Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (24)

XXIII глава
Избирам си професия

Когато на сутринта се събудих, дълго мислих за вълнението на малката Емилия, след като Марта си бе отишла. Почувствувах, че бях станал неволен свидетел на интимните й преживявания, за които не би трябвало да разправям никому, дори и на Стиърфорд. Към никого не бях чувствувал никаква нежност, както към това прекрасно същество, което, дълбоко съм убеден, предано обичах още от времето, когато си играехме като деца. Да разправя дори и на Стиърфорд онова, което тя не можа да потисне, когато разкри случайно сърцето си пред мене, ми се струваше странна подлост, недостойна за самия мен, недостойна за чистото ни детство, чието обаяние винаги обкръжаваше като ореол главата й. Твърдо реших, че ще пазя тази случка в тайна и струваше ми се, че в моите очи това придаваше нова прелест на малката Емилия.

Докато закусвахме, донесоха ми едно писмо от леля ми. В него бе засегнат един въпрос, относно който знаех, че Стиърфорд може да ми даде полезен съвет и върху който с удоволствие бих разисквал през време на пътуването ни за вкъщи. Засега и двамата бяхме твърде заети да си вземаме сбогом с приятелите си. Мистър Баркис много съжаляваше, че напущаме градчето, и съм сигурен, че с удоволствие би отворил сандъчето и би пожертвал още една гвинея, ако това би било в състояние да ни задържи поне още два дена. Пеготи и всичките й роднини бяха също много огорчени от заминаването ни. Цялото заведение на Оумър и Джорам излезе да ни пожелае добър път. Толкова много рибари бяха дошли да изпроводят Стиърфорд, че когато куфарите ни трябваше да се занесат до дилижанса, имахме такъв брой доброволни преносвачи, които биха ни стигнали дори ако бяхме взели със себе си багажа на цял полк. С една дума, когато напущахме Ярмут, ние оставяхме зад себе си чудесни спомени и общо съжаление.

— Дълго ли ще останете тук, Литимър? — запитах го аз, когато го видях да ни чака при дилижанса.

— Не, сър — отвърна ми той, — навярно не много дълго, сър.

— Това едва ли може да се каже още отсега — забеляза натъртено Стиърфорд. — Той много добре знае какво трябва да прави и ще го направи.

— Уверен съм в това — казах аз.

Литимър докосна шапката си в знак на благодарност за доброто ми мнение за него и се почувствувах горе-долу осемгодишен. После той я докосна още веднъж, като по този начин ни пожела добър път. Оставихме го застанал на плочника, благопристоен и загадъчен като египетска пирамида.

В продължение на няколко минути не приказвахме нищо. Стиърфорд бе необичайно мълчалив, а аз бях обхванат от мисли за родното си място, като се чудех дали ще го видя скоро и какви ли промени ще станат междувременно с мен и него. Най-после Стиърфорд изведнъж се оживи и развесели — той можеше да прави това винаги, когато пожелаеше — и ме дръпна за ръката.

— Продумай нещо, Дейвид. Какво ще кажеш за онова писмо, за което ми спомена на закуска?

— О — казах аз, като го извадих от джоба си, — то е от леля ми.

— И какво ти пише тя?

— Знаеш ли, Стиърфорд, леля ми ми напомни, че съм предприел това пътуване, за да видя какво има из света и да реша каква професия да си избера.

— И ти, разбира се, направи това, нали?

— Не мога да кажа, че съм се занимавал особено с този въпрос. Боя се, че изобщо не съм мислил върху него.

— Е, добре! Поогледай се сега и поправи грешката си — каза Стиърфорд. — Погледни надясно и ще видиш блатиста равнина, погледни наляво и ще видиш същото. Хвърли поглед напред и няма да забележиш никаква разлика. Обърни се назад и пак тя ще ти се изпречи пред очите.

Аз се разсмях и отвърнах, че поради еднообразието на гледката пред себе си не виждам никакви изгледи за подходяща професия.

— А какво казва нашата леля по въпроса? — попита Стиърфорд, като хвърли поглед към писмото в ръката ми. — Тя предлага ли ти нещо?

