Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (43)

XLII глава
Злодеяние

Макар този ръкопис да е предназначен само за моите очи, чувствувам, че не аз трябва да разкажа колко усърдно се занимавах с ужасната стенография и какъв успех постигнах във връзка с нея благодарение на чувството ми за дълг към Дора и нейните лели. Ще прибавя само към онова, което вече споменах за постоянството си през този период на своя живот, че като поглеждам назад към миналото си, виждам колко много дължа именно на това постоянство. То, както и непрестанната енергия, започнала тогава да узрява вътре в мен, са белезите, които съставляват силата на характера ми — ако изобщо той притежава такова качество. Те са източникът на успеха ми. Мога да кажа, че съм бил щастлив в житейските постижения; мнозина са работили много по-упорито, без да са постигнали и половината от моето, обаче никога не бих имал успехите си, ако тогава не се бях приучил на точност, ред и усърдие, на способността да се съсредоточавам само в една цел през дадено време, макар и следващата да е напирала веднага след нея. Бог ми е свидетел — пиша тези редове не за да се възхвалявам. Когато човек прелиства страниците на живота си, както правя това сега, трябва наистина да е много примерен, ако бъде пощаден от острото чувство, че е похабил много свои способности, че е пропуснал много възможности, че е изпитал много противоречиви и изопачени чувства, постоянно в борба едно с друго, по-силни от добрите му намерения. Смея да заявя, че не съм имал нито една природна дарба и да съм злоупотребил с нея. Искам да кажа, че всичко, което съм желал да осъществя в живота си, старал съм се с цялото си сърце да го направя добре; че на каквото и да съм се посвещавал, вършил съм го изцяло; че както при постигането на съществените си цели, така и при по-маловажните винаги съм действувал прилежно и всеотдайно. Никога не съм вярвал, че човек може да разчита на успех само благодарение на естествените или придобитите си способности, без за това да е нужно постоянство и упорита работа. На този свят подобно нещо е немислимо. Никога да не се залавям с нещо, ако не мога да му се отдам напълно; никога да не презирам работата си, каквато и да бъде тя — това са били моите златни правила.

Няма отново да повтарям колко много дължа за всичко това на Агнеса. С благодарност и любов продължавам разказа си за нея.

Тя дойде на гости на семейството на доктора, където остана в продължение на две седмици. Мистър Уикфийлд беше стар приятел на доктор Стронг и той желаеше да поговори с него и да му помогне. Беше разговарял с Агнеса по този въпрос при последното й посещение и нейното идване беше резултат на този именно разговор. Тя пристигна заедно с баща си. Не се учудих много, когато разбрах от нея, че трябвало да намери жилище някъде в околността за мисис Хийп, чиито ревматични болки се нуждаели от промяна на въздуха и която с удоволствие би живяла близо до такава приятна компания. Нито пък се изненадах, когато още на следния ден Юрая, бидейки примерен син, доведе майка си да се настани в наетата квартира.

— Видите ли, мастър Копърфийлд — каза той, като ми натрапи присъствието си и дойде да се разхожда с мен в градината на доктора, — когато човек обича, той не може да не е малко ревнив — най-малкото би желал да не изпуска из око любимата си.

— От кого я ревнуваш сега? — запитах го аз.

— Благодарение на вас, мастър Копърфийлд — отвърна ми той, — точно сега не я ревнувам от никого — поне не от някой мъж.

— Да не би да искаш да кажеш, че я ревнуваш от жена?

Той ме погледна косо със зловещите си червени очи и се изсмя.

— Боже мой, мастър Копърфийлд — би трябвало да кажа, мистър, но това ми е толкова по-естествено, — вие правите такива намеци, че сякаш измъквате думите ми като с тирбушон. Няма защо да крия от вас — продължи той, като сложи приличната си на риба ръка върху моята, — общо взето, нямам голяма слабост към жените, особено към мисис Стронг.

Очите му, вперени в моите, сега изглеждаха зелени и бяха изпълнени с лукавство.

— Какво искаш да кажеш с това? — запитах го аз.

— Макар и да съм адвокат, мастър Копърфийлд — отвърна той, като се ухили, — поне сега казвам точно това, което мисля.

— А какво искаш да изразиш с погледа си? — попитах го тихичко аз.

— С погледа си ли? Боже мой, Копърфийлд? Що за въпрос? Какво искам да изразя с погледа си ли?

— Да — казах аз. — С погледа си.

Това, изглежда, много го забавляваше и той се засмя толкова сърдечно, колкото беше в природата му. След като почеса с ръка брадичката си, каза много бавно, със сведени надолу очи, продължавайки да се почесва:

— Когато бях само скромен стажант, тя винаги гледаше на мен с презрение. Постоянно викаше Агнеса у дома си, а беше много добра приятелка и на вас, мастър Копърфийлд. Аз обаче бях твърде нищожен за нея.

— Е? — казах аз. — И какво от това, дори и да е било така?

— Бях твърде нищожен и за него — продължи Юрая с голяма отчетливост и със замислен глас, като продължаваше да почесва брадата си.

— Нима толкова малко познаваш доктора, та да предполагаш, че той изобщо обръща внимание на съществуването ти, когато не си пред очите му? — казах аз.

Той отново ми хвърли кос поглед, като издаде напред брадичка, за да му е по-удобно да я почесва, и каза:

— Но думата ми съвсем не е за доктора! О, не, клетият човечец, говоря ви за мистър Молдън!

Сърцето ми замря. В миг видях, че всичките ми стари съмнения и зли предчувствия относно този въпрос и цялото щастие и спокойствие на доктора сега са предоставени на милостта на този лукав човек.

— Той не можеше да влезе в кантората, без да ми заповядва и да се разпорежда — каза Юрая. — И това вършеше вашият светски човек, няма що! Аз бях много смирен и скромен — а и сега съм такъв. Обаче това никак не ми се нравеше — нито пък сега ми се нрави.

