Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (13)

XII глава
Не харесвам самостоятелния си живот и вземам важно решение

Молбата на мистър Микобър бе разгледана своевременно. За най-голяма моя радост той бе освободен от затвора по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Кредиторите му не бяха неумолими. Мисис Микобър ми разправи, че дори и отмъстителният обущар заявил пред съда, че не питае никаква ненавист към него, но че само държи да си получава дължимите му суми, което смятал само за проява на човещина.

След приключването на съдебния процес мистър Микобър се върна в затвора, тъй като, преди да бъде окончателно освободен, трябваше да заплати известни такси и да изпълни някои формалности. Членовете на клуба го посрещнали с голям възторг и същата вечер устроили специално събрание в негова чест. А в това време мисис Микобър и аз вечеряхме самички, заобиколени от заспалите деца.

— А сега, мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — нека да пийнем по една глътка в памет на татко и мама.

— Те умрели ли са, госпожо? — запитах аз, след като вдигнах чаша за тях.

— Майка ми напусна този свят, преди да започнат затрудненията на мистър Микобър или поне те да станат непреодолими. Татко живя по-дълго и на няколко пъти поръчителства на мистър Микобър, а след това издъхна, оплакван от многото членове на нашия кръг.

Мисис Микобър поклати глава и пророни една благочестива сълза върху близначето, което в него момент беше в ръцете й.

Тъй като не можех да се надявам за по-благоприятен случай да задам един въпрос, който много ме интересуваше, аз й казах:

— Мога ли да ви запитам, госпожо, какво възнамерявате да правите сега, когато мистър Микобър се избави от трудностите си и е на свобода? Обмислили ли сте вече това?

— Семейството ми — подхвана мисис Микобър, която винаги произнасяше тези две думи с особено натъртване, макар и никога да не можах да разбера кой попадаше под това наименование, — семейството ми е на мнение, че мистър Микобър трябва да напусне Лондон и да прояви талантите си в провинцията. Мистър Микобър е много талантлив човек, мистър Копърфийлд.

Казах й, че съм уверен в това.

— Много е талантлив — повтори мисис Микобър. — Моето семейство е на мнение, че ако се прояви известен интерес, в митницата ще може да се направи нещо за човек с неговите способности. Тъй като семейството ми има местно влияние, тяхното желание е мистър Микобър да се установи в Плимут. Те считат, че той трябва да бъде на самото място.

— За да бъде готов ли? — загатнах аз.

— Точно така — отвърна мисис Микобър. — За да бъде готов, в случай че нещо изскочи.

— А и вие ли ще отидете с него, госпожо?

Случките през деня, прибавени към близначетата, ако не и към виното, бяха направили мисис Микобър истерична и тя отвърна, като зарони сълзи:

— Никога не ще изоставя мистър Микобър. Може би в началото той е скривал от мене трудностите си, може би самоуверено е мислил, че ще ги превъзмогне. Перлената огърлица и гривните, които наследих от мама, бяха продадени за по-малко от половината от истинската им стойност, а кораловата гарнитура, която получих като сватбен подарък от татко, едва ли не бе хвърлена за нищо. Обаче аз никога не ще изоставя мистър Микобър. Не! — извика мисис Микобър, по-възбудена отвсякога. — Никога няма да го направя! Няма защо да ме питате!

Почувствувах се доста неудобно — като че ли мисис Микобър предполагаше, че бих могъл да искам от нея да стори подобно нещо, — и я загледах разтревожено.

— Мистър Микобър си има своите недостатъци. Не отказвам, че е непредвидлив. Не отказвам, че е скривал от мен доходите и задълженията си — продължи тя, като гледаше към стената, — но никога не ще го изоставя!

Тъй като думите на мисис Микобър се бяха превърнали в неистово пищене, така се изплаших, че отърчах в клубната стая и обезпокоих мистър Микобър тъкмо когато бе застанал начело на хора и пееше една весела песен. Съобщих му, че мисис Микобър се чувствува много зле. Той веднага избухна в плач и тръгна с мен, а по жилетката му бяха полепнали главите и опашките на скаридите, с които се бяха черпили.

— Ема, ангел мой! — провикна се мистър Микобър, като се завтече в стаята. — Какво има?

