Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (29)

XXVIII глава
Мистър Микобър хвърля ръкавицата си

До деня, в който щях да гощавам намерените си отново стари приятели, поддържах живота си главно с Дора и с кафе. Състоянието ми на безумно влюбен намаляваше охотата ми за ядене и това ме караше да бъда много доволен, тъй като смятах, че ще извърша предателство спрямо Дора, ако изяждам с радост обеда си. Физическите упражнения, които правех, като скитах по цял ден из улиците, не биваха последвани от необходимия в такива случаи апетит, защото разочарованието, че не съм срещнал Дора, противодействуваше на свежия въздух. Също така придобитият през този период на живота ми опит ми показа нагледно, че човек не може да има апетит, когато непрестанно страда от тесни обувки. За да работи добре стомахът, трябва и крайниците да се чувствуват удобно.

По отношение на вечерята ги нямаше предишните пищни приготовления. Просто купих две риби, едно агнешко бутче и една чиния пирожки с месо. Мисис Круп избухна, когато й загатнах свенливо за приготвянето на месото и рибата, и каза с благородно негодувание:

— Не, господине! Не! Не трябва да искате от мен подобно нещо, тъй като ме познавате много добре и отлично знаете, че никога не се заемам с работи, които не съм в състояние да изпълня с онова съвършенство, което желая! — В крайна сметка обаче постигнахме компромис и мисис Круп се съгласи да извърши този подвиг при условие, че две седмици след това ще се храня вън от къщи.

Тук му е мястото да спомена, че тиранията, която мисис Круп упражняваше върху ми, беше ужасна. От никой друг не съм се страхувал така много, както от нея. За всяко нещо трябваше да правим компромиси. Ако се поколебавах, тя изведнъж биваше обхващана от онова чудновато болезнено състояние, което винаги лежеше в засада в организма й и беше готово всеки миг да я нападне. Ако след няколко свенливи дърпания на звънеца започнех да звъня нетърпеливо, и тя се появяваше най-после — макар че не можех винаги да разчитам на това, — видът й биваше укротителен и тя сядаше задъхана на най-близкия стол, слагаше ръка върху бархетните си гърди и така й призляваше, че бях доволен да пожертвам каквото и да е количество бренди, само и само да се отърва от нея. Ако се противопоставях, когато леглото ми биваше оправяно чак в пет часа следобед — нещо, което и досега считам за твърде нередно, — само едно движение от нейна страна към същата бархетна област на наранена чувствителност беше достатъчно, за да ме накара да измънкам някакво извинение. С една дума, бих сторил всичко само да не обидя мисис Круп, която беше ужасът на живота ми.

За тази вечеря наех един второразряден келнер, вместо отново да потърся услугите на сръчния момък, към когото не бях особено добре разположен, тъй като веднъж го срещнах на Странд с една жилетка, която удивително приличаше на моята, изчезнала след първото ми угощение. Повиках младата прислужничка от миналия гуляй, при условие обаче веднага след като внесе блюдата, да се оттегли на площадката при стълбите, откъдето гостите ми нямаше да доловят подсмърчането й, станало й навик, и откъдето би й било физически невъзможно да стъпва върху чиниите.

За да довърша приготовленията, доставих необходимите продукти за пунш, който щеше да приготви мистър Микобър, а за да помогна на мисис Микобър да нагласи тоалета си, сложих на масичката за обличане едно шишенце лавандулова вода, две восъчни свещи, една кесийка разнообразни карфици, както и един игленик. Освен това наредих да запалят огъня в спалнята ми, пак за удобство на мисис Микобър, сетне собственоръчно сложих покривката върху масата и зачаках спокойно.

В определения час тримата ми гости дойдоха заедно. Мистър Микобър имаше по-голям нагръдник от обикновено, а панделката на монокъла му беше съвсем нова. Мисис Микобър беше завила шапката си в белезникавокафява книжна кесия, носена от Тредълс, който освен това беше хванал мисис Микобър подръка. Всички много харесаха квартирата ми. Когато заведох мисис Микобър до тоалетната масичка и тя видя как се бях погрижил за нея, възторгът й нямаше край, поради което повика мистър Микобър да се възхити и той.

— Драги ми Копърфийлд, това е същински разкош — каза мистър Микобър. — Този начин на живот ми напомня дните, когато и самият аз бях ерген, а мисис Микобър още не бе призована да се принесе в жертва на брачния олтар.

— Той иска да каже, мистър Копърфийлд, че не съм била призована от него — каза мисис Микобър лукаво. — Той обаче не може да отговаря за други.

— Мила моя — отвърна с внезапна сериозност мистър Микобър, — нямам никакво желание да отговарям за други. Съзнавам много добре, че когато по неведомите пътища на съдбата ти си била предопределена за мен, твърде е възможно да си била определена за някой друг, който подобно на мен би могъл след дълги борби да стане жертва на финансови трудности от твърде сложно естество. Разбирам намека ти, любов моя. Много ми е мъчно, но ще се опитам да го понеса.

— Микобър! — възкликна мисис Микобър, обляна в сълзи. — Нима съм заслужила всичко това! Аз, която никога не съм те изоставяла и никога не ще те изоставя, мой Микобър!

— Любов моя — каза мистър Микобър твърде много разчувствуван, — надявам се, че ще простиш, също както и нашият стар и изпитан приятел Копърфийлд трябва да прости моментното ми раздразнение, причинено от неотдавнашното ми стълкновение с един от любимците на властта, накъсо казано — с агента на кварталния водопровод, — простете ми и ме пожалете.