Той престана да почесва брадата си и така всмука навътре бузите си, докато те сякаш се срещнаха, като през всичкото време не ме изпускаше от косия си поглед.

— Тя е една от тези, които вие считате за прекрасни жени, нали — продължи той, когато лицето му малко по малко бе придобило естествената си форма, — и не може да бъде приятелка на хора като мен, знам това. Тя е точно този тип особа, която би научила моята Агнеса на най-различни трикове. Макар да нямам слабост към жените, мастър Копърфийлд, винаги съм имал очи на главата си, и то от твърде отдавна. Ние, нищите, си имаме очи и доста добре виждаме с тях.

Опитах се да изглеждам, че не разбирам нищо и че съм съвсем спокоен, обаче разбрах по лицето му, че не съм успял.

— Сега няма да се оставя да бъда тъпкан в калта, Копърфийлд — продължи той, като вдигна тази част от лицето си, където биха били веждите му, ако ги притежаваше, и каза със злобно задоволство. — И ще направя всичко, за да прекратя това приятелство. Аз не го одобрявам. Не ще се посвеня да ви призная, че съм доста ревнив и не ще търпя никакви вмешателства. Не бих желал да рискувам да се плетат интриги зад гърба ми.

— Самият ти непрестанно плетеш интриги и затова си въобразяваш, че и другите вършат същото спрямо теб — казах му аз.

— Може и така да е — отвърна той, — обаче аз имам своята цел в живота, както се изразява моят съдружник, и съм готов със зъби и нокти да се боря, за да я постигна. Няма да позволя да се злоупотребява със смирението ми и не ще оставя да ми се пречкат на пътя. Да, мастър Копърфийлд, те трябва да ме оставят на мира!

— Не те разбирам — казах му аз.

— Наистина ли? — отвърна ми той с едно от обичайните си кълчения. — Като имам предвид вашата прозорливост, това твърде много ме учудва, мастър Копърфийлд. Друг път ще се старая да се изразявам по-просто. Този конник вън на вратата мистър Джек Молдън ли е, сър?

— Изглежда, че е той — отвърнах аз, колкото можех по-нехайно.

Юрая застана неподвижно, сложи ръце между костеливите си колене и се затресе от смях. От гърлото му не излизаше никакъв звук. Така бях отвратен от противното му държане, особено от последната му проява, че се отвърнах от него, без много да се церемоня, и го оставих превит на две в средата на градината подобно на плашило без подпорка.

Спомням си, че два дена подир това — денят бе събота — заведох Агнеса да види Дора. Предварително бях уговорил това посещение с мис Лавиния. Очакваха Агнеса за чая.

Бях изпълнен с гордост и разтреперан от безпокойство — гордост, че ще покажа малката си годеница, и безпокойство при мисълта дали Агнеса ще я хареса. През целия път до Пътни, докато Агнеса седеше в дилижанса, а аз вървях край него, представях си Дора в най-хубавия й вид, като ту желаех тя да изглежда както еди-кога си, ту пък ми се струваше, че може би ще е по-добре, ако изглежда не както тогава, а като някой друг път. Това ме караше да изпадам едва ли не в треска.

Не се съмнявах нито миг в красотата й и стана така, че този път тя изглеждаше по-хубава отвсякога. Когато представих Агнеса на двете дребни жени, тя не беше в приемната, а свенливо се бе скрила някъде. Сега вече знаех къде мога да я намеря и наистина отново я заварих да запушва с ръце ушите си зад същата врата.

Отначало никак не искаше да излезе, а след това се замоли да я оставя още пет минутки. Когато най-сетне ме хвана подръка, за да я заведа в приемната, очарователното й малко личице бе поруменяло и никога не я бях виждал по-хубава. Но когато влязохме в стаята, тя побледня и стана сто пъти по-красива.

Дора се страхуваше от Агнеса. Беше ми казвала, че както е чувала, Агнеса била „прекалено умна“. Но когато я видя така весела и дружелюбна, така сериозна и добра, тя възкликна, приятно изненадана, и веднага обви Агнесината шия с детските си ръчички, като сложи невинната си буза до лицето й.

Никога не се бях чувствувал толкова щастлив. Никога не бях изпитвал такова доволство, както когато ги видях да седят една до друга, когато видях милата ми годеница да поглежда непринудено лъчезарните Агнесини очи, както и нежния, топъл поглед, който й отправи Агнеса.

Мис Лавиния и мис Клариса споделяха по собствения си начин моята радост. Едва ли около друга чайна маса се е прекарвало по-приятно. Аз нарязвах и поднасях сладкия кейк с маково семе (подобно на птички, двете лели обичаха да кълват семена и захар); мис Лавиния ни гледаше великодушно-покровителствено, сякаш щастливата ни любов беше нейно дело; и всички бяхме напълно доволни от себе си и един от друг.

Милата веселост на Агнеса спечели сърцата на всички. Кроткият интерес, който проявяваше към всичко, интересуващо и Дора; успешното й сприятеляване с Джип (който веднага се показа отзивчив); ласкавият начин, по който уговаряше Дора да не се срамува да седне на обичайното си място до мен; скромната й грация и лекота в държането, които караха Дора да поруменява и да отвръща на откровеността й — всичко това правеше доволството ни още по-пълно.

— Толкова се радвам, че ме харесвате — каза й Дора след чая. — По-рано това никак не ми се вярваше и сега, когато Джулия Милс си замина, искам повече отвсякога да бъда обичана.

Пропуснах по-рано да спомена за това събитие. Мис Милс бе отпътувала и Дора и аз отидохме в Грейвсенд, където се качихме на големия параход на Източноиндийската компания, за да я изпратим. Там ни гостиха със захаросан джинджифил, плодове от гуава^[1] и други подобни деликатеси. Оставихме мис Милс разплакана на едно походно столче на палубата, с голям нов дневник подръка, където щеше да записва и пази под ключ впечатленията и чувствата си, породени от съзерцанията и на океана.

