Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (18)

XVII глава
Някой се появява

От бягството си насам не съм споменал за Пеготи, но, разбира се, й писах почти веднага след като се настаних в Дувър, а когато леля ми ме осинови официално, пратих й едно по-дълго писмо, съдържащо всички подробности. При постъпването си у доктор Стронг й писах отново, като й разправих колко съм щастлив и какви изгледи се откриват пред мене. Дадените ми от мистър Дик пари не можаха да ми доставят по-голямо удоволствие от това, което изпитах, когато от тях изпратих на Пеготи дължимата й половин гвинея. В същото писмо, не по-рано, споменах за случката с младежа и магарешката каручка На всички тези писма Пеготи ми отговори така обстоятелно, макар и не така сбито, както би сторил това един търговски чиновник. Тя не беше много силна в епистоларното изкуство, обаче бе направила всичко възможно, за да изрази чувствата, които бе изпитала, когато научила подробностите на бягството ми. Четири страници, изпълнени с несвързани, недовършени, осеяни с възклицания и мастилени петна изречения, не бяха смогнали да я облекчат. Но за мене зацапаните места бяха по-изразителни от най-изисканите изречения, тъй като те ми сочеха, че Пеготи бе плакала през всичкото време, докато бе писала. Какво повече бих могъл да желая?

Схванах без особена трудност, че Пеготи не можеше още да погледне благосклонно на леля ми. Така дълго бе гледала на нея с предубеждение, че сега не можеше из един път да промени отношението си. „Колко е трудно да се разберат хората — пишеше ми тя. — Изглежда, че мис Бетси е съвсем различна от това, за което сме я смятали.“ Очевидно тя все още се боеше от мис Бетси, ако се съдеше по плахите поздрави, които й изпращаше. Но, изглежда, се боеше и заради мене и хранеше съмнението, че някой ден пак ще избягам, тъй като на няколко пъти ми намекваше, че стига да поискам, тя веднага ще ми изпрати пари за билет до Ярмут.

Тя ми съобщи нещо, което много ме развълнува, а именно, че покъщнината на стария ни дом е продадена, че мистър и мис Мърдстоун са излезли оттам и че къщата ще се продаде или даде под наем. Вярно, че докато те бяха в нея, за мене нямаше място там, но ме заболя, когато си представих, че скъпият ми стар дом е напълно изоставен. С тъга си мислех как бурените ще изпълнят цялата градина и влажните паднали листа ще се натрупат по пътеките. Представях си как зимният вятър ще стене, как студените дъждовни капки ще чукат по стъклата и как лунният блясък ще рисува призраци по стените на празните стаи и цяла нощ ще бди над самотата им. Отново си спомних за гроба под дървото в черковния двор и сякаш цялата къща бе също умряла и всичко, свързано с баща ми и майка ми, бе вече изчезнало.

В Пеготините писма нямаше други новини. Мистър Баркис, казваше тя, бил превъзходен съпруг, макар и малко стиснат, но всички си имаме недостатъци, а и тя имала доста (при все че аз лично не ги знаех какви са). Мистър Баркис ме поздравявал, а малката ми стаичка била винаги готова за мен. Мистър Пеготи и Хам били добре, ала мисис Гъмидж била както винаги зле. Малката Емилия не ми изпращала поздравите си, но казала, че ако желае, Пеготи може да ми ги изпрати вместо нея.

Счетох за свой дълг да съобщя всички тези неща на леля си. Не споменах само за малката Емилия, която, инстинктивно почувствувах, не би се понравила много на мис Бетси. Докато бях още нов в училището на доктор Стронг, тя направи няколко посещения в Кентърбъри, като винаги пристигаше най-неочаквано. Предполагам, че вършеше това, за да ме свари неподготвен. Но тъй като винаги ме намираше зает с работа и като чуваше от всички страни колко напредвам и какво добро поведение имам, тя скоро преустанови тези посещения. Виждах я съботен ден, всяка трета или четвърта седмица, когато си отивах в Дувър за малко развлечение. А мистър Дик виждах през сряда, когато идваше по обед с дилижанса и оставаше до следната сутрин.

