Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

„Народна младеж“, — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Анна Сталева

Художник: Х. К. Браун

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Емилия Кожухарова

 

С оригиналните илюстрации на Х.К. Браун („Физ“) от първото издание на романа в Англия през 1850 година.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Alegira

XXXI глава
Още по-голяма загуба

Не ми беше трудно да се съглася с молбата на Пеготи да остана при нея, докато останките на клетия преносвач направят последното си пътуване до Блъндърстоун. Твърде отдавна тя беше купила със спестяванията си едно малко парче земя в стария ни черковен двор, близо до гроба на „милото й момиче“, както винаги наричаше майка ми. Там беше мястото, където щеше да почива мистър Баркис. И досега съм благодарен, като си помисля, че като се навъртах край Пеготи и като вършех, каквото можех, за нея, все пак й оказвах известна помощ, макар и не кой знае колко голяма. Обаче най-върховното ми удоволствие имаше личен и професионален характер и произтичаше от това, че самият аз се погрижих за завещанието на мистър Баркис и за неговото тълкуване.

Моя беше заслугата, че се сетих да потърсим завещанието в сандъка му. И наистина намерихме го там, на дъното на една конска торба за зоб, където (освен малко сено) открихме и един стар златен часовник с верижка и печати, който мистър Баркис бе носил в деня на сватбата си и който не се бе мяркал нито преди, нито след това; една сребърна чистачка за лула във форма на крак; една кутийка, представляваща лимон и съдържаща мънички чашки и чинийки, която навярно мистър Баркис бе купил някога за мен, когато съм бил малък, а след това му е досвидяло да ми я даде; осемдесет и седем гвинеи и половина; двеста и десет фунта стерлинги в съвсем нови банкноти; няколко ценни книжа; една стара подкова, един повреден шилинг, парче камфор и една стара мидена черупка. Последната беше твърде много излъскана, а отвътре цветовете й проблясваха във форма на призма, от което обстоятелство заключавам, че мистър Баркис трябва да е имал някакво понятие от образуването на бисери, макар и това да не се бе изразило в нещо по-определено.

В продължение на дълги години мистър Баркис бе носил това сандъче всеки ден, през всичките си пътувания. За да не бие на очи, бе измислил, че то принадлежи на някой си мистър Блекбой, който „го оставил на Баркис до поискване“, легенда, която бе грижливо написал на капака му и чиито думи едва се четяха.

Скоро ми стана ясно, че мистър Баркис не напразно бе пестил и трупал през целия си живот. Изчислено в пари, имуществото му възлизаше на близо три хиляди фунта стерлинги. От тях той завещаваше лихвата на хиляда фунта на мистър Пеготи за до живот; при смъртта му целият капитал трябваше да се раздели поравно между Пеготи, малката Емилия и мен или между тези от нас, които са живи по това време. Всички останали свои вещи, движими и недвижими, той завещаваше на Пеготи, която назначаваше и за едничка изпълнителка на последната му воля.

Почувствувах се като истински проктор, когато прочетох този документ на висок глас и с подобаващата церемониалност, като на няколко пъти повторих отделните разпореждания, за да бъдат чути от всеки, когото засягаха. Това ме накара да си мисля, че съдилището бе по-важно учреждение, отколкото го бях считал дотогава. Прегледах завещанието с най-голямо внимание, обявих го за безупречно по форма, направих няколко забележки с молив в полето и просто не можех да се начудя на познанията си.

Седмицата преди погребението прекарах в разучаване на завещанието, в съставяне опис на Пеготиното имущество, в привеждане в ред работите й — с една дума, за общо наше удоволствие бях постоянният й съветник и помощник. През това време не можах да се видя с Емилия, но ми казаха, че след две седмици ще отпразнуват тихо сватбата й.

По време на погребението не играх главна роля, ако мога така да се изразя. Искам да кажа, не бях обвит в черен плащ и развяващ се креп за плашене на птиците, а само отидох рано сутринта в Блъндърстоун и зачаках в черковния двор, докато пристигна колата, придружена само от Пеготи и брат й. Умопобърканият господин гледаше от малкото ми прозорче; бебето на мистър Чилип клатеше голямата си глава и въртеше кръглите си очи срещу свещеника, над рамото на бавачката си; мистър Оумър пъхтеше по-назад. Не присъствуваше никой друг. Всичко мина съвсем тихо. След като церемонията свърши, поразходихме се из гробищата в продължение на един час и си откъснахме по няколко млади листа от дървото над майчиния ми гроб.