— Никога не ще те изоставя, Микобър! — възкликна тя.

— Живот мой! — каза мистър Микобър, като я взе в прегръдките си. — Напълно съм уверен в това.

— Той е бащата на децата ми! Той е бащата на близнаците ми! Той е обичаният ми съпруг — извика мисис Микобър, като се мъчеше да се освободи от ръцете му. — И никога не ще напусна моя Микобър!

Мистър Микобър така много се трогна от тази проява на преданост, че отново я прегърна страстно, като й се молеше да вдигне очи и да се успокои. А що се отнася до мен, бях облян в сълзи. Но колкото по-усърдно я молеше да вдигне очи, толкова по-упорито тя гледаше надолу и колкото по-ревностно я караше да се успокои, толкова по-неспокойна ставаше тя. Като последица на всичко това мистър Микобър така много се разчувствува, че смеси собствените си сълзи с нейните и моите и най-после ме помоли да бъда така добър и да си изнеса един стол на стълбите, докато той я настани в леглото. Исках да си взема сбогом и да си отида, но той в никакъв случай не желаеше да ме пусне, преди да бе ударил звънецът за посетителите.

Седнах край прозореца на стълбите, а след малко и той дойде, като седна на друг стол до мене.

— Как е сега мисис Микобър, господине? — запитах го аз.

— Много е потисната — каза Мистър Микобър, клатейки глава. — Сега настъпва реакцията. Божичко, какъв ужасен ден! Останали сме съвсем самички!

Мистър Микобър стисна ръката ми, изстена и зарони сълзи. Бях много трогнат, но и разочарован, тъй като бях си представял, че при този така дългоочакван случай всички ще бъдем весели и доволни. Но, струва ми се, че мистър и мисис Микобър бяха така свикнали със старите си трудности, че когато най-после се освободиха от тях, се чувствуваха като същински корабокрушенци. Цялата им гъвкавост бе изчезнала и никога не ги бях виждал и наполовина тъй нещастни, както през тази вечер. Когато звънецът издрънка и мистър Микобър ме придружи до пазача, като на раздяла ме благослови, той бе толкова отчаян, че просто се страхувах да го оставя сам.

Но през всичката тази бъркотия и потиснатост на духа, в които неочаквано за мен бяхме изпаднали, ясно съзнавах, че Микобърови напущат Лондон и че ни предстои раздяла. Смътната мисъл, която по-сетне се оформи в твърдо решение, се породи в ума ми, докато се прибирах вкъщи, както и през безсънните часове, които прекарах тази нощ.

Бях така свикнал с Микобърови и така се бях сближил с тях в нещастието им, че при мисълта да ги изгубя се чувствувах съвсем сам и без приятели. Като си помислех само, че трябва да си търся друго жилище и отново да отивам сред непознати хора, изпитвах голямо отчаяние. Ранният ми опит ме беше научил как щеше да ми се отрази всичко това. Знаех, че гордостта ми ще бъде наранявана, предчувствувах какъв срам ще гори гърдите ми и дойдох до заключение, че животът е непоносим.

Съзнавах ясно, че мога да се спася от настоящия си живот само ако самичък избягам от него. Много рядко се получаваше нещо от мис Мърдстоун и никога нищо от мистър Мърдстоун. Бяха дошли обаче два или три колета със закърпени дрехи, адресирани до мистър Куиниън. Всеки от тях съдържаше по една бележка, в която се казваше: „Дж.М. се надява, че Д.К. е старателен в работата си и ревностно изпълнява дълга си“. Това ми подсказваше съвсем ясно, че за Мърдстоунови продължавах да бъда само един товар.

Съзнанието ми бе все още заето с тези мисли, когато на другата сутрин разбрах, че мисис Микобър не е говорила за напущане на Лондон голословно. Те наеха за една седмица стая в къщата, в която живеех, а след това щяха да заминат за Плимут. В деня на тръгването си мистър Микобър сам дойде в кантората, за да съобщи на мистър Куиниън, че ме предоставя на него. Каза му също така, че може да ми даде само най-добри препоръки, които безсъмнено заслужавах. Мистър Куиниън извика каруцаря Тип, женен човек, който даваше стая под наем, и му каза, че ще се настаня да живея у тях. Не отвърнах нищо и той сигурно сметна, че съм съгласен, но вече бях взел решението си.

