Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (60)

LIX глава
Завръщане

Пристигнах в Лондон през ветровита есенна вечер. Беше тъмно и валеше дъжд. В една минута видях повече мъгла и кал, отколкото бях видял в продължение на цяла година. Трябваше да извървя разстоянието от митницата до обелиска, преди да намеря файтон. И макар самите лица на къщите, обърнати към препълнените водосточни канавки, да бяха за мен като стари приятели, не можах да не призная, че те бяха твърде мизерни приятели.

Много пъти съм забелязвал — както всички хора, — че когато човек се отдели от някое познато място, това като че ли е знак да се извършат редица промени. Като гледах от прозореца на затворения файтон и видях, че една стара къща на Фиш Стрийт Хил, която бе стояла недокосната от бояджията, дърводелеца и зидаря в продължение на цял век, беше съборена през моето отсъствие и как една съседна улица, нечиста и неудобна от дълги години насам, сега бе разширена и пресушена, едва ли не очаквах да видя катедралата „Сейнт Пол“ застаряла.

Бях подготвен за някои промени в участта на близките ми. Леля отдавна се беше установила отново в Дувър, а Тредълс бе започнал да практикува като адвокат. Сега бюрото му беше в Грейс Ин; и ми беше казал в последните си писма, че хранел надежди скоро да се събере с най-милото момиче в света.

Очакваха ме вкъщи пред Коледа, но не предполагаха, че ще се завърна така рано. Нарочно ги бях заблудил, за да имам удоволствието да ги изненадам. И все пак бях достатъчно непоследователен да почувствувам хлад и разочарование, когато никой не ме посрещна. Мълчалив и сам, преминах с топуркащия файтон през лондонските улици.

Обаче добре познатите ми магазини с техните весели светлини ме поободриха и когато спрях пред вратите на странноприемницата на Грейс Ин, бях подобрил настроението си. Отначало това ми припомни времето, така различно от сегашното, когато бях отседнал в „Златният кръст“, както и промените, настъпили по-късно. Но това беше съвсем естествено.

— Знаете ли къде живее мистър Томъс Тредълс? — запитах аз прислужника, докато се топлех край огъня.

— Хобърн Корт, сър. Номер две.

— Надявам се, че се ползува с добро име сред адвокатите — казах аз.

— Може би е така, сър — отвърна той, — но това не ми е известно.

Този прислужник, слабичък и на средна възраст, се обърна за помощ към друг келнер, с по-голяма от неговата власт — едър здрав стар човек с двойна брадичка, с черни бричове и чорапи, който дойде от нещо, подобно на черковна скамейка в дъното на обедната зала, където имаше и каса, указател, списък на адвокатите и други книжа.

— Мистър Тредълс — каза мършавият келнер. — Номер две в Хобърн Корт.

— Питах, дали мистър Тредълс се ползува с добро име сред адвокатите? — поясних аз.

— Никога не съм чувал името му — каза келнерът с дебел, хрипкав глас.

Почувствувах се твърде неловко заради Тредълс.

— Навярно е млад човек — каза внушителният келнер, като спря строго очи върху мен. — От колко време практикува?

— Не повече от три години — казах аз.

Келнерът, който сигурно живееше тук от четиридесет години, не продължи да разговаря по такъв незначителен въпрос. Попита ме какво бих желал за вечеря.

Почувствувах, че отново съм в Англия, и действително бях много подтиснат по повод на Тредълс. Изглежда, че за него нямаше никаква надежда. Смирено си поръчах малко риба и печено и застанах пред слабия огън.

Докато проследявах с очи келнера, не можах да не си помисля, че градината, в която той постепенно се бе развил като цвете, беше трудно за преуспяване място. Тя имаше такъв строго установен, вкаменен, тържествен, отживял времето си вид!

Хвърлих поглед из стаята, чийто под без съмнение е бил покриван с пясък точно по същия начин и когато главният келнер е бил момче — ако изобщо някога е бил момче, което ми се виждаше твърде невероятно. Погледнах излъсканите маси, където видях отразен образа си в спокойните дълбочини на старото махагоново дърво; безупречно изчистените и с подрязани фитили лампи; уютните зелени завеси с техните чисти пиринчени корнизи, ограждащи отделните маси; двете големи камини, където в буен огън горяха въглища; редицата чаши, важни сякаш със съзнанието за буретата скъп стар портвайн под тях — и ми се стори, че както Англия, така и нейната юриспруденция мъчно биха станали жертва на някаква буря. Качих се в стаята си, да си сменя влажните дрехи; и обширните размери на този облицован с дърво апартамент (който, спомням си, беше над свода, водещ към помещенията на адвокатската колегия), спокойният вид на огромното, оградено с четири дървени колони легло, и ненакърнимата тържественост на скрина — всичко това сякаш се сплотяваше, за да погледне смръщено към бъдещето на Тредълс и на всеки друг младеж, дръзнал да постъпи там. Слязох долу да вечерям, и дори спокойното и вещо обслужване и тишината на заведението — в което нямаше посетители, тъй като голямата ваканция не беше още приключила, — сякаш и те изтъкваха дързостта на Тредълс и слабите му надежди за препитание в продължение на следващите двадесет години.