Агнеса изрази опасението си, че навярно съм я представил в не много благоприятна светлина, обаче Дора веднага запротестира.

— О, не! — каза тя, като разлюля къдриците си срещу мен. — Той само ви е хвалил. Вашето мнение има такова значение за него, че то просто ме плашеше.

— Моето добро мнение не е нужно, за да засили привързаността му към хората, които той добре познава — каза с усмивка Агнеса, — така че то съвсем и не е необходимо.

— О, моля ви се, имайте добро мнение за мен, ако ви е възможно! — каза умолително Дора.

Взехме да се шегуваме с Дориното желание да бъде харесвана и Дора ми каза, че съм гъска и че никак не ме обича, и кратката вечер хвръкна, сякаш имаше крила. Дойде време за дилижанса, който щеше да се отбие да ни вземе. Бях застанал сам край огъня, когато Дора влезе тихичко, за да ми даде обичайната мила целувчица, преди да се разделим.

— Не мислиш ли, Доди, че ако тя ми бе приятелка от по-отдавна, щях да бъда може би по-умна? — каза Дора със светнали очи, като си играеше с едно от копчетата на жилетката ми.

— Любов моя — казах аз, — що за глупост!

— Наистина ли мислиш, че е глупост? — отвърна Дора, без да ме погледне. — Сигурен ли си?

— Разбира се!

— Забравила съм точно каква роднина ти е Агнеса, скъпо глупаво момченце — каза тя, като продължаваше да върти копчето ми.

— Не ми е кръвна роднина — отвърнах аз, — обаче сме отрасли заедно, като брат и сестра.

— Чудя се защо изобщо си се влюбил в мен — каза Дора, като се залови с друго копче.

— Навярно защото не ми е било възможно да те видя, без да те обикна, Дора!

— Ами ако никога не ме беше срещнал? — запита Дора, като продължи със следващото копче.

— Ами ако изобщо не се бяхме родили! — казах весело аз.

Чудех се какви са мислите й, когато мълчаливо и с възхищение наблюдавах как малката й мека ръчица се движеше по копчетата ми, буйната й коса лежеше върху гърдите ми, а клепките на сведените надолу очи леко се повдигаха, като следваха движенията на пръстите й. Сетне очите й срещнаха моите и тя застана на пръсти, за да ми даде по-замислено от друг път прощалната си целувчица — веднъж, дваж, три пъти — и си излезе от стаята.

Не след дълго всички се завърнаха заедно и Дорината необичайна замисленост бе напълно изчезнала. Тя се смееше, решена да накара Джип да покаже всичките си трикове, преди да дойде дилижансът. Това ни отне доста време (не толкова благодарение на разнообразието на номерата на Джип, колкото поради нежеланието му да ни ги покаже) и все още представлението не беше свършило, когато на вратата се чу пристигането му. Дора и Агнеса се простиха забързано, но с обич, и Дора обеща да пише на Агнеса (която не трябваше да обръща внимание на Дорините глупости), а и Агнеса обеща да направи същото и при вратичката на дилижанса те отново се сбогуваха, а сториха това и трети път, когато Дора, въпреки протестите на мис Лавиния изтича още веднъж, за да напомни на Агнеса за писмата и да разлюлее към мен къдриците си.

Дилижансът трябваше да ни остави край Ковънт Гардън, откъдето щяхме да вземем друг дилижанс за Хайгит. Очаквах с нетърпение късата разходка между единия дилижанс и другия, за да чуя Агнесините похвали за Дора. Ах, и какви похвали бяха те! С каква жар и с каква любов ми говореше тя за милото създание, което бях покорил, и за невинната прелест на държането й! Колко грижливо и как деликатно ми напомняше тя, без да дава вид, че върши това, за дълга, който имах спрямо сирачето!

Никога, никога не бях обичал Дора така дълбоко и с такава вярност, както я обичах онази вечер. Когато отново слязохме и тръгнахме под лунната светлина по притихналия път, който водеше към дома на доктор Стронг, казах на Агнеса, че това е нейно дело.

— Когато седеше до нея — казах аз, — ти ми изглеждаше също така неин ангел хранител, както и мой, а на такъв ми приличаш и сега, Агнеса.

— Безсилен ангел — каза Агнеса, — обаче верен.

Ясният й глас докосна самото ми сърце и й казах съвсем естествено:

— Знаеш ли, Агнеса, днес ми се стори, че си възвърнала спокойната си веселост, свойствена само на теб и никому другиму, и това ме кара да вярвам, че сега животът ти вкъщи е по-щастлив.

— Вътрешно съм щастлива и на душата ми е леко — каза тя.

Погледнах спокойното й, извърнато нагоре лице и ми се стори, че звездите го правят така благородно.

— Вкъщи няма никаква промяна — каза Агнеса след малко.

— Не е ли правен нов намек за… не искам да те тревожа, Агнеса, но не мога да не попитам… не е ли правен намек за онова, за което разговаряхме, когато се видяхме последния път? — запитах я аз.

— Не, никакъв — отвърна тя.

— Много съм размишлявал по този въпрос — казах аз.

— Не трябва да се тревожиш. Не забравяй, че вярвам в тържеството на правдата и на чистата любов. Не се безпокой за мен, Тротууд — прибави тя след малко. — Никога не ще предприема стъпката, от която се боиш.

Макар че когато разсъждавах хладнокръвно, никога не се страхувах от това, сега почувствувах неописуемо облекчение, когато ме увери със собствените си искрени устни, и й го казах с жар.

— И когато това посещение свърши — тъй като може би друг път няма да имаме възможност да разговаряме сами, — колко време ще измине, преди отново да дойдеш в Лондон, скъпа ми Агнеса?

— Навярно няма да е скоро — отвърна ми тя. — Струва ми се, че ще е най-добре — заради татко — да си седя вкъщи. Изглежда, че за известно време не ще имаме възможност да се виждаме често; обаче редовно ще пиша на Дора и по този начин постоянно ще чуваме един за друг.

