите думи! — настойчиво отвърнах аз.

— Работата е ясна — забеляза Тифи. — Почти съм положителен, че няма завещание.

Това ми се стори удивително, обаче излезе, че завещание наистина нямаше. Доколкото можеше да се съди от документите му, дори и през ум не му бе минавало да направи такова. Никъде нямаше каквото и да било указание за последната му воля. И това, което ми бе не по-малко чудно, беше обстоятелството, че работите му бяха в най-объркано състояние. От това, което чух, ми стана ясно, че съвсем не може да се разбере какви са дълговете му, какво е изплатил и на какво възлиза имуществото му в момента на смъртта му. Виждаше се, че от няколко години насам и самият той не е имал ясна представа относно тези въпроси. Малко по малко се установи, че в желанието си да не остане назад от другите си колеги в проявите на охолство и показност, така характерни за Църковния съд, той бе харчил години наред повече, отколкото са могли да позволят професионалните му доходи, които всъщност никога не са били кой знае колко големи. Поради това той е трябвало да прибягва и към частните си средства, които, дори да са били някога значителни (което изглеждаше крайно съмнително), сега се намираха в доста окаяно положение. Всичко това наложи да се прибегне към публична продажба на мебелите в Норууд, а жилището да се даде под наем. Тифи ми каза, без да подозира колко много ме интересуваха думите му, че като се изплатят всички дългове на починалия и след приспадане на това, което дължи на фирмата, едва ли ще останат повече от хиляда лири стерлинги. Той ми съобщи това месец и половина след смъртта на мистър Спенлоу. През всичкото време преживявах истинска агония и дори бях насочил мисълта си към самоубийство, когато мис Милс ми съобщи, че щом заговаряли на опечалената ми Дора за мен, тя все повтаряла: „О, клетият татко! О, милият татко!“ Научих също така, че нямала други роднини освен две лели, неомъжени сестри на мистър Спенлоу, които живеели в Пътни и които в продължение на много години общували с брат си много нарядко. Не че са се карали някога (осведоми ме мис Милс), обаче на Дориното кръщение били поканени само на чай, докато самите те считали, че е редно да бъдат поканени на обед, поради което писмено изразили мнението си, „че за щастието на всички засегнати“ ще е по-добре, ако си стоят настрана. Оттогава нататък те тръгнали по своя път, както и брат им по неговия.

Сега тези две дами излезли от уединението си и предложили да вземат Дора при тях в Пътни. Дора прегърнала и двете и като заплакала, възкликнала: „О, лелички, да. Вземете ме заедно с Джулия Милс и Джип и ме заведете в Пътни!“ Отишли там наскоро след погребението.

Просто не знам как намирах време да бродя из Пътни, обаче действително успявах по някакъв начин да се прокрадвам дотам доста често. За да изпълнява по-добре дълга си на истинска приятелка, мис Милс си водеше дневник. Понякога идваше при мен в съда и ми го четеше, а понякога, когато нямаше време, оставяше ми го да го чета самичък. Колко скъпи ми бяха всички думи на този дневник! Привеждам и няколко извадки от него:

Понеделник. Милата ми Д. все още опечалена. Главоболие. Обръщам й внимание върху лъскавата козина на Дж. Д. погалва Дж. Пробудените така спомени отново отварят портите на скръбта. Нов поток от сълзи. (А нима сълзите не са росните капки на сърцето? Дж.М.)

Вторник. Д. слаба и изнервена. Красива в бледността си. (Не забелязваме ли това и при луната? Дж. М.) Д., Дж.М. и Дж. се разхождат с файтон. Дж. гледа от прозореца и лае свирепо срещу уличния метач. Това събужда усмивка на лицето на Д. (От такива дребни брънки е съставена веригата на живота! Дж.М.)

Сряда. Д. сравнително весела. Изпявам й песента „Вечерни камбани“ като най-подходяща. Въздействието неуспокояващо, а тъкмо обратното. Дора неизразимо разчувствувана. След това намерена ридаеща в стаята й. Издекламирвам й стихове за нея и младата газела. Безрезултатно. Споменавам й за статуята на търпението.

Чертвъртък. Д. несъмнено по-добре. Спала спокойно. Лека руменина по бузите й. Решавам да спомена името на Д.К. Правя предпазливо това по време на разходката. Д. изведнъж се развълнува. „О, мила ми Джулия! О, каква непослушна и лоша дъщеря бях!“ Помилвам я и я успокоявам. Описвам й Д.К. на прага на гроба. Дора отново развълнувана. „О, какво ще правя? Какво ще правя? О, заведи ме някъде.“ Много се разтревожвам. Дора припада. Донасям чаша вода от едно ханче.

Петък. Ден на произшествия. В кухнята се явява човек със синя торба. Дошъл „за обувките на дамата. Трябва да им се сложат токове“. Готвачката отвръща: „Никой не е поръчал подобно нещо“. Човекът се препира. Готвачката влиза вътре да пита, като оставя човека сам с Дж. Връща се и продължава да се препира с човека, който обаче скоро си отива. Дж. изчезнал. Д. разтревожена. Пращаме съобщение на полицията. Описваме човека — с широк нос и крака, прилични на греди за подпиране на мост. Бива търсен навред. Никакъв Дж. Д. плаче горчиво и е неутешима. Отново намеквам за малката газела. Подходящо, обаче безполезно. Надвечер идва едно чуждо момче. Широк нос, но краката му не приличат на греди. Съобщава, че ще каже нещо за кучето, ако получи един фунт. Отказва по-нататъшни обяснения въпреки принудата. Дора му дава исканата монета. Той завежда готвачката в една малка къщичка, където се намира Дж. самичък, вързан за крака на една маса. Д. възрадвана танцува около Дж., който яде вечерята си. Окуражена от щастливата промяна, споменавам името на Д.К. Дора отново се разплаква горчиво и възкликва: „Недей, недей, недей! Грешно е да мисля за друго освен за клетия татко!“ Прегръща Дж. и продължава да плаче, докато заспи. (Не трябва ли Д.К. да остави всичко на целебното действие на времето? Дж.М.)

Мис Милс и нейният дневник ми бяха едничката утеха през това време. Да видя нея, която току-що бе видяла Дора, да проследявам инициала на Дориното име през пълните със съчувствие страници на дневника й; да се чувствувам още по-нещастен — това беше единственото ми успокоение. Усещах, че досега съм живял в някаква картонена къща, която изведнъж се бе съборила, като бе оставила само Джулия Милс и мен под развалините. Имах чувството, че зъл магьосник е описал някакъв кръг около невинната богиня на сърцето ми и че само крилата на времето биха могли да ме заведат отново при нея.

Бележки

[1] В оригинала — Spaniel, (кокер-шпаньол.) Бел.Alegria