Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (47)

XLVI глава
Вест

Трябва да съм бил женен от около една година, ако мога да вярвам на несъвършената ми по отношение на дати памет, когато една вечер се връщах от самотната си разходка и си мислех за книгата, която тогава пишех. Усърдният ми труд бе помогнал за успеха ми и по това време бях зает с писане на първия си роман. Случи се така, че минах покрай къщата на мисис Стиърфорд. Често минавах оттам, тъй като живеех наблизо, макар и да вършех това само когато не можех да избера друг път. Все пак обаче понякога се случваше да не ми бъде възможно да мина от другаде, без да правя дълги обиколки, така че, общо взето, пътят ми честичко водеше натам.

Обикновено, когато минавах забързано край къщата, едва й хвърлях по някой поглед. Видът й винаги беше мрачен и печален. Никоя от най-хубавите стаи не гледаше към пътя, а тесните, старомодни прозорци, обковани в тежки рамки, никога не изглеждаха весели. Винаги зловещи, те бяха постоянно затворени и със спуснати транспаранти. Имаше една пътека със свод през малък, постлан с плочки двор, която водеше до един никога неизползуван вход. Виждаше се и кръгъл стълбищен прозорец, който напълно хармонираше с всичко останало. Едничък той не беше засенчен от транспаранта, обаче имаше същия пуст изглед. Не си спомням да бях забелязал някога светлина в тази къща. Ако бях само случаен минувач, сигурно бих предположил, че вътре лежи умрял някой бездетен човек. Ако имах щастието да не познавам това място, навярно бих се отдал на въображението си и бих обкръжил къщата с най-фантастични мисли.

Но при съществуващите обстоятелства се стараех да мисля за нея колкото може по-малко. Съзнанието ми обаче не можеше да мине край нея и да я остави, както вършеше това тялото ми, и обикновено видът й събуждаше в мен дълга редица мисли. И тази вечер, за която споменавам, в ума ми нахлуха заедно с детинските спомени и по-късните мечти. Мяркаха ми се призраците на полуоформени надежди, разкъсаните сенки на смътно осъзнати разочарования, както и причудливата смесица от изживяната действителност и образите на героите от романите ми. Докато вървях така, погледът ми се спря на една кафява фигура и един глас отстрани ме сепна.

Гласът беше на жена. Скоро познах малката камериерка на мисис Стиърфорд, която по-рано носеше сини панделки на бонето си. Сега тя ги бе махнала, като вместо тях си беше сложила няколко тъжни кафяви ленти, навярно за да бъде в тон с променения характер на къщата.

— Моля, господине, ще бъдете ли така добър да влезете и да поговорите с мис Дартъл?

— Мис Дартъл ли ви изпрати при мен? — запитах я аз.

— Не тази вечер, господине, обаче това е все едно. Преди два или три дни тя ви видя да минавате и нареди да работя на стълбата, та когато ви видя отново, да ви помоля да влезете за малко при нея.

Обърнах се и тръгнах назад, като запитах спътничката си за мисис Стиърфорд. Тя ми отговори, че господарката й не се чувствува добре и е принудена да седи повече в стаята си.

Когато пристигнахме в къщата, девойката ми каза, че мис Дартъл е в градината, като ме остави самичък да й се представя. Тя беше седнала на една скамейка, на нещо като тераска, обърната към големия град. Вечерта беше тъжна, а небето бе обляно с мъртвешка светлина. Като гледах просналия се пред мен смръщен град, струваше ми се, че по-високите здания, прорязващи тук-там зловещата светлина, бяха в пълна хармония с мрачната душа на тази свирепа жена.

Тя ме видя, когато се приближих, и стана за миг да ме посрещне. Стори ми се още по-безцветна и по-слаба, отколкото я бях видял последния път, с още по-блестящи очи и по-ясно очертан белег.

Срещата ни не беше сърдечна. Последния път се бяхме разделили ядосано и от цялото й същество лъхаше презрение, което тя не се опитваше да скрие.

— Съобщиха ми, че сте желали да поговорите с мен, мис Дартъл — казах аз, като застанах близо до нея, с ръка на облегалото на скамейката.

С едно движение тя ме покани да седна, обаче аз отказах.

— Можете ли да ме осведомите дали са намерили онази девойка?

— Не — отвърнах аз.

— Защото тя е избягала!