Бяхме дошли до малкия двор на вилата на доктора. Беше вече късно. В стаята на мисис Стронг светеше и като посочи нататък, Агнеса ми пожела лека нощ.

— Не се безпокой — каза тя, като ми подаде ръката си — за нашите грижи и тревоги. Нищо не може да ми достави такава радост, както твоето щастие. Ако някога ми е нужна помощта ти, можеш да бъдеш сигурен, че ще ти я поискам. Дано бог да е винаги с теб!

В лъчезарната й усмивка и в тези последни звуци на веселия й глас сякаш отново виждах и чувах моята Дора край нея. Застанах за малко, загледан през тераската към звездите, със сърце, изпълнено с любов и признателност, и сетне бавно си тръгнах. Бях наел легло в една прилична близка странноприемница и се бях запътил към портата й, когато, обръщайки случайно глава, забелязах, че в докторовия кабинет свети. С угризение ми хрумна, че може би той работи върху речника без моята помощ. За да разбера дали наистина е така и най-малкото, да му пожелая лека нощ, ако го намерех сред книгите му, се върнах и като прекосих преддверието, отворих полекичка вратата и влязох.

За мое учудване първият човек, когото забелязах под меката светлина на засенчената лампа, беше Юрая. Той беше застанал близо до нея, с едната си костелива ръка върху устата, а другата върху масата на доктора. Докторът седеше на работния си стол, закрил лице с двете си ръце. Мистър Уикфийлд, много разтревожен и развълнуван, се беше навел напред и нерешително докосваше ръката на доктора.

За миг предположих, че докторът е нещо болен. Под това впечатление бързо направих крачка напред, когато срещнах погледа на Юрая и разбрах каква е работата. Бих се оттеглил, обаче докторът ми направи знак да остана и аз го послушах.

— Най-малкото — забеляза Юрая, като изкълчи противното си тяло — бихме могли поне да затворим вратата. Няма защо да правим това достояние на целия град.

При тези думи той отиде на пръсти до вратата, която бях оставил отворена, и внимателно я затвори. Сетне се върна и зае предишното си положение. В гласа и в държането му се четеше прекалено подчертано съчувствие, по-непоносимо — поне за мен — от всяко друго поведение, което би възприел.

— Чувствувах се длъжен, мастър Копърфийлд — каза Юрая, — да посоча на доктор Стронг онова, за което двамата с вас разговаряхме. Но тогава вие сякаш не ме разбрахте.

Погледнах го, без да отговоря, и като се приближих до добрия си стар учител, промълвих няколко думи на утеха и облекчение. Той сложи ръка върху рамото ми, както имаше обичай, когато бях още малък, но не вдигна посивялата си глава.

— Тъй като вие не ме разбрахте — продължи Юрая със същия учтив глас, — аз си позволявам свободата да забележа смирено, понеже се намирам между приятели, че привлякох вниманието на доктора върху поведението на мисис Стронг. Уверявам ви, Копърфийлд, против обичая ми е да се занимавам с такива неприятни истории, обаче в живота тъй се случва, че всички се занимаваме с неща, с които не искаме да имаме нищо общо. Точно това исках да ви кажа, господине, когато вие не ме разбрахте.

Като си спомня сега за лисичия му поглед, чудя се как съм се стърпял тогава да не го хвана за гушата и да го разтърся, докато дъхът му спре.

— Изглежда, че не съм се пояснил както трябва — продължи той, — а и не разбрах добре вашите думи. И двамата, естествено, не бяхме много склонни да се задълбочаваме в такъв един въпрос. Както и да е, най-после реших да говоря открито и затова споменах на доктор Стронг, че… — казахте ли нещо, сър? — обърна се той към доктора, който простена. Този звук би трогнал всяко сърце, помислих си аз, освен Юрая.

— … споменах на доктор Стронг — продължи той — за онова, което всеки може да забележи, а именно, че мистър Молдън и прекрасната и приятна съпруга на доктора са прекалено мили един към друг. Наистина дошло е време (тъй като всички сме замесени по един или друг начин в разни неприятни неща), когато трябва да се открие пред доктор Стронг това, което за всички беше ясно като бял ден още преди мистър Молдън да замине за Индия, за което той си намери извинение да се върне оттам и което неотлъчно го държи тук. Когато влязохте, сър, тъкмо подканвах своя съдружник — каза той, като се обърна към него — да заяви под честна дума на доктор Стронг дали и той не е на същото мнение от дълги години насам. Хайде, мистър Уикфийлд! Ще бъдете ли така добър да ни го кажете? Да или не, сър? Хайде, продумайте!

— За бога, драги ми докторе — каза мистър Уикфийлд, като отново сложи нерешителната си ръка върху рамото му, — не отдавайте голямо значение на подозренията, които някога може би съм хранил.

— Ето! — извика Юрая, като поклати глава. — Какво печално потвърждение на думите ми! И това казва той, такъв стар приятел. Боже мой, Копърфийлд, когато бях прост стажант в кантората му, аз съм го чувал не един път да говори за това. И така много се тревожеше, знаете (нищо чудно, бидейки баща, човек не може да го обвинява), при мисълта, че мис Агнеса се обърква в нередни работи.

— Драги ми Стронг — каза мистър Уикфийлд с разтреперан глас, — добри ми приятелю, няма защо да повтарям, че моят недостатък винаги е бил да търся един едничък мотив, ръководещ действията на всеки човек, и да съдя за всички действия от това тясно гледище. Навярно съмненията, които са ме смущавали, са се дължали именно на тази моя грешка.

— Значи наистина сте имали подозрения, Уикфийлд — каза докторът, без да вдига глава. — Наистина сте имали подозрения.

— Проговорете, колега — настоя Юрая.

— Да, едно време имах, наистина — каза мистър Уикфийлд. — Мислех — да ми прости бог, — че и вие ги имате.

