Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (31)

XXX глава
Една загуба

Пристигнах в Ярмут вечерта и отседнах в хана. Знаех, че малката стаичка на Пеготи, предназначена за мен, ще да е навярно заета, ако голямата гостенка, пред която всички живи трябва да отстъпват, не бе още дошла в къщата. Така че отидох в гостилницата, вечерях там и си ангажирах стая.

Когато излязох, часът беше осем. Много от дюкяните бяха затворени и градът беше притихнал. Когато наближих магазина на Оумър и Джорам, видях, че кепенците са спуснати, обаче вратата зееше отворена. Влязох вътре, тъй като зърнах силуета на мистър Оумър, и го запитах как е.

— Я виж ти, млади момко! — възкликна той. — Какво ви носи насам? Заповядайте, седнете. Надявам се, че пушенето ми не ви е неприятно.

— Ни най-малко — казах аз. — То ми е приятно — в чужда лула.

— Как? А във вашата не, така ли? — отвърна смеешком мистър Оумър. — Тъй е още по-добре, господине. Пушенето е лоша привичка за младите хора. Седнете, моля. Аз пуша заради астмата си.

Мистър Оумър ми направи място и ми поднесе стол. Сетне седна, съвсем задъхан, като смучеше лулата си така усърдно, сякаш тя съдържаше необходимия му въздух.

— Много ми е мъчно за това, което чувам за мистър Баркис — казах аз.

Мистър Оумър ме погледна втренчено и поклати глава.

— Знаете ли как е той тази вечер?

— Точно този въпрос щях да ви задам и аз, господине — отвърна ми мистър Оумър. — Само че е деликатно. Това е един от недостатъците на професията ни. Когато някой наш бъдещ клиент е болен, ние не можем да запитаме как е.

Не ми беше дошло наум за това, макар че когато чух стария, добре познат шум от чукане, бях обзет от лоши предчувствия.

— Така си е — продължи мистър Оумър, като кимаше с глава. — Никак не ни е удобно да се интересуваме от хорското здраве. Просто би било истинско неприличие, ако кажем на някой тежко болен: „Оумър и Джорам пращат сърдечните си поздрави и питат как сте днес със здравето“.

Мистър Оумър и аз си кимнахме взаимно и той отново смукна лулата си, за да си помогне в дишането.

— Професията ни прави истински неучтиви хора. Ето, вземете за пример моя случай. Познавам Баркис от четиридесет години, а дори не мога да отида и да го попитам как е.

Почувствувах, че това е действително тежко за мистър Оумър, и му изразих съчувствието си.

— Не мога да кажа, че съм по-егоистичен от другите хора — подхвана отново мистър Оумър. — Сам виждате колко съм зле с дишането и мога всеки миг да свърша, а смятам, че при такива обстоятелства човек не може да бъде егоистичен. Да, повтарям ви, когато един човек знае, че може всеки миг да се пръсне като мех, прорязан с нож, той не може да бъде много предаден на интересите си, особено пък, ако плюс това е и дядо на няколко внучета.

Отново кимнах в знак на съгласие.

— Не че се оплаквам от професията си — каза мистър Оумър. — Ни най-малко. Всяка професия си има както преимущества, така и недостатъци. Това, което желаем, е хората да са по-умни и да не се засягат така лесно.

Лицето на мистър Оумър бе придобило съвсем добродушен изглед и той смукна няколко пъти лулата мълчаливо, след което се върна на първата си тема. — Ето защо, за да разберем как върви болестта на Баркис, принудени сме да се задоволяваме само с това, което можем да чуем от Емилия. Тя знае какви са истинските ни чувства и нито за миг не би се усъмнила в искреността ни. Мини и Джорам току-що отидоха там (след работа Емилия отива при леля си, да й помага), за да се осведомят от нея за състоянието на Баркис. Ако ви е удобно да почакате, докато се завърнат, от тях ще научите всички подробности.

Поблагодарих му за поканата и реших да остана, за да почакам дъщеря му и зет му, след което попитах за малката Емилия.

— Знаете ли, господине — каза мистър Оумър, като извади лулата си, за да почеше с нея брадата си, — най-откровено ви казвам, че ще бъда много доволен, когато тя се омъжи.

— Защо така?