Последните вечери, през които бяхме под един покрив с Микобърови, прекарах заедно с тях. Тези дни ни сближиха още повече. Последния неделен ден те ме поканиха на обяд. Ядохме свински бут с ябълков сок и пудинг. Още предишната вечер бях купил един пъстър сив кон за подарък за Уилкинс Микобър — това беше името на момчето — и една кукла за малката Ема. Подарих и един шилинг на сирачето, което също щеше да напуща.

Денят мина много приятно, въпреки че всички бяхме много развълнувани поради наближаващата раздяла.

— Мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — никога не ще си спомням за дните, когато мистър Микобър имаше трудности, без да се сетя за вас. Вие винаги бивахте толкова мил и услужлив към нас. Не бяхте квартирант, а истински приятел.

— Мила моя — подхвана мистър Микобър — Копърфийлд (напоследък той така ме наричаше) има сърце, с което съчувствува на страданията на ближните си, когато някой мрачен облак ги засенчи, има глава, с която разсъждава, както и ръка, с която — накъсо казано, има способност да залага и разпродава онези вещи, без които може да се мине.

Поблагодарих им за тези ласкави думи и им казах колко много ми е мъчно, че ще се разделим.

— Млади ми приятелю — каза мистър Микобър, — аз съм по-възрастен от вас. Имам опит в живота и, накъсо казано, опит в страданията изобщо. Понастоящем, докато нещо изскочи (което мога да кажа, че очаквам всекичасно), не мога да ви подаря нищо друго освен един съвет. Все пак моите съвети са толкова ценни, че, накъсо казано, самият аз не се възползувам никога от тях и съм… — тук мистър Микобър, който досега се усмихваше, изведнъж се спря и се намръщи, като продължи: — и съм такъв клетник, какъвто ме виждате в настоящия момент.

— Скъпи ми Микобър — простена жена му.

— Да — продължи мистър Микобър, като се забрави и отново се усмихна, — истински клетник. Моят съвет е да не оставяте днешната работа за утре. Отлагането е крадец на времето. Дръжте го здраво!

— Принципът на клетия ми татко — забеляза мисис Микобър.

— Мила моя — каза мистър Микобър, — баща ти беше чудесен и бог ми е свидетел, че съвсем нямам намерение да го подценявам. Той беше такъв човек, че, накъсо казано, едва ли ще срещнем друг на неговите години, който така да умее да носи бричове и тъй лесно да чете без очила. Но той приложи този принцип и към сватбата ни, мила, и тя стана, така преждевременно, че още не съм се справил с разноските.

Мистър Микобър погледна косо към мисис Микобър и прибави:

— Не че съжалявам за това. Тъкмо обратното, любов моя. — След тези думи за момент той стана сериозен.

— А не забравяйте и другия ми съвет, Копърфийлд. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, резултат — щастие. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход двадесет фунта и шест пенса, резултат — нещастие. Цветът повяхва, зеленият лист изсъхва, господнята десница се стоварва върху клетника и, накъсо казано, човек изпада в беда като мен!

За да направи примера си по-внушителен, мистър Микобър изпи чаша пунш с най-голяма наслада и задоволство и си засвири една колежанска песен.

Не пропуснах да го уверя, че ще запазя в паметта си тези съвети, макар и да нямаше нужда да върша това, тъй като те ме засягаха съвсем очебийно. На другата сутрин се видях с цялото семейство пред агенцията на дилижанса и със свито сърце наблюдавах как заемат местата си отзад.

— Мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — бог да ви благослови. Никога не ще ви забравя и никога не бих желала да ви забравя, дори и да можех.

— Копърфийлд — каза мистър Микобър, — сбогом! Желая ви щастие и благоденствие. Ако с течение на годините се убедя, че жестоката ми съдба ви е послужила за предупреждение, няма да чувствувам, че съм живял напразно на този свят. В случай, че нещо изскочи (в което съм уверен), ще бъда много щастлив, ако подобря положението ви, стига да е по силите ми.