— Не, не, не! — отвърна докторът, обхванат от голяма душевна мъка.

— По едно време си мислех — каза мистър Уикфийлд, — че искате да изпратите мистър Молдън в чужбина, за да се постигне желана раздяла.

— Не, не, не! — отвърна докторът. — Направих го, за да доставя на Ани удоволствие, като се погрижа за приятеля й от детинство. Нищо друго.

— Щом го казвате, не мога да се съмнявам в думите ви — каза мистър Уикфийлд, — но, знаете — моля ви да не забравяте тясното гледище, от което съдя за нещата, — при наличността на такава разлика в годините…

— Да, от това произтича всичко, нали, мастър Копърфийлд! — забеляза Юрая с обидно съжаление в гласа си.

— Една такава млада жена, мислех си аз, и толкова привлекателна не е могла да не се ръководи от житейски съображения, когато е решила да се омъжи за вас, въпреки уважението, което е изпитвала към личността ви. Грешката ми е, че не съм взел под внимание и добрите чувства, които са могли да й окажат влияние. За бога, не забравяйте това!

— Каква деликатност има в думите му! — каза Юрая, като поклати глава.

— Повтарям, сигурно много съм грешил поради това, че съм търсил само един-едничък мотив в действията й — каза мистър Уикфийлд. — Заклевам ви, стари ми приятелю, в името на всичко, което ви е скъпо, никога не забравяйте това! Длъжен съм да призная, тъй като нямам друг изход.

— Така е, мистър Уикфийлд, вие действително нямате друг изход — забеляза Юрая, — щом работата е стигнала дотук.

— … Вярно е, че подозирах — промълви мистър Уикфийлд, като хвърли разсеян и безпомощен поглед към съдружника си — и считах, че тя не изпълнява както трябва дълга си към вас. Понякога, трябва да призная, се противопоставях на приятелството й с Агнеса, тъй като виждах или си въобразявах, че виждам всичко това. Но никому не съм говорил за тази работа. И никога не съм искал друг да знае за нея. И колкото ужасно да е за вас да слушате всичко това — каза мистър Уикфийлд със съвсем притихнал глас, — вие истински бихте ме съжалили, ако знаехте колко е ужасно за мен да ви го разправям!

Добрият стар доктор протегна ръка към мистър Уикфийлд. Той я задържа малко в своята със сведена надолу глава.

— Не се съмнявам, че тази тема е неприятна за всички — каза Юрая, като се закълчи подобно на змиорка. — Но тъй като сме стигнали дотук, мога да си позволя свободата да спомена, че и Копърфийлд е забелязал същото.

Обърнах се към него и го запитах как се осмелява да намесва и мен.

— О, много е мило от ваша страна, Копърфийлд, да приказвате така — каза той и целият се загърчи. — Ние всички познаваме благородния ви характер. Но вие сам знаете, че когато онази вечер ви заговорих, много добре разбрахте какво искам да ви кажа. Да, Копърфийлд, отлично ме разбрахте, няма защо да отричате! Отричате го с най-добри намерения, но по-добре ще е да не вършите това, Копърфийлд.

Благите очи на доктора се обърнаха за миг към мен и почувствувах как всичките ми спомени и подозрения от миналото са изписани ясно върху лицето ми, така че беше излишно да се преструвам. Безсмислено беше да се гневя. Не можех да залича онова, което се четеше в израза ми. Думите ми не биха могли да ме опровергаят.

Отново всички млъкнахме и останахме така, докато най-после докторът стана и прекоси веднъж-дваж стаята. Сетне се върна до стола си и като се опря на облегалката му, доближаваше сегиз-тогиз кърпата си до очите с такава простота и естественост, която му правеше по-голяма чест от всякакви преструвки, към които би прибягнал. След това каза:

— Аз имам голяма вина. Знам, че съм много виновен. Оставих любимото си същество да бъде подвергнато на изпитания и клевети — наричам ги клевети, макар и да са били само породени в нечие съзнание, — на които тя никога не би била изложена, ако не бях аз.

Юрая Хийп подсмъркна. Изглежда, за да изрази съчувствие.

— Да, Ани никога не би била изложена на тях, ако не бях аз — каза докторът. — Господа, както знаете, сега аз съм стар човек. Тази вечер чувствувам, че няма да живея дълго. Но съм готов с главата си да гарантирам, да, с главата си, за верността и честността на тази жена.

Струва ми се, че и най-блестящият образ на рицарството, най-пълният въплътител на благородството и романтиката, които някога художниците са създали, не би могъл да каже това с по-внушително достойнство от чистосърдечния стар доктор.

— Няма да отричам — и като че ли винаги съм бил несъзнателно готов да си призная, — че може би неволно съм въвлякъл тази жена в нещастен за нея брак. Аз съм човек, несвикнал да наблюдава, и не мога да не се убедя, че наблюденията на неколцина души с различна възраст и положение, водещи до едно и също заключение, са по-верни от моите.

И друг път съм споменавал как съм се възхищавал от великодушното му държане към младата му съпруга; обаче почтителната нежност, с която се изразяваше за нея през време на настоящия ни разговор, и достигащото до благоговение чувство, с което отхвърляше и най-малкото съмнение за нейната вярност, го издигнаха неимоверно много в очите ми.

— Ожених се за тази девойка — продължи докторът, — когато беше още твърде млада. Взех я при себе си, когато характерът й още не се беше оформил. И дотолкова, доколкото той изобщо се е изградил, мога да кажа, че аз съм имал щастието да сторя това. Познавах баща й добре. Познавах добре и нея. Научих я на това, което можех, от любов към благородните й и добродетелни качества. Ако, както се страхувам, съм й навредил, поради това, че макар несъзнателно, съм се ползувал от нейното чувство на благодарност, моля, в сърцето си тази девойка да ми прости!