Сетне мистър Микобър прегърна мисис Микобър и ми стисна ръката, като ме остави да се догадя от този бегъл намек, че следобеда са прекъснали водата в жилището им поради неплатена такса.

За да отвлека мислите му от този печален въпрос, му казах, че разчитам на него за приготовлението на пунша и го поведох към лимоните. От отчаянието му не остана нито следа. Никога не бях виждал друг човек така много да се радва на аромата на лимонена кора и захар, на уханието на врящия ром и на парата на кипящата вода. Просто трогателно беше да се наблюдава светналото му лице, забулено от тънките пари на пунша, докато той смесваше течностите, разбъркваше ги и ги опитваше по такъв начин, сякаш не правеше пунш, а печелеше богатство за всичките си наследници. А колкото до мисис Микобър, не знам дали под въздействието на шапката или на лавандуловата вода, или на топлийките, или на огъня, или пък на свещите, но тя излезе от спалнята ми едва ли не прекрасна. А и колко весела беше — същинска чучулига!

Предполагам — не посмях да запитам, обаче предполагам, че след като бе изпържила рибите, мисис Круп бе получила атака от болестта си, тъй като стигнахме само до тази точка. Агнешкото бутче дойде много червено отвътре и твърде бледо отвън и освен това по повърхността му бе поръсено някакво песъчливо вещество, сякаш бе паднало между пепелта на знаменитото й огнище. Ние обаче не бяхме в състояние да съдим за това от соса, тъй като младата прислужничка го беше разсипала по стълбите — където между впрочем той остана като дълга проточена следа, докато постепенно се изтри. Пирожките не бяха лоши, само че бяха изпълнени с подутини и буци, без никакво особено съдържание отвътре. С една дума, угощението бе такъв неуспех, че бих бил много нещастен — искам да кажа относно угощението, тъй като бях постоянно нещастен поради Дора, — ако не ме бе облекчило доброто настроение на гостите ми, както и едно предложение, дошло от страна на мистър Микобър.

— Драги приятелю Копърфийлд — обърна се той към мен, — подобни дребни нещастия стават и в най-добрите семейства, особено пък там, където няма възможност да се чувствува облагородяващото влияние на жената в качеството на съпруга. Трябва да се понасят философски. Ако ми позволите, ще забележа, че ако прокараме принципите на разделението на труда и ако онази млада особа — прислужничката, бъде така добра да ни донесе една скара, вярвам, че тази дребна неприятност ще може лесно да се поправи.

В килера ми действително се намираше една скара, на която обикновено се печеше сутрешната ми порция бекон. В един миг я донесохме в стаята и веднага се заехме да приложим плана на мистър Микобър. Разпределението на труда, за което той намекна, се осъществи както следва: Тредълс наряза агнешкото на филии; мистър Микобър (който можеше да върши подобни неща безупречно) го посипваше със сол и пипер и го намазваше с горчица; аз ги слагах върху скарата, обръщах ги с вилицата и след това ги махах по указание на мистър Микобър; а мисис Микобър сгорещи и непрестанно бъркаше някакъв сос от гъби в едно малко тиганче. Когато приготвихме достатъчно котлети, с които да започнем, ние се нахвърлихме върху тях със запретнати ръкави, докато другите парчета цвъртяха на огъня, а вниманието ни бе разделено между месото в чиниите ни и това върху скарата.

Този начин на готвене бе нов за нас, а и котлетите ставаха просто прекрасни, затова непрестанно бъбрехме, смеехме се, забавлявахме се, сгорещени от огъня, нахвърляхме се върху крехките, вдигащи пара пържоли и вдигахме толкова шум, че просто не забелязахме кога от агнешкото е останал само кокалът. Собственият ми апетит се върна просто като по чудо. Срам ме е да призная, но, както изглежда, бях забравил Дора за малко. Много ми бе драго, като виждах, че мистър и мисис Микобър не биха се радвали на угощението повече, ако трябваше да продадат цяло легло, за да си го устроят. А Тредълс почти през всичкото време се смееше така сърдечно, както ядеше и работеше. Изобщо и тримата се смеехме, работехме и ядяхме в едно и също време и смея да кажа, че никога не е имало такова сполучливо угощение.

Всички бяхме на върха на веселието, като работехме усърдно в отделните си области на действие, за да докараме до съвършенство последната партида котлети и да достигнем най-високата точка на пируването, когато изведнъж усетих, че в стаята има чужд човек, и очите ми срещнаха погледа на невъзмутимия Литимър, застанал с шапка в ръка пред мен.

— Какво се е случило? — запитах неволно аз.

— Извинете, господине, отправиха ме да вляза тук. Моят господар не е ли тук, господине?

— Не.

— Не сте ли го виждали, господине?

— Не. Не те ли праща той?

— Точно сега не, господине.

— Той ли ти каза, че може би ще го намериш тук?

— Не ми е казвал точно така, господине. Струва ми се обаче, че навярно той ще бъде тук утре, тъй като сега не го виждам.

— От Оксфорд ли пристига той?

— Позволете ми — отвърна ми почтително той — да свърша това вместо вас. — С тези думи той ми отне вилицата и се наведе над скарата, като съсредоточи цялото си внимание изключително върху нея.