Не бях видял нищо подобно, след като напуснах Англия, и то разруши всичките ми надежди относно моя приятел. Главният келнер беше решил, че достатъчно се е занимавал с мен. Той вече не ме и погледна, като цял се посвети на един стар джентълмен с дълги гетри, чиято чаша специален портвайн сякаш излезе от килера по собствен почин, тъй като той не беше направил никаква поръчка. Вторият келнер ме осведоми шепнешком, че този стар джентълмен е оттеглил се от служба адвокат с доста пари, които навярно щял да остави на дъщерята на перачката си. Също така мълвяло се, че в едно бюро имал скрит сервиз, потъмнял от неупотреба, и никой смъртен не бил виждал повече от една вилица и лъжица в стаята му. След всичко това дойдох до заключението, че работата на Тредълс е загубена и положението му е съвсем безнадеждно.

Тъй като бях много нетърпелив да се срещна по-скоро със скъпия си стар приятел, свърших набързо вечерята си, което никак не ме издигна в очите на главния келнер, и излязох от задния вход. Скоро намерих номер две в двора и един надпис на вратата ме осведоми, че мистър Тредълс заема квартирата на най-горния етаж. Изкачих старото стълбище, слабо осветено на всяка площадка от едва мъждукащи, покрити с нечисто стъкло газеничета.

Докато се изкачвах, стори ми се, че чух приятен смях, и то не смеха на някой адвокат или адвокатски чиновник, а на две или три весели момичета. Когато обаче спрях, да се заслушам, стъпих случайно в една дупка, където почитаемото адвокатско общежитие беше оставило да липсва една дъска, и паднах доста шумно, а когато станах, вече не се чуваше никакъв звук.

Слепешком и внимателно продължих пътя си и сърцето ми заби бързо, когато видях външната врата, на която беше написано името „Тредълс“, отворена. Почуках. Отвътре се чу шумолене, обаче нищо друго. Така че почуках отново.

Появи се един момък, полуприслужник и полуписар, твърде много задъхан, който обаче така ме погледна, сякаш ме предизвикваше да докажа това юридически.

— Мистър Тредълс у дома ли е? — запитах аз.

— Да, господине, но е зает.

— Искам да го видя.

След като ме изгледа за миг, момъкът реши да ме пусне и като отвори по-широко вратата, въведе ме най-напред в малко преддверие, а подир това в малка всекидневна, където видях стария си приятел (също задъхан), седнал до една маса, надвесен над някакви книжа.

— Велики боже! — извика Тредълс, вдигайки поглед. — Та това е Копърфийлд! — и се спусна в прегръдките ми, където аз здраво го задържах.

— Всичко ли е благополучно, драги ми Тредълс?

— Всичко, всичко, скъпи Копърфийлд! Имам само добри новини! И двамата се разплакахме от радост.

— Драги човече — каза Тредълс, разчорляйки във възбудата си косата си — нещо, което никак не бе необходимо, и без това беше достатъчно чорлава. — Скъпи ми Копърфийлд, отдавна загубен и отново намерен приятелю, колко се радвам да те видя! Какъв си загорял! Как ми е драго! Честна дума, обични ми Копърфийлд, никога не съм се радвал така много!

И аз също просто не можех да намеря думи за чувствата си. Отначало ми беше невъзможно да проговоря.

— Драги приятелю! — възкликна Тредълс. — И вече така известен! Славни ми Копърфийлд! За бога, кажи кога пристигна, откъде идваш, какво си правил?

Без да спре, за да му отговоря на въпросите, Тредълс ме бутна в едно кресло край огъня, като с едната си ръка побутваше главните, а с другата дърпаше вратовръзката ми, представяйки си, че тя е връхната ми дреха. Без да оставя машите, той отново ме прегърна и аз сторих същото. И двамата се смеехме, и двамата бършехме очите си, и двамата седнахме и си стиснахме ръце през огъня.

— Като си помисля само, че си бил вече на път, скъпото ми момче, и не можа да присъствуваш на церемонията!