Но сега идва момент, когато изведнъж ме обзема уплаха. Облак надвисна над градчето, към което отправям самотните си стъпки. Страхувам се да ги наближа. Не мога да понеса мисълта за онова, което се случи през онази паметна вечер, за онова, което отново ще се случи, ако разкажа за него.

Заради това, че пиша за него, то не става по-лошо; нито пък ще стане по-добро, ако спра неохотната си ръка. То вече се е случило. Нищо не е в състояние да го върне. Нищо не е в състояние да го направи различно от това, което беше.

На следния ден бавачката ми и аз трябваше да отидем в Лондон по работа във връзка със завещанието. Него ден Емилия щеше да прекара у мистър Оумър. Вечерта всички възнамерявахме да се срещнем в старата лодка-къща. Хам щеше да доведе Емилия по обичайното време. Аз щях да се върна, когато ми бъде угодно. Братът и сестрата щяха да ни чакат надвечер край огнището.

Разделих се с тях пред изплетената от пръти портичка, където едно време въображението ми рисуваше как Страпс си почива с раницата на Родерик Рандъм. Вместо обаче да продължа направо, аз свърнах настрани по пътя за Лоустофт. Сетне завих и се отправих към Ярмут. Останах да похапна в прилична кръчмичка на около една-две мили от мястото, където спираха саловете, за което съм споменавал и друг път. Така се източи денят и когато стигнах в градчето, вече се беше свечерило. Валеше силен дъжд и спусналата се нощ беше бурна, обаче луната надничаше зад облаците, така че не беше тъмно.

Скоро зърнах къщичката на мистър Пеготи и светлината, която блещукаше през прозорчето. Оставаха ми още няколко стъпки по влажния пясък, след което наближих вратата и влязох.

Вътре беше много уютно. Мистър Пеготи бе изпушил вечерната си лула и вече приготвяха по-късната вечеря. Огънят светеше, изгорелите въглени бяха сметени на една страна, а малкото сандъче стоеше на старото си място, готово за Емилия. И Пеготи седеше отново на старото си място, а ако не бяха жалейните й дрехи, човек би помислил, че тя изобщо никога не го е напущала. Тя пак бе прибрала край себе си работната кутия с катедралата „Сейнт Пол“ на капака, метъра в къщичката и парченцето восък и те изглеждаха така, сякаш никога не ги бяха слагали другаде. Мисис Гъмидж се вайкаше нещо в ъгъла си, така че и тя си беше същата, както едно време.

— Пристигате пръв, мастър Дейви! — каза мистър Пеготи със светнало лице. — Свалете дрехата си, сър, ако се е измокрила.

— Благодаря ви, мистър Пеготи — казах аз, като му подадох връхната си дреха да я закачи. — Съвсем съм сух.

— Прав сте — каза мистър Пеготи, като опипа рамената ми. — А сега седнете, господине. Няма защо да ви казвам добре дошъл, тъй като сам знаете колко много ви се радваме, когато дойдете тук.

— Благодаря ви, мистър Пеготи, уверен съм в това. Е, Пеготи — обърнах се аз към бавачката си, — как си?

— Ха, ха! — разсмя се мистър Пеготи, като седна помежду ни и взе да трие една о друга ръцете си, облекчен след вече преминалото нещастие и обхванат от свойствената си доброта. — Както й казвам, господине, в света няма друга жена, която да има повече право да се чувствува спокойна. Тя изпълни дълга си спрямо починалия, а и починалият разбра това. Той стори за нея онова, което бе справедливо, също както и тя се отнесе справедливо с него. Така че — така че сега тя трябва да е напълно спокойна. — Мисис Гъмидж простена.

— Хайде, майчице, развесели се! — каза мистър Пеготи. (Обаче той поклати скрито глава към нас, сякаш искаше да каже, че последните събития не можеха да не й припомнят за стария.) — Не се опечалявай! Опитай се да се поразвеселиш мъничко и ще видиш как после това ще става естествено.

— О, не, Даниъл, с мен подобно нещо не може да се случи. Едничкото естествено нещо за мен е да бъда печална и самотна.

— О, не говори така — каза мистър Пеготи, опитвайки се да облекчи мъката й.