— Да — отвърнах аз. — Пита ме дали бих желал да стана проктор.^[1] Какво ще кажеш за това?

— Не знам — отвърна равнодушно Стиърфорд. — Струва ми се, че можеш да станеш проктор, както и каквото и да е друго.

Не можех да не се засмея, като виждах с какво безразличие се отнася към всички професии изобщо.

— А какво всъщност представлява прокторът, Стиърфорд?

— Той е нещо като адвокат в духовните съдилища — отвърна ми Стиърфорд. — Там играе същата роля, която в гражданските съдилища се заема от обикновения адвокат. Моето мнение е, че прокторската професия е трябвало да изчезне още преди двеста години. Най-добре ще ти обясня какво точно е прокторът, като ти опиша допотопните съдебни учреждения, в които той е на служба. Те са един вид съдилища близо до катедралата „Сейнт Пол“ и минават под общото име „Църковен съд“. То е една чудновата институция, в която се прилага така нареченото „църковно правораздаване“. Там правят какви ли не трикове с разни, отдавна отживели времето си закони, за които три четвърти от хората нищо не знаят, а една четвърт предполагат, че са били изкопани като археологически находки още от времето на Едуардовците. От минали времена тези съдилища имат монопол върху дела из областта на семейното и наследственото право, както и относно спорове от мореплавателно естество.

— Глупости, Стиърфорд! — възкликнах аз. — Да не би да искаш да кажеш, че има нещо общо между църковното и морското право?

— Не казвам нищо подобно, драги ми приятелю. Казвам само, че всички тези дела се решават от едни и същи хора в Църковния съд. Един ден ще отидем там и ще чуеш как тези проктори употребяват какви ли не морски термини във връзка с някакво дело, в което трябва да се отсъди, да речем, как корабът „Нанси“ е потопил „Сара Джейн“ или пък ще видиш как мистър Пеготи и ярмутските рибари предявяват претенции срещу Източноиндийската компания заради това, че през време на една буря са се отправили с котви и въжета да спасяват кораба „Нелсон“, принадлежащ на компанията. Друг път пък ще ги чуеш да разискват доказателствата и контрадоказателствата по обвинението на някакъв свещеник в неприлично за сана му държане. И тогава ще видиш съдията по морско право да действа като адвокат на свещеника или обратното. Приличат на актьори: даден проктор веднъж е съдия, друг път не е, сетне е нещо друго и тъй нататък. Но, така или иначе, там непрестанно се разиграват театрални представления пред най-отбрана публика и всичко това им носи добри доходи.

— Но адвокатът и прокторът не са едно и също нещо, нали?

— Не — отвърна ми той, — адвокатите са юристи из областта на гражданското право, следвали са юридически науки и са придобили съответната докторска титла, докато пък прокторите се ползуват от услугите на адвокатите. Тези две категории хора образуват една сплотена, всесилна компанийка, която си докарва хубави пари. Така че бих ти препоръчал да се отнесеш към този въпрос с подобаващото внимание. Ако това би ти послужило като атракция, мога да ти кажа, че прокторите много се гордеят с благородния си произход. Като знаех с каква лекота и насмешка говори Стиърфорд почти за всичко, не повярвах много на думите му. Атмосферата на древност и величие, която свързвах с Църковния съд, ме накара да погледна благосклонно към предложението на леля ми. Тя ме оставяше свободно да реша дали да го приема, като не криеше, че гази мисъл й хрумнала, когато веднъж напоследък отишла там, за да оформи изготвеното в моя полза завещание.

Споменах тази работа на Стиърфорд и той каза:

— Това е страшно мило от нейна страна, Дейзи, и моят съвет е да се отнесеш с интерес към въпроса.

Вече бях решил да направя това. Казах на Стиърфорд, че леля ми е в града и ме очаква (което разбрах от писмото й) и че е наела за една седмица апартамент в някакъв си частен хотел в Линкън Ин Фийлдз, където имало каменна стълба и удобна вратичка към покрива. Леля ми бе дълбоко убедена, че всяка нощ всяка лондонска къща е застрашена от пожар.