— Каква церемония, драги ми Тредълс?

— Велики боже! — извика той, като разтвори широко очи по обичая си. — Не получи ли последното ми писмо?

— Ако в него се е съобщавало за някаква церемония, не съм го подучил.

— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс, като мушна и двете си ръце в косата, изправяйки я нагоре, а след това ги сложи на колената ми, — аз съм женен!

— Женен! — провикнах се весело аз.

— Да ме благослови бог, да! — каза Тредълс. — Венча ме преподобният Хорас — за Софи — долу в Девъншиър. Милото ми момиче, та тя е зад завесата на прозореца! Погледни!

За мое удивление в същия миг най-милото момиче в света се появи от мястото, където се бе скрило, като се смееше и руменееше. Вярвам, светът никога не беше виждал по-весела, по-приятна, по-честна, по-щастлива и по-светнала младоженка и аз не можах да се удържа да не го кажа. Целунах я, както подобаваше на стар приятел, и от цялото си сърце им пожелах щастие.

— Колко прекрасно е, че отново се събираме! — каза Тредълс. — Ти така много си загорял, драги ми Копърфийлд! Божичко, колко съм щастлив!

— Също и аз.

— А положително и аз! — каза поруменялата и смееща се Софи.

— Всички сме много щастливи! — каза Тредълс. — Дори и момичетата. Боже мой, аз съвсем ги забравих.

— Кого си забравил? — запитах аз.

— Момичетата — отвърна той. — Сестрите на Софи. Сега те са при нас. Дойдоха да поразгледат Лондон. И знаеш ли, когато… ти ли падна по стълбите, Копърфийлд?

— Да — казах аз, смеейки се.

— Значи, когато падна, точно тогава аз се гонех с момичетата Играехме на котка и мишка. Но тъй като това не е подходящо за Уестминстър Хол и не би било напълно според изискванията на професията ми, ако ги видеше някой клиент, трябваше да се оттеглят. И сега не се съмнявам, че подслушват — каза Тредълс, като хвърли поглед към вратата на съседната стая.

— Съжалявам, че съм станал причина да се разпръснете — казах аз, като се засмях отново.

— Честна дума — продължи Тредълс, целият светнал, — как се разбягаха, когато ти почука, как отново се втурнаха да си търсят изпопадалите гребени и как тичаха като побеснели! Ако ги беше видял, нямаше да приказваш така. Любов моя, би ли довела момичетата?

Софи излезе и ние чухме с какви изблици на смях я посрещнаха от съседната стая.

— Колко музикално, нали, Копърфийлд? — каза Тредълс. — Много е приятно за слуха. Тези стари стаи така се оживяват. За един нещастен ерген, който е живял самичък през целия си живот, това е наистина прекрасно. Очарователно. Клетичките, омъжването на Софи е такава загуба за тях. А тя, Копърфийлд, уверявам те, е и винаги е била най-милото момиче на света. И аз просто не мога да изразя радостта си, като ги виждам в такова весело настроение. Да бъде човек в общество на момичета е много приятно нещо, Копърфийлд. Не е според професионалните изисквания, но е много приятно.

Като забелязах, че той се посмути, и като схванах, че доброто му сърце го кара да мисли, че може би ми е причинил болка с думите си, побързах да се съглася с него. Сторих това най-сърдечно и очевидно той се облекчи и зарадва.

— Но пък и цялата ни домашна обстановка, искрено казано, съвсем не е в тон с професията ми, драги Копърфийлд. Дори и присъствието на Софи тук не е според порядките на колегията. А нямаме никакво друго жилище. Впуснали сме се в океана с малка лодчица, но сме готови всичко да понасяме. И Софи е удивителна домакиня! Просто ще се учудиш, като видиш как е нагласила момичетата. Самият аз не знам как е успяла да го стори!

— Много ли от младите дами са при вас? — запитах аз.

— Тук е най-възрастната, красавицата — каза Тредълс с нисък, доверителен глас. — Каролина. И Сара — тази, за която ти бях споменал, че има някакво страдание в гръбначния стълб. Сега е много по-добре! И двете, най-малките, които Софи обучава, са също при нас. И Луиза.

— Така ли! — провикнах се аз.

— Да — каза Тредълс. — И знаеш, цялото ни жилище се състои само от три стаи, обаче Софи така съумява да нареди момичетата, че те спят съвсем удобно. Три в тази стая — посочи Тредълс — и две в тази.

Не можех да не се огледам, за да видя какви удобства бяха създадени за мисис и мистър Тредълс. Той ме разбра.