Стори ми се, че докато мисис Микобър сядаше отзад в дилижанса заедно с децата, а аз стоях на пътя и гледах жално към тях, някаква мъгла се вдигна пред погледа й и тя видя какво малко същество бях всъщност. Стори ми се тъй, защото тя ми махна с ръка да се кача, със съвсем ново и напълно майчинско изражение на лицето и като обви ръце около лицето ми, целуна ме по такъв начин, сякаш целуваше собственото си дете. Едва имах време да сляза преди тръгването на дилижанса и едва можех да виждам Микобърови от кърпичките, които размахваха. След минута дилижансът изчезна от погледа ми. Сирачето и аз стояхме на средата на пътя и се гледахме разсеяно един друг, сетне се ръкувахме и си взехме сбогом. Предполагам, че тя се връщаше в сиропиталището „Св. Лука“, също както и аз се връщах в Мърдстоун и Гринби, за да захвана отново досадната си работа.

Но не възнамерявах да прекарам много дни там. Съвсем не. Бях решил да избягам, да намеря начин да отида при едничката роднина, която имах на този свят, леля ми мис Бетси, и да й разправя историята си. Вече загатнах, че и сам не разбрах как тази отчаяна идея се бе породила в съзнанието ми. Но веднъж попаднала там, тя се затвърди и се превърна в цел, която реших да преследвам непоколебимо. Не мога да кажа, че вярвах в успешното й постигане, обаче бях взел решение и на всяка цена трябваше да го изпълня.

След онази нощ, когато за първи път тази мисъл влезе в главата ми, си припомних не веднъж, а хиляди пъти онази стара история, която клетата ми майка ми бе разправила във връзка с раждането ми и която с удоволствие слушах и знаех наизуст. Виждах леля си да се появява и да изчезва, а строгата й и заплашителна фигура се изправяше пред мен. Но имаше нещо в поведението й, върху което обичах да размишлявам и което ми навяваше някаква сянка на надежда. Не можех да забравя как на майка ми се бе сторило, че леля Бетси докоснала ласкаво хубавата й коса. И макар това да е било може би само въображение от страна на майка ми, без да се е основавало на действителността, си рисувах една хубава картина, в която виждах как страшната ми леля отстъпва пред девическата красота, която така добре си спомнях и така много обичах. Тази дребна случка придаваше нежност на целия разказ за посещението на леля Бетси. Твърде е възможно тя да бе стояла през всичкото време в съзнанието ми и да ме бе подтикнала да взема решението си.

Тъй като дори не знаех къде живее леля ми, написах дълго писмо на Пеготи, в което уж случайно я запитах дали си спомня къде се намира тя. Споменах, че съм чул за някаква си жена с нейното име, която живеела в един град, чието име определих наслуки и за което исках да узная дали е същото. Казах й още, че много се нуждая от половин гвинея и че ако ми заеме тази сума, ще й бъда особено благодарен, като след това ще й разправя за какво ми е била нужна.

Пеготиният отговор пристигна наскоро и както обикновено в, писмото й се четеше любов и преданост. В него тя изпращаше и половин гвинея (боя се, че е имала много трудности, докато успее да я измъкне от сандъка на мистър Баркис) и ми съобщаваше, че мис Бетси живее някъде около Дувър, но не знае дали в самия Дувър в Хайт, в Сандгейт, или във Фокстън. Запитах един от нашите работници за тези места и той ми каза, че се намират съвсем близо едно до друго. Сметнах, че това е достатъчно за целта ми, и реших да тръгна към края на седмицата.

Тъй като бях едно честно малко същество и не исках да разваля мнението, което имаха за мен в Мърдстоун и Гринби, счетох за необходимо да остана до събота вечер и понеже първата си седмична заплата бях получил предварително, реших да не се явя в кантората, когато плащат за изтеклата седмица. Точно заради това бях помолил Пеготи за половин гвинея — за да не остана без пари за пътни разноски. Така че когато събота вечер дойде и всички чакахме в склада да ни дадат надниците, каруцарят Тип, който винаги биваше пръв при тези случаи, отиде да си получи парите, а аз дръпнах Мик Уокър за ръкава и го помолих, когато дойде моят ред, да каже на мистър Куиниън, че съм отишъл да пренеса багажа си в жилището на Тип. След това за последен път пожелах лека нощ на Разварени картофи и избягах.