Забелязах, че докато ме гледаше, тънките й устни се движеха, сякаш жадуваха да обсипят с хули клетата Емилия.

— Избягала? — повторих аз.

— Да, от него! — каза със смях тя. — Ако не я намерят скоро, навярно никога изобщо не ще я открият. Може и да е умряла!

В ничие друго лице не бях срещал такава надменна жестокост, каквато се четеше в отправения й към мен поглед.

— Да се желае смъртта й е може би най-доброто пожелание, което една жена може да й отправи — казах аз. — Радвам се, че времето така много е смекчило сърцето ви, мис Дартъл.

Тя не благоволи да отговори и като отново ми отправи злобната си усмивка, каза:

— Приятелите на тази превъзходна и дълбоко наранена девойка са и ваши приятели. Вие сте техен защитник и отстоявате правата им. Бихте ли желали да чуете онова, което се знае за нея?

— Да — отвърнах аз.

Тя стана, усмихната ехидно, и като пристъпи няколко крачки към близката, обрасла с бръшлян стена, отделяща моравката от зеленчуковата градина, каза с по-висок глас:

— Елате тук! — сякаш се обръщаше към някое нечисто животно. — Разбира се, в този дом вие ще се въздържите от всякакви прояви на рицарско благородство, мистър Копърфийлд, нали? — каза тя, като ме гледаше през рамото си с все същото изражение.

Кимнах с глава, без да знам какво иска да каже с това, и тя повтори:

— Елате!

Сетне се върна с благопристойния мистър Литимър, който ми се поклони със свойственото си достойнство и зае място зад нея. Изразът на злобно тържество, в който все пак имаше нещо женствено и привлекателно, колкото и странно да звучи това, и с който тя се облегна на скамейката помежду ни, беше достоен за някоя приказна царкиня на жестокостта.

— А сега — каза заповеднически тя, без да го поглежда, като докосваше с пръсти старата тупкаща рана и може би в този момент вършеше това по-скоро с радост, отколкото с болка — разправете на мистър Копърфийлд за бягството.

— Мистър Джеймс и аз, госпожице…

— Не се обръщайте към мен! — прекъсна го смръщено тя.

— Мистър Джеймс и аз, господине…

— Нито пък към мен, ако обичате — казах аз.

Без ни най-малко да се смущава, мистър Литимър кимна леко, за да покаже, че което е угодно на мен, е угодно и нему, и отново започна:

— Мистър Джеймс и аз отидохме в странство с младата девойка, веднага след като тя напусна Ярмут под негово покровителство. Живяхме на най-различни места и видяхме доста чужди страни. Посетихме Франция, Швейцария, Италия — обходихме кои ли не държави.

Той бе отправил поглед към облегалото на скамейката, сякаш говореше на него, като потрепваше с пръстите си също като върху беззвучно пиано.

— Мистър Джеймс беше необикновено привързан към девойката и в продължение на дълго време беше по-спокоен и установен, отколкото когато и да било друг път, откакто съм на служба при него. Младата жена беше твърде податлива към усъвършенствуване: тя научи езиците на страните, в които живяхме, и никой не би познал в нея предишната селска девойка. Забелязах, че където и да отидехме, хората навред й се възхищаваха.

Мис Дартъл сложи ръка на сърцето си, а Литимър крадешком й хвърли поглед, като се усмихна леко.

— Да, младата жена будеше всеобщо възхищение — продължи той. — Не знам дали поради хубавите дрехи, или под влиянието на свежия въздух и слънцето, или може би поради обкръжаващото я внимание, но действително изглеждаше много добре и привличаше очите на всички.

Той помълча малко, а мис Дартъл шареше неспокойно с поглед по прострения отсреща Лондон, като хапеше долната си устна, за да спре постоянното й потрепване.

Като махна ръцете си от облегалото и ги сложи една в друга, мистър Литимър застана на един крак и продължи със сведени надолу очи, извил малко на една страна достопочтената си глава.

— Младата жена продължи да живее известно време в това душевно разположение, като обаче понякога духът й се понижаваше, докато, както ми се стори, започна да тревожи мистър Джеймс с лошите си настроения, така че животът им не беше тъй приятен, както по-рано. Мистър Джеймс отново стана неспокоен и колкото повече се увеличаваше нетърпението му, толкова по-зле се чувствуваше тя. И трябва да призная, че положението ми между двамата никак не беше лесно. Все пак работите се пооправяха за известно време и това трая, общо взето, повече, отколкото човек би могъл да очаква.