— Намирам я някак си не както преди — каза мистър Оумър. — Не че сега не е хубава — тъкмо обратното, — уверявам ви, че е станала дори по-хубава. Също така не искам да кажа, че не е усърдна в работата си. В миналото тя струваше за шест момичета, а и сега струва за толкова. Но като че ли сърцето й не е в работата й. Липсва й живот, плам…

Движенията и мимиките на мистър Оумър, с които придружаваше думите си, бяха така изразителни, че много добре разбрах какво иска да каже. Кимнах му и той продължи, доволен от схватливостта ми.

— Смятам, че това се дължи само на неустановеното й положение. Доста съм говорил за това с вуйчо й, а също и с годеника й след работа и смятам, че причината е именно неустановеното й положение. Винаги трябва да имате предвид — каза мистър Оумър, като заклати добродушно глава, — че Емилия е нежно, любящо същество. Поговорката казва: „Не можеш да направиш от нищо нещо“. Но не съм много сигурен в това. По-скоро ми се струва, че ако почнеш отрано, можеш да го направиш. От онази стара лодка тя е направила такъв дом, господине, какъвто не може и от мрамор да се построи.

— Наистина е така — потвърдих аз.

— Просто трогателно е да видите колко е привързана към вуйчо си, как все по-здраво и по-здраво се улавя за него. Явно е, че в нея това поражда истинска вътрешна борба, която не би трябвало да продължава повече.

Слушах внимателно думите на добрия стар човечец и от цялото си сърце се съгласявах с него.

— Следователно ето какво им казах — продължи мистър Оумър добродушно — няма защо да смятате, че Емилия е свързана с работилницата ми за определен срок. Можете да я държите при мен толкова, колкото смятате за добре. Работата й ми е била по-полезна, отколкото съм предполагал; също така тя изучи занаята по-бързо, отколкото се очакваше; Оумър и Джорам могат да зачеркнат договора за остатъка от определения срок. Ако тя пожелае след това да поработи малко за нас у дома си, много добре. Ако пък не желае, това си е нейна работа. И в този случай фирмата ни няма да загуби. Нали разбирате — каза мистър Оумър, като ме докосна с лулата си, — един човек, който така много страда от задуха, при това дядо на няколко внучета, не би трябвало да пречи на щастието на такова нежно, синеоко цветенце като нея.

— Имате пълно право — казах аз.

— Така си е, прав съм. Нейният братовчед, господине — нали знаете, че тя ще се омъжва за свой братовчед?

— Да, да — отвърнах аз, — познавам го много добре.

— Та ви казвам, господине, както изглежда, братовчед й има хубава работа и печели добре. Той ни поблагодари сърдечно (държането му наистина го издигна в очите ми) и й купи такава хубава къщичка, каквато и вие дори бихте харесали. И сега тази къщичка е вече готова и наредена като същинско салонче за кукли. И ако болестта на клетия Баркис не бе взела такава печална насока, до това време те положително вече биха били съпруг и съпруга. За съжаление трябва да поотложат сватбата си.

— А Емилия, мистър Оумър? Не се ли поуспокои?

— Знаете, господине — каза той, като отново почеса двойната си брадичка, — човек не може да очаква такова нещо. От една страна, й е тежко за предстоящата раздяла с вуйчо й, а, от друга — сватбата пак се отлага. Смъртта на Баркис може да не е голяма пречка, обаче това забавяне на края действително ни обърка. Както и да е, цялото положение е много неустановено.

— Прав сте.

— Поради всичко това — продължи мистър Оумър — Емилия продължава да е неспокойна и потисната. Дори бих казал, че това се засилва. Като че ли всеки ден тя се привързва все повече и повече към вуйчо си и просто не й се иска да се отдели от всички нас. Една любезна дума от мен е в състояние да я накара да зарони сълзи, а ако я видите с малкото момиченце на дъщеря ми, никога няма да я забравите. Боже всемогъщи! — възкликна мистър Оумър, като се замисли. — Как обича тя това дете!

Не исках да изпусна удобния случай да запитам мистър Оумър, преди да се бяха върнали дъщеря му и зет му, дали знае нещо за Марта.

— Ах — въздъхна той, като заклати глава и придоби твърде тъжен вид, — лоша работа. Твърда печална история, господине, както и да погледнете на нея. Никога не съм смятал това момиче за лошо. Не бих искал да кажа това пред дъщеря си, тъй като тя веднага ще ми се сопне, но така си е. Никой от нас не я е смятал за лоша.

