Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (19)

XVIII глава
Възпоминания

Мои училищни дни! Мирно и незабелязано протекохте вие и сам не разбрах кога от момче се превърнах в юноша! Поглеждам назад към потока на изминалите дни, сега вече пресъхнало речно корито, покрито с листа, и се мъча да видя дали не са останали някои белези, по които да си припомня как е протекъл той.

За миг се връщам в катедралата, където ни водят всяка неделя сутрин. Дъхът на пръст, безслънчевият въздух, чувството, че си откъснат от света, звуците на органа, отекващи през черните и бели сводове и галерии — всички те са крила, които ме понасят назад към миналото, полубуден и полуунесен в някакъв сън.

Не съм последният по успех в училището. За няколко месеца успявам да изпреваря не един от другарите си. Но първият ученик Адамс все още ми се струва като някакво могъщо същество, надмогнало се някъде нагоре, на недостигаема височина. Агнеса напразно клати отрицателно глава, когато й разправям каква бездна от мъдрост е преодоляло това чудно същество, и ме уверява, че и аз, клетият невежа, ще успея да го настигна. Той не ми е такъв съкровен приятел и смел защитник, какъвто ми бе Стиърфорд, но изпитвам към него дълбоко уважение. Особено много съм любопитен да узная какво где прави той, когато завърши училището, и дали в живота ще се намери достойно място за него.

Но кой друг образ ми се мярка? Да, това е мис Шепърд, в която съм влюбен.

Мис Шепърд е пансионерка в училището на госпожици Нетингалс. Аз обожавам мис Шепърд. Тя е малко момиче с бродирана рокличка, с кръгло лице и с къдрава руса коса. Младите момичета от пансиона на Нетингалс също идват в катедралата. Не гледам в молитвеника си, тъй като очите ми са отправени към мис Шепърд. Когато хорът пее, аз чувам нейния глас. Когато през време на богослужението се споменава кралското семейство, мислено изричам и нейното име наред с това на височайшите особи. А понякога вкъщи, в стаята си, промълвям в любовен порив: О, мис Шепърд!

Отначало не съм сигурен в чувствата на мис Шепърд към мене, обаче благосклонната съдба ни събира в танцувалното училище. Моя партньорка е мис Шепърд. Аз докосвам ръкавицата й и сладък трепет минава през дясната ми ръка, пропълзява чак до косата ми. Не й промълвям никакви нежни думи, обаче се разбираме. Мис Шепърд и аз живеем един за друг.

Чудно, защо тайно подарих на мис Шепърд дванадесет бразилски ореха? Те не са годни да изразят любовта ми, не могат да се увият в изящен пакет, трудни са за чупене, дори и когато се сложат между вратата и стената, и най-после, когато се счупят, са твърде мазни. И все пак смятам, че са напълно подходящ подарък за мис Шепърд. Също така подарявам й меки анасонови бисквити и безброй портокали. Веднъж целувам мис Шепърд в гардеробната. Какъв екстаз!

Мис Шепърд е едничката мечта на живота ми, но как става, че скъсвам с нея? Сам не знам това. Да, някакъв хлад започва да вее между мене и мис Шепърд. Носят се слухове, според които мис Шепърд е казала, че би желала да не я зяпам така и че е изявила предпочитание към мистър Джонс — ха, Джонс! Момче без никакви особени качества! Пропастта между мис Шепърд и мен се увеличава. Най-сетне един ден аз срещам пансионерките на госпожици Нетингалс, които отиват на разходка. Като минава покрай мене, мис Шепърд прави презрителна гримаса и със смях заговаря приятелката си. Всичко е свършено. Любовта, която ми се струваше, че ще продължи цял живот, достига до своя край. Тя вече не ми пречи да внимавам в богослужението и името й не е произнасяно наред с кралското семейство.

В училище жъна успехи и нищо не нарушава покоя ми. Сега вече не съм вежлив към пансионерките на госпожици Нетингалс и не бих обърнал внимание на нито една от тях, дори и да са два пъти повече по брой и двадесет пъти по-красиви. Смятам, че да се ходи на танцувално училище е досадна работа, и се чудя защо момичетата не си танцуват сами и ни оставят на мира. Увличам се в латинските стихове и ставам небрежен към връзките на обувките си. Доктор Стронг публично заявява, че съм обещаващ млад учен. Мистър Дик изпада в безумна радост, а леля ми ми изпраща една гвинея със следващата поща.