Сандъкът ми беше в старата ми квартира край реката, а на гърба на един от етикетите, които залепяхме на бутилките, бях написал: „Мистър Дейвид, да стои до поискване в агенцията на дилижанса за Дувър“. Този етикет стоеше готов в джоба ми, като възнамерявах да го залепя на сандъка, когато го измъкна от жилището. И докато се прибирах вкъщи, аз се оглеждах наоколо, за да зърна някой, който би могъл да ми помогне да занесем сандъка до агенцията.

Близо до обелиска на Блекфрайърс Роуд стоеше един дългокрак младеж, а до него имаше една много малка празна магарешка каручка. Зърнах го, когато минавах край него, а той ми се закани, че ще ми даде да разбера. Навярно се бе обидил от това, че го бях загледал. Спрях се и му обясних, че съм направил това не от липса на добри обноски, а защото съм помислил, че може би ще мога да му дам някаква работа.

— Каква работа? — запита дългокракият младеж.

— Да пренесете един сандък — отвърнах аз.

— Какъв сандък? — запита дългокракият младеж.

Казах му, че думата е за моя сандък, който се намира недалеч на същата улица. Искам да ми го пренесе за шест пенса до агенцията на дилижанса за Дувър.

— Идвам — каза дългокракият младеж, като веднага се качи на каручката, която не беше нищо друго освен един голям дървен поднос на колела, и изтопурка напред така бързо, че едва можех да тичам в крак с магарето.

Имаше нещо предизвикателно в този младеж, особено в начина, по който дъвчеше една сламка, докато ми приказваше, което никак не ми се понрави. Но тъй като вече бяхме направили пазарлъка, аз го заведох горе в стаята, която напущах, свалихме сандъка и го поставихме в каручката. Не желаех още там да залепя етикета, за да не би някой от семейството на хазаина ми да разбере какво съм намислил и да ме задържи. Поради това помолих младежа да спре за малко, когато стигне до стената на затвора „Кралската скамейка“, и да ме почака. Едва бях изрекъл това, когато той така бързо подкара колата, сякаш сандъкът ми, каручката, магарето и самият той бяха еднакво пощурели. Когато стигнах на определеното място, едва можех да си поема дъх от тичане и викане подир него.

Тъй като бях много възбуден и запъхтян, аз изтърколих половината си гвинея, когато извадих етикета от джоба си. Сложих я за по-безопасно в устата си и макар че ръцете ми силно трепереха, за най-голяма моя радост успях чудесно да прикрепя етикета. Но точно тогава младежът така силно ме цапна под брадичката, че половината гвинея веднага изхвръкна от устата ми и падна в ръката му.

— Какво! — извика младежът, като ме дръпна за яката и се ухили по най-противен начин. — Значи трябва да те предам на полицията, така ли? Искаш да офейкаш, нали? Хайде в полицията, нехранимайко такъв, хайде!

— Върнете ми парите, моля — казах аз твърде изплашен, — и ме оставете на мира.

— Ела в полицията и там ще докажеш, че са твои — каза младежът.

— Дайте ми парите и сандъка — провикнах се аз, като избухнах в плач.

Младежът продължаваше да вика „хайде в полицията“ и да ме дърпа буйно към магарето, сякаш между животното и полицейския началник имаше нещо общо. Но в последния миг той промени намерението си, скочи в колата; седна върху сандъка ми и като извика, че отива право в полицията, изтопурка напред по-бързо и отпреди.

Аз се завтекох след него, но бях така задъхан, че не можех да викам за помощ, но дори и да можех да сторя това, нямаше да смея да го направя. В разстояние на една миля едва-що не ме прегазиха двадесет пъти. Ту го изгубвах от поглед, ту пак го зървах отдалеч, ту ме удряха с някой файтонджийски камшик, ту ми подвикваха, ту падах в калта, ту се блъсках в нечии ръце, ту се препъвах в някой стълб. Най-после, запъхтян и изплашен, оставих младежа да върви където иска със сандъка и парите ми. Задъхвах се и плачех, обаче не спирах нито за миг, а бързах по пътя към Гринич, за който знаех, че е по посока към Дувър. Запътил се бях да търся убежище при леля си Бетси, като носех в себе си малко повече от това, което имах в онзи час, когато се бях появил на този свят и й бях причинил толкова тревога.