При тези случаи той никога не пътуваше без кожената си папка, съдържаща листове за писане и части от записките, тъй като бе на мнение, че вече много е закъснял с ръкописа си и трябва час по-скоро да го завърши.

Мистър Дик имаше голяма слабост към сладкиши с джинджифил. За да направи посещенията му по-приятни, леля ми бе поръчала да му отворя кредит в един сладкарски дюкян, при условие, че няма да му дават сладкиши за повече от един шилинг дневно. Това, както и обстоятелството, че самата мис Бетси му плащаше дребните сметки в ханчето, където отсядаше, ме караше да мисля, че мистър Дик имаше позволение само да подрънква парите си, но не и да разполага с тях. По-нататък се убедих, че наистина беше така, или най-малкото, че между него и леля ми има споразумение, според което той е длъжен да й дава сметка и за най-малките си разходи. И тъй като дори не помисляше да я мами и винаги желаеше да й достави удоволствие, мистър Дик никога не прахосваше парите си. По отношение на тези разпореждания, както и във всички други случаи, той считаше леля ми за най-мъдрата и най-способната жена в света. Той често ми доверяваше това свое убеждение под най-голяма тайна и винаги шепнешком.

— Тротууд — обърна се той към мен със загадъчен тон, след като една сряда ми бе доверил тази своя тайна, — кой е човекът, който се крие близо до къщата ни и я плаши?

— Да плаши леля ми ли, сър?

Мистър Дик кимна.

— Мислех си, че нищо не е в състояние да я изплаши — продължи той, — тъй като — тук той сниши глас и прошепна — няма защо да го казваш никому, но тя е най-мъдрата и най-способната жена в света. — Като каза това, той се отдръпна, за да види какво впечатление ми бяха направили думите му.

— Първият път, когато той дойде — каза мистър Дик, — беше — чакай да видя — годишнината от смъртта на крал Чарлс Първи, беше хиляда шестстотин четиридесет и девета година, нали?

— Да, сър.

— Не знам как може да е така — каза мистър Дик озадачено, като поклащаше глава. — Не ми се струва да съм толкова стар.

— През тази ли година се появи онзи човек, сър? — запитах го аз.

— Не знам как би могло да бъде през нея година, Тротууд — продължи мистър Дик. — В някоя историческа книга ли си видял тази дата?

— Да, сър.

— Историята никога не лъже, нали? — запита той и в очите му проблесна надежда.

— Боже мой, сър, не! — отвърнах решително аз. Бях млад и не можех да мисля иначе.

— Просто не мога да разбера — каза мистър Дик, като клатеше глава. — Някъде има нещо сбъркано. Както и да е, този човек се появи за първи път наскоро след като бяха направили тази грешка, да сложат част от безпокойствата на крал Чарлс Първи в моята глава. Аз се разхождах след чая с мис Тротууд точно по здрач и той се появи близо до дома.

— Разхождаше ли се той? — запитах го аз.

— Дали се разхождаше? — повтори мистър Дик. — Чакай да си спомня. Трябва да помисля малко. Н-н-не, не. Не се разхождаше.

— Тогава какво правеше?

— Не се виждаше никакъв, но се появи изведнъж зад нея и й зашепна нещо. Тогава тя се обърна и припадна, а аз стоях неподвижно, като гледах право към него, и той си отиде. Но най-чудното обаче е къде може да се е крил оттогава насам!

— Уверен ли сте, че се е крил?

— Напълно — отвърна мистър Дик, като кимна важно с глава. — Не се беше появил до снощи! Миналата вечер се разхождахме и той пак изскочи зад нея. Веднага го познах.

— Леля ми изплаши ли се?

— Цяла затрепера — каза мистър Дик, като нагледно илюстрира думите си и затрака със зъби. — Хвана се за перилата на оградата. Запищя. Но, Тротууд, ела тука. — И като се приближих, той продължи шепнешком: — Защо ли му даде тя пари?