Мис Дартъл откъсна очи от далечината и отново ми хвърли по-раншния си поглед. Мистър Литимър се покашля благопристойно, след като сложи ръка пред устата си, премести се на другия си крак и продължи:

— Най-после, когато се изрекоха много думи и укори, една сутрин мистър Джеймс напусна околността на Неапол, където бяхме наели една вила (младата жена имаше голяма слабост към морето), като каза, че уж ще се върне след два-три дни. Той остави аз да й съобщя, че заради щастието на всички засегнати — тук Литимър отново се покашля благопристойно — си отива. Трябва обаче да отбележа, че мистър Джеймс постъпи крайно благородно, тъй като предложи младата жена да се омъжи за един много почтен човек, който беше напълно готов да забрави миналото и който най-малкото беше така добър за младата жена, както който и да било друг при обикновени обстоятелства, особено като се има предвид долният й произход.

Той отново премести тежестта си на другия крак и намокри устни. Бях убеден, че мерзавецът говори за себе си, и видях подозрението ми отразено на лицето на мис Дартъл.

— Бях натоварен да й съобщя и това. Бях готов да сторя всичко, за да облекча мистър Джеймс от трудностите му и отново да спечеля благоволението на любещата го майка, която беше изтърпяла толкова страдания заради него. Затова приех да й предам поръчаното. Когато й съобщих за заминаването на мистър Джеймс, младата жена припадна, а след като се свести, прояви буйност, която надмина всякакви очаквания. Беше просто като луда и трябваше да употребя сила, за да я задържа. Иначе сигурно би свършила със себе си, като се прободе с нож или като се удави, или ако й се попречеше за това, като разбие главата си в мраморния под.

Мис Дартъл се беше облегнала на скамейката със сияещо лице. Просто пиеше с възхищение всяка дума, която излизаше от устата му.

— Но когато стигнах до втората част на съобщението, което бях натоварен да й предам и което всеки би взел най-малкото за проява на добро намерение — продължи мистър Литимър, като неспокойно триеше ръцете си, — тогава младата жена се показа в истинската си светлина. Никога през живота си не бях виждал по-разбеснял човек. Поведението й беше наистина скандално. Тя се показа по-неблагодарна, по-безчувствена и по-неблагоразумна дори и от камък. Ако не бях взел предпазни мерки, просто би ме убила.

— И това би й направило чест! — казах с възмущение аз.

Мистър Литимър наклони глава, сякаш искаше да каже: „Наистина ли мислите така, господине? Но вие сте още толкова млад!“ След което продължи разказа си.

— С една дума, за известно време беше необходимо да се махне от нея всичко, с което би могла да нарани себе си или другиго и да се държи затворена. Въпреки това тя избяга през нощта, като счупила дървения капак на прозореца, закован от самия мен, слязла по стъблото на една лоза под прозореца и, доколкото знам, оттогава насам никой не я е чул, нито видял.

— Навярно е умряла — забеляза мис Дартъл усмихнато и с такъв израз, сякаш със собствените си ръце би извила тялото на клетата девойка.

— Може да се е удавила, госпожице — отвърна мистър Литимър, доволен, че има повод да се обърне към някого. — Твърде е възможно. Или пък може да са й помогнали лодкарите и техните жени и деца. Свикнала на долно общество, тя имаше обичай да разговаря с тях, когато биваше на брега, мис Дартъл, често сядаше край лодките им. Виждал съм я да прави това по цели дни, когато мистър Джеймс беше далеч. Той никак не остана доволен, когато откри как веднъж тя разправила на децата, че е лодкарска дъщеря и че много отдавна и тя е скитала в родината си край брега също като тях.

Емилия! Нещастна хубавице! Виждам като на картина как седиш на далечния бряг, между децата, подобни на теб в невинността ти, заслушана в гласчетата, които можеха да те назоват с името „майко“, ако беше станала съпруга на бедния лодкар. Чувам и бурния глас на морето с неговото вечно: „Нивга веч“!

— Когато, мис Дартъл, стана ясно, че нищо не може да се направи…

— Не ти ли казах да не се обръщаш към мен? — извика тя презрително.

— Вие първа ми заговорихте, госпожице — отвърна той. — Моля да ме извините. Мой дълг е да ви се подчинявам.