Той прекоси стаята и отново се върна на същото място. Сериозността на обзелото го чувство караше гласа му да потрепва, също както потрепваше и ръката, с която бе уловил стола.

— Считах, че за нея аз съм заслон срещу житейските беди и опасности. Убеждавах сам себе си, че макар много по-млада, тя ще живее при мен доволна и спокойна. Вярвайте ми, господа, никога не съм бил сляп за мисълта, че ще дойде време, когато ще я оставя, свободна и все още млада и привлекателна, но вече по-зряла.

Благородството и великодушието преобразяваха невзрачната му фигура. От всяка негова дума лъхаше сила, която никакво друго качество не би могло да й придаде.

— Животът ми с тази девойка е бил много щастлив. До тази вечер никога не съм преставал да благославям деня, в който извърших такава несправедливост спрямо нея.

Гласът му, който при тези думи отпадаше все повече и повече, пресекна за малко, след което той продължи:

— Веднъж събуден от мечтите си — а в един или друг смисъл винаги съм си бил мечтател, — виждам много добре колко е естествено за нея да изпитва съчувствие към равния й по години приятел от детинство. Боя се, че действително е възможно тя да гледа на него с невинно съжаление, без никакви лоши мисли, за онова, което би могло да стане, ако не съм бил аз. През тези горестни минути съзнавам много добре значението на много неща, които съм виждал, без да ги разбирам. Но след този разговор, господа, името на тази скъпа за мен жена не трябва да бъде докосвано от никаква дума, никаква мисъл на съмнение.

Известно време очите му блестяха и гласът му се носеше твърдо, сетне той замълча, а после продължи както по-рано.

— Едничкото нещо, което ми остава, е да понасям колкото мога по-смирено съзнанието за нещастието, което съм причинил. Тя е, която трябва да обвинява, не аз. Да я спася от жестоките подозрения, които дори приятелите ми хранят към нея, става мой дълг. Колкото по-уединено живеем, толкова по-добре ще го изпълня. И когато дойде време — дано това да е скоро, ако е такава божията воля, — когато смъртта ще ме освободи от задължението ми, последният ми поглед ще се спре на чистото й лице с безкрайна любов и доверие и тогава ще я оставя без съжаление на една по-щастлива съдба и по-светли дни.

Не можех да го виждам, тъй като очите ми бяха замъглени от сълзите, които благородството и добротата му събудиха в очите ми. Той се доближи до вратата, когато прибави:

— Господа, аз ви разкрих сърцето си. Надявам се, вие ще уважите това. Никога вече не ще повтаряме думите, които се казаха тази вечер. Уикфийлд, подайте ми приятелската си ръка и ми помогнете да се кача горе!

Мистър Уикфийлд бързо се приближи до него. Без да разменят нито дума, те излязоха заедно от стаята, а Юрая ги проследи с поглед.

— Е, мастър Копърфийлд! — каза Юрая, като се обърна смирено към мен. — Работата не взе точно този обрат, който би могъл да се очаква, тъй като старият учен — такъв благороден човек — е сляп като прилеп. Но все едно, това семейство вече не е страшно!

Достатъчен ми беше само звукът на гласа му, за да изпадна в такава ярост, в каквато никога не съм изпадал нито преди, нито след това.

— Подлец такъв — казах аз, — как посмя да въвлечеш и мен в гнусните си интриги? Как смееш и сега да ми говориш, долен негоднико, и да даваш вид, че заедно сме разисквали сплетните ти?

Застанали един срещу друг, съзрях в скритото тържество, изписано на лицето му, онова, което вече ми беше добре известно: той нарочно ми се бе доверил, само и само да ме огорчи, и умишлено ме беше уловил в капана си именно с тази цел. Не можах да понеса това. Мършавата му буза беше така изкусително близо до мен, че я ударих с разперената си длан с такава сила, че пръстите ми пламнаха, сякаш ги бях изгорил.

Той хвана ръката ми в своята и ние застанахме уловени така и загледани един в друг. Стояхме тъй дълго, достатъчно дълго, за да забележа как белите следи от пръстите ми се заличиха от лицето му, като вместо това оставиха червени белези, по-ярки и от зачервеното му лице.

— Копърфийлд — каза той най-после със задъхан глас, — да не би да сте се побъркали?

— Вече не ще имам нищо общо с теб — казах аз, като си измъкнах ръката от неговата. — Куче такова, отсега нататък няма да те погледна.

— О, нима? — каза той и сложи ръка върху свитата си от болка буза. — Но може би това няма да ви се удаде. Не мислите ли, че постъпвате неблагодарно?

— Достатъчно често съм ти давал да разбереш, че те презирам — казах аз. — А сега ти го показах по-ясно от всякога. Нужно ли е да се страхувам, че би навредил на всеки, който е около тебе? Нима ти някога вършиш нещо друго?

Той отлично разбра намека за съображенията, които досега ме бяха въздържали в отношенията ми с него. Склонен съм да мисля, че нито бих го ударил, нито бих направил този намек, ако не бе уверението, което Агнеса ми беше дала тази вечер. Но това няма значение.

Последва ново дълго мълчание. Докато ме гледаше, очите му сякаш приемаха всички възможни цветове, които можеха да направят едни очи противни.

— Копърфийлд — каза той, като отмахна ръка от бузата си, — вие винаги сте били против мен. Знам, че винаги е било така, докато живеехте у мистър Уикфийлд.

— Можеш да мислиш, каквото си искаш — казах аз, все още изпълнен с усилващ се гняв. — Ако не е вярно, толкова по-добре за теб.

— И при все това винаги съм бил добре разположен към вас, Копърфийлд!

Благоволих да не му отговоря и като си взех шапката, упътих се да си изляза, когато той застана между мен и вратата.

— Копърфийлд — каза той, — за една кавга са нужни две страни. Аз не ще бъда едната.

— Можеш да вървиш по дяволите! — отвърнах аз.