— Може би защото е просяк.

Мистър Дик заклати буйно глава, отричайки напълно това мое предположение, като на няколко пъти повтори:

— Никакъв просяк, никакъв просяк, никакъв просяк! — След това ми разправи, че по-късно през нощта отново видял този човек от прозореца си. Леля ми била застанала край оградата, огряна от лунната светлина, и му давала пари, а човекът веднага се скрил в самата земя, както се сторило на мистър Дик. Леля ми се върнала скритом вкъщи и на следната сутрин още не била дошла напълно на себе си. Това много тревожело мистър Дик.

Отначало този разказ ми се стори напълно неправдоподобен. Реших, че той е само някаква халюцинация на мистър Дик, подобно на натрапчивата му идея за злополучния крал, който му причиняваше толкова безпокойства. Обаче след като поразмислих, мина ми през ума, че може би това е било опит или заплаха за опит да се изтръгне мистър Дик от покровителството на леля ми. Може би по този начин я изнудват и тя се принуждава да заплаща за спокойствието му с пари. Това не ми беше чудно, като знаех от самата нея какви чувства питае тя към клетия мистър Дик. И тъй като и аз се бях много привързал към него и изпитвах загриженост за съдбата му, страховете ми подсилваха това предположение. Дълго време с трепет чаках деня на обичайното му посещение, като се боях да не би да не го видя вече в дилижанса. Той обаче винаги се появяваше там, щастлив и усмихнат, и никога след това не ми заговори за човека, който беше в състояние да изплаши леля ми.

Дните, когато идваше при мен, бяха най-щастливите в живота на мистър Дик. Не по-малко щастливи бяха те и за мен. Скоро всички момчета в училището го познаваха. И при все че никога не вземаше дейно участие в някоя друга игра освен пущане на хвърчило, той се интересуваше от игрите ни не по-малко от нас. Колко често съм го виждал да наблюдава унесено някаква игра на топчета или въртележки с изписан по лицето му дълбок интерес, едва дишащ при критичните моменти! Колко пъти съм го зървал, качен на една могила, да размахва шапка над посивялата си глава и да въодушевява с виковете си играещите на кучета и хрътка момчета, напълно забравил за главата на мъченика крал Чарлс и всичко, свързано с нея! Колко блажени бяха за него летните часове, прекарани на игрището за крикет! През колко зимни дни съм го виждал да стои с посинял нос на снега, да го духа източният вятър, а той да наблюдава момчетата на дългата пързалка и да ръкопляска възторжено с вълнените си ръкавици!

Той беше любимец на всички, изобретателността му в дребните неща беше просто неописуема. Можеше да нареже един портокал на парчета в такива форми, каквито никой от нас не бе в състояние дори да си представи. Беше способен да издяла лодки едва ли не от всичко, дори и от чепове. Правеше шахматни фигури от кости, римски колесници от стари карти за игра, колела със спици от макари и птичи кафези от стари парчета тел. Но беше най-изкусен, когато изработваше предмети от слама и канап. Всички в училището бяхме убедени, че от тези материали той е способен да направи всичко, което може да сътвори човешка ръка.