Сянката на един млад касапски чирак се появява подобно на привидението с шлема на Макбет. Кой е този млад касапин? Той е ужасът на юношите в Кентърбъри. Носи се мълва, че говеждата лой, с която маже косата си, му дава свръхестествена сила, благодарение на която може да излезе насреща на всеки възрастен мъж. Той е широколик младеж с волски врат, с груби червени бузи, дързък и със злобен език. Най-главното му занимание е да хули младите господа на доктор Стронг. Тоя заявява публично, че ако го предизвикат, ще се справи с тях. Споменава някои имена (между които е и моето), като казва, че ще срази всички едновременно с едната си ръка, вързана назад. Напада из засада малките момчета и ги удря по незащитените глави и на улицата открито ме предизвиква. Всичко това е достатъчно да ме накара да се бия с него.

Лятна вечер. Назначил съм си среща с касапския чирак в една зелена падинка, край ъгъла на една стена. Моите секунданти са една отбрана група ученици от нашето училище, а тези на касапина — двама други касапи, един млад кръчмар и един коминочистач. Секундантите ни уговарят условията на борбата и противникът ми и аз заставаме един срещу друг. В миг той ме хласва под лявото око, сякаш запалва там десет хиляди свещи. Следния миг вече не знам ни къде е стената, ни къде съм аз, нито пък къде са другите. Така сме се вплели един в друг, че едва мога да различа кое тяло е моето и кое неговото. От време на време виждам лицето му, разкървавено, но самоуверено; има и моменти, когато не виждам нищо, и сядам задъхан на коляното на секунданта си. Втурвам се бясно върху противника си и разбивам в лицето му кокалчетата на пръстите си, без обаче това да го смути ни най-малко. Най-после се събуждам със странно чувство в главата като от някакъв замаян сън и виждам чиракът да се отдалечава, а двамата други касапи, кръчмарят и коминочистачът го поздравяват, докато той си облича дрехата, и си тръгва. От това заключавам, че победата е на негова страна.

Занасят ме вкъщи в окаяно състояние. Разтриват ме с оцет и бренди, а очите ми налагат със сурово месо. Горната ми устна е страшно подута. Представлявам невъзможна гледка и в продължение на три-четири дни не излизам от дома. Агнеса разпръсва скуката ми и се грижи за мен като същинска сестра. Тя ми чете, утешава ме и с нея часовете минават леко и весело. Агнеса винаги се ползува с пълното ми доверие. Разправям й всичко за касапина и за обидите, които ми е нанесъл. Тя потрепва, като й разказвам за боя си с него, обаче е на мнение, че не съм могъл да постъпя иначе.

Времето е отлетяло незабелязано и Адамс вече съвсем не е първият ученик в класа. Той отдавна е напуснал училището; толкова отдавна, че когато един ден идва да посети доктор Стронг, вижда, че от познатите му съм останал само аз. Много наскоро той ще влезе в адвокатската колегия и ще носи перука. С изненада откривам, че сега е по-смирен, отколкото го мислех, и по-малко внушителен на вид. Нито пък още е успял да смае света, тъй като, доколкото мога да схвана, той си върви точно така, както би вървял и ако Адамс не бе навлязъл в арената на живота.

И какво става? Сега аз съм първият ученик. От висотата на положението си гледам със снизходително любопитство към по-нискостоящите от мене ученици и те ми напомнят времето, когато за пръв път дойдох тук. И като че ли малкото момче, което бях тогава, няма нищо общо с мене. Спомням си го като нещо останало назад по пътя на живота — по-скоро като нещо, край което съм минал, а не което съм бил; и сякаш само съм срещал някъде това малко момче.

А къде е малкото момиче, което видях през онзи първи ден от живота си у мистър Уикфийлд? И то също си е отишло. Вместо него вкъщи се движи самата двойница на портрета, а не детинският му образ. Агнеса, милата ми сестрица, както я наричам в мислите си, моята съветничка и приятелка, добрият ангел на всеки, който дойде в допир с нейната доброта, спокойствие и себеотрицание, е вече същинска млада жена.

Какви други промени са станали с мене освен тези във възрастта, външния вид и знанията, придобити през всички тия години? Нося златен часовник на верижка, пръстен на малкия си пръст и жакет с дълги поли. Също така употребявам доста помада за косите си — което заедно с пръстена не е много за похвала. Отново ли съм влюбен? Да. Обожавам най-голямата мис Ларкинс.