Смея да кажа, че ако бе влязъл самият Стиърфорд, нямаше да се смутим много, но появата на благопристойния му слуга в миг ни направи най-смирените от всички смирени хора в света. Мистър Микобър си тананикаше някаква мелодийка, за да покаже, че се чувствува като у дома си, и се намести на стола си, а дръжката на бързо скритата от него вилица се подаваше по такъв начин от вътрешния му джоб, сякаш се беше пробол с нея. Мисис Микобър си сложи кафявите ръкавици, като симулираше благородна отпуснатост. Тредълс прокара мазните си ръце през косата, която вследствие на това щръкна нагоре, и впери сконфузен поглед в покривката на масата. А пък що се отнася до мен, мога да кажа, че се бях навел над челното място на собствената си маса като някое дете и едва се осмелявах да погледна към достопочтения феномен, появил се бог знае откъде, за да сложи в ред домакинството ми.

Междувременно той взе котлетите от скарата и тържествено ги поднесе на всеки поотделно. Всички си взехме по едно парченце, обаче не бяхме в състояние да му се насладим и само си давахме вид, че ядем. Когато бутнахме настрана чиниите, той ги махна безшумно и сложи сиренето. Когато свършихме и с него, той го прибра, разчисти масата, натрупа всичко в ръцете на онемелия келнер, поднесе ни винените чаши и по собствен почин избута келнера в килера. Всичко това той стори безупречно, като дори погледа си не вдигаше от това, което вършеше. И при все това даже самите му лакти, когато обърнеше гръб към мен, сякаш искаха да изразят мнението му, че съм много, много млад.

— Има ли нещо друго, с което да ви услужа, господине?

Поблагодарих му и отговорих отрицателно, като обаче го запитах дали не би взел нещо за похапване.

— Не, господине, много ви благодаря.

— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?

— Моля, господине?

— Мистър Стиърфорд от Оксфорд ли пристига?

— Сигурно утре ще бъде тук, господине. Смятах, че може би днес ще е дошъл, но, както изглежда, имам грешка.

— Ако го видиш пръв… — запитах аз.

— Извинете, господине, струва ми се, че няма да го видя пръв.

— Добре, в случай че го видиш, кажи му, моля, че съжалявам, дето не е бил днес тук, тъй като щеше да се види с един наш стар съученик.

— О, така ли, господине! — и той раздели един поклон между мен и Тредълс, като хвърли поглед към последния.

Той се оттегляше безшумно към вратата, когато с напразна надежда да му проговоря естествено — нещо, което никога не можех да сторя по отношение на този човек — казах:

— О, Литимър!

— Господине!

— Дълго ли остана в Ярмут?

— Не особено дълго, господине.

— Докато ти беше там, завършиха ли монтажа на ладията?

— Да, господине. Останах там именно за да се погрижа за това.

— Знам! — Той вдигна почитателно очите си към моите. — Мистър Стиърфорд още ли не я е видял?

— Не съм положителен, господине. Струва ми се, че я е видял, обаче не съм положителен. Желая ви лека нощ, господине.

Той обхвана всички присъствуващи в почтителния си поклон, с който последва тези думи, и изчезна. Гостите ми задишаха по-спокойно, когато той си излезе; обаче моето облекчение беше още по-голямо и от тяхното, тъй като освен стеснението, произтичащо от чувството на малоценност, което винаги изпитвах в присъствието на този човек, съвестта ме гризеше, че бях почувствувал недоверие към господаря му и не можех да потисна смътното опасение, че той можеше да открие това. Просто не мога да разбера как ставаше така, че макар и всъщност да не криех почти нищо, винаги имах чувството, че този човек ме улавя да скривам нещо.

Мистър Микобър ме стресна от това размишление, към което се прибавяше и изпълнено с угризения предчувствие, че ще видя и самия Стиърфорд. Той обсипа с похвали отишлия си Литимър и заяви, че е удивително благопристоен човек и възхитителен слуга. Тук му е мястото да отбележа, че мистър Микобър бе взел пълен дял от предназначения за всички поклон и го бе приел с крайно снизхождение.

— Обаче пуншът, драги ми Копърфийлд, подобно на времето и отлива, не чака никого. Точно сега той има най-прекрасен вкус и аромат. Любов моя, ще ми дадеш ли мнението си? — запита той жена си, като й подаде да го опита.

Мисис Микобър го обяви за превъзходен.

— Тогава, ако моят приятел Копърфийлд ми позволи — каза мистър Микобър, — ще пия наздравица за дните, когато и двамата бяхме по-млади и се сражавахме с несгодите на живота рамо до рамо.

Тук мистър Микобър пийна от пунша си и ние всички го последвахме. По всичко личеше, че Тредълс се чуди през кои далечни дни мистър Микобър и аз сме могли заедно да участвуваме в битката на живота.

— Хм! — възкликна мистър Микобър, сгорещен от пунша и от огъня. — Мила моя, още една чашка.

Мисис Микобър се съгласи само на съвсем мъничко, но ние казахме, че не можем да допуснем подобно нещо, така че съпругът й наля цяла чашка.

— Тъй като тук сме все свои хора — каза мисис Микобър, като отпиваше по малко от пунша си, — пък и мистър Тредълс е от нашето домакинство, бих желала, мистър Копърфийлд, да чуя мнението ви за намеренията на мистър Микобър. Зърнените храни — продължи тя, — както постоянно повтарям на мистър Микобър, може би са благороден продукт, обаче никак не са доходни. Някаква си комисионна от два шилинга и девет пенса за две седмици никак не е доходна, колкото и непретенциозни да сме.

Всички се съгласихме с това.