Остатъкът от пътуването мина много приятно. Често се връщахме на въпроса за Духовния съд и си представяхме как някой ден и аз ще служа там като проктор. Стиърфорд ме изобразяваше в такъв комичен и забавен вид, че през всичкото време не преставахме да се кикотим Когато пристигнахме, той си отиде вкъщи, като ми обеща, че ще ме потърси след един ден. Взех файтон за Линкън Ин Фийлдз, където заварих да ме чакат леля ми и една превъзходна вечеря.

Ако след като се бяхме разделили, бих отишъл на околосветско пътешествие, леля ми и аз нямаше да се зарадваме повече един на друг. Тя ме прегърна и се разплака, като каза, преструвайки се, че се смее, че ако клетата ми майка била жива, непременно щяла да зарони сълзи, като ме види.

— Значи, лельо, ти си оставила мистър Дик самичък, така ли? — казах аз. — Жалко. О, Джанет, здравей.

Джанет ми направи реверанс и изказа надеждата, че съм добре. Видях, че по лицето на леля ми сякаш мина някаква сянка.

— И аз съжалявам — каза тя, като се почеса по носа. — Не съм имала нито минутка спокойствие, Трот, откакто съм тук.

Преди да я запитам за причината, тя сама ми я разкри.

— Убедена съм — каза леля ми, като сложи тъжно ръка на масата, — че със своя мек характер мистър Дик не ще бъде в състояние да се справя с магаретата. Би трябвало да оставя Джанет вкъщи и тогава щях да бъда по-спокойна. Сигурна съм, че днес към четири часа едно магаре е минало през моравката ми. Студени тръпки ме побиха и съм положителна, че някакво магаре я е погазило.

Опитах се да я успокоя, обаче не успях.

— Сигурна съм, че е било магаре — настояваше леля ми, — при това същото онуй магаре с късата опашка, на което се бе качила онази сестра на убиеца. (Това бе едничкото име, с което леля назоваваше мис Мърдстоун.) Това магаре е най-нахалното от всички четирикраки в Дувър! — каза тя, като удари с юмрук по масата.

Джанет се осмели да загатне, че мис Бетси се тревожи напразно, тъй като магарето сигурно понастоящем е заето с пренасяне на чакъл и пясък и няма възможност да накърнява чуждата собственост. Леля ми обаче не искаше и да я чуе.

Лелините стаи бяха на най-горния етаж на хотела. Не знам дали ги бе наела, за да има повече каменни стъпала за парите, които дава, или за да бъде по-близо до вратичката към покрива. Както и да е обаче, въпреки височината поднесената ни вечеря беше съвсем топла. Тя се състоеше от печена птица, ростбиф и зеленчуци. Аз си взех обилно от всичко и останах много доволен. Но леля ми си имаше специално мнение за лондонските продукти и яде много малко.

— Предполагам, че тази нещастна птица е била родена и отгледана в зимник — каза тя — и никога не е видяла чист въздух, освен когато са я пренасяли с каруцата. Надявам се, ростбифът да е телешки, но не ми се вярва. Моето мнение е, че тук нищо не е истинско освен мръсотията.

— Не мислиш ли, че тази птица може да е дошла от провинцията, лельо? — смирено запитах аз.

— Разбира се, че не — отвърна ми тя. — Никакво удоволствие не би доставило на един лондонски търговец да продава истински продукти.

Не се осмелих да й възразя, но добре си хапнах — нещо, което истински я зарадва. Когато разчистиха масата, Джанет й помогна да си нагласи косата, да си сложи нощната шапчица, която беше по-хубава от обикновените й. (В случай, че има пожар, каза леля ми), както и да загъне роклята си над колената, за да ги стопли пред огъня, преди да си легне. Сетне според едно отдавна установено правило, от което не бе възможно да се направи и най-малкото отклонение, й приготвих чаша горещо бяло вино и парче препечен хляб, нарязан на ивици. Когато всичко това бе свършено, Джанет си излезе и ни остави да прекараме остатъка от вечерта самички. Леля ми седна срещу мен, потапяше една по една ивиците препечен хляб в чашата с вино, преди да ги сложи в устата си, и ме поглеждаше благосклонно изпод къдричките на нощната си шапка.