— Тогава изпълни дълга си. Свърши разказа си и си върви! — каза тя.

— Когато стана ясно, че не може да бъде намерена — каза той с безкрайна благопристойност, като се поклони покорно, — отидох при мистър Джеймс, където той ми беше казал да препращам писмата му, и му съобщих за случилото се. Тогава между двама ни възникна стълкновение и достойнството ми ме принуди да го напусна. Аз можех да понасям и действително понасях твърде много от мистър Джеймс, но този път той ме обиди прекалено много. Удари ме. Като знаех за печалното недоразумение между него и майка му, както и тревогата, която тя навярно изживява, си позволих свободата да се върна в Англия и да разкажа…

— За парите, които му платих — обърна се към мен мис Дартъл.

— Точно така, госпожице, и да разкажа каквото знаех. Доколкото си спомням, друго няма — каза мистър Литимър след кратък размисъл. — Понастоящем съм без работа и ще бъда щастлив да си намеря подходяща служба.

Мис Дартъл ме погледна, сякаш да ме запита дали искам да чуя още нещо. Тъй като ми беше хрумнала една мисъл, отвърнах:

— Бих желал да узная от — от това същество (не ми бе възможно да употребя по-мек израз) дали са видели някое писмо, изпратено от дома й, или пък дали той предполага, тя да е получила подобно.

Той остана безмълвен и спокоен, с очи, приковани в земята, и с върха на всеки един пръст на дясната си ръка, опрян на върха на всеки един пръст на лявата.

Мис Дартъл обърна презрително глава към него.

— Моля да ме извините, госпожице — каза той, като се събуди от вцепенението си, — но каквото и подчинение да дължа вам, аз имам свое положение, макар и да съм слуга. Мистър Копърфийлд и вие, госпожице, сте две различни личности. Ако мистър Копърфийлд желае да узнае нещо от мен, си позволявам свободата да напомня на мистър Копърфийлд, че може да зададе въпроса си на мен. Аз трябва да поддържам репутацията си.

След известна вътрешна борба обърнах очи към него и казах:

— Вие чухте въпроса ми! Можете да считате, че е бил отправен към вас, ако намерите за добре. Какъв е отговорът ви?

— Сър — отвърна той, като присвиваше и разделяше деликатните си устни, — ще ви отговоря донейде неопределено. Да съобщя мистър Джеймсовите тайни на майка му и на вас — това са две различни неща. Смятам, че не е много вероятно мистър Джеймс да е поощрявал получаването на писма, които биха увеличили лошото настроение и неприятностите; обаче, господине, по-далеч от това не бих желал да отивам.

— Това ли е всичко? — обърна се към мен мис Дартъл.

— Ще прибавя само — казах аз, когато го видях да си тръгва, — че разбирам каква е била ролята му в тази отвратителна история и ще разкажа всичко на онзи добър човечец, който й е бил като баща още от най-ранно детство. Бих му препоръчал да не се явява много пред хора.

Той се спря в момента, когато заговорих, и остана да ме изслуша с обичайното си спокойствие.

— Благодаря ви, господине. Но вие трябва да ми простите, ако ви кажа, че в тази страна няма нито роби, нито робовладелци и че не е позволено на хората сами да взимат закона в ръцете си. Ако сторят това, работите се обръщат по-скоро в тяхна вреда, отколкото във вреда на другите. Така че, господине, не се боя да ходя, където ми е угодно.

С тези думи той ми се поклони учтиво, а след това и на мис Дартъл и се отдалечи през свода на обраслата в бръшлян стена, откъдето беше дошъл. Мис Дартъл и аз се изгледахме мълчаливо. Изразът й беше същият, с който беше повикала Литимър.

— Той казва освен това — забеляза тя, като изви долната си устна, — че доколкото му е известно, господарят му сега обикаля Испанския бряг и след това ще продължи, докато задоволи жаждата си за пътуване по море. Това обаче не е интересно за вас. Между тези две горди особи — майката и сина, пропастта е още по-широка и няма никакви надежди да се сдобрят, тъй като много си приличат и времето ги прави все по-упорити и надменни. И това не е интересно за вас, но го казвам само като увод на следващите ми думи. Този дявол, когото вие искате да изкарате ангел — думата ми е за онази проста девойка, която той извади от калта (тук тя цял ме обхвана с пламналия си поглед и вдигна застрашително пръст), може да е жива — смятам, че низшите същества не умират лесно. Ако е така, вие сигурно бихте желали да се положат добри грижи за това съкровище. Същото желаем и ние, за да не би той отново да стане нейна жертва. Така че дотук интересът ни е общ. И тъкмо затова аз, която бих желала да й причиня най-голямото зло, способно да нарани такова грубо създание, ви повиках да чуете настоящия разказ.