— Така си е, Даниъл, така си е! — каза мисис Гъмидж. — Аз не съм човек, който може да живее с хора, които са получили наследство. Ставам съвсем опака. Най-добре би било да се махна.

— Хайде де, та как бих могъл да харча парите, които получих, без теб? — каза мистър Пеготи укорително. — Какви ми ги приказваш? Нима присъствието ти тук сега не ми е по-необходимо отвсякога?

— Знам, че никога по-рано не съм била необходима тук! — извика мисис Гъмидж, като простена жално. — А сега даже ми го казваш! Пък и как мога да очаквам да ви бъда приятна, когато съм така печална и самотна, и такава опака.

Мистър Пеготи изглеждаше много възмутен от себе си, задето е могъл да каже неща, които да причинят такава горчивина, обаче Пеготи му попречи да отговори, като го дръпна за ръкава и поклати с глава. След като в продължение на няколко минути гледаше мисис Гъмидж твърде разтревожено, той хвърли поглед към холандския часовник, стана и сложи свещта на прозореца.

— Ето! — каза мистър Пеготи весело. — Ето, всичко е наред, мисис Гъмидж! — Последната простена лекичко. — И свещта запалихме, както ни е обичаят! Вие, господине, сигурно се чудите за какво е цялата тази работа! Знаете, то е за нашата малка Емилия. След като се стъмни, пътят не е нито весел, нито светъл, и ако съм тук по времето, когато тя се завръща вкъщи, винаги слагам свещта на прозорчето. Видите ли — каза мистър Пеготи, като се наведе над мен с лице, светнало от радост, — с това се постигат две неща. „Ето, това е домът“ — казва си Емилия. А след това пак си казва: „И вуйчо си е вкъщи, тъй като, когато го няма, свещта не се вижда на прозореца.“

— Какво си дете! — каза му Пеготи, изпълнена с любов към него тъкмо поради това негово качество.

— Е, не знам — каза мистър Пеготи, застанал прав с разкрачени крака, като ги триеше доволно с ръце, загледан ту в нас, ту в огъня. — Не знам, може и да съм дете, обаче не и на вид.

— Не съвсем — забеляза Пеготи.

— Не — разсмя се мистър Пеготи, — по вид не, но по ум. Мен обаче не ме е грижа за това, ей богу. И знаете ли, когато отида да погледам онази къщичка, приготвена за нашата Емилия, просто ми се струва, че всяко мъничко нещо там е самата тя. Вземам бонетата й и другите й нещица и така внимателно ги пипам, сякаш в ръцете си държа не тях, а нея. Просто не мога да си представя някой да се докосне до тях грубо. Ето на, такова съм си дете, с образ на морски таралеж! — каза мистър Пеготи, избухвайки в смях.

И двамата с Пеготи се разсмяхме, обаче не така високо.

— Знаете ли — продължи той със светнало лице, като пак поглади няколко пъти бедрата си, — мисля си, че детинщината ми е останала от времето, когато играех с нашето малко момиченце. Боже мой! Та на какво ли не сме играли с нея! И на турци, и на французи, и на акули, и на какви ли не други чужденци! И на китове, и на лъвове, и не помня вече на какво. А тогава тя беше такава една мъничка, просто едва стигаше до коленете ми. Ето на, и тази свещ! — каза мистър Пеготи, като протегна весело ръка към нея. — Много добре знам, че дори и когато се омъжи и си отиде оттук, аз пак ще я слагам на прозорчето, също като сега. И знам също така, че когато вечер съм тук (пък и къде ли другаде бих могъл да живея, каквото и наследство да получа!), ще седя пред огъня и ще си давам вид, че чакам да се завърне, както правя това сега. На, такова съм си дете — повтори мистър Пеготи с ново избухване, — с вид на морски таралеж! Ето, като виждам как свещта блещука, аз си казвам: „Емилия я вижда! Емилия си идва!“ Такова съм си дете, във вид на морски таралеж! И виждате ли, че съм прав, ето я и нея! — каза той, като спря да се смее и плесна с ръце.

И действително вратата се отвори, но в стаята влезе само Хам. Изглежда, че след моето идване дъждът се бе усилил, тъй като той бе нахлупил голяма широкопола шапка, която скриваше цялото му лице.

— Къде е Емилия? — запита мистър Пеготи.

