Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (16)

XV глава
Слагам ново начало

Мистър Дик и аз скоро станахме най-добри приятели и много често, когато той свършваше дневната си работа, отивахме заедно да пущаме грамадното хвърчило. Той посвещаваше голяма част от всеки ден от живота си на своите записки, които обаче никога не напредваха, тъй като крал Чарлс Първи винаги се вмъкваше в тях рано или късно, така че съответната глава се изоставяше и се започваше нова. Търпението и надеждата, с които той понасяше тези вечни разочарования, смътната догадка, че има нещо сбъркано във връзка с крал Чарлс Първи, неохотните му усилия да не го допуща в ръкописа си и положителността, с която въпреки това той се вмъкваше там и объркваше всичко, ми правеха силно впечатление. Предполагам, че мистър Дик не знаеше повече от който и да било друг какво ще стане с труда му, ако го довърши, нито пък какъв ще бъде резултатът му. А и не беше необходимо да се безпокои с тези въпроси, тъй като, ако искаше нещо сигурно на този свят, то беше, че записките никога нямаше да имат край.

Особено трогателно впечатление ми правеше, когато гледах как мистър Дик пуща нависоко хвърчилото. Може би разказът му относно това, как хвърчилото, съставено от бракуваните листове на записките му, разпространява написаното в тях, да бе само въображение, но то се превръщаше за него в действителност, когато той гледаше, към хвърчилото във висините и канапът дърпаше нагоре ръката му. Никога не изглеждаше толкова блажен, колкото тогава. Когато надвечер седях край него на зеления хълм и той отправяше поглед към литналото в спокойния въздух хвърчило, аз си представях, че то вдига със себе си объркаността на разума му и я занася на небето. И когато той започваше да навива канапа и то се спущаше надолу в прекрасната светлина, докато най-после с трепкане кацваше на земята и лягаше там като нещо умряло, той сякаш постепенно се събуждаше от съня си. Спомням си как често пъти го взимаше в ръка и се оглеждаше унесено наоколо, като че ли и той, и хвърчилото бяха слезли долу заедно. Всичко това изпълваше сърцето ми с жал.

Но докато приятелството и близостта ми с мистър Дик напредваха, и благоволението на жарката му защитница не отслабваше. Тя така се привърза към мене, че в продължение на няколко седмици скъси новопокръстеното ми име от Тротууд на Трот. И дори ми вдъхна надеждата, че ако продължавам тъй, както бях започнал, ще мога да заема в сърцето й място наред със сестра си Бетси Тротууд.

— Трот — каза една вечер леля ми, когато дъската за табла бе сложена, както обикновено, пред нея и пред мистър Дик, — не трябва да забравяме образованието ти.

Това беше едничкият тревожен за мен въпрос, така че изпитах голяма радост, когато тя го засегна.

— Би ли желал да ходиш на училище в Кентърбъри? — запита ме тя.

Отвърнах й, че с удоволствие бих сторил това, тъй като градът бе съвсем близо до дома.

— Добре, а искаш ли да отидеш там утре?

Вече познавах добре бързината, с която леля ми вземаше решенията си, затова не се учудих от внезапното предложение и отговорих:

— Да.

— Добре — каза отново леля ми. — Джанет, поръчай сивото пони и кабриолета за утре сутринта в десет часа, а тази вечер опаковай дрехите на мистър Тротууд.

Нарежданията й много ме зарадваха, но сърцето ми се сви при тази проява на самолюбие, когато видях какво въздействие оказаха думите ми върху мистър Дик. Той така се натъжи при мисълта за раздяла с мен и вследствие на това игра така лошо, че леля ми, след като го чукна няколко пъти по пръстите с кутията за зарове, заключи дъската и отказа да играе повече с него. Но когато научи от нея, че понякога ще си идвам в неделен ден и че той ще може да ме посещава всяка сряда, мистър Дик се пооживи, като се закле, че специално за тези случаи ще направи ново хвърчило, много по-голямо от старото. На сутринта отново бе потиснат и за утеха би ми дал всичките си пари, ако не бе леля ми, която ограничи подаръка на пет шилинга, увеличени след дълги молби от негова страна на десет.

Разделихме се най-сърдечно на градинската порта и мистър Дик не си влезе, преди леля ми да ме скри от погледа му.