— А колкото до нас двамата, нали ти казах, че сме готови на всичко. Миналата седмица си импровизирахме едно легло тук на пода. Обаче на тавана има една стаичка, която Софи самичка нареди, да ме изненада; и засега тя е нашата спалня. Представлява чудесно малко циганско свърталище с великолепен изглед.

— Значи най-после ти си щастливо задомен, драги ми Тредълс! — казах аз. — Колко се радвам!

— Благодаря, Копърфийлд — каза той, когато отново си стиснахме ръцете. — Да, действително съм щастлив. Ето там стария ти приятел — каза Тредълс, като кимна възторжено към саксията и подставката. — А ето и масата с мраморната плочка! Другите мебели, както забелязваш, са семпли и полезни. А колкото до сервизи, бог да ни е на помощ, едва ли имаме нещо повече от чаени лъжички.

— Малко по малко и тях ще си доставите — весело казах аз.

— Точно така — съгласи се той. — Естествено, имаме нещо като чаени лъжички, тъй като разбъркваме чая си, обаче са от бял метал.

— Тогава още по-силно ще блестят сребърните, когато дойдат — забелязах аз.

— Същото си казваме и ние! — извика Тредълс. — Знаеш ли, драги ми Копърфийлд — отново подхвана доверително той, — когато свърших процеса, който ми оказа такава услуга в адвокатската ми професия, отидох в Девъншиър, за да поговоря сериозно и насаме с преподобния Хорас. Подчертах обстоятелството, че Софи — която, уверявам те, Копърфийлд, е най-милото момиче!…

— В това съм положителен! — казах аз.

— Действително, така е! Обаче боя се, че се отклонявам от въпроса. Нали ти споменах за преподобния Хорас?

— Каза, че си наблегнал на обстоятелството…

— Именно. Наблегнах на обстоятелството, че Софи и аз сме годени доста отдавна и че Софи, с позволението на родителите си, е повече от съгласна да ме вземе. С една дума — прибави Тредълс със старата си откровена усмивка, — тя възприема положението на тенекиените чаени лъжички. Много добре. Тогава предложих на преподобния Хорас (уверявам те, Копърфийлд, той е превъзходен свещеник и би трябвало да стане епископ или най-малкото да му се даде възможност да живее, без да става нужда да се стиска), предложих му да се венчаем със Софи, щом като се посдобия с доход от, да речем, двеста и петдесет лири стерлинги годишно с надежда следната година да прибавя още нещо, както и че бих могъл да наредя скромно едно подобно жилище. Позволих си да му припомня, че Софи и аз търпеливо сме чакали в продължение на доста години и че нуждата, която имат от нея вкъщи, не би трябвало да кара домашните й да се противопоставят на правото й да си уреди живота. Прав съм, нали?

— Разбира се — съгласих се аз.

— Доволен съм, че и ти мислиш така, Копърфийлд — каза Тредълс, — защото, без да обвинявам преподобния Хорас, действително съм на мнение, че родителите, братята и тъй нататък са понякога доста големи егоисти при подобни случаи. Е, добре, обясних му след това, че най-съкровеното ми желание е да бъда полезен на семейството и че щом като напредна в живота, в случай че нещо се случи с преподобния Хорас…

— Разбирам — казах аз.

— … или пък с мисис Крулър — най-съкровеното ми желание ще е да бъда като родител за момичетата. Той ми отговори по твърде благороден начин, като напълно зачете чувствата ми, и се нае да изтръгне съгласието на мисис Крулър. Ужасно трудно беше да се справят с нея. Покачи се от краката в гърдите й, а сетне в главата…

— Какво се е покачило? — запитах аз.

— Мъката й — отвърна Тредълс със сериозен вид. — Преживяванията й, изобщо както съм ти споменавал и по-рано, тя е превъзходна жена, но не може да си служи с крайниците си. Когато се случи да има някакви тревоги, те засягат краката й. Обаче в този случай те са качиха в гърдите й, после в главата й, накъсо казано, проникнаха в целия й организъм. Но грижите и нежното внимание на близките й облекчиха положението й, така че вчера станаха шест седмици, откакто се оженихме. Нямаш представа, Копърфийлд, как се чувствувах, като същинско чудовище, когато видях цялото семейство да плаче и да припада на всички страни! Мисис Крулър не можеше да ме погледне, преди да заминем — не можеше да ми прости, че я лишавам от детето й, — но тя е добро същество и след това ми даде прошката си. Дори тази сутрин получих от нея едно много приятно писмо.

— Накъсо, драги приятелю — казах аз, — ти се чувствуваш така блажен, както заслужаваш!