Хам направи едно движение с глава, като че ли искаше да каже, че Емилия беше навън. Мистър Пеготи взе свещта от прозореца, подряза фитила й, сложи я на масата и усърдно разбутваше огъня, когато Хам, който не се бе помръднал, каза:

— Мастър Дейви, елате за малко навън да видите какво ще ви покажем с Емилия.

Излязохме. Когато минах покрай него на вратата, забелязах за най-голямо свое учудване и уплаха, че е смъртно бледен. Той ме бутна бързо на открито и веднага затвори вратата. Вън бяхме само ние двамата.

— Хам, какво се е случило?

— Мастър Дейви!… — Боже мой, как бе сломено сърцето му и как плачеше!

Бях смазан при вида на неговата скръб. Не знам какво си мислех и от какво се опасявах. Не можех да сторя нищо друго, освен да го гледам.

— Хам! Клети добри човече! Кажи ми, за бога, какво се е случило!

— Моята любима, мастър Дейви — гордостта и богатството на сърцето ми, — тази, за която бих умрял дори и в този миг, — е избягала!

— Избягала!

— Да, Емилия е избягала. И как е избягала — вие можете да съдите по това, мастър Дейви, че аз, който я обичам най-много от всичко на света, сега моля бога по-скоро да я умъртви, отколкото да я остави да се опозори!

Извърнатото му към бурното небе лице, потрепването на стиснатите му ръце, мъката, пронизваща цялото му тяло — всичко това и до ден днешен свързвам със самотната пустош наоколо. Там винаги е нощ и той е едничкият видим предмет.

— Вие сте учен човек — каза той забързано — и знаете кое е най-правото и най-доброто. Какво трябва да им кажа вътре? Как изобщо да им съобщя тази новина, мастър Дейви?

Видях как вратата се поклати и инстинктивно се опитах да хвана дръжката, за да спечеля поне миг време. Напразно. Мистър Пеготи си подаде лицето и дори петстотин години да живея, пак няма да забравя как се промени то, когато ни видя сами.

Спомням си ужасни ридания, сълзи… Всички сме в стаята… жените се суетят около мистър Пеготи… Аз държа в ръка парчето хартия, което ми е дал преди това Хам… Мистър Пеготи, с разкъсана жилетка, с разбърканата коса, с лице и устни, съвсем побелели, и кръв, капеща по гърдите му (мисля, че бликнала от устата му), вперен в мен…

— Прочетете го, сър — каза ми той с нисък и разтреперан глас. — Само че по-бавно, моля ви. Не знам дали ще мога да го разбера.

Ето какво прочетох сред мъртвешка тишина:

„Когато ти, който ме обичаш повече, отколкото заслужавам, прочетеш това писмо, аз ще съм далеч.“

— Аз ще съм далеч — повтори той бавно. — Чакайте! Значи Емилия сега е далеч! После?

„Оставям моя скъп дом — моя скъп дом, за да не се върна никога вече, освен ако той не ме доведе като своя съпруга. Когато вечерта намериш писмото вместо мен, аз ще съм си отишла много часове преди това. О, ако знаеш само как се къса сърцето ми! Ти, към когото се отнесох така несправедливо, който нивга не ще ми простиш, ако знаеш само как страдам! Толкова съм лоша, че няма да пиша за себе си. Дано да се утешиш малко с мисълта, че съм толкова лоша. В името на бога, кажи на вуйчо, че никога не съм го обичала и наполовина тъй силно, както го обичам сега. О, забрави колко мили и добри бяхте всички към мен — забрави, че щяхме да се венчаваме — и се помъчи да си представиш, че съм умряла още когато съм била малка и сега лежа някъде заровена. Благодари на бога, че съм си отишла, и бъди състрадателен към вуйчо! Кажи му, че никога не съм го обичала така много, както сега. Бъди негова утеха. Обикни някое добро момиче, което ще ти бъде това, което някога и аз бях за вуйчо, което ще ти бъде вярно и няма да те опозори тъй, както те опозорих аз. Нека бог да благослови всички ви! Често ще се моля на колене за всички вас. Ако той не ме върне като своя съпруга и ако не бъда достойна да се моля за себе си, ще се моля за вас. Предай на любимия ми вуйчо моето последно прости. Към него отправям последните си сълзи и последната си благодарност!…“

Това бе всичко.

Той продължаваше да стои така, дълго след като бях свършил да чета писмото, и не сваляше поглед от мен. Най-после се осмелих да хвана ръката му и да го помоля, доколкото ми бе възможно, да се опита да събере силите си.