Мис Бетси, напълно равнодушна към общественото мнение, караше господарски сивото пони през Дувър, като седеше изправена и вцепенена подобно на професионален кочияш и зорко наблюдаваше животното, грижейки се да не го оставя да направи нещо по своя воля. Когато обаче излязохме на шосето, тя му позволи да си почине малко и като ме погледна, запита ме дали съм щастлив.

— Благодаря, лельо, много съм щастлив — отвърнах й аз.

Това я зарадва и тъй като и двете й ръце бяха заети, помилва ме с камшика.

— Училището голямо ли е, лельо?

— Още не знам — отговори тя, — най-напред ще отидем при мистър Уикфийлд.

— Той ли е директорът?

— Не, Трот — отвърна леля ми. — Той е адвокат.

Не поисках повече подробности относно мистър Уикфийлд, а и тя не ми ги даде и докато стигнахме в Кентърбъри, разговаряхме на други теми. Там беше пазарен ден, така че леля ми имаше прекрасна възможност да се покаже като добър кочияш и изкусно извиваше понито между каруци, кошници, купища зарзават и стоки на амбулантни търговци. Майсторските ни извивки и заобиколки предизвикаха доста коментари от страна на минувачите, от които не всички бяха ласкави. Леля ми обаче караше съвсем невъзмутимо и смея да кажа, че по същия хладнокръвен начин би преминала и през неприятелска земя.

Най-сетне спряхме пред една много стара къща, издадена над пътя. Тя имаше дълги, ниски, решетъчни прозорци, издадени още по-напред, и греди с изрязани на върховете им глави, също така издадени напред, така че цялата къща ми правеше впечатление как се навежда и наднича, за да види кой минава по тясната уличка долу. Къщата беше безукорно чиста. Старомодното пиринчено чукче, окачено на ниската сводеста врата, украсена с гирлянди от изрязани дървени цветя и плодове, блестеше като звезда. Двете каменни стъпала пред вратата бяха толкова бели, сякаш бяха покрити с най-блестящ лен. И всички ъгълчета, дървена резба, чудновати стъкла и още по-чудновати старомодни малки прозорчета, макар и стари като хълмове, блестяха като снега, който падаше по същите тези хълмове.

Когато кабриолетът спря пред вратата и очите ми се взряха в къщата, забелязах едно мъртвешко лице да се мярка на един от малките прозорци на приземния етаж (в една кръгла малка кула, образуваща едната страна на къщата) и бързо да изчезва. Сетне ниската сводеста врата се отвори и се показа лицето. То имаше същия мъртвешки вид, макар и по кожата му да се забелязваше червеникавият оттенък, който понякога се вижда у червенокосите хора. Това лице принадлежеше на един червенокос човек — младеж на около петнадесет години, но с много по-възрастен изглед — със съвсем ниско остригана коса. Веждите му едва се забелязваха. Червеникавокафявите му очи, лишени от ресници и напълно незащитени, ме караха да се чудя как може той да спи. Беше кокалест и с високи рамене. Спретнатата му черна дреха с бяло шалче около врата се закопчаваше до шията. Ръката му беше дълга и мършава като на скелет. Тя особено привлече вниманието ми, докато той стоеше до главата на понито, почесваше се по брадичката и гледаше нагоре към нас.

— Мистър Уикфийлд у дома ли е, Юрая Хийп?

— Да, госпожо, мистър Уикфийлд си е вкъщи. Моля, заповядайте — каза Юрая Хийп, като показа с дългата си ръка към една от стаите.

Слязохме от кабриолета и като го оставихме да държи понито, влязохме в дълга ниска приемна с изглед към улицата, от чийто прозорец забелязах, докато влизах, как Юрая Хийп духна в ноздрите на коня и после веднага ги закри с ръка, сякаш му правеше някаква магия. Срещу високата стара камина се виждаха два портрета: единият на мъж с посивяла коса (макар че съвсем не стар) и черни вежди, с поглед, сведен върху някакви книжа, завързани с червен шнур; а другият на жена с много спокоен и мил израз на лицето, което гледаше право към мен.

Спомням си, че се огледах, за да зърна и портрета на Юрая Хийп, когато вратата в дъното на стаята се отвори и се показа един господин, чийто вид ме накара отново да се обърна към портрета, за да се уверя, че не е излязъл от рамката си. Той обаче стоеше неподвижен. И когато господинът се приближи, видях че е с няколко години по-възрастен от образа си на портрета.