Славата на мистър Дик не се ограничи само между нас. След няколко такива посещения самият доктор Стронг ме запита за него и аз му разправих всичко, каквото бях чул от леля си. Докторът прояви такъв жив интерес към него, че пожела да му го представя при следващото му идване. Извърших тази церемония и докторът покани мистър Дик да го посещава винаги когато не успея да го посрещна на агенцията на дилижанса, и да си почива в училището до привършване на занятията. Мистър Дик скоро възприе този навик и често пъти, когато при посещенията му закъснявахме да излезем от клас, той ме чакаше, като се разхождаше из двора. Така се запозна с красивата млада съпруга на доктора, сега по-бледна от преди и не така весела, но все така хубава. Тъй лека-полека той стана близък с всички и свикна да ме чака в училището. Винаги сядаше в едно определено кътче, на един определен стол, който поради това нарекохме „Дик“. Той седеше там със сведена напред посивяла глава, внимателно заслушан във всичко наоколо, изпълнен с дълбоко уважение към знанията, които никога не бе имал възможност да придобие. Това благоговение той разпростираше и върху доктора, когото считаше за най-дълбокия и най-завършен философ от всички епохи. Много време трябваше да мине, преди мистър Дик да се реши да му заговори с шапка на глава. И дори когато вече се бяха сприятелили и по цели часове се разхождаха в тази част на градината, която ние наричахме алеята на доктора, мистър Дик от време на време сваляше шапката си, за да покаже почитта си към мъдростта и науката. Как е станало, че докторът започна да му чете от знаменития си речник през време на тези разходки, никога не можах да узная. Може би отначало той е смятал, че чете сам на себе си. Както и да е, и това им стана навик. Като го слушаше с лице светнало от гордост и удоволствие, мистър Дик вярваше чистосърдечно, че речникът е най-увлекателната книга в света.

И сега те се мяркат пред очите ми: докторът, вдаден в четене с благодушната си усмивка, размахващ от време на време ръкописа си, и мистър Дик, цял превърнат в слух, докато нещастният му ум блуждае бог знае де, омаян от непознатите за него значения на думите. Това бе една от най-приятните и спокойни гледки, които някога съм виждал, и си представям, че те биха могли да се разхождат така вечно. Тогава може би светът щеше да бъде някак си по-добър.

Много скоро Агнеса се причисли към приятелите на мистър Дик, а тъй като идваше често вкъщи, той се запозна и с Юрая. Приятелството помежду ни ставаше все по-тясно, като бе приело доста чудноват характер: от една страна, мистър Дик идваше да ме наглежда като мой настойник, а от друга — винаги се съветваше с мене, когато биваше изправен пред някакво съмнение, и неотклонно следваше напътствията ми не само защото дълбоко вярваше в природната ми мъдрост, а и защото смяташе, че съм я наследил и от леля си.

Една сутрин, когато придружавах мистър Дик от хотела до агенцията на дилижанса, преди да отида на училище, аз срещнах Юрая на улицата и той ми напомни за обещанието ми да отида у дома му на чаша чай, като прибави, кълчейки се:

— Ние сме толкова бедни, че не очаквах да го изпълните, мистър Копърфийлд.

Още не бях успял да реша в себе си дали харесвам Юрая, или го ненавиждам и докато стоях така на улицата и го гледах, продължавах да се чувствувам обхванат от съмнение. Но тъй като никак не исках да ме считат за горделив, отвърнах му, че само чакам покана, за да изпълня обещанието си.

— О, ако е само това, мистър Копърфийлд — каза Юрая — и ако нищетата ни не ви възпрепятствува, бихте ли дошли днес? Но не се колебайте да кажете, ако нищетата ни ви спира, тъй като ние много добре съзнаваме положението си.

Казах, че ще спомена това на мистър Уикфийлд и ако той одобрява, в което не се съмнявам, с удоволствие ще отида. Така че същата вечер в шест часа (в този ден на седмицата Юрая си излизаше по-рано) тръгнах заедно с него.

— Майка ми действително ще се гордее с посещението ви, мистър Копърфийлд — каза той, когато потеглихме, — или по-право би се гордяла, ако това не беше грешно, мистър Копърфийлд.

— И въпреки това днес ти не се поколеба да предположиш, че аз бих могъл да се възгордея — отвърнах му.

— О, божичко, мистър Копърфийлд, разбира се, че не! Не, вярвайте ми! Подобна мисъл не е минавала през ума ми! Никога не бих си помислил, че е проява на горделивост, ако считате, че сме твърде бедни за вас. Защото ние наистина сме много бедни.

— Занимавал ли си се напоследък много с юридическите науки? — запитах го аз, за да променя разговора.