— О, колко си пристрастен — засмя се Тредълс. — Но действително аз съм в много завидно положение. Работя усърдно и жадно чета юриспруденцията. Ставам сутрин в пет часа и това никак не ми тежи. Денем крия момичетата, а вечер се веселя с тях. И, уверявам те, много съжалявам, че си отиват вкъщи във вторник. Но — каза Тредълс, като изостави доверителния си тон и заприказва високо — ето ги и тях! Мистър Копърфийлд, мис Крулър — мис Сара — мис Луиза — Маргарет и Люси!

Бяха толкова здрави и свежи, че приличаха на розов храст. Всичките бяха хубави, а мис Каролина беше наистина красива, но у Софи имаше нещо весело, обичливо и домашно, което струваше повече от красотата и което ме увери, че приятелят ми е направил отличен избор. Всички седнахме около камината, докато прислужникът, който разбрах, че се бе задъхал от бързото разчистване и прибиране на книжата, сега отново ги вдигна и сложи за чая. След това се оттегли за през нощта, като шумно затвори външната врата. Мисис Тредълс, от чиито очи струеше истинско удоволствие и спокойствие, приготви чая, а след това и препечения хляб, седнала тихичко в ъгъла край огъня.

Докато вършеше това, тя ми каза, че се била виждала с Агнеса. „Том“ я завел на сватбено пътешествие в Кент и там видяла също и леля. Както тя, така и Агнеса били добре и през цялото време приказвали само за мен. Тя била положителна, че „Том“ непрестанно мислел за мен, докато съм бил в чужбина. „Том“ беше авторитет по всеки въпрос: „Том“ беше очевидно идолът на живота й и нищо не можеше да го разклати от пиедестала му. И безсъмнено тя би му отдавала любовта и почитта си винаги, каквото и да се случи.

Много ми се понрави уважението, с което и тя, и Тредълс се отнасяха към „красавицата“. Не знам дали намирах това за много разумно, но ми се струваше наистина забавно и напълно в тон с характера й. Ако някога Тредълс съжаляваше, че още не е в състояние да купи сребърните лъжички, то беше безспорно в момента, когато подаваше чая на красавицата. И ако благонравната му съпруга чувствуваше някога надмощие над другите хора, то беше само защото е сестра на красавицата. Леките прояви на капризност и разглезеност, които забелязах у красавицата, очевидно се считаха от Тредълс и жена му като нейно рождено право, дадено й от природата. Ако тя бе родена като царица на пчелите, а те като пчели работници, това не би им доставяло по-голямо удоволствие.

Очароваше ме добротата, с която просто забравяха себе си. Това, че така се гордееха с момичетата и се подчиняваха на всичките им прищевки, само свидетелствуваше за собствените им достойнства. Най-малко дванадесет пъти в час някоя от сестрите се обръщаше към Тредълс, наричайки го „миличък“, и го молеше да донесе нещо тук, да отнесе нещо там, да качи едно, да свали друго, да премести това, да махне онова. Нито пък можеха да направят нещо без Софи. На една косата се разпущаше и никой освен Софи не беше в състояние да я среши. Друга забравяше известна мелодия и само Софи можеше да им я припомни. Някоя искаше да се досети за някакво наименование на място в Девъншиър и само Софи го знаеше. Някоя заявяваше, че трябва да пишат вкъщи и само на Софи можеше да разчитат, че ще стори това преди закуска на другия ден. Някоя си бе объркала плетката и никой друг освен Софи не беше годен да я оправи. Те бяха пълни господарки на къщата, а Софи и Тредълс само изпълняваха желанията им. Не мога да си представя за колко деца би могла да се грижи Софи, обаче, изглежда, че тя беше известна с това, че знае всяка детска песен, съществуваща на английски език, и по заповед изпя дузини от тях с ясния си глас. (Всяка от сестрите даваше нареждания за различни мелодии, като красавицата обикновено се обаждаше последна.) Най-мило от всичко беше, че всред всичките си изисквания сестрите се отнасяха с голямо уважение и нежност както към Софи, така и към Тредълс. Когато си взех сбогом и той дойде да ме изпрати до близкото кафене, положителен съм, че никога не бях виждал друга коса да бе разчорляна от толкова много целувки.