— Е, Трот — започна тя, — какво мислиш за прокторската професия? Или може би още не си мислил за нея?

— Мислих твърде много, леличко, и надълго разговарях по този въпрос със Стиърфорд. Идеята ми харесва страшно много.

— Добре, добре, това е насърчително — каза тя.

— Виждам само една трудност, лельо.

— И каква е тя, Трот?

— Доколкото разбирам, човек трудно влиза в прокторското съсловие и затова бих искал да запитам дали подготвянето ми за тази професия няма да е много скъпо.

— За да влезеш там, ще са необходими точно хиляда лири стерлинги — заяви леля ми.

— Виж какво, скъпа лельо — казах аз, като приближих стола си към нея, — това много ме тревожи. Сумата е доста голяма. Изразходвала си вече значителни средства за образованието ми, а и винаги си била много щедра към мен. Ти си самото великодушие. Сигурно има и други възможности да започна живота си без харчене на толкова пари, а с надеждата, че с труд и усърдие пак бих напреднал. Не мислиш ли, че би било по-добре да постъпим именно така? Сигурна ли си, че можеш да пожалиш толкова много пари, и смяташ ли, че е справедливо да ги даваш? Ти си ми втора майка и аз ти казвам всичко това, защото искам да поразмислиш. Сигурна ли си, че заслужавам тези жертви?

Леля ми свърши парчето препечен хляб, което бе започнала, като през всичкото време ме гледаше право в лицето. Сетне постави чашата си върху камината, кръстоса ръце върху вдигнатите си поли и ми отговори по следния начин:

— Мое дете, ако имам някаква цел в живота, то е да ти помогна да станеш добър, разумен и честит човек. И двамата с Дик горещо желаем това. Бих искала някои от познатите ми да чуят как Дик говори по този въпрос. Той е поразително умен. Никой обаче не познава дълбочината на ума му така добре, както аз.

Тя се поспря малко, за да вземе ръката ми между своите, и продължи:

— Няма смисъл, Трот, да си припомняме миналото, ако то не оказва своето влияние върху настоящето. Може би бих могла да бъда по-добра приятелка на баща ти. Може би бих могла да бъде по-добра приятелка и на онова клето дете, майка ти, дори и след като сестричката ти Бетси Тротууд ме разочарова. Когато ти дойде при мен като малък бежанец, целият изпрашен и изпокъсан, аз наистина си помислих това. Оттогава насам, Трот, винаги си бил моята гордост и радост. Парите не ми трябват за нищо друго, най-малкото… — за мое учудване тук тя се поспря и се смути. — Не, те не ми трябват за нищо друго и ти си моето осиновено дете. Само че трябва да ме обичаш, когато остарея, и да бъдеш снизходителен към хрумванията и чудатостите ми. По този начин ще направиш повече за една стара жена — чиято младост не е била така щастлива и спокойна, както би трябвало да бъде, — отколкото същата тази стара жена е направила за теб.

За първи път чувах леля си да спомене нещо за миналото си. В начина, по който го направи, имаше толкова достойнство, че ако това изобщо би било възможно, любовта и уважението ми към нея се усилиха още повече.

— Значи, Трот, напълно сме се разбрали — каза тя — и няма какво повече да приказваме. Сега ме целуни, а утре сутринта след закуска ще отидем в съда.

Преди да си легнем, дълго време разговаряхме край камината. Спях в една стая на същия етаж с лелината ми и през нощта на няколко пъти бях събуждан от изплашеното й почукване. Щом като чуеше далечно боботене и скърцане на коли или кабриолети, тя идваше да ме пита „дали не съм чул пожарникарските коли“. Когато обаче наближи сутринта, тя заспа по-спокойно, като позволи и на мен да сторя същото.