— О, мистър Копърфийлд — каза той скромно, — четенето ми на правните книги едва ли би могло да се нарече сериозно занимание. Понякога вечер прекарвам един-два часа с мистър Тид.

— Труден автор ли е той? — запитах го аз.

— Понякога за мен е труден — отвърна Юрая. — Не знам обаче как би се сторил на един способен човек.

Докато вървеше, той избарабани с двата си костеливи пръста по брадичката си и изтананика някаква мелодия, след което прибави:

— Знаете, мистър Копърфийлд, в книгата на мистър Тид има разни термини и латински изрази, които са доста трудни за един такъв невеж читател като мене.

— Би ли искал да научиш латински? — попитах го аз. — Бих могъл с удоволствие да ти преподавам това, което уча.

— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд — отговори той, като клатеше глава. — Много е мило от ваша страна да ми правите това предложение, но аз съм твърде нищ, за да го приема.

— Що за глупости, Юрая!

— О, мистър Копърфийлд, простете ми! Много съм ви признателен и бих желал това повече от всичко друго, уверявам ви, обаче съм твърде нищ за подобно нещо. Има достатъчно хора, които и без това ме тъпчат в моята нищета, та няма защо да оскърбявам чувствата им, като придобивам знания. Учението не е за мен. Човек като мене не трябва да има никакви въжделения. Ако иска да напредва в живота, той трябва да върши това съвсем смирено, мистър Копърфийлд.

Никога не бях виждал устата му така широко отворена, нито пък двете бръчки така дълбоко врязани в бузите му, както когато ми разкриваше тези свои съкровени мисли. И през всичкото време не преставаше да се кълчи и огъва от скромност.

— Смятам, че не си прав, Юрая — казах му аз. — Допускам, че има известни неща, които бих съумял да те науча, стига само да пожелаеш това.

— О, не се съмнявам, мистър Копърфийлд — отвърна той. — Но тъй като самият вие не сте нищ, може би не сте в състояние да влезете в положението на тези, които са. Няма да дразня по-горните от мен със знанията си, благодаря ви. Твърде съм нищ, за да го сторя. А ето и скромното ни жилище, мистър Копърфийлд.

Влязохме в една ниска старомодна стая, в която се отиваше направо от улицата, и намерихме там мисис Хийп, която беше същински Юрая, само че по-ниска. Тя ме посрещна с най-голямо смирение и се извини за това, че бе целунала сина си, като каза, че колкото и нищи да са, те не са лишени от човешките си чувства, които се надява, че никого не обиждат. Стаята беше напълно прилична, полукухня и полуприемна, но съвсем не беше уютна. Чайните прибори бяха сложени на масата, а чайникът вреше на печката. Виждаше се един скрин, чиято горна част бе приспособена за писалище, където вероятно Юрая се занимаваше вечер. Там лежеше синята му чанта, натъпкана с книжа, както и книгите му начело с мистър Тид. В един от ъглите се виждаше шкаф, както и други обикновени мебели. Спомням си, че нито една отделна вещ нямаше жалък вид и въпреки това цялата стая произвеждаше жалко впечатление.

Може би смирението на мисис Хийп я караше все още да носи жалейни дрехи, при все че мистър Хийп се бе поминал твърде отдавна. Струваше ми се, че по отношение на бонето си беше направила някакъв компромис, но иначе видът й бе така жалеен, какъвто е бил той по времето на овдовяването й.

— Този ден ще остане паметен, мой Юрая — каза мисис Хийп, като приготовляваше чая.

— Аз ти казах, че ще бъде така, майко — отвърна Юрая.

— Ако има нещо, поради което желая татко ти да не бе умрял, то е, за да се порадва и той на обществото на мистър Копърфийлд днес.

Почувствувах се стеснен от тези ласкателства, обаче ми правеше впечатление, че действително ме посрещат като някакъв височайши гостенин, и мисис Хийп ми се стори приятна жена.