Дълго след като се разделих с Тредълс и се прибрах, не можех да забравя приятните сцени, на които бях свидетел. Ако бях видял хиляда рози, цъфнали в най-горния етаж на онзи повехнал Грейс Ин, не биха могли повече да го оживят. Като си мислех за тези девъншиърски девойки сред сухите законници и адвокатските кантори, както за чая и препечения хляб и детските песнички в мрачната атмосфера, наситена с дъха на прашни досиета, мастилници, хартии, доклади и изложения, ставаше ми така приятно, сякаш сънувах как семейството на султана от приказките нахълтва сред адвокатите, като донася в Грейс Ин говорещата птичка, пеещото дърво и златната вода. След като се прибрах в странноприемницата и поседях там, всичко това ме беше накарало да си мисля с по-голяма лекота за участта на Тредълс. Взе да ми се струва, че положението му не е толкова отчайващо и че той ще напредне въпреки всички главни келнери в Англия.

Като притеглих стола си до една от камините, за да размишлявам по-свободно за него и щастието му, постепенно мислите ми взеха друга насока и наблюдавайки пламтящите въглени и промените, които ставаха с тях, в съзнанието ми се рисуваха всички превратности на живота ми. Не бях виждал да горят въглища от времето, когато напуснах Англия преди три години, макар и да бях седял пред множество накладени с дърва огньове, които се превръщаха в пухкава пепел и загаснали въглени и които в отчаянието си оприличавах на собствените си умрели надежди.

Сега можех да мисля за миналото с тъга, но без горчивина и можех да си представям бъдещето със смел дух. Дом, в неговия най-добър смисъл, за мен вече не съществуваше. Тази, у която бих могъл да събудя истинска любов, бях принудил да гледа на мен като на брат. Тя ще се омъжи и други ще имат право на нежността й. Така тя никога не ще отгатне любовта, която бе узряла в сърцето ми за нея. Справедливостта изискваше да заплатя за безразсъдната си страст. Сам си бях посял това, което сега жънех.

Седях и си мислех дали наистина сърцето ми е готово за това, дали мога да го понеса и да заема кротко онова място в нейния дом, което тя бе заела в моя. И в този момент погледът ми се спря на едно лице, което спокойно би могло да излезе от огъня, така свързано беше с ранните ми възпоменания.

Дребничкият доктор Чилип, който ми беше оказал такава услуга при появяването ми на света, седеше в сянката на противоположния ъгъл и четеше вестник. Беше вече в доста напреднала възраст, но тъй като бе кротък, смирен и спокоен човечец, беше понесъл тъй леко годините, че, стори ми се, сега изглеждаше така, както трябва да е изглеждал, когато е седял в гостната ни и е чакал да се родя.

Мистър Чилип бе напуснал Блъндърстоун преди шест или седем години и оттогава не го бях виждал. Той седеше и прелистваше спокойно вестника, изкривил на една страна малката си глава, с чаша топло шери пред себе си. Беше толкова смирен в държането си, че сякаш се извиняваше дори и на вестника, задето си е позволил да го чете.

Приближих се до мястото, където беше седнал, и казах:

— Здравейте, мистър Чилип. Как сте?

Той се смути твърде много от тези неочаквани думи от страна на един непознат и отговори по своя бавен начин:

— Благодаря ви, сър, много сте любезен. Благодаря ви, сър. Надявам се, че и вие сте добре.

— Не си ли спомняте за мен?

— Знаете ли, господине — отвърна мистър Чилип, като се усмихваше много смирено и поклащаше глава, докато ме разглеждаше, — имам чувството, че нещо от външността ви ми е познато, сър, обаче не мога да се сетя как е името ви.

— И все пак вие сте го знаели доста преди сам аз да съм го знаел — казах аз.

— Наистина ли, сър? — запита мистър Чилип. — Възможно ли е да съм имал честта, сър, да изпълнявам дълга си, когато…

— Да — потвърдих аз.

— Боже мой! — възкликна мистър Чилип. — Но безсъмнено вие доста сте се изменили оттогава, нали?

— Навярно — съгласих се аз.

— В такъв случай, сър, надявам се, ще ми простите, ако ви помоля да благоволите да си кажете името?

Когато му го казах, той действително се развълнува и дори разтърси ръката ми — което за него беше истински буйно действие, тъй като обикновено се задоволяваше да протегне десницата си на около един-два инча от бедрото си, подобно на студена риба, и му ставаше твърде неудобно, когато някой я хванеше по-здраво. Дори и сега я мушна в джоба си веднага след като можа да я отдръпне и изглеждаше облекчен, когато успя благополучно да стори това.

— Боже мой! — промълви мистър Чилип, като ме оглеждаше с наклонена на една страна глава. — Значи това е мистър Копърфийлд, така ли? Господине, мисля, че непременно бих ви познал, ако си бях позволил да ви разгледам по-настойчиво. Има голяма прилика между вас и клетия ви баща, сър.