— Мис Бетси Тротууд, влезте, моля — каза господинът. — Аз бях малко зает, но ще ме извините, нали? Вие знаете моята цел. Тя е единствената в живота ми.

Леля ми му поблагодари и влязохме в стаята му, която беше наредена като кантора, с книги, книжа, шкафчета и други канцеларски принадлежности. Тя гледаше към градината и имаше една желязна каса, иззидана в стената. Тя беше над самата камина и докато седях и я гледах, се чудех как коминочистачът я заобикаля, когато дойде да чисти камината.

— Е, мис Тротууд — каза господинът, — какъв вятър ви носи тук? Надявам се, че благоприятен. — Скоро разбрах, че мистър Уикфийлд е адвокат и управлява имотите на местен богаташ.

— Не идвам по съдебна работа — отвърна му леля ми.

— Чудесно, госпожо. Много по-добре е да не идвате по такава работа — каза мистър Уикфийлд.

Косата му беше съвсем побеляла, макар че веждите му бяха все още черни. Лицето му беше хубаво и много приятно. То имаше този вид руменина, която по внушение на Пеготи бях свикнал да свързвам с употребата на портвайн. С това си обясних и малко дрезгавия му глас, както и лекото затлъстяване на тялото му. Беше облечен много чисто, в син жакет, жилетка на ивици и кадифени панталони. Тънката му риза с къдрички, както и широката му памучна вратовръзка изглеждаха необикновено бели и меки и ми напомняха бялата перушина на гърдите на лебед.

— Това е моят племенник — каза леля ми.

— Не знаех, че имате такъв, мис Тротууд — каза мистър Уикфийлд.

— Впрочем аз съм му пралеля — допълни мис Бетси.

— И това не знаех, вярвайте.

— Аз го осинових — каза леля ми, като махна с ръка, за да покаже, че й е все едно дали той е знаел тези подробности, или не. — Доведох го тук, за да го настаня в някое училище, където ще го възпитават добре и ще се отнасят мило с него. Кажете ми сега, къде има такова училище и какво е то?

— Преди да ви посъветвам разумно, трябва да знам какъв е мотивът ви за всичко това — все старият въпрос, знаете — прибави мистър Уикфийлд.

— Божичко, какъв човек! — възкликна леля ми. — Все търси мотиви, когато те са съвсем очевидни! Правя го, за да бъде детето щастливо и полезно.

— Тогава сигурно подбудата ви е смесена — каза мистър Уикфийлд, като поклати глава и се усмихна недоверчиво.

— Смесени глупости — отвърна леля ми. — Вие винаги претендирате, че имате една-единствена подбуда на всичките си действия. Надявам се, че не считате себе си за едничкия праволинеен човек в света, нали?

— Но аз действително имам само една-едничка подбуда в живота си, мис Тротууд — каза той, като се усмихна. — Другите хора имат десетки, стотици. Аз имам само една. Това е разликата, Не е там въпросът. Кое е най-доброто училище? Каквато и да е подбудата ви, вие търсите най-доброто, нали?

Леля ми кимна утвърдително.

— Племенникът ви не би могъл сега да се настани на пансион в най-доброто училище, което имаме — каза мистър Уикфийлд, като поразмисли малко.

— Но предполагам, че би могъл да живее другаде, нали? — загатна леля ми.

Мистър Уикфийлд се съгласи с това. След като поразискваха малко, той предложи на леля ми да я заведе в училището, за да може и тя да го прецени, както и да й покаже една-две къщи, в които смяташе, че бих могъл да живея като пансионер. Леля ми прие предложението му и тримата излязохме заедно. Тогава той се спря и каза:

— Може би нашият малък приятел има някаква подбуда да се противопостави на решението ни. Не ще ли е по-добре да го оставим вкъщи?

Леля ми бе наклонна да възрази на това, но за да улесня нещата, аз казах, че ако им е угодно, с удоволствие ще остана в къщата. Върнах се в кабинета на мистър Уикфийлд и седнах на предишното си място да чакам, докато се приберат.

Столът ми беше обърнат с лице към един тесен коридор, който завършваше в малката кръгла стая, от чийто прозорец бях видял да наднича бледото лице на Юрая Хийп. След като бе завел понито в една съседна конюшня, Юрая работеше нещо, надвесен над писалището си. Макар и с лице към мен, отначало си помислих, че той не може да ме види, тъй като пред него имаше цял куп книжа. Но като погледнах по-внимателно нататък, с неудоволствие забелязах, че от време на време безсънните му очи се насочват към мене подобно на червени слънца и крадливо се взират в продължение на цяла минута, докато перото му даваше вид, че продължава да пише така усърдно, както и по-рано.