— Моят Юрая отдавна ви чака с най-голямо нетърпение — каза тя. — Той се боеше, че може би нищетата ни би ви попречила да дойдете, а и аз споделях страховете му. Нищи сме, нищи сме били и нищи ще си останем винаги — каза мисис Хийп.

— Уверен съм, че нямате основание да се чувствувате такива, госпожо — казах аз, — освен ако това ви прави удоволствие.

— Благодаря ви, сър — отвърна мисис Хийп. — Много добре знаем положението си и сме благодарни за него.

Постепенно мисис Хийп се приближи до мене, а Юрая се нагласи срещу ми и двамата се състезаваха да ме отрупват с най-хубавото, което имаше на масата. Не че там имаше нещо особено вкусно, обаче самото им старание да ми доставят удоволствие ме караше да се чувствувам обкръжен от особено внимание. Сетне те заговориха за разни лели и аз им разправих за моята. Мисис Хийп заприказва за доведени бащи и аз започнах да говоря за моя, но се спрях, тъй като леля ми бе поръчала да мълча по този въпрос. Обаче в ръцете на Юрая и майка му аз бях като някаква крехка тапа пред тирбушон, като млечен зъб пред клещи на опитен зъболекар и като чуплива играчка в ръцете на дете. Полека-лека те измъкнаха от устата ми неща, които нямах никакво желание да разкажа. И сега се изчервявам, особено като си спомня, че в детското си простосърдечие дори се чувствувах горд, че им доверявам толкова неща и даже гледах малко покровителствено на двамата си почтени домакини.

Ясно беше, че са много привързани един към друг. Това не можеше да не ми направи впечатление като нещо напълно естествено, обаче ловкостта, с която съумяваха да изтръгнат от човека всичко, което пожелаеха, беше същинско изкуство, срещу което ми бе невъзможно да устоя. Когато нямаше какво повече да изкопчат за самия мен (не споменах ни дума за живота си в „Мърдстоун и Гринби“, нито пък за бягството си), те захванаха да ме разпитват за мистър Уикфийлд и Агнеса. Юрая подхвърляше топката на разговора, а мисис Хийп я хващаше и връщаше на Юрая, Юрая я задържаше за малко в ръцете си, сетне пак я изпращаше на майка си и така те си я подхвърляха, докато аз загубих представа къде се намира тя и съвсем се слисах. А и самата топка непрестанно се променяше. Веднъж тя беше мистър Уикфийлд, после Агнеса, после превъзходните качества на мистър Уикфийлд, после възторженото ми чувство към Агнеса, след това работата и доходите на мистър Уикфийлд, какво правим след вечеря, виното на мистър Уикфийлд, причината, поради която пие и колко жалко, че пие: ту едно, ту друго, ту всичко изведнъж. И през всичкото време, без да вземам голямо участие в разговора, постоянно нащрек да не би да ги накарам да почувствуват колко са нищи и каква голяма чест им правя с присъствието си, непрестанно се улавях, че изпущам по някоя и друга дума, която нямах никакво право да изпущам. Виждах какво въздействие оказваше тя само от трепкането на извитите ноздри на Юрая.

Бях започнал да се чувствувам малко неудобно и желаех да прекратя вече посещението си, когато една фигура се появи на улицата и мина край вратата — последната стоеше отворена, за да се проветрява стаята, тъй като времето бе доста топло, — върна се, надникна и влезе, като възкликна високо:

— Копърфийлд, възможно ли е?

Беше мистър Микобър! Да, мистър Микобър, с монокъла си, с бастуна си, с нагръдника си, с благородния си изглед и с предвзетото си произношение — всичко вкупом.

— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, като ми подаде ръка, — тази среща кара човека да се чувствува обхванат от съзнанието за несигурността и нетрайността на всички човешки… накъсо казано, това е удивителна случайност. Вървя си по улицата и си размишлявам върху възможностите нещо да изскочи (което засега ми се струва доста вероятно) и изведнъж виждам пред себе си един млад, но ценен приятел, свързан с най-значителния период от живота ми — мога да кажа с кулминационната точка на съществуването ми. Копърфийлд, скъпи ми приятелю, здравейте!