— Никога не съм имал щастието да видя баща си — забелязах аз.

— Съвършено вярно, сър — каза мистър Чилип успокоително. — И това наистина е много жалко във всяко отношение! Вашата слава, сър, е проникнала и до нашия край — каза той, като поклащаше бавно малката си глава. — Навярно цари доста силна възбуда тук — и той се чукна с пръст по челото. — Навярно професията ви е доста изморителна, сър!

— Къде сте се установили сега? — запитах аз, като седнах до него.

— На няколко мили от Бъри Сент Едмъндс, сър. Мисис Чилип получи там едно малко наследство след смъртта на баща си. Установих се на практика и, вярвам, ще се зарадвате, като ви кажа, че добре ми върви. Дъщеря ми е вече доста височка — каза мистър Чилип, като пак поклати глава. — Миналата седмица майка й пак й отпусна роклите. Така лети времето, сър.

Когато направи тази забележка, дребничкият човек сложи до устата си изпразнената чаша и аз му предложих да я напълни отново, за да му правя и аз компания.

— То ще е повече от това, на което съм свикнал, сър — каза той по свойствения си бавен начин, — обаче не мога да се лиша от удоволствието да поприказвам с вас. Струва ми се, като че ли беше вчера, когато имах честта да ви лекувам от морбили. И вие така прекрасно се справихте с нея, сър!

Поблагодарих му за комплимента и поръчах горещото шери, което скоро ни донесоха.

— Съвсем необичайно за мен лекомислие! — каза мистър Чилип, като го разбъркваше, — но не мога да се противопоставя на такъв чудесен случай. Нямате семейство, сър, нали?

Поклатих глава.

— Разбрах, че преди известно време сте претърпели голяма загуба — каза мистър Чилип. — Научих това от сестрата на втория ви баща, сър. Много решителен характер, нали?

— Да — отвърнах аз, — твърде решителен. А къде се видяхте с нея, мистър Чилип?

— Не знаехте ли, сър — отвърна мистър Чилип с най-спокойната си усмивка, — че вашият втори баща пак ми е съсед?

— Не — отвърнах аз.

— Да, наистина ми е съсед, сър! Той се ожени за една млада дама от околността, с доста хубав имотец, клетичката… А вашата умствена работа не ви ли изморява, сър? — каза мистър Чилип, като ме погледна подобно на червеношийка, която се възхищава.

Махнах с ръка на този въпрос и се върнах към Мърдстоунови.

— Знаех, че се е оженил втори път. Семейството му ли лекувате? — запитах аз.

— Не редовно. Викат ме от време на време — отвърна той. — У мистър Мърдстоун и сестра му френологичният център на твърдостта е много развит, сър.

Отвърнах му с такъв изразителен поглед, че той, окуражен от него, както и от питието, тръсна няколко пъти глава и възкликна замислено:

— Ох, боже мой! Добре си спомняме с вас старите времена, мистър Копърфийлд.

— Братът и сестрата навярно са останали верни на себе си, нали? — забелязах аз.

— Знаете ли, господине, един лекар, който така често има възможност да вижда семейния живот на хората, не трябва да има нито очи, нито уши за нещо друго освен професионалните си задължения. Все пак не мога да не кажа, че са твърде строги хора, сър, както относно този живот, така и относно бъдещия.

— Бъдещият ще бъде устроен, без да се допитват до тях — отвърнах аз. — А що се касае до този, какво правят?

Мистър Чилип поклати глава, разбърка питието си и отпи няколко глътки от него.

— Тя беше очарователна жена — забеляза плачевно той.

— Настоящата мисис Мърдстоун ли?

— Да, господине, очарователна и много обичлива! Мисис Чилип е на мнение, че от женитбата й насам духът й е съвсем сломен и че е вече едва ли не побъркана. А дамите — забеляза свенливо мистър Чилип — са много наблюдателни същества.

— Предполагам, че и тя е трябвало да се подчини и да стане такава, каквато те са я желали. Бог да й е на помощ! — казах аз. — И навярно са успели.

— Ех, господине, отначало имаше бурни кавги, уверявам ви, обаче сега тя е същинска сянка. Между нас да си остане, осмелявам се да забележа, че откакто сестрата дойде да помага, двамата просто я доведоха до видиотяване.

Казах му, че лесно мога да повярвам това.