Най-голямата мис Ларкинс не е малко момиченце. Тя е висока, мургава, черноока млада жена с чудесна фигура. Най-голямата мис Ларкинс не е съвсем младичка, тъй като дори и най-малката мис Ларкинс не е такава, а най-голямата трябва да е три или четири години по-възрастна от нея. Най-голямата мис Ларкинс трябва да е на около тридесет години. Любовта ми към нея е безгранична.

Най-голямата мис Ларкинс се познава с офицери. Това е ужасно. Виждам я да разговаря с тях. Забелязвам как пресичат улицата, за да я спрат, когато бонето й (тя обича яркоцветните бонета) се задава отсреща, придружено от бонето на сестра й. Тя се смее, приказва и изглежда, че това й харесва. Прекарвам голяма част от свободното си време в разходки с надеждата, че ще я срещна. Когато успея да й се поклоня поне веднъж дневно, се чувствувам щастлив. От време на време заслужавам поздрава й. Бушуващата мъка, която изпитвам в навечерието на военния бал, когато знам, че тя ще танцува с офицери, заслужава да бъде възнаградена, ако изобщо справедливостта не е изчезнала от лицето на земята.

Страстта ми отнема апетита и ме кара непрестанно да нося най-новата си копринена кърпа за врат. Единственото ми облекчение е да си слагам най-хубавите дрехи и непрестанно да лъскам обувките си. Тогава се чувствувам по-достоен за най-голямата мис Ларкинс. Всичко, което й принадлежи или е свързано с нея, ми е ценно. Мистър Ларкинс — един намусен стар господин с двойна брадичка и с едно неподвижно око — ме изпълва с любопитство. Когато не мога да срещна дъщеря му, отивам там, където има възможност да видя него и да му кажа: „Здравейте, мистър Ларкинс“. Думите „Добре ли са младите дами и всички у вас?“ ми се струват твърде издайнически и аз поруменявам.

Непрестанно мисля за възрастта си. Вярно, че съм седемнадесетгодишен и че тази възраст е твърде ниска за най-голямата мис Ларкинс, но какво от това? Пък най-после, не след дълго ще встъпя в двадесет и първата си година. Редовно се разхождам вечер край къщата на мистър Ларкинс, макар че сърцето ми се къса, когато виждам офицерите да влизат или пък ги чувам горе в приемната, където най-голямата мис Ларкинс свири на арфа. Дори един-два пъти дълго обикалям със страдален вид къщата, когато цялото семейство е вече легнало, като се чудя коя е стаята на мис Ларкинс и сигурно се взирам в тъмнината в стаята на баща й. Обикалям край дома й и си мечтая да избухне пожар, събраната тълпа да гледа смаяно, а аз да грабна някаква стълба, да я опра до прозореца й, да я спася със собствените си ръце, а после да вляза вътре за нещо, което тя е забравила, и да загина в пламъците. Любовта ми е напълно безкористна. За мен е достатъчно само да се проявя като герой в очите на най-голямата мис Ларкинс и да издъхна. Обикновено е така, но не винаги. Понякога по-светли видения се явяват пред мене. Когато се обличам (работа, която трае два часа) за един голям бал у семейство Ларкинс (събитие, очаквано с нетърпение от три седмици), въображението ми рисува по-примамливи картини. Представям си как събирам смелост и се обяснявам в любов на мис Ларкинс. Тя свежда глава на рамото ми и промълвя: „О, мистър Копърфийлд, да вярвам ли на ушите си?“ Представям си как на следното утро мистър Ларкинс идва при мене и казва: „Мистър Копърфийлд, дъщеря ми ми призна всичко. Вашата младост не е пречка. Бъдете щастливи!“ Леля ми също дава съгласието си и ни благославя, а мистър Дик и доктор Стронг присъствуват на венчавката ни. Сега, като си спомням всичко това, аз вярвам, че съм бил разумен младеж, вярвам го и въпреки това всичко наистина бе така, както го описвам.

Отивам в омагьосания замък, където има светлини, глъч, музика, цветя, офицери (за най-голямо мое съжаление), и най-голямата мис Ларкинс — самата красота. Облечена е в синьо, със сини цветя в косата си — незабравки. Като че ли трябва да носи незабравки! Това е първото увеселение за възрастни, на което съм поканен, и се чувствувам малко неловко. Никой не знае какво да ми каже освен мистър Ларкинс, който ме пита за съучениците ми — нещо, което не би трябвало да прави, тъй като не съм дошъл тук, за да ме обиждат.