Не мога да кажа — наистина не мога да кажа — че изпитах особено удоволствие да се срещна с мистър Микобър тъкмо в този дом, но изобщо много се зарадвах да го видя след толкова дълго време. Ръкувах се сърдечно с него и запитах за мисис Микобър.

— Благодаря — каза мистър Микобър, като махна с ръка по обичая си и завря брадичка в яката си, — тя върви към поправяне. Близначетата вече не черпят физическата си поддръжка от определения за тях природен източник — с една дума — продължи мистър Микобър доверително, — вече са отбити и понастоящем мисис Микобър е моя другарка в пътуването. Тя много ще се зарадва, Копърфийлд, отново да се види с оногова, който така красноречиво е доказвал, че е жрец в светия храм на приятелството.

Казах му, че и аз с удоволствие бих се видял с нея.

— Това е много любезно от ваша страна — каза мистър Микобър. После се усмихна, отново мушна брадичката си в яката и се огледа наоколо.

— Намерих моя приятел Копърфийлд — каза с достойнство той, без да се обръща специално към когото и да било, — намерих го не в самота, а в обществото на една благородна вдовица и на този, който е очевидно неин потомък, накъсо казано — повтори с обичайния си доверителен тон мистър Микобър, — неин син. За мен е чест да им бъда представен.

При това положение не можех да сторя друго, освен да запозная мистър Микобър с Юрая и майка му. След като те му се поклониха, мистър Микобър седна и размаха ръка най-тържествено.

— Всеки приятел на Копърфийлд има право на моята дружба — каза мистър Микобър.

— Синът ми и аз сме твърде нищи, за да бъдем приятели на мистър Копърфийлд, господине — каза мисис Хийп. — Той беше така учтив да пие с нас чая си и ние сме му много благодарни за това, а също и на вас, господине, за вниманието ви.

— Госпожо — каза мистър Микобър, като се поклони, — вие сте много любезна! С какво се занимавате сега, Копърфийлд? Все още ли сте във винарския бранш?

Изпитвах силно желание да махна мистър Микобър от дома на Юрая и взел в ръка шапката си, отвърнах му, че понастоящем съм ученик на доктор Стронг.

— Ученик — каза мистър Микобър, като вдигна вежди. — Особено съм щастлив да чуя това. Макар че един ум като този на моя приятел Копърфийлд — обърна се той към Юрая и мисис Хийп — не се нуждае от по-нататъшно развитие, но все пак той е богата почва за плодородна жътва, накъсо казано — прибави доверително той, — интелектът му, обогатен с житейския му опит, е в състояние да погълне всички класици.

Юрая заизвива ръка и се загърчи ужасно от кръста нагоре, за да изрази пълното си единомислие по този въпрос.

— Няма ли да отидем да видим мисис Микобър, сър? — казах аз, за да го накарам да си тръгне.

— С удоволствие, ако й окажете тази чест, Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, като стана. — Не се срамувам да призная пред нашите приятели тук, че съм човек, който през известен период на живота си се е борил с финансови мъчнотии. — (Много добре си знаех, че той непременно ще каже нещо подобно; винаги му правеше удоволствие да се хвали с паричните си затруднения.) — Понякога се издигах над неприятностите си, понякога те ме заробваха. Имало е моменти, когато съм съумявал да ги надмогна, обаче е имало и такива, когато съм се огъвал под тяхната тежест и съм казвал на мисис Микобър думите на Катон: „Платоне, ти си прав. Всичко е свършено. Не мога повече да се сражавам.“ Но в тези тежки минути нищо не ме облекчаваше повече от възможността да изливам мъката си пред моя приятел Копърфийлд.