— Не ще се поколебая да кажа, между мен и вас само — заяви мистър Чилип, като се окуражи посредством нова глътка шери, — че майка й почина от същата тирания, мрак и грижи, от които и мисис Мърдстоун почти се побърка. Преди женитбата си, сър, тя беше жива и весела девойка, обаче тяхната мрачност и жестокост я съсипаха. И сега се държат към нея не като съпруг и зълва, а като пазачи. Точно това ми спомена мисис Чилип миналата седмица. А аз ви уверявам, мистър Копърфийлд, дамите са много наблюдателни същества. Самата мисис Чилип е много, много наблюдателна.

— Той все още ли се хвали, че е религиозен? Просто се срамувам да употребя тази дума във връзка с него.

— Мистър Копърфийлд, вие повтаряте една от най-внушителните забележки на мисис Чилип — каза той, а очите му се бяха зачервили от необичайния за него алкохолен стимул. — Мисис Чилип ми обясни — продължи той по своя най-бавен и най-спокоен начин, — че мистър Мърдстоун представя себе си в образа на някаква свещена природа. Просто щях да падна от удивление, когато мисис Чилип ми каза това. Дамите са много наблюдателни същества, сър.

— Интуитивно — казах аз за голямо негово удоволствие.

— Много съм щастлив, че и вие поддържате твърдението ми. Уверявам ви, не се осмелявам често да изказвам мнения, които не са свързани с медицината. Понякога мистър Мърдстоун държи проповеди пред хората и казват — мисис Чилип казва, — че колкото по-тираничен е станал напоследък, толкова по-свирепа е и доктрината му.

— Не се съмнявам, че мисис Чилип е напълно права — съгласих се аз.

— Мисис Чилип отива още по-далеч в разсъжденията си, като смята — продължи окуражен смиреният човечец, — че този вид хора погрешно наричат своя религия това, което всъщност е само проява на собствената им жестокост и студенина. И знаете ли, сър, трябва да забележа — промълви той, като леко наклони главата си на една страна, — че не намирам никаква подкрепа на принципите на мистър и мис Мърдстоун в Новия завет.

— Нито пък аз можах някога да намеря такава! — казах аз.

— Всички наоколо ги ненавиждат и тъй като те си позволяват да казват, че всички, които са против тях, са осъдени на вечно проклятие, в околността ни изобщо се носят доста проклятия! Както обаче казва и мисис Чилип, те са принудени да търпят непрестанно наказание, тъй като се съсредоточават само в себе си и се хранят изключително от собствените си сърца, а последните представляват твърде лоша храна. Но, господине, да се върнем към мозъка ви, ако ми простите. Не го ли излагате на твърде голяма възбуда, сър?

Не ми беше трудно при наличието на собствената му възбуда, причинена от питието, да отвлека вниманието му от тази тема и да го насоча към неговите работи, за които в продължение на следващия половин час с охота ми разказваше. Между другото той ми даде да разбера, че понастоящем се намира в Грейс Ин, за да свидетелствува професионално пред някакъв комитет относно разклатеното умствено състояние на един пациент, който се бил побъркал от прекалено пиене.

— И ви уверявам, сър — каза той, — че при такива случаи съм крайно нервен. Просто не мога да търпя да ме хокат. Това истински ме обезсърчава. Знаете ли, доста време трябваше да измине, преди да се свестя от въздействието, което ми оказа държането на онази страшна дама вечерта на вашето раждане, мистър Копърфийлд?

Казах му, че рано на другата сутрин отивам тъкмо при това плашило от онази нощ и че тя е една най-нежна и прекрасна жена, както сам би открил, ако би могъл да я опознае по-добре. Самата мисъл за възможността да я срещне отново видимо го изплаши. И той отвърна с бледа усмивка:

— О, действително ли е такава? Наистина ли? — и почти веднага поръча да му донесат свещ и отиде да си легне, сякаш само в леглото можеше да се почувствува в безопасност. Не мога да кажа, че се клатушкаше под влияние на шерито, но навярно мъничкият му спокоен пулс правеше един-два удара в минута повече, отколкото бе правил след паметната вечер, когато леля го беше ударила с бонето си.

Бях съвсем изморен и си легнах в полунощ. Следния ден прекарах в дилижанса за Дувър, втурнах се благополучно в старата лелина гостна, където тя пиеше чая си (сега тя носеше очила), и бях приветствуван с разтворени обятия и радостни сълзи от нея, от мистър Дик и от милата стара Пеготи, която сега беше там икономка. Леля много се забавляваше, когато заприказвахме спокойно и й разправих за срещата си с мистър Чилип и за страха, който той изпитва от нея. Както тя, така и Пеготи надумаха сума приказки за втория съпруг на клетата ми майка и за „онази проклета негова сестра“, която леля за нищо на света не би нарекла с някакво християнско име.