На няколко пъти правих опити да се отърва от вперения му взор, качих се на един стол, за да разгледам една географска карта на другия край на света, обръщах страниците на един кентски вестник, обаче двете червени слънца непрестанно ме привличаха и когато хвърлях поглед към тях, неизменно ги виждах устремени към мен.

Най-сетне за голямо мое облекчение леля ми и мистър Уикфийлд се върнаха, след като се бяха позабавили доста дълго време. Мисията им не бе завършила така успешно, както би ми се искало. Макар и преимуществата на училището да били неоспорими, леля ми не харесала нито един от домашните пансиони, които биха могли да ме приемат.

— Много е неприятно, Трот — каза ми тя. — Просто не знам какво да правя.

— Вярно, че е неприятно, мис Тротууд, но ще ви кажа какво би могло да стане — обади се мистър Уикфийлд.

— Какво? — запита го леля ми.

— Засега оставете племенника си тук. Той е кротко момче и няма никак да ме безпокои. Къщата е чудесна за учение. Тиха е като манастир и е почти толкова обширна. Оставете го тук.

Очевидно леля ми хареса това предложение, но й беше неудобно да го приеме. Същото изпитвах и аз.

— Хайде, мис Тротууд — подхвана мистър Уикфийлд. — Това е изходът от трудното положение. И само временно. Ако работата не тръгне добре или ако се създадат някакви неудобства и за двете страни, той лесно ще може да се премести другаде. Ще имаме време да му намерим по-подходящо място. А засега най-добре ще бъде да остане тук.

— Много съм ви задължена — отвърна леля ми. — А виждам, че и той чувствува същото, обаче…

— Хайде, хайде! Разбирам какво искате да кажете — извика мистър Уикфийлд. — Услугата ми няма да ви тежи, мис Тротууд. Бихте могли, ако искате, да плащате.

— При тези условия с удоволствие бих го оставила, макар това да не намалява задължението ми — каза леля ми.

— Тогава елате да се видите с малката ми домакиня — каза мистър Уикфийлд.

Качихме се горе по една чудесна старинна стълба. Перилата й бяха толкова широки, че лесно бихме могли да минем и по тях. Влязохме в една сенчеста стара приемна, осветена от три или четири от най-чудноватите прозорци, които бях забелязал от улицата. Под тях имаше стари дъбови седалища, направени сякаш от същите дървета, които бяха влезли в състава на блестящия дъбов под и големите греди на тавана. Стаята бе хубаво наредена, с пиано и няколко светли кресла в червено и зелено. Имаше и вази с цветя. Цялото помещение се състоеше сякаш само от ниши и ъгълчета, във всяко едно от които се виждаше някаква чудновата масичка, бюфет, шкаф за книги, диван или нещо друго, което ме караше да мисля, че в стаята няма по-хубаво кътче. Но когато зървах следващото, то ми се струваше еднакво с първото, ако не и по-красиво. От всичко лъхаше някаква уединеност и чистота, свойствени и за външния вид на къщата.

Мистър Уикфийлд почука на една врата в ъгъла на облицованата в дърво стена и едно момиче на около моя възраст излезе бързо и го целуна. Върху лицето й веднага забелязах спокойния и сладостен израз на дамата, чийто портрет ме бе погледнал долу. Въобразих си, че образът на портрета бе пораснал и добил женствен вид, докато оригиналът бе останал дете. Макар че лицето й беше живо и весело, от него, както и от цялото й същество, се излъчваше някакво особено спокойствие и кротост, които никога не бих могъл да забравя.

Мистър Уикфийлд ни каза, че това е неговата малка домакиня, дъщеря му Агнеса. Когато го чух как произнасяше тези думи и видях как държеше ръката й, открих единствения стимул в живота му.

На колана й беше закачена мъничка кошничка играчка с ключове в нея и изобщо тя имаше вид на достойна домоуправителка на това старинно жилище. Когато баща й й разправяше за мене, тя го слушаше мило и когато свърши, предложи на леля ми да се качим горе и да разгледаме стаята ми. Тя мина пред нас и ни заведе. Стаята беше чудесна, с дъбови греди и кръгли прозорчета. Стълбата с широките перила стигаше право до нея.