По настъпилата в лицето й промяна отгатнах, че някой се приближава зад мен. Беше мисис Стиърфорд, която ми подаде ръката си по-студено, отколкото в миналото, а държането й беше по-властно, обаче не можех да не забележа, че бе запазила спомена за миналата ми привързаност към сина й, и това истински ме трогна. Тя беше много променена. Величествената й осанка сега съвсем не беше така стройна, по хубавото й лице имаше бръчки, а косата й беше почти бяла. Но когато седна на скамейката, все още правеше впечатление на красива жена, със същия блясък във властния поглед, който светеше в детските ми мечти.

— Всичко ли е известно на мистър Копърфийлд, Роза?

— Да.

— От Литимър ли го научи той?

— Да. Обясних му защо желанието ви беше такова.

— Вие сте добро момиче, Роза — каза тя, след което се обърна към мен: — От време на време си кореспондирам с бившия ви приятел, господине, но той не си е възвърнал съзнанието за синовен дълг. Така че нямам друга цел освен тази, за която ви е говорила мис Дартъл. Би било много добре, ако работата се нареди така, че това да понесе утеха на почтения човек, когото доведохте тук и когото истински съжалявам, и да спаси сина ми от онази подла интригантка.

— Разбирам ви, госпожо — казах почтително аз. — Уверявам ви, че не придавам погрешно значение на мотивите ви. Обаче трябва да ви обясня, тъй като познавам това семейство от детинство, че много грешите, ако предполагате, че това така дълбоко наранено момиче не е било горчиво измамено и не би предпочело да умре хиляди пъти, отколкото сега да получи дори чаша вода от ръцете на сина ви.

— Оставете, Роза, оставете! — каза мисис Стиърфорд, когато другата се готвеше да се намеси. — Това няма значение. Както разбирам, господине, вие сте женен, нали?

Отговорих й утвърдително.

— И имате успех? Аз живея в уединение, обаче чувам, че започвате да ставате известен.

— Щастието ми се усмихна — отвърнах аз — и името ми наистина се чува тук-там.

— Нямате майка, нали? — запита тя с по-мек глас.

— Не.

— Жалко. Тя би се гордяла с вас. Лека нощ!

Поех ръката, която тя ми подаде с величествено и непреклонно движение, сякаш в гърдите й царуваше пълно спокойствие. Като че ли гордостта на тази жена влияеше дори на самия й пулс и спущаше някаква спокойна завеса пред погледа, с който обхващаше просналата се пред нея далечина.

Като се отдалечих от тях по терасата, не можех да не забележа с каква напрегнатост двете жени бяха обърнали взор към гледката пред тях и как мракът ги обхващаше малко по малко. Тук-там ранните лампи блещукаха в далечния град, а мъртвешката светлина все още надвисваше над източната четвъртина на небето. Но от по-голямата част на широката долина се издигаше мъгла, подобна на море, която, слята с мрака, сякаш се готвеше да ги погълне. Имам причина да си спомням тази картина и да си мисля с трепет за нея, защото, преди да видех отново тези жени, едно бурно море щеше да се извиси пред нозете им.

Като размишлявах върху това, което ми бе разказано, реших, че е редно да го съобщя на мистър Пеготи. Следната вечер отидох в Лондон да го потърся. Той непрестанно скиташе от място на място, обладан единствено от целта си да намери Емилия, обаче се мяркаше повече в Лондон, отколкото където и да било другаде. Често го виждах да прекосява в пустата нощ улиците, за да се оглежда между малцината, които се скитаха в този късен час, и да търси това, от което се страхуваше.

Той пазеше квартирата си над малкия свещарски дюкян в Хънгърфорт Маркет, за която неведнъж съм споменавал и от която за първи път тръгна да изпълни милосърдното си дело. Отправих натам стъпките си и като запитах за него, научих от обитателите на къщата, че още не бил излязъл и ще го намеря горе в стаята му.