Към обед се запътихме за бюрото на господа Спенлоу и Джоркинс. Леля ми, която беше сигурна, че всеки срещнат човек в Лондон е джебчия, ми даде чантичката си, в която имаше десет гвинеи и други по-дребни пари. Тъкмо пресичахме към Лъдгейт Хил, когато тя изведнъж ускори стъпките си и придоби изплашен вид. В същия миг забелязах един приведен, зле облечен човек, който преди малко се бе спрял и ни бе загледал, а сега вървеше така близо зад нас, че просто се удряше в нея.

— Трот! Миличкият ми Трот! — прошепна изплашено леля ми, като ме хвана за ръка. — Просто не знам какво да правя.

— Не се плаши, лельо — казах й аз. — Няма от какво да се страхуваш. Влез в някакъв магазин и аз скоро ще те отърва от този човек.

— Не, дете, не! — отвърна тя. — В никакъв случай не трябва да го заговаряш. Моля те, заповядвам ти!

— Боже мой, лельо! Та той не е нищо друго освен някакъв си нахален просяк.

— Ти нямаш понятие кой е и какъв е! Просто не знаеш какво приказваш!

Бяхме се спрели в едно преддверие, а и той беше сторил същото.

— Не го гледай — каза леля ми, когато извърнах възмутено глава, — а ми намери файтон, миличък, и ме чакай в двора на катедралата „Сейнт Пол“.

— Да те чакам ли? — повторих аз.

— Да — отвърна тя. — Трябва да бъда сама. Трябва да отида с него.

— С него ли, лельо? С този човек ли?

— Напълно съм с ума си и ти казвам, че непременно трябва да сторя това. Намери ми файтон.

Колкото и учен да бях, схващах много добре, че нямам право да не се съобразя с тази недопущаща възражения заповед.

Повървях няколко крачки и извиках един файтон, който минаваше празен. Още дори преди да сваля стълбичката, леля ми скочи вътре не знам по какъв начин и човекът я последва. Тя така настоятелно ми махна с ръка да се отдалеча, че макар и разтревожен, не можах да не я послушам. Чух я, че каза на файтонджията:

— Карай където и да е! Карай напред!

И файтонът отмина, като тръгна по височината.

Тогава се сетих за думите на мистър Дик и за това, което бях сметнал за проява на болното му въображение. Вече не се съмнявах, че това беше същият човек, за когото той така тайнствено ми бе споменал, макар и да не можех да си представя какви изисквания може да има той по отношение на леля ми. След като поседях в двора на катедралата около половин час, файтонът се върна. Кочияшът спря конете до мен и леля ми беше вътре сама.

Тя все още не се беше успокоила достатъчно, за да бъде готова за посещението, което щяхме да направим. Повика ме да се кача при нея и ме помоли да кажа на файтонджията да ни поразходи малко нагоре-надолу. Едничките й думи бяха:

— Мило дете, никога не ме разпитвай за тази случка, нито пък споменавай отсега нататък за нея.

Сетне малко по малко се успокои и ми каза, че вече е добре и може да продължим. Когато ми даде чантата, за да платя на кочияша, открих, че десетте гвинеи бяха изчезнали, а вътре бяха останали само дребни пари.

За да се влезе в Църковния съд, трябваше да се мине през един свод. Бяхме направили само две-три крачки, когато уличният шум просто изчезна като по магия и се чуваше само далечно боботене. Преминахме през няколко мрачни дворове и тесни улички, които ни отведоха в осветените през тавана бюра на господа Спенлоу и Джоркинс. В преддверието, където посетителите влизаха, без да чукат, се виждаха няколко писари. Един от тях, дребен сух човечец с твърда кафява перука, стана да посрещне леля ми и да ни въведе в стаята на мистър Спенлоу.

— Мистър Спенлоу е в съда, госпожо — каза сухият човек. — Той е на заседание, обаче мястото е тук наблизо и веднага ще изпратя да го повикат.