Като чу стъпките на дъщеря си преди мен, мистър Оумър ме докосна с лулата си и затвори едното си око в знак на предупреждение. Веднага след това Мини и съпругът й влязоха.

Те съобщиха, че мистър Баркис е „така зле, както би могло да се очаква“. Бил в пълно безсъзнание и мистър Чилип, който се отбил в кухнята, преди да си отиде, казал, че дори всички лекари и аптекари да се съберат, пак не ще му помогнат. Според мистър Чилип лекарите били вече безсилни, а аптекарите можели само да го отровят.

Като чух това и като научих, че и мистър Пеготи бил там, веднага реших да отида в дома на Пеготи. Пожелах лека нощ на мистър Оумър и на мистър и мисис Джорам и насочих нататък стъпките си, изпълнен с особено тържествено чувство, което правеше мистър Баркис едно ново и съвсем различно същество.

На тихото ми почукване отговори мистър Пеготи. Като ме видя, той не се изненада толкова, колкото очаквах. Забелязах същото и по отношение на старата ми бавачка, когато тя слезе долу. Оттогава насам и друг път съм забелязвал подобно нещо. Когато се очаква смъртта, всички други промени и изненади се стопяват.

Ръкувах се с мистър Пеготи и минах в кухнята, докато той затвори полекичка вратата. Малката Емилия седеше край огъня с ръце на лицето си. Хам бе застанал край нея.

Всички приказвахме шепнешком, като непрестанно се ослушвахме за някакъв шум отгоре. Когато бях там последния път, не бях почувствувал това, но сега липсата на мистър Баркис от кухнята се усещаше остро.

— Това е много мило от ваша страна, мастър Дейви — каза мистър Пеготи.

— Наистина, много е любезно — каза и Хам.

— Емилия, миличка — извика мистър Пеготи. — Я погледни! Дошъл е мастър Дейви! Хайде, миличка, успокой се! Няма ли да кажеш една думичка на мастър Дейви?

Цялото й тяло се разтърси от тръпки, които виждам дори и сега. И сега усещам студенината на ръката й, която почувствувах, когато я докоснах, едничката й проява на живот беше да се отдръпне от допира с моята. След това тя се измъкна от стола си, отиде полекичка от другата страна на вуйчо си и се сгуши на гърдите му, все така безмълвна и разтреперана.

— Тя има такова любящо сърчице — каза мистър Пеготи, като гладеше буйната й коса с грубата си, твърда ръка, — че просто не може да издържи на никаква мъка. Но това, мастър Дейви, е твърде естествено у млади хора, несвикнали на подобни изпитания и нежни като мъничката ми птичка, естествено е…

Тя се прилепи още по-плътно до него, но нито вдигна глава, нито проговори.

— Вече е късно, миличката ми — каза мистър Пеготи, — и Хам е дошъл, да те заведе вкъщи. Хайде! Върви си с другото любящо сърчице. Хайде, миличката ми, хайде.

Гласът й не достигна до ушите ми, но той си наведе главата, сякаш за да чуе думите й, след което каза:

— Да останеш при вуйчо си? Миличка, та това ли искаш от мен! Да останеш с вуйчо си ли, пиленце? Когато бъдещият ти съпруг е дошъл да те заведе вкъщи? Та какво ще кажат хората, като те видят с такъв дръвник като мен — каза мистър Пеготи, като изгледа и двама ни с безкрайна гордост. — Милата ми, в душата й има толкова любов към вуйчо й, колкото сол в морето — глупавичка малка Емилия!

— Тук Емилия е права, мастър Дейви! — каза Хам. — Тъй като тя желае това, пък е и разтревожена, аз ще я оставя до сутринта. Нека и аз да остана!

— Не, не — каза мистър Пеготи. — Един човек, който е почти женен, не трябва да прахосва нито един работен ден. А не може едновременно да бдиш над болни и да работиш. Най-добре е да си отидеш вкъщи. Знам, че не се боиш за Емилия — знаеш, че добре ще се грижим за нея.

Хам отстъпи пред тези настоявания и взе шапката си да си ходи. Но даже когато я целуваше — винаги когато го виждах да се приближава към нея, се уверявах, че бог му бе дал душа на истински джентълмен, — тя се притискаше още по-силно до вуйчо си, като дори отбягваше да позволи на годеника си да я целуне. Затворих вратата след него и когато се обърнах, видях, че мистър Пеготи продължава да й приказва.