— Не казвайте това! — заяви той. — Знам, че после ще съжалявате. Как можете да се показвате толкова по-низкостоящ от мен, че да проявявате такава зла воля спрямо личността ми? Но аз ви прощавам.

— Прощаваш ми! — повторих презрително аз.

— Да, прощавам ви и вие не сте в сила нищо да направите — отвърна Юрая. — Като си помисля само, че нападате мен, който винаги съм ви бил приятел! Обаче за кавга са нужни две страни и аз няма да бъда едната. Ще си остана ваш приятел въпреки желанието ви. Така че сега знаете какво можете да очаквате.

Необходимостта да водим този диалог с нисък глас, за да не обезпокояваме къщата в късния час, никак не подобряваше настроението ми, макар и ядът ми да бе започнал да стихва. Като му казах само, че ще очаквам от него това, което винаги съм очаквал и в което той никога не ме е разочаровал, аз отворих вратата през него, сякаш той беше някакъв голям орех, сложен там, за да бъде счупен, и си излязох от къщата. Но и той спеше другаде — в жилището на майка си, така че преди да бях изминал няколко крачки, ме настигна.

— Вижте, Копърфийлд — каза той в самото ми ухо (аз не си обърнах главата), — сега вие не сте в много завидно положение — нещо, което и аз чувствувах и това ме разяряваше още повече. — Постъпката ви никак не е красива, а освен това не можете да ми забраните да ви простя. Не възнамерявам да спомена за това пред майка си, нито пък пред когото и да било. Но наистина ви се чудя как вдигате ръка срещу един човек, за когото знаете, че е толкова нищ!

Почувствувах се само малко по-малко подъл от него. Той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах самият аз. Ако ми беше отвърнал със същото или открито се бе нахвърлил срещу мен, бих почувствувал облекчение, както и оправдание за постъпката си, обаче той ме беше поставил на бавен огън, върху който лежах и се измъчвах в продължение на половината нощ.

На сутринта, когато излязох, ранните черковни камбани биеха и той се разхождаше с майка си. Обърна се към мен така, сякаш нищо не се беше случило, и не можех да сторя нищо друго, освен да му отговоря. Предполагам, че го бях ударил достатъчно силно, за да му причиня зъбобол, тъй като лицето му бе обвързано с черна копринена кърпа, която заедно с кацналата върху нея шапка никак не разкрасяваше външния му вид. Научих, че в понеделник сутринта отишъл в Лондон при зъболекар, за да му извади един зъб. Дано е бил с два корена.

Докторът съобщи, че не се чувствува много добре, и през останалата част на визитата прекарваше повечето часове от деня самичък. Агнеса и баща й си бяха отишли вече от една седмица, когато подновихме работата си. Предишния ден докторът ми даде със собствените си ръце една сгъната, незапечатана бележка. Беше адресирана до мен и в нея той ме умоляваше с няколко мили думи никога да не засягам въпроса, върху който бяхме разговаряли нея вечер. Бях доверил това само на леля и никому другиму. Не беше тема, която можех да разисквам с Агнеса, и тя нямаше ни най-малко подозрение относно случилото се.

Тогава бях убеден, че и мисис Стронг не подозира нищо. Изминаха няколко седмици, преди да забележа и най-малката промяна у нея. Тя я обхвана бавно, подобно на облак, когато няма вятър. Отначало като че ли се учудваше на нежното съчувствие, с което докторът й приказваше, както и на желанието му да извика при нея майка й, за да облекчи еднообразието на живота й. Често, когато бивахме заети с работата си, а тя седеше край нас, забелязвах как вдига очи и го поглежда така, както го бе погледнала през онази паметна вечер преди няколко години. След това понякога ставаше, с очи изпълнени със сълзи, и излизаше от стаята. Постепенно някаква сянка легна върху красотата й и се задълбочаваше всеки ден. По това време мисис Марклъхъм беше редовна обитателка на вилата, обаче тя приказваше и приказваше и не забелязваше нищо.

Докато тази промяна обхващаше Ани, която едно време беше като слънчева светлина в дома на доктора, той застаряваше на вид и ставаше все по-задълбочен в себе си. Обаче благостта на нрава му, добротата и великодушната грижливост, с която се отнасяше към нея, се увеличаваха все повече, ако изобщо това бе възможно.

Рано една сутрин на рождения й ден, когато тя дойде да седне край прозореца, докато ние работехме (нещо, което тя винаги беше правела, но което сега бе започнала да прави много свенливо и колебливо и което ми се струваше много трогателно), видях го как взе лицето й между ръцете си, целуна го и избърза от стаята, твърде развълнуван да остане. Видях я да стои, където я бе оставил, подобно на статуя, а сетне си наведе главата, вкопчи ръце една в друга и заплака — не мога да кажа колко жално.

Понякога след това все ми се струваше, че иска да ми заговори, когато се случвахме сами. Обаче никога не изрече нито една думичка. Докторът винаги измисляше най-различни планове, за да може тя да се забавлява вън от къщи, придружена от майка си. Мисис Марклъхъм, която много обичаше забавленията и много лесно се отегчаваше от всичко друго, приемаше това с отворени обятия, като гръмко изразяваше благодарността си. Обаче Ани, с бездушен и нещастен вид, просто отиваше, където я водеха, и, изглежда, нищо не й правеше впечатление.

Не знаех какво да мисля. В същото състояние беше и леля, която, общо взето, сигурно бе извървяла стотици мили, обхваната от мислите си. Най-странно от всичко беше, че едничкото облекчение, което проникваше всред потайността на това семейно нещастие, проправяше там своя път в лицето на мистър Дик.

Какво мислеше той по въпроса или какви са били наблюденията му, ми е абсолютно невъзможно да кажа, също както и не би му било възможно да ми помогне да го разгадая. Но както обясних и когато описвах училищните си дни, неговото преклонение пред доктора беше безгранично. В истинската привързаност, отправена към човека дори и от едно животно, има такава тънкост в разбирането, която е по-силна и от най-острия интелект. В този усет на сърцето у мистър Дик, ако мога така да го нарека, проблесна някакъв лъч на истината около трагедията на докторовото семейство.