Той седеше край един прозорец, където имаше няколко саксии, и четеше. Стаята беше много чиста и спретната. Веднага разбрах, че тя винаги беше готова да я приеме и че той никога не излизаше оттам, без да си помисли, че би могъл да я доведе. Мистър Пеготи не бе чул почукването ми и вдигна глава едва когато сложих ръка на рамото му.

— Мастър Дейви! Благодаря ви, господине! Благодаря ви най-сърдечно за това посещение! Седнете, седнете. Приветствувам ви от все сърце!

— Мистър Пеготи — казах аз, като взех подадения ми от него стол, — не очаквайте нещо много! Научих някои новини.

— За Емилия!

Той сложи нервно ръка на устата си и целият побледнял, обърна поглед към мен.

— Нямам улики къде се намира тя сега, обаче не е при него.

Той седна, вперил поглед в мен, като слушаше с най-голямо внимание всичко, което имах да му съобщя. Много добре си спомням достойнството, красотата дори, с които търпеливата тържественост на лицето му ме порази, когато извърна постепенно очи от моите и остана с поглед, прикован надолу, облегнал на ръка челото си. Не ме прекъсна нито веднъж, като през целия ми разказ остана напълно безмълвен. Сякаш мислено следеше само нея, изхвърлил всичко друго от съзнанието си.

Когато свърших, той засенчи лицето си и продължи да мълчи. Погледнах за малко от прозореца, като се занимавах със саксиите.

— Какво заключавате от всичко това, мастър Дейви? — запита ме най-после той.

— Смятам, че е жива — отвърнах аз.

— Не знам. Може би първият удар е бил много силен и в голямото отчаяние тя… Синята водна шир, за която толкова често приказваше… Дали не е мислила тъй много за нея, защото там е трябвало да намери гроба си!

Той каза това замислено, с тих, изплашен глас, като се разхождаше из малката стаичка.

— И все пак, мастър Дейви — прибави той, — винаги съм чувствувал такава увереност, че тя е жива! Буден или заспал, винаги съм знаел, че ще я намеря… И това ме е ръководило и поддържало… така че не вярвам да съм се лъгал. Не, не! Емилия е жива!

Той сложи тежко ръка върху масата и по обгорялото му от слънцето лице се изписа сурова решителност.

— Моята племенница, Емилия, е жива, господине! — каза уверено той. — Не знам кое ми дава тази сигурност и откъде идва тя, обаче нещо ми казва, че е жива!

Като изрече тези думи, той изглеждаше едва ли не подобно на човек, осенен от някакъв дух. Почаках няколко минути, докато можа да ми отдаде вниманието си, след което му заговорих за предпазните мерки, които миналата вечер бях намислил, че е разумно да се вземат.

— Вижте какво, драги приятелю… — започнах аз.

— Благодаря ви, благодаря ви, любезни господине — каза той, като грабна с двете си ръце моята.

— Ако тя дойде в Лондон, което е допустимо, тъй като къде другаде би й било лесно да се изгуби, ако не в този голям град, и какво друго ще пожелае да стори, ако не да се крие някъде в случай, че не си отиде вкъщи?

— Положителен съм, че няма да си отиде вкъщи — прекъсна ме той, като поклати печално глава. — Може би би го сторила, ако го беше напуснала по своя воля, но не и сега.

— Ако дойде тук — казах аз, — струва ми се, че има едно лице, което повече от всеки друг има вероятност да я открие. Спомняте ли си за… изслушайте ме с твърдост, мислете само за единствената си цел… спомняте ли си Марта?

— От нашия град?

Достатъчно беше да видя лицето му, за да разбера какво щеше да ми отговори.

— Знаете ли, че тя е в Лондон?

— Виждал съм я по улиците — каза той, като потрепера.

— Но вие не знаете какво добро й стори Емилия с помощта на Хам дълго преди да избяга от къщи. Нито пък ви е известно, че една вечер, когато се срещнахме двамата в онази там странноприемница през пътя и приказвахме, тя ни слушаше до вратата.

— Мастър Дейви! — каза удивен той. — Онази вечер ли, когато валеше силно сняг?

— Точно тогава. И след това не съм я виждал. Отидох да я потърся, след като си тръгнахме, но бе отминала. Тогава не желаех да ви спомням за нея, пък и сега не ми се иска, обаче тя е лицето, за което загатнах, и смятам, че трябва да влезем във връзка с нея. Разбирате ли?

— Твърде добре разбирам, господине — отвърна той.