Останахме да почакаме мистър Спенлоу и в това време се възползувах от случая да поразгледам наоколо. Мебелите на стаята бяха старомодни и прашни, а зеленото сукно върху писалището беше съвсем обезцветено, раздърпано и извехтяло като някакъв стар просяк. Там имаше множество снопове документи със залепени върху тях етикети. На някои от тях пишеше „доказателства“, а на други (за моя изненада) — „клевети“.^[2] Някои бяха предназначени за Адмиралтейския съд, други за Църковния, трети за Наследствения и тъй нататък. Започнах да се чудя колко видове съдилища има тук и за колко време ще изуча всичките. Доказателствата по всяко едно дело се съдържаха в отделни папки, които бяха толкова големи, сякаш всичките представляваха неколкотомни истории. Не можех да не си помисля, че като се занимава с оправянето на такива заплетени и сложни работи, един проктор бездруго трябва да е твърде почтено и доходно звание. Разглеждах всичко е най-голямо любопитство, когато отвън се чуха бързи стъпки и в стаята влезе мистър Спенлоу. Беше облечен в черна тога, поръбена с бели кожички. Влезе забързано и свали шапка.

Мистър Спенлоу беше дребен човек с възрядка руса коса, с изящни, обувки и с най-коравите бяла яка и нагръдник, които някога бях виждал. Беше облечен много изискано и спретнато и сигурно бе положил големи грижи за накъдрените си бакенбарди. Златната му верижка на часовник беше толкова масивна, че си представих как и ръката му трябва да е направена от същия материал, за да има сили да изважда с нея верижката. Беше нагласен толкова грижливо и бе така стегнат, че едва можеше да се навежда. Така че, когато трябваше да прегледа едни книжа на писалището си, необходимо беше да наклони целия си гръб като марионетка.

Преди това леля ми ме бе представила и той си отнесе много любезно към мен. Сега той каза:

— Значи, мистър Копърфийлд, вие възнамерявате да влезете в нашата професия, така ли? Когато онзи ден имах удоволствието да разговарям с вашата леля по друг един въпрос, споменах случайно, че понастоящем тук има едно свободно място (при тези думи той пак се наклони като марионетка). Мис Тротууд бе така любезна да каже, че има племенник, за когото е загрижена да намери някоя благородна професия. Надявам се, че сега имам честта да видя пред себе си тъкмо този племенник. (Последва нов поклон.)

Поклоних се и аз и казах, че леля ми е говорила за тази възможност и че навярно длъжността много ще ми хареса. Казах също така, че както се надявам, преди да се заема окончателно с тази работа, ще имам случай най-напред да опитам дали наистина ще е по вкуса ми.

— О, да, то се знае — каза мистър Спенлоу. — Тук ние винаги даваме един пробен месец. Ако зависеше от мен, бих предложил два месеца, три, дори повече, но си имам и съдружник, мистър Джоркинс, който е на друго мнение.

— И таксата, господине, ще е хиляда лири, нали?

— Да, таксата, включително гербът, е хиляда лири. Както споменах и на мис Тротууд, аз не се ръководя от материални съображения. Едва ли има някой друг, който да ги зачита по-малко от мен. Обаче мистър Джоркинс има своите възгледи по въпроса и аз трябва да ги уважавам. Мистър Джоркинс дори счита, че хиляда лири са твърде малко.

— Предполагам, господине — казах аз, като исках да спестя излишни разноски на леля си, — че може би, ако човек покаже по-голямо старание и способности (тук не можах да не се изчервя, тъй като с тези думи изглеждаше, че се възхвалявам твърде много). — И ако се прояви повече в професията си, то по-нататък навярно бихте му дали…

С голямо усилие мистър Спенлоу успя да надигне главата си от нагръдника, само колкото да я поклати, и отвърна, като предчувствуваше, че ще спомена думата „заплата“.

— Не. Не мога да ви кажа какво мнение бих имал аз по въпроса, ако бях свободен, обаче мистър Джоркинс е непоклатим.

Мисълта за този страшен Джоркинс вече истински ме тревожеше. По-нататък обаче открих, че той е кротък човечец с флегматичен нрав, чиято главна длъжност се състоеше в това, да се държи в сянка и да минава за най-упорития и най-безмилостен от всички хора. Ако някой от чиновниците искаше увеличение на заплатата, отговаряха му, че мистър Джоркинс не ще и да чуе за подобно нещо. Ако някой клиент бавеше да заплати дължимия от него хонорар, пак мистър Джоркинс беше този, който искаше неотложно уреждане на сметката. И колкото и болезнени да биваха тези неща за мистър Спенлоу, мистър Джоркинс винаги изискваше своя килограм плът.^[3] Когато поотраснах и разширих житейския си опит, срещнах много други предприятия, които също се ръководеха от принципа на Спенлоу и Джоркинс.