— Тогава — продължи мисис Микобър, която се гордееше със способността си да гледа ясно на нещата и да вкарва мистър Микобър в правия път посредством женската си мъдрост, когато, иначе той би могъл малко да кривне, — тогава аз си задавам следния въпрос: Ако не може да се разчита на зърнените храни, тогава на какво? На въглищата ли? Ни най-малко. По внушение на семейството ми ние отново направихме този опит, обаче излезе безуспешен.

Мистър Микобър се беше облегнал назад на стола си, с ръце в джобовете, хвърляше ни коси погледи и кимаше леко, сякаш искаше да каже, че въпросът е поставен много ясно.

— Както зърнените храни, така и въглищата — подхвана още по-авторитетно мисис Микобър — са вече вън от разискванията ни, мистър Копърфийлд, поради което аз се оглеждам наоколо и казвам: в кой бранш мистър Микобъровият талант има най-много шанс да сполучи? Изключвам всякакъв вид комисионерство, тъй като то не е сигурна професия. Убедена съм, че на мистър Микобъровия темперамент най-много би прилягала някоя съвсем сигурна професия.

Тредълс и аз измънкахме нещо, с което искахме да кажем, че това велико откритие е безспорно правилно по отношение на мистър Микобър и че е само за негова похвала.

— Няма да скривам от вас, драги ми мистър Копърфийлд, че според едно мое отдавнашно мнение пивоварството е особено пригодно към способностите и характера на мистър Микобър. Погледнете Баркли и Пъркинс! Погледнете Труман, Ханбъри и Бъктън! Дълбоко съм уверена, че в това поле на дейност мистър Микобър просто би блестял. А и чувам, че печалбите били действително гра-мад-ни! Но ако мистър Микобър не може да влезе в тези фирми — които отказват да отговарят на писмата му, когато той предлага услугите си дори и за дребните служби там, — какъв е смисълът да разискваме тази моя идея? Никакъв. Убедена съм, че благодарение на благородните си маниери мистър Микобър…

— Хм, миличка, виж какво — прекъсна я мистър Микобър.

— Мълчи, любов моя — каза тя, като сложи кафявата си ръкавица върху ръката му. — Убедена съм, мистър Копърфийлд, че благодарение на благородните си маниери мистър Микобър е особено подходящ за банковото дело. Казвам си: Ако имам текуща сметка в някоя банка, на която мистър Микобър е, да речем, директор, то неговите маниери действително биха ми внушили доверие в солидността на тази банка и биха ме поощрили да разширя операциите си там. Прекрасно! Но ако всички тези банкерски къщи отказват да се възползуват от способностите на мистър Микобър и даже оскърбително отговарят на предложенията му, то има ли някакъв смисъл да разискваме тази тема? Никакъв. Пак повтарям, че не сме направили нито стъпка напред.

Поклатих глава и казах:

— Ни най-малко.

Тредълс също поклати глава и каза:

— Ни най-малко.

— Какво мога да заключа? — продължи мисис Микобър с тона на човек, който говори ясно и аргументирано. — Вярвам, ще се съгласите с мен, мистър Копърфийлд, че все пак трябва да се издържаме с нещо.

Тук и двамата с Тредълс заявихме в един глас, че тя безспорно е напълно права, а аз прибавих дълбокомислено:

— Човек или трябва да живее, или да умре.

— Точно така — отвърна мисис Микобър. — И фактът е, драги ми мистър Копърфийлд, че ние действително не ще можем да живеем, ако в най-скоро време не изскочи нещо, което да промени напълно настоящото ни положение. Дълбоко съм убедена и напоследък непрестанно повтарям това на мистър Микобър, че нищо не може да изскочи, ако нещата се оставят сами на себе си. За да стане нещо, трябва ние самите да си помогнем. Може и да греша, но това е моето дълбоко убеждение.

И двамата с Тредълс се съгласихме горещо с нея.

— Отлично — продължи мисис Микобър. — И какво препоръчвам в такъв случай? Пред нас е мистър Микобър, човек с най-различни способности, с големи дарби…

— О, любов моя — прекъсна я мистър Микобър.

— Моля ти се, миличък, остави ме да довърша. Пред нас е мистър Микобър, човек с най-различни способности, с големи дарби, дори бих казала с гениалност, но може би това да е пристрастното мнение на една съпруга…

И двамата с Тредълс измърморихме:

— Не, не.

— И ето, същият този мистър Микобър няма никаква подходяща служба, никаква работа. Върху кого тежи тази отговорност? Много ясно — върху обществото. И този срамен факт трябва да стане достояние на това общество. То трябва да се предизвика да изправи несправедливостта си. Струва ми се, мистър Копърфийлд — с още по-енергичен тон заяви мисис Микобър, — че мистър Микобър трябва да хвърли ръкавицата си на обществото и да му каже: „Кой от вас ще се осмели да я вдигне? Ако има такъв, нека да излезе напред!“

Осмелих се да запитам мисис Микобър как смята, че това би могло да се осъществи.

— Посредством обявления в печата — заяви мисис Микобър, — във всички вестници. Струва ми се, че това, което мистър Микобър трябва да направи — заради себе си, за семейството си, и дори бих се осмелила да кажа, заради самото общество, което толкова много го е пренебрегвало досега, — това, което той трябва да направи, е да даде обявления във всички вестници, да опише качествата си и способностите си и да завърши така: „Дайте ми служба с подходящо възнаграждение и адресирайте писмото до пощенския клон в Кемдън Таун, Лондон, за У. М.“

— Тази идея на мисис Микобър, драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, като подръпна нагоре яката си и ме погледна отстрани, — е скокът, за който ви загатнах, когато имах удоволствието да ви видя последния път.