— Сега ще се кача горе да кажа на леля ти, че мастър Дейви е дошъл, а това ще я поуспокои — каза той. — Дотогава ти си седи край огъня, миличка, и си грей тези студени ръчички. Няма защо да си така боязлива и да взимаш всичко толкова присърце. Какво? Да дойдеш с мен ли? Добре, ела с мен, ела! Ако изпъдеха вуйчо й от къщи и го хвърлеха в някой трап, мастър Дейви — каза мистър Пеготи със същата гордост както преди, — положителен съм, че и тя би го последвала! Но скоро ще дойде ред на другиго, Емилия, на другиго!

След това, когато се качих горе и минах край вратата на малката ми стаичка, бях обладан от смътното чувство, че тя е вътре, проснала се на пода. Но дали беше наистина тя, или това бе само някаква игра на сенките, не съм сигурен.

Седях пред огъня и имах време да размишлявам за Емилиния страх от смъртта — който, прибавен към казаното ми от мистър Оумър, считах за причина на потиснатото й състояние, — а имах и време, преди Пеготи да бе слязла долу, да погледна снизходително на чудноватото й държане. Мислите се рееха в главата ми, а часовникът отброяваше ударите си и сякаш сгъстяваше тържествената тишина наоколо. Пеготи ме взе в прегръдките си, благославяше ме и непрекъснато ми благодареше за това, че й бях утеха (това бяха думите й) в мъката. Сетне настоя да се кача горе, като казваше, хълцайки, че мистър Баркис винаги ме е обичал и се е възхищавал от мен. Той често приказвал за мен, преди да изпадне в безсъзнание, и тя беше дълбоко убедена, че ако дойдел на себе си и ме видел до леглото си, просто щял да светне от радост, ако изобщо нещо земно би било в състояние да го зарадва.

Когато го видях, разбрах, че за него такава възможност вече едва ли съществува. Той лежеше с глава и рамене вън от леглото, наполовина прострян върху сандъчето, което му бе причинявало толкова мъки и безпокойства. Научих, че когато вече не можел да се изплъзва от леглото, за да го отваря, и когато не бил в състояние да се уверява в присъствието му посредством бастуна, той поискал да сложат сандъчето на един стол до леглото му, след което през всичкото време стоял с ръце над него, денем и нощем. Ръката му лежеше там и сега. Времето и светът се изплъзваха от него, обаче сандъчето си беше там; и последните думи, които изрекъл (за обяснение) били: „Стари дрехи!“

— Баркис, миличък! — каза Пеготи почти весело, като се наведе над него, докато брат й и аз стояхме при нозете му. — Тук е моето скъпо момченце, моят скъп Дейви, който ни събра с теб, Баркис! По когото ти ми пращаше съобщения! Няма ли да кажеш нещо на мастър Дейви?

Той лежеше ням и бездушен като самото сандъче.

— Отива си с отлива — промълви мистър Пеготи, като затуляше устата си с ръка.

Както моите очи, така и очите на мистър Пеготи бяха замъглени и аз повторих шепнешком:

— С отлива?

— Хората, които живеят по брега — каза мистър Пеготи, — умират само когато има отлив. А се раждат само в момент на прилив. Сега той си отива с отлива. Ако преживее този отлив, ще си замине със следващия.

Стояхме там и бдяхме над него дълго време — в продължение на часове. Не искам да кажа, че присъствието ми имаше някакво тайнствено влияние върху му, но по едно време той заговори нещо във връзка с пътуването ми до училището.

— Идва на себе си — каза Пеготи.

Мистър Пеготи ме докосна с ръка и прошепна благоговейно:

— Отливът настъпва и той си отива с него.

— Баркис, миличък! — каза Пеготи.

— Клара Пеготи-Баркис — извика със слаб глас той. — Никъде няма по-добра жена от теб!

— Погледни! Тук е мастър Дейви! — каза Пеготи, тъй като сега той си бе отворил очите.

Тъкмо щях да го запитам дали ме е познал, когато той се опита да си протегне ръката и ми каза съвсем ясно, като се усмихваше приятно:

— Баркис е съгласен!

Отливът бе настъпил и той си отиде с него.