Той с гордост бе възобновил привилегията си да се разхожда с доктора в градината му през време на многото си свободни часове, също както правеше това и в Кентърбъри. И когато работите достигнаха до описаното по-горе състояние, зачести тези разходки, като дори ставаше по-рано от обикновено, за да има повече време. Ако преди биваше неописуемо щастлив, когато мистър Стронг му цитираше извадки от онова чудно за него съчинение — речника, сега той беше просто нещастен, ако докторът не го изваждаше от джоба си и не започваше да му чете. Когато старият учен и аз бяхме заети, мистър Дик възприе навика да се разхожда с мисис Стронг и да й помага да се грижи за любимите си цветя или пък да скубе плевелите от лехите. Сигурен съм, че едва ли е произнасял повече от една дузина думи за един час, обаче кротката заинтересованост, изписана на замисленото му лице, проникваше в сърцата на двамата съпрузи. Всеки от тях знаеше, че другият обича мистър Дик и че Дик обича и двамата. И за тях той стана това, което никой друг не би могъл да стане — звено, което ги свързва.

И сега сякаш виждам мистър Дик със замисления си израз да се разхожда из градината с доктор Стронг. С какъв възторг се вслушваше в трудните, съвършено непознати нему гръцки думи! А ето го как носи огромните лейки с вода подир Ани. Ето го как пълзи на четири крака по земята, с големи, прилични на лапи ръкавици, усърдно зает да изскубва миниатюрни тревички от лехите. И с всички свои действия й показваше, с истинска деликатност и по-умело дори от философ, своята привързаност и преданост. Съчувствие, вярност и любов се лееха от него като водата от лейката му. Спомням си как инстинктивно почувствувал нещастието в това семейство, той никога не загатваше за главата на злочестия крал Чарлс. Когато биваше в градината, с цялата си душа се стараеше да бъде полезен, и смътно доловил, че между съпрузите Стронг нещо не е както трябва, той от все сърце желаеше да поправи злото. Когато си спомня за всичко това, чувствувам едва ли не срам, че този човек, който не беше напълно с ума си, им беше по-полезен, отколкото бях аз със своя здрав разсъдък.

— Никой освен мен, Трот, не знае какво струва този човек! — с гордост забелязваше леля ми, когато разговаряхме за него. — Дик има още да се проявява!

Преди да завърша тази глава, трябва да засегна и един друг въпрос. Докато Агнеса и мистър Уикфийлд гостуваха у доктор Стронг, аз забелязах, че всяка сутрин пощаджията донасяше две или три писма за Юрая Хийп, който остана в Хайгит, когато другите си заминаха, тъй като тогава в кантората нямаше много работа, и че тези писма бяха писани по делови начин от мистър Микобър, чийто почерк бе придобил истински адвокатски вид. С удоволствие заключвах от това дребно обстоятелство, че мистър Микобър навярно успява в работата си, и следователно бях много учуден, когато получих следното писмо от неговата симпатична съпруга:

„Кентърбъри, понеделник вечерта

Несъмнено ще се изненадате, драги ми мистър Копърфийлд, когато получите това писмо. Още по-вече ще ви учуди съдържанието му. И особено пък условието за пълна тайна, което си позволявам да ви наложа. Обаче моите чувства на съпруга и майка се нуждаят от утеха. И тъй като не желая да се отнеса до семейството ми (което е вече омразно на мистър Микобър), не познавам никой друг, от когото бих могла да потърся съвет, освен моя приятел и бивш наемател.

Вам е известно, драги ми мистър Копърфийлд, че между мен и мистър Микобър (когото аз никога не ще изоставя) винаги е съществувал дух на взаимно доверие. Може би понякога мистър Микобър е подписвал някоя полица, без да ме осведоми, или може да ме е заблуждавал относно нейния срок. Това действително се е случвало. Обаче, общо взето, мистър Микобър никога не е имал тайни от любящото го сърце — думата ми е за съпругата му — и неизменно, когато сме се оттегляли за почивка, той ми е разправял за случилото се през деня.

Вие можете да си представите, драги ми мистър Копърфийлд, каква е моята горест, когато ви съобщя, че мистър Микобър напълно се е променил. Станал е потаен. Станал е скрит. Животът му е тайна за споделителката на скърбите и радостите му — думата ми е пак за съпругата му. И ако ви уверя как освен обстоятелството, че прекарва времето си от сутрин до вечер в кантората, знам за него по-малко, отколкото за някой чужденец, казвам самата истина.

Но това не е всичко. Мистър Микобър е станал мрачен. Той е суров. Отчуждил се е от по-големите ни син и дъщеря, не се гордее с близнаците си и гледа с хладнокръвие дори и невинния младенец, който неотдавна стана член на нашето семейство. Паричните средства за разходите ни, намалени до най-необходимото, получавам от него с големи трудности и дори с ужасната заплаха, че ще свърши със себе си (употребявам собствения му израз). Освен това категорично отказва да даде каквото и да било обяснение за обезпокояващото си поведение.

Това е трудно за понасяне. Просто сломява сърцето ми. Ако ме посъветвате, познавайки добре скромните ми сили, как смятате, че ще е най-добре да разреша тази така трудна задача, ще прибавите още една приятелска услуга към многото, които вече сте ми направили.

Като ви изпращам приветите на по-големите си деца, както и усмивката на щастливия в неведението си младенец, оставам, драги мистър Копърфийлд,

Ваша нещастна Ема Микобър.“

Какво друго можех да кажа на такава опитна и предана съпруга като мисис Микобър, освен да я посъветвам да се постарае с търпение и благост да си възвърне мистър Микобър — нещо, което, уверен бях, тя би сторила и без моите думи. Обаче писмото й ме накара да се замисля доста за него.