— Даването на обявления е доста скъпичко — нерешително се обадих аз.

— Точно така! — каза мисис Микобър с предишния си тон на логичен човек. — Напълно сте прав, мистър Копърфийлд! Същото нещо казвам и аз. Тъкмо поради това ми се струва, че както повтарям непрестанно на мистър Микобър, заради него, заради семейството му, както и заради обществото, необходимо е той да събере пари посредством един заем.

Мистър Микобър се облягаше назад в стола си, играеше си с монокъла и хвърляше погледи към тавана, но ми се стори, че едновременно с това наблюдава и Тредълс, който се беше загледал в огъня.

— Ако никой член от моето семейство — продължи мисис Микобър — не притежава достатъчно роднинско чувство, за да участвува в покриването на този заем, тогава моето мнение е, че мистър Микобър трябва да отиде в Сити, да се яви на борсата и там да се погрижи за покритието на споменатия заем при благоприятни за него условия. Ако хората, които играят на борсата, направят тази жертва и подкрепят мистър Микобър, това ще бъде само проява на тяхната съвест. Сторят ли това, впоследствие ще бъдат многократно възнаградени, тъй като по този начин ще вложат капитала си в нещо, което действително ще им донесе печалба. Аз съветвам мистър Микобър да гледа на този въпрос точно по същия начин — като на сигурно влагане на капитал, за което трябва да е готов на всяка жертва.

Почувствувах, макар и да не разбирах точно защо, че от страна на мисис Микобър това беше проява на истинска самопожертвователност, и измънках нещо, за да изразя това свое мнение. Тредълс влезе в тон с мен и стори същото, като продължаваше да гледа в огъня.

— Няма да ви занимавам повече с работите на мистър Микобър — каза мисис Микобър, като доизпи пунша си и прибра шала около раменете си, готвейки се да се оттегли в спалнята ми, — нито пък ще разисквам по-надълго финансовите му проблеми. Пред вашето огнище, драги ми мистър Копърфийлд, и в присъствието на мистър Тредълс, който, макар и не такъв стар приятел, е също наш човек, не можах да се сдържа да не ви изложа пътя, който съветвам мистър Микобър да поеме. Чувствувам, че е дошло време, когато мистър Микобър трябва да направи усилия да се наложи. Смятам, че може да стори това единствено по горния начин. Съзнавам, че съм само една жена и че обикновено за такива въпроси мъжкият ум се счита за по-компетентен. Все пак обаче не мога да забравя, че когато живеех у дома, при татко и мама, татко често повтаряше: „Ема може да има деликатен организъм, но притежава способност да схваща нещата както никой друг“. Много добре знам, че татко е бил прекалено пристрастен, но нито разумът ми, нито синовният ми дълг ми позволяват да се съмнявам, че той познаваше хората.

С тези думи и като отклони поканата ни да изпие още една чаша пунш с нас, мисис Микобър се оттегли в спалнята ми. И аз действително почувствувах, че тя е благородна жена — този тип жена, която би могла да бъде римска матрона, готова на героични подвизи във времена на обществен смут.

Под въздействието на това впечатление аз поздравих мистър Микобър за съкровището, което той притежаваше. Същото стори и Тредълс. Мистър Микобър стана и се ръкува последователно и с двама ни, след което покри лицето си с носната си кърпичка, по която имаше повече енфие, отколкото той предполагаше. Сетне, в необикновено весело настроение, пак се върна при пунша.

Красноречието му беше удивително. Той ни разкри, че ние живеем отново в децата си и че при наличността на парични затруднения необходимостта да увеличим числото им е двойно по-желана. Каза, че напоследък мисис Микобър се поусъмнила в това, обаче той успял да я убеди в правотата на твърдението си. А колкото до семейството й, то било съвършено недостойно за нея и тяхното мнение му било съвършено безразлично. Да се изразя със собствените му думи — те можели да отидат по дяволите.

Тогава мистър Микобър произнесе реч в чест на Тредълс. Заяви, че Тредълс е личност, чиито добродетели самият той не може да претендира, че притежава, но от които, слава богу, е напълно в състояние да се възхищава. Намекна трогателно за непознатата девойка, която Тредълс бе почел със своите чувства и която благородно ги бе споделила. След това мистър Микобър пи за нейно здраве. Същото сторих и аз. Тредълс поблагодари и на двама ни, като каза простичко и откровено:

— Вие наистина ме трогвате и ви уверявам, че тя действително е най-милата девойка в света!

Мистър Микобър използува случая да загатне, твърде деликатно и церемониално, за собствените ми чувства. Нищо освен едно енергично отричане от страна на приятеля му Копърфийлд, заяви той, не е в състояние да го лиши от впечатлението, че приятелят му Копърфийлд обича и е обичан.

След като в продължение на няколко минути се чувствувах твърде сгорещен и неловко и след голямо изчервяване, заекване и отричане, казах с чаша в ръка:

— Пия за здравето на Д.! — Това така зарадва и въодушеви Микобър, че той изтича с чашата пунш в спалнята ми, за да може и мисис Микобър да пие за здравето на Д., която стори това много възторжено, като викаше отвътре с пресипнал глас:

— Браво, браво! Драги ми мистър Копърфийлд, страшно много се радвам!

И пляскаше по стената.