Установи се, че ще започна пробния месец веднага щом като ми е угодно и че леля ми няма защо да остава в Лондон, нито пък да идва тук, когато той изтече, тъй като ще й изпратят необходимите за подпис книжа в Дувър. След като решихме всичко това, мистър Спенлоу ме покани да ме разведе из съда, за да го разгледам подробно. Тъй като и аз имах това желание, оставихме леля ми и излязохме. Тя считаше всички съдилища за барутни складове, които всеки миг могат да избухнат, и каза, че никога не би се решила да влезе в такова място.

Мистър Спенлоу ме поведе по един постлан от плочи двор, край който се издигаха внушителни тухлени къщи. Разбрах по имената върху вратите им, че са официални резиденции на учените адвокати, за които Стиърфорд ми бе разправил. Влязохме в една голяма мрачна зала вляво, прилична на черква. Горната й част беше преградена с дървена решетка и там, от двете страни на един издигнат подиум във формата на подкова, седнали на старомодни кресла, се виждаха гореспоменатите доктори, облечени в червени тоги и сиви перуки. В центъра на подковата, зад една тясна катедра, прилична на амвон, беше застанал стар господин, който постоянно примигваше. Ако го бях видял в зоологическата градина, положително бих го помислил за бухал. Разбрах обаче, че е председателят на настоящото съдебно заседание. Също в обсега на подковата, но на по-ниско място, край дълга зелена маса, седяха други господа със същата длъжност като мистър Спенлоу, облечени подобно на него в черни тоги, обшити с бели кожички. Нагръдниците им бяха корави, а изгледът надменен. Но относно последното им качество трябва да се бях излъгал, тъй като, когато двама или трима от тях станаха, за да отговарят на въпросите на председателствуващия магистрат, лицата им придобиха такова овчедушно изражение, каквото рядко бях виждал. Публиката, състояща се от едно момче с вълнен шал и един господин с овехтял благороден вид, който скритом ядеше трохи от джобовете си, се топлеше край печката в средата на съдебната зала. Царящият в цялото помещение покой се нарушаваше само от пращенето на огъня и от гласа на един от докторите, който бавно си проправяше път между цели томове доказателства, като се поспираше само от време на време, за да изложи и собствените си доводи. С една дума, никога не бях виждал такава уютно разположена, сънлива, старомодна, отживяла века си семейна компания. И почувствувах, че да се числиш към нея, освен като ищец, би било все едно да взимаш упоителни средства.

Напълно доволен от сънливата атмосфера на това убежище, уведомих мистър Спенлоу, че засега съм видял достатъчно от това, което ме интересува. Отидохме при леля ми и двамата с нея си тръгнахме. Когато излизахме от бюрото на Спенлоу и Джоркинс, видях чиновниците да се побутват един друг с писалките си и да ме оглеждат и това ме накара да се почувствувам страшно млад.

Пристигнахме в Линкън Ик Фийлдс без нови приключения, освен дето се сблъскахме с едно впрегнато в каручка магаре, което събуди болезнени асоциации у леля ми. Когато се прибрахме благополучно в хотела, отново заговорихме надълго и нашироко за плановете ми. Знаех, че леля ми желае час по-скоро да си отиде вкъщи и че страхът от джебчии, от пожар и от развалена храна не й дава нито половин час спокойствие. Така че, като не исках да й създавам безпокойства, я помолих да гледа себе си и да ме остави сам да се погрижа за всичко необходимо.

— Утре ще стане една седмица, откакто съм дошла, та имах време да помисля за всичко, миличък — отвърна ми тя. — В квартала Аделфи има едно жилище, което ще бъде напълно подходящо за теб.