Бяхме принизили гласовете си до шепот и продължихме да приказваме така.

— Казвате, че сте я виждали. Мислите ли, че бихте могли да я намерите? Аз мога да се надявам да я видя само случайно.

— Струва ми се, мастър Дейви, че знам къде да я търся.

— Сега е тъмно. Щом като сме заедно, бихме могли да излезем и да я потърсим още тази вечер.

Той се съгласи и се приготви да ме придружи. Без да давам вид, че го забелязвам какво прави, видях как внимателно подреди стаята, как приготви свещта за запалване, оправи леглото и най-после извади една от роклите й (спомних си, че я бях виждал да я носи), грижливо сгъната с други някои дрехи, както и една шапка, и ги сложи на един стол. Не направи никакъв намек за тези дрехи, нито пък аз сторих това. Навярно те я бяха чакали на този стол много, много вечери.

— Беше време, мастър Дейви — каза той на слизане по стълбата, — когато смятах, че тази девойка е пръстта под краката на моята Емилия. Да ми прости бог, сега вече е съвсем друго!

Когато вървяхме по улицата, запитах го за Хам, отчасти да поддържам разговора, отчасти да задоволя любопитството си. Той ми отговори почти със същите думи, както и по-рано, че Хам си е все същият и че кара живота си само ей така, без да полага някаква грижа за себе си, но никога не се оплаква и всички го обичат.

Попитах го какво смята, че мисли Хам за виновника на нещастията им, и дали предполага, че животът на Стиърфорд е в опасност. Какво например, мисли той, би се случило, ако Стиърфорд и Хам някога се срещнат?

— Не знам, господине — отвърна мистър Пеготи. — Често съм мислил за това, но самичък не знам какво да си отговоря. Пък и не е важно.

Припомних му за утрото след бягството й, когато и тримата вървяхме край брега.

— Спомняте ли си необуздания поглед, с който той гледаше морето и за думите му, че „оттам ще дойде краят“?

— Разбира се, че си спомням! — отвърна той.

— Какво, предполагате, е искал да каже с това?

— Често пъти съм се питал, мастър Дейви, и никога не съм могъл да си отговоря. А има и нещо друго. Макар и винаги да е дружелюбен, никога не бих се решил да го попитам. Той всякога ми е говорил само с най-голяма почит и не вярвам отсега нататък да започне да ми говори иначе, но думи като тогавашните не лежат на повърхността, а имат дълбоки корени, които аз съвсем не мога да прозра, и не смея да му заговоря за тях.

— Прав сте — казах аз, — и това често ме е карало да се безпокоя.

— Също и мен, мастър Дейви — прибави той. — Тревожи ме повече от нехайството към собствения му живот. Не знам дали Хам е способен да отмъсти на злосторника, обаче бих желал никога да не се срещат.

Бяхме навлезли през Темпъл Бар в града. Престанал да разговаря, мистър Пеготи вървеше безмълвно край мен, погълнат от едничката си цел в живота, и цялата му личност беше така погълната, че това би издало у него самотника, дори и ако би бил всред много хора. Не бяхме далеч от Блекфрайърз Бридж, когато той извърна глава и посочи една самотна женска фигура, пробягваща по отсрещната страна на улицата. Веднага разбрах, че това бе фигурата, която търсехме.

Пресякохме пътя и тъкмо се приближавахме към нея, когато ми хрумна, че тя би била по-склонна да съчувствува на загубената девойка, ако й заговорехме на някое тихо място, далеч от тълпата, където по-малко би била изложена на хорските погледи. Посъветвах спътника си да не я спираме още, а да я проследим. За това ме подтикваше и смътното желание да узная къде отива.

Той се съгласи и ние тръгнахме на известно разстояние от нея, като не я изгубвахме от погледа си, но и не се приближавахме много, тъй като тя често се озърташе назад. По едно време се спря и се заслуша в някаква минаваща музика. Тогава се спряхме и ние.

Марта продължи да върви по-нататък. Продължихме и ние. От начина, по който вървеше, беше ясно, че отива на определено място. Това, вървенето й по шумните улици, както и, предполагам, тайнствеността да следиш някого ме накараха да се придържам към първоначалното си намерение. Най-сетне тя сви в една мрачна, тъмна уличка, където нямаше нито шум, нито хора, и аз казах:

— Сега вече можем да я заговорим — след което усилихме стъпките си.