— Благодаря ви, господине, благодаря ви — отвърна ми той, без да се помръдне.

Заговори му и Хам. Мистър Пеготи почувствува и неговата скръб и му стисна ръката; обаче продължаваше да стои в същото положение и никой не дръзваше да го обезпокои.

Най-после той измести бавно погледа си от лицето ми, сякаш се събуждаше от някакъв унес, и зашари с очи из стаята. Сетне каза с нисък глас:

— Кой е мъжът? Искам да знам името му.

Хам ме погледна и аз изведнъж изпитах шок, който ме замая.

— Подозирате някого — каза мистър Пеготи. — Кой е той?

— Мастър Дейви — замоли ме Хам, — излезте за малко вън и нека да му кажа каквото трябва.

Отново ме обзе силен смут. Отпуснах се в един стол и се помъчих да отговоря нещо, обаче езикът ми бе скован и очите ми не виждаха нищо.

— Искам да знам името му — чух аз отново.

— Напоследък, по никое време, тук се навърташе един слуга — започна със заекване Хам. — После се появи и господарят му.

Мистър Пеготи стоеше неподвижен както преди, но сега погледът му беше насочен към Хам.

— Снощи — продължи Хам — са видели слугата с нашето клето момиче. През последната седмица или десетина дни той се е криел тук. Смятахме, че си е отишъл, обаче се е криел. Излезте, мастър Дейви, моля ви, излезте!

Почувствувах Пеготината ръка около врата си, но не бях в състояние да се помръдна, дори и ако къщата да се беше съборила върху ми.

— Тази сутрин, още при зазоряване, вън от града, на шосето за Норич спрял един непознат екипаж — продължи Хам. — Слугата на няколко пъти отивал до него и се връщал, и последния път Емилия била с него. Другият бил вътре. Той е мъжът.

— В името на бога — каза мистър Пеготи, като се олюля назад и вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от това, от което се страхуваше. — Не ми казвайте, че името му е Стиърфорд!

— Мастър Дейви — възкликна Хам с прегракнал глас, — вие съвсем не сте виновен за това — и аз ни най-малко не ви обвинявам, — обаче неговото име наистина е Стиърфорд и той е проклет негодник!

Мистър Пеготи не извика и не пророни нито една сълза, само постоя известно време неподвижен, докато пак се стресна изведнъж дръпна грубата си връхна дреха от гвоздея в ъгъла.

— Помогнете ми да се облека! Вцепенил съм се като дърво и не мога нищо да пипна — извика нетърпеливо той. — Готов съм — каза той, след като някой му бе помогнал да се облече. — А сега ми дайте и шапката!

Хам го запита къде отива.

— Отивам да търся племенницата си. Отивам да търся моята Емилия. Но най-напред ще потопя онази лодка там, дето, кълна се, бих потопил самия него, ако бих знаел злите му помисли, и това щеше да бъде напълно справедливо. Да, отивам да търся племенницата си.

— Къде? — извика Хам, като застана между него и вратата.

— Където и да е! Ще търся племенницата си из целия свят. Ще намеря клетата девойка в позора й и ще си я доведа. Никой да не ме спира! Казвам ви, отивам да търся племенницата си!

— Не, не — развика се мисис Гъмидж, като застана, плачейки, между двамата. — Не, Даниъл, ти не можеш да тръгнеш в това състояние. Ще отидеш да я търсиш и си длъжен да го сториш, клети ми Даниъл, но не както си сега. Поседни малко и ми прости, че така много съм те тревожила. Та какво ли са моите беди и мъки в сравнение с твоето нещастие! Нека да си спомним за едно време, когато тя беше малко сираче, когато и Хам осиротя и когато и аз останах нещастна вдовица и ти ме прибра. Това ще смекчи сърцето ти, Даниъл — каза тя, като сложи глава върху рамото му, — и така ще понесеш по-леко скръбта си. Нали знаеш какво е казано в писанието, Даниъл, „това, което правите на най-малкия от тях, все едно че го правите на самия мен“. Това е вярно и за нашия покрив, под който живеем от толкова години!

Сега той се беше напълно смирил. И когато го чух да плаче, поривът, който ме бе обхванал да падна на колене, да им поискам прошка за нещастието, което бях причинил, и да прокълна Стиърфорд, отстъпи място на по-добро чувство. Изпълненото ми с горест сърце намери същото облекчение и аз заплаках.