Не мога да си припомня къде и кога в детинството си бях видял за пръв път черковен прозорец със стъклопис. Нито пък си спомням каква е била рисунката му. Но много добре знам, че когато я видях да се извръща към нас, застанала на старата стълба под бледата светлина и да ни чака там горе, аз си спомних за този прозорец. И винаги оттогава в мисълта си свързвах кроткия му блясък с Агнеса Уикфийлд.

Както леля ми, така и аз бяхме много щастливи от уговореното за мене и се върнахме долу в приемната, доволни и благодарни. Тъй като тя не щеше и да чуе да остане за обед, за да не би да закъснее да пристигне вкъщи, преди да се мръкне, и тъй като схванах, че мистър Уикфийлд я познаваше твърде добре, за да не се препира, приготвиха й студена закуска и Агнеса се върна при възпитателката си, а мистър Уикфийлд в кабинета си. По този начин бяхме оставени да се сбогуваме насаме.

Тя ми съобщи, че мистър Уикфийлд ще уреди всичко необходимо във връзка с мене и че нищо не ще ми липсва. Сетне ми каза няколко много мили думи и ми даде най-грижливи съвети.

— Трот — прибави тя в заключение, — дръж се така, че с поведението си да правиш чест на себе си, на мене и на мистър Дик и нека бог да е с тебе!

Толкова се разчувствувах, че едва можах да й благодаря и да пратя много здраве на мистър Дик.

— Никога не бъди подъл — завърши съветите си леля ми. — Не бъди лицемер и не бъди жесток. Избягвай тези три порока, Трот, и ще бъда спокойна за теб.

Горещо й обещах, че няма да забравя добротата й и ще слушам съветите й.

С тези думи тя ме прегърна бързешком и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Отначало това внезапно тръгване ме стресна и едва ли не се побоях, че съм я разсърдил; но когато погледнах на улицата и видях колко унило се качи на кабриолета и потегли, без да погледне нагоре, разбрах, че съм бил несправедлив към нея и безпричинно съм я обвинил.

Към пет часа, когато мистър Уикфийлд имаше обичай да обядва, аз вече бях успял да се съвзема и бях готов с ножа и вилицата си. Масата бе сложена само за нас двамата, но Агнеса, която седеше в приемната преди обеда, слезе долу с баща си и седна срещу него на масата. Съмнявам се дали той би могъл да обядва без нея.

Следобед не останахме там, а отново се качихме в приемната. Седнахме в едно уютно ъгълче, където Агнеса сложи за баща си чаша и бутилка с портвайн. Той сигурно не би усетил вкуса му, ако някой друг му го бе поднесъл.

Мистър Уикфийлд седя там и пи в продължение на два часа, докато Агнеса свиреше на пианото, бродираше или разговаряше с двама ни. С нас той се държеше живо и весело, но понякога погледът му се спираше върху нея и той изведнъж се смълчаваше и се замисляше. Тя забелязваше това и веднага се постараваше да го разнесе с някакъв въпрос или милувка. Тогава той се стряскаше от унесеността си и си наливаше още вино.

Агнеса приготви чая и го поднесе. Времето след него мина тъй, както и след обеда. Преди тя да отиде да спи, баща й я прегърна и целуна, след което заповяда да му донесат свещи в кабинета. Тогава и аз се оттеглих да спя.

Преди това, когато се свечеряваше, излязох малко на улицата, за да хвърля отново поглед към старинните къщи и сивата катедрала и да възкреся в паметта си как след бягството си от Лондон преминах по улиците на този град, без да знам, че домът ми ще бъде в него. Когато се прибрах, Юрая Хийп затваряше кантората и тъй като се чувствувах приятелски настроен към всички, отидох да се поразговоря с него, като на тръгване му подадох ръка. Но, божичко, колко влажна и лепкава беше тя! Приличаше на ръката на мъртвец и при докосване, и при гледане. Потърках след това моята да я стопля и да премахна усещането от допира с неговата.

Ръката му бе толкова неприятна, че когато се прибрах в стаята си, нейният хлад и влага все още изпълваха съзнанието ми. Като се надвесих от прозореца и видях изрязаните на върховете на гредите грифони да ме поглеждат отстрани, си представих, че това е Юрая Хийп, качил се там горе, и веднага го изгоних от въображението си.