Но след като съм постоял известно време на прага и очите ми са се наслаждавали на богинята на сърцето ми, тя се приближава до мене — тя, най-голямата мис Ларкинс! — и ме запитва дали танцувам.

Покланям се и казвам със заекване:

— С вас, мис Ларкинс.

— С никой ли друг? — запитва ме тя.

— С никой друг танцът не би ми доставил удоволствие.

Мис Ларкинс се смее и поруменява (или поне на мене ми се струва, че поруменява), като казва:

— След един танц с удоволствие ще бъда ваша дама.

Моментът идва.

— Струва ми се, че е валс — забелязва мис Ларкинс, когато й се представям. — Вие валсирате ли? Ако не, капитан Бейли…

Но работата е там, че аз играя валс (при това твърде добре) и повеждам мис Ларкинс напред. Отстранявам я навъсено от капитан Бейли. Не се съмнявам, че той се чувствува твърде нещастен, но за мене това няма никакво значение. И аз съм бивал нещастен. Танцувам валс с най-голямата мис Ларкинс! Не знам къде съм, сред кои хора, нито пък колко дълго трае това. Знам само, че се нося някъде в пространството с един син ангел, в блажен унес, докато най-после се озовавам самичък с нея в малка стая, седнал на един диван. Тя се възхищава от едно цвете (розова японска камелия, цена четвърт гвинея), която съм сложил на ревера си. Аз й го давам и казвам:

— Искам за него огромна цена, мис Ларкинс.

— Наистина ли! И каква е тя?

— Едно от вашите цветя, за да си го пазя тъй, както скъперникът пази златото си.

— Вие сте смело момче — казва мис Ларкинс. — Ето.

Тя ми дава цветето не без удоволствие. Аз го докосвам с устни и го прибирам до гърдите си. Мис Ларкинс се смее, хваща ме подръка и казва:

— А сега ме върнете при капитан Бейли.

Мислите ми се въртят унесено около този сладък разговор и валса, когато тя отново идва при мен, с един твърде обикновен възрастничък господин подръка, който цяла вечер бе играл вист, и казва:

— О, ето моя смел приятел! Мистър Чесъл иска да се запознае с вас, мистър Копърфийлд.

Веднага разбирам, че той е приятел на семейството, и се чувствувам поласкан.

— Възхищавам се от вкуса ви, сър — казва мистър Чесъл. — Той ви прави чест. Предполагам, че не се интересувате много от хмел. Аз обаче се занимавам с отглеждане на доста големи количества. И ако някога ви се случи да минете край Ашфорд, ще ни направите голямо удоволствие, ако останете у нас, колкото време пожелаете.

Благодаря му сърдечно и му стискам ръката. Чувствувам се като в някакъв сън. Още веднъж танцувам валс с най-голямата мис Ларкинс. Тя се възхищава от танцуването ми. Прибирам се вкъщи, опиянен от блаженство, и цяла нощ мислено танцувам със скъпото си божество, прихванал грациозната й снага. Минават няколко дни на упоителни мечти. Но не я виждам никъде — ни на улицата, ни у тях. Слаба утеха ми носи само свещеният залог, увяхналото цвете.

— Тротууд — казва ми един следобед Агнеса. — Кой, мислиш, ще се венчава утре? Личност, от която се възхищаваш.

— Предполагам, че не ти, Агнеса?

— Не аз! Чувате ли го, татко, какво казва? — изчуруликва тя, като вдига светналото си лице от нотите, които преписва. — Най-голямата мис Ларкинс.

— За-за капитан Бейли ли? — едва имам сили да промълвя аз.

— Не. За никакъв капитан. За мистър Чесъл, производител на хмел.

В продължение на една-две седмици съм много отчаян. Свалям си пръстена, нося най-старите си дрехи, не употребявам вече помада за коса и често ридая над увяхналото цвете на мис Ларкинс. Но този живот ми омръзва и тъй като касапинът ме предизвиква отново, аз хвърлям цветето, сражавам се с него и славно го побеждавам.

Отново започвам да нося пръстена си и да употребявам помада (обаче по-умерено) и това са последните белези за навлизането ми в седемнадесетата година.