Разговорът ни сетне премина върху по-прозаични житейски теми. Мистър Микобър ни каза, че намира Кемдън Таун за твърде неудобно място и че първото нещо, което възнамерява да направи, когато обявлението му донесе някакъв резултат, е да премести жилището си другаде. Той спомена за някаква къща на западния край на Оксфорд Стрийт, срещу Хайд Парк, върху която отдавна бил хвърлил око, но където едва ли щял скоро да се установи, тъй като за подобно нещо би трябвало да разполага с доста пари. Обясни ни, че за известно време сигурно ще трябва да се задоволи с горния етаж на едно жилище в някой почтен търговски център — например Пикадили, — където би било приятно за мисис Микобър и където с прибавка на някое еркерче на някой етаж или с друга малка поправка ще могат да си живеят удобно и почтено в продължение на няколко години. Каквото обаче и да му се случи, увери ни той, и където и да се намира жилището му, трябва да знаем, че в дома му винаги ще има стая за Тредълс и нож и вилица за мен. Ние поблагодарихме за любезността му, а той ни помоли да му простим, че се е увлякъл в такива прозаични теми на разговор, които обаче са извинителни за човек, който се готви да започне съвсем нов живот.

Мисис Микобър почука отново по стената, за да разбере дали чаят е готов, и пресече тази фаза на приятелския ни разговор. Тя ни приготви чая и когато се приближавах към нея, било за да й подам чашата, било да й предложа хляб с масло, тя ме запитваше шепнешком дали Д. е руса или черноока, дали е ниска или висока, или пък друго подобно нещо, което, искрено казано, ми доставяше голямо удоволствие. След чая всички се разположихме около камината и мисис Микобър бе така добра да ни изпее (макар и със слабичък глас) любимите си песни: „Храбрият бял сержант“ и „Малкият Тафлин“. Когато си живеела у дома, при татко и мама, мисис Микобър била известна с тези две песни. Мистър Микобър ни каза, че когато я чул да пее първата песен при първата им среща под бащиния й покрив, тя привлякла вниманието му в твърде голяма степен; но когато стигнала до „Малкият Тафлин“, той решил да спечели тази жена или да загине в борбата.

Беше между десет и единадесет часът, когато мисис Микобър стана, за да сложи официалната си шапка в белезникавокафявата кесия и да тури на глава всекидневното си боне. Мистър Микобър се възползува от момента, когато Тредълс си обличаше палтото, да мушне в ръката ми едно писмо и да ме помоли шепнешком да го прочета, когато имам време. Аз също се възползувах от случая, когато им държах свещта над парапета, да спра за миг Тредълс на площадката.

— Тредълс — казах аз, — клетият мистър Микобър не е човек с лоши намерения, но ако аз съм на твое място, не бих му заел нищо.

— Драги ми Копърфийлд — отвърна Тредълс, като се усмихна, — аз нямам нищо за заемане.

— Но все пак имаш поне име — поясних му аз.

— О, значи смяташ, че и то може да се даде назаем, така ли? — отвърна Тредълс, като ме погледна замислено.

— Естествено.

— О, да. Разбира се! Много съм ти задължен, Копърфийлд; обаче боя се, че него вече съм дал назаем.

— За полицата, която ще бъде сигурно влагане на капитал ли? — запитах го аз.

— Не, не. Тази вечер за първи път чух за нея. Предполагам, нея ще ми предложи да подпиша по пътя към дома. Моята е друга.

— Дано не излезе нещо лошо — промълвих аз.

— И аз се надявам на същото — каза Тредълс. — Сигурно няма, защото той едва вчера ме уверяваше, че тази полица е осигурена. Точно този беше изразът му: „Полицата е осигурена.“

Тъкмо в този момент мистър Микобър погледна нагоре към площадката и едва имах време да повторя пред Тредълс предупреждението си, за което той ми поблагодари и слезе надолу. Но като наблюдавах добродушния начин, по който слизаше, носейки шапката на мисис Микобър, и сетне я взе подръка, се побоях, че той ще потъне до шия на борсата.

Върнах се до камината си, като си мислех полусериозно, полу със смях за характера на мистър Микобър и за старото ни приятелство, когато чух някой да се изкачва бързо по стълбите. Отначало помислих, че трябва да е Тредълс, който идва да вземе нещо забравено от мисис Микобър; но когато стъпките приближиха, ги познах, сърцето ми заби бързо и кръвта се изкачи в главата ми. Знаех, че това е Стиърфорд.

Никога не забравях Агнеса и тя никога не напущаше този олтар на мислите ми — ако мога така да го нарека, — където я бях сложил още от самото начало. Но когато той влезе и застана пред мен с простряна напред ръка, мракът, който го бе забулил, се превърна в светлина и се почувствувах смутен и засрамен, че се бях съмнявал в приятеля си, когото така много обичах. Обичах и Агнеса не по-малко. За мен тя си оставаше същият благ ангел хранител на живота ми и обвинявах себе си, не нея, че съм бил несправедлив. Ако знаех как да изкупя вината си пред него, бих го сторил веднага.

— Драги ми Дейзи, да не би да си онемял? — засмя се Стиърфорд, като ми стисна сърдечно ръка и я пусна весело. — Всред друго пиршество ли те пипвам, гуляйджия такъв! Изглежда, че вие, прокторите, сте най-веселите хора в света и напълно задминавате нас, сериозните оксфордски обитатели! — Светлият му поглед обиколи живо стаята и той седна на дивана срещу мен, като стъкна огъня да пламне.