С това късо предисловие тя извади от джоба си обявление, внимателно изрязано от вестник. Там се съобщаваше, че на Бъкингам Стрийт се намира чудесно жилище, с изглед към реката, много подходящо за благороден младеж на служба в някое от съдилищата или другаде. Настаняване веднага. Умерен наем. По желание може да се наеме само за един месец.

— Та това е точно каквото ми трябва, лельо! — казах аз, почервенял от радост при мисълта, че ще си имам собствено жилище.

— Тогава ела — каза тя, като веднага сложи бонето си, което само една минутка преди това бе свалила. — Ще отидем да го разгледаме.

Обявлението ни отправяше да се отнесем до мисис Круп, живееща в същата къща. Дръпнахме звънеца няколко пъти, преди да се появи самата мисис Круп, пълна жена, от чийто бархетен халат се подаваше воланът на фланелена фуста.

— Ако обичате, госпожо, нека да разгледаме стаите, които давате под наем — обърна се към нея леля ми.

— За този ли господин? — запита мисис Круп, като затършува из джобовете си за ключовете.

— Да, за племенника ми — потвърди леля ми.

— Те са тъкмо за него! — каза хазайката.

Качихме се горе. Стаите бяха на най-горния етаж (голямо преимущество в очите на леля ми, тъй като се намираха близо до противопожарната стълбичка) и се състояха от едно малко полусляпо преддверие, където едва можеше да се види нещо, от една напълно сляпа кухничка-килер, в която не можеше да се види абсолютно нищо, от всекидневна и спалня. Мебелите бяха поизтъркани, но инак доста добри за мен, пък и реката действително се виждаше от прозорците.

Стаите много ми харесаха, така че леля ми и мисис Круп се уединиха в кухнята, за да разискват условията, докато аз седях на дивана във всекидневната и просто не се осмелявах да си представя, че ми е отредено да живея в такова благородно жилище. Не след дълго те се върнаха и по лицето на мисис Круп, както и по усмивката на леля ми, познах, че договорът е сключен.

— Това мебелите на последния наемател ли са? — запита леля ми.

— Да, госпожо — потвърди мисис Круп.

— А какво е станало с него? — заинтересува се леля ми.

Изведнъж мисис Круп бе обхваната от бурна кашлица, така че едва можа да изрече:

— Той се разболя, госпожо, и — ких! ких! ких! Божичко! — и после умря!

— Ха! И от какво умря?

— Знаете ли, госпожо, помина се от пиянство — каза мисис Круп поверително. — От пиянство и от пушене.

— От какво пушене? Да не би да искате да кажете, че комините са нещо повредени? — запита леля ми.

— Не, госпожо, от пушене на лула и пури.

— Поне това, Трот, не е заразително — забеляза леля ми, като се обърна към мене.

— Разбира се, че не — съгласих се аз.

С една дума, като видя колко съм очарован от жилището, леля ми го нае за един месец, като обаче договорът щеше да се продължи за срок от една година, ако жилището се окаже удобно. Мисис Круп трябваше да се погрижи да ми достави завивки и да ми готви. Тя намекна също така, че ще ме гледа като собствен син. Условихме се, че ще се установя там след един ден. На прощаване мисис Круп забеляза, че слава богу, най-после е намерила човек, за когото да се грижи!

На връщане леля ми изказа надеждата, че животът, който ще започна, ще ме направи самостоятелен и решителен, едничките качества, от които се нуждая. На другия ден повтори това още няколко пъти. Наредихме да изпратят дрехите и книгите ми от дома на мистър Уикфийлд в новото ми жилище. Писах на Агнеса дълго писмо във връзка с тази работа, както и за да й разправя за приятното си пътуване. Без да се впущам в по-големи подробности, трябва да прибавя, че леля ми даде достатъчно пари за всичките ми възможни нужди през пробния месец. За мое и нейно най-голямо разочарование Стиърфорд не дойде преди заминаването й. Изпратих я до дилижанса за Дувър, където тя се настани, изпълнена от въодушевление за предстоящите битки с магаретата. Джанет седна до нея и когато дилижансът замина, аз се отправих към Аделфи, като си мислех за миналото, когато скитах из подземията му, и за щастливите промени, които ме бяха извели на повърхността.