— Отначало така се изненадах — казах аз, като го поздравих с всичката сърдечност, която изпитвах, — че просто дъх не ми остана.

— Е, видът ми е благотворен за болни очи, както казват шотландците, а такъв е и твоят, Дейзи. Цъфтиш като същинско цвете. Как си, почитателю на Бакхус?

— Много съм добре — отвърнах му аз — и тази вечер съвсем не съм настроен вакханално, за разлика от един случай в миналото, когато гулях с други трима души.

— Които срещнах на улицата и чух как те възхваляват. Кой беше онзи приятел с модните панталони, когото срещнах долу?

Доколкото можах, обрисувах му с няколко думи мистър Микобър. Той се смя сърдечно на описанието ми, което според мен беше твърде слабо, и каза, че този човек заслужава да се опознае.

— Но кой, мислиш, беше другият приятел? — запитах аз на свой ред.

— Нямам представа — отвърна Стиърфорд. — Надявам се, че не някоя скучна персона. Малко ми изглеждаше такъв.

— Тредълс! — отвърнах възторжено аз.

— Кой е той? — запита Стиърфорд по своя нехаен начин.

— Не си ли спомняш за Тредълс? Тредълс от нашата спалня в Салем Хаус.

— О, той ли! — каза Стиърфорд, като удари с машите една бучка въглища в камината. — Такъв ли си е мекушав като по-рано? И къде, за бога, го изнамери?

Разправих му подробно за срещата си с него, като обсипах Тредълс с похвали, тъй като ми се стори, че Стиърфорд го подценява. Стиърфорд кимна леко с глава, усмихна се, каза, че и той би желал да го види, тъй като винаги го е намирал за малко нещо чудак, и смени темата, като ме запита дали мога да му дам нещо за похапване. През по-голямата част от този кратък диалог, когато не приказваше със свойствената си живост, той удряше лениво бучката въглища с машите. Забелязах, че вършеше същото и когато слагах в една чиния това, което беше останало от пирожките и другите неща.

— Я гледай, Дейзи, та това е царска вечеря! — възкликна изведнъж той, след като известно време бе мълчал, и зае място до масата. — Ще й отдам дължимата почит, тъй като пристигам от Ярмут.

— Аз пък мислех, че идваш от Оксфорд.

— О, не — занимавах се с нещо по-хубаво от учение — бях се отдал на корабоплаване.

— Литимър беше тук да пита за теб и разбрах от него, че си в Оксфорд, макар той да не каза това изрично.

— Литимър е значи по-голям глупак, отколкото съм го мислил — да идва да ме търси — каза Стиърфорд, като си наля весело чаша вино и я вдигна за мое здраве. — А ако изобщо някога успееш да разбереш този човек, то значи, че си по-умен от всички ни, Дейзи.

— Прав си. — Аз притеглих стола си към масата. — Значи ти си бил в Ярмут, така ли? — попитах, любопитен да узная всичко. — Дълго ли стоя там?

— Не, само около една седмица — каза той.

— И как са всички там? Навярно малката Емилия още не се е омъжила.

— Не още. Но ще стори това след няколко седмици или месеца. Между другото не се виждах много с тях. — Той остави ножа и вилицата, с които си бе служил доста усърдно, и бръкна в единия си джоб. — Имам писмо за теб.

— От кого?

— От старата ти бавачка — каза той, като извади някакви книжа от вътрешния си джоб. „Дж. Стиърфорд, длъжник на «Доброжелателя»“. Не, не е това. Търпение и ще го намерим. Старият, как му беше името, никак не е добре и навярно тя ти пише за него.

— За Баркис ли говориш?

— Да — отвърна той, като продължаваше да тършува из джоба си. — Боя се, че със стария Баркис всичко е свършено. Видях там онзи дребничък доктор, който е довел твоя милост на света. Той ми разправи за болестта му с цял куп научни изрази, твърде неразбираеми за мен, обаче същността беше, че преносвачът прави последното си пътуване твърде бързо. Виж във вътрешния джоб на връхната ми дреха, ей там на онзи стол, и вярвам, че ще намериш писмото — каза той.

— Да, ето го — отвърнах аз.

Писмото беше от Пеготи. То беше късичко и по-малко четливо от обикновено. В него тя ми съобщаваше за безнадеждното състояние на съпруга си и загатваше, че сега бил „малко по-стиснатичък от по-рано“, поради което ставало още по-мъчно да се грижи за него така, както би трябвало. Не споменаваше нищо за усърдните си бдения и умората си, а само сипеше похвали върху съпруга си. Писмото бе проникнато с онази простичка и безизкусна любов, която ми бе така добре позната, и завършваше с думите: „Сърдечни привети на моето мило момче.“

Докато се занимавах с разгадаване на писмото, Стиърфорд продължаваше да яде и пие.

— Действително, че е печално — каза той, когато свърших, — но слънцето залязва всеки ден и хора умират всеки миг, и не трябва да се боим от предопределената за всички ни участ. Ако винаги падаме духом, когато чуем неизбежната гостенка да тропа на вратата на съседа ни, какво би станало с нас? Но не! Карай напред! С тежка стъпка, ако е необходимо, или с лека, ако е възможно, обаче карай! Карай въпреки всички пречки и спечели борбата!

— Коя борба?

— Тази, която всеки е захванал, когато е станал човек. Карай все напред!

Тук той спря и ме погледна, отхвърлил малко назад красивата си глава и вдигнал в ръка чашата с вино. Спомням си как ми се стори, че макар и морският вятър да бе освежил лицето му, то бе придобило онова изображение, което винаги се появяваше, когато той биваше обхванат от някакво бурно увлечение, каквото и да било то. Хрумна ми да го укоря за това негово отчаяно усърдие, с което се отдава на всеки каприз, който го обхване — като например настоящото му желание да се впуща в мореплаване и в борба с водната стихия, обаче вниманието ми отново се насочи към непосредствената ни тема на разговор.

— Чуй какво, Стиърфорд, ако изобщо възбуденото ти състояние ти позволява да слушаш.

— Аз винаги съм господар на настроението си и съм готов да те слушам, Дейзи — каза той, като стана от масата и отново седна край камината.

— Тогава ето какво, Стиърфорд. Смятам да отида в Ярмут при старата си бавачка. Не че ще мога да й помогна в нещо, но тя е така привързана към мен, че посещението ми ще й се стори като милост божия. Ще й донесе истинска утеха и подкрепа. Тя винаги ми е била такава добра приятелка, че това е най-малкото, което мога да сторя сега за нея. Ако ти беше на мое място, нямаше ли да постъпиш по същия начин?

Лицето му бе замислено и той позамълча малко, преди да ми отговори с нисък глас:

— Хубаво! Върви. Няма да принесеш никаква вреда.

— Ти току-що си се завърнал и напразно бих те канил да ме придружиш, нали?

— Точно така — отвърна той. — Тази вече се отправям за Хайгит. Тъй отдавна не съм виждал майка си, че съвестта наистина започва да ме мъчи. Пък и начинът, по който тя обича своя блуден син, е просто трогателен… Ами! Глупости!… Утре ли възнамеряваш да потеглиш? — запита той, като сложи ръка на рамото ми.

— Да, така мисля.

— Е добре, не можеш ли да отложиш до други ден? Така ми се искаше да ни погостуваш няколко дни. Дойдох тук нарочно, за да те поканя, пък ти веднага хвръкваш към Ярмут.

— Хубава работа, Стиърфорд, да ми говориш за хвърчене тъкмо ти, който винаги има къде да прехвъркваш бързо и тайнствено!

Той ме погледна за миг, без да продума, и сетне каза, като ме разтърси за рамото:

— Ето какво! Тръгни за Ярмут вдругиден, а утре прекарай с мен. Кой знае кога пак ще се срещнем! Хайде! Решавай! Искам да застанеш между Роза Дартъл и мен и да ни пазиш един от друг.

— Бихте ли се обичали прекалено много без мен?

— Да. Или по-скоро бихме се мразили — засмя се Стиърфорд. — Няма значение кое от двете. Хайде! Ще дойдеш, нали?

Обещах му, а той облече връхната си дреха, запали пура и се отправи пешком за вкъщи. И аз сложих палтото си и тръгнах да го поизпратя до шосето, което по онова време нощем беше съвсем пусто.

По целия път той беше много възбуден. Когато се разделихме и погледнах как бодро и весело вървеше към дома си, си спомних думите му: „Върви напред въпреки всички пречки и спечели борбата!“ За първи път пожелах, щото той да водеше някоя наистина благородна борба.

Събличах се в спалнята си, когато писмото на мистър Микобър изпадна на пода. Това ми напомни за него и го разпечатах. На датата бе отбелязано, че го е писал един час и половина преди вечерята. Не съм сигурен дали съм споменал, че когато мистър Микобър се намираше в криза, той винаги си служеше със своего рода юридическа терминология, която считаше подходяща за момента. Ето и самото писмо:

„Сър — тъй като не се осмелявам да ви назова драги ми Копърфийлд,

Крайно необходимо е да ви осведомя, че долуподписаният е сломен. Може би днес вие забелязахте слабите усилия, които той полагаше да не ви даде предварително възможност да узнаете нещастното му положение. Надеждата обаче потъна зад хоризонта и долуподписаният е сломен. Настоящото послание се пише в присъствието (не мога да го нарека общество) на една личност, намираща се на границата на опиването. Тази личност е изпратена от притежателя на неплатената ми полица и има законно право върху всички движими вещи в жилището ми поради невъзможността да си заплатя наема. В описа, изготвен от споменатата личност, се намират не само вещите, принадлежащи на долуподписания, но също така и притежанията на мистър Томъс Тредълс, квартирант, член на почитаемата Адвокатска колегия.

Ако има една капка, която да е прибавена към препълнената вече чаша на страданията, поднесена до устните на долуподписания (както се е изразил един безсмъртен поет), тя се намира в обстоятелството, че споменатият мистър Тредълс е гарант на полицата, възлизаща на двадесет и три лири, четири шилинга и девет и половина пенса, чийто срок е вече минал и чието покритие НЕ Е осигурено. Също така тази последна капка се изразява и във факта, че към тегнещите над долуподписания отговорности ще се присъедини нова, спрямо едно същество, което ще се появи на този злочест свят след един период от шест лунни месеца, броени от настоящата дата.

След като ви осведомявам върху горните обстоятелства, излишно е да ви казвам, че прах и пепел навеки ще покриват главата на

Уилкинс Микобър.“

Клетият Тредълс! Познавах мистър Микобър достатъчно добре, за да знам, че той отново ще се възстанови след настоящия удар. Обаче нощната ми почивка бе жестоко смущавана от мисли за Тредълс и за едната от десетте дъщери на свещеника, която била такова мило момиче и която би чакала Тредълс докато стане шестдесетгодишна, а дори и повече!