Мистър Микобър завърши хвалебствената си тирада с думите:

— Мистър Хийп! Лека вечер. Мисис Хийп, ваш покорен слуга. — След тези думи той ме поведе на улицата с величествен жест, като тракаше по плочника с обувките си и си тананикаше някаква песен.

Микобърови се бяха настанили в малко ханче, където заемаха една стаичка до самата обща зала, цялата изпълнена с тютюнев дим. Предполагам, че тя се намираше точно над кухнята, тъй като през цепнатините на пода се промъкваше лъх на готвено, а по стените имаше влажни петна. Разбрах, че е близо до тезгяха с напитките по миризмата на алкохол, както и по дрънкането на чаши. В стаята видях мисис Микобър, легнала на един малък диван, с глава до камината, а над нея висеше една картина, изобразяваща кон за надбягване. Мистър Микобър влезе пръв и й каза:

— Мила моя, позволи ми да ти представя един възпитаник на доктор Стронг.

По-нататък забелязах, че макар, както винаги, мистър Микобър да не бе в състояние да съди правилно за възрастта и положението ми, той бе силно поразен от обстоятелството, че съм ученик на доктор Стронг.

Мисис Микобър се смая, като ме видя, обаче появяването ми й достави голямо удоволствие. И аз също се зарадвах да я видя и след като си разменихме най-сърдечни приветствия, седнах на малкия диван до нея.

— Мила моя — каза мистър Микобър, — разправи на Копърфийлд за настоящото ни положение, което сигурно много го интересува, а през това време аз ще отида да прегледам вестника, за да видя дали нещо няма да изскочи от обявленията.

— Мислех, че сте в Плимут, госпожо — обърнах се аз към мисис Микобър, когато съпругът й си излезе.

— Скъпи ми мистър Копърфийлд — отвърна ми тя, — ние действително отидохме в Плимут.

— За да бъдете на самото място — допълних аз.

— Точно така — каза мисис Микобър. — За да бъдем на самото място. Но истината е, че в митницата не се нуждаят от даровити хора. Местното влияние на семейството ми не беше в състояние да помогне на мистър Микобър да си намери работа в това учреждение. Там предпочитат да нямат човек с неговите способности. Той само би изтъкнал по-ясно неспособността на другите чиновници. Вън от това, мистър Копърфийлд, няма да скрия от вас обстоятелството, че когато онзи клон от семейството ми, който живее в Плимут, разбра, че мистър Микобър ще се придружава от мене, от малкия Уилкинс и от сестра му, както и от близначетата, той не го посрещна с онази сърдечност, която можехме да очакваме след скорошното ни избавление от затвора. Фактически — продължи мисис Микобър, като сниши гласа си, — между нас да си остане, посрещнаха ни хладно.

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Да — каза мисис Микобър. — Болно ми е, че трябва да виждам хората в такава светлина, обаче посрещането ни наистина беше хладно. В това няма никакво съмнение. Дори мога да кажа, че членовете на този клон от семейството ми, който живее в Плимут, започнаха да нанасят обиди на мистър Микобър, преди още да бе изтекла една седмица от пристигането ни там.

— Как не ги е било срам! — възмутено казах аз.

— При това положение какво можеше да направи човек с мистър Микобъровия нрав? За него имаше само едно-единствено разрешение — да заеме пари от този клон на семейството ми и да се върне в Лондон, каквито и жертви да изискваше това.

— Тогава всички се върнахте, госпожо, така ли?

— Да, всички се върнахме — отвърна тя. — Оттогава насам аз постоянно се съветвам с другите членове на семейството ми относно пътя, който мистър Микобър трябва да поеме — тъй като, мистър Копърфийлд, аз съм на мнение, че той наистина трябва да поеме някакъв път — завърши речта си тя. — Ясно е, че едно семейство от шест души, без да се включи прислугата, не може да живее от въздуха.

— Точно така, госпожо — казах аз.

— Мнението на другите членове на семейството ми е, че мистър Микобър трябва веднага да обърне погледа си към въглищата.

— Към какво, госпожо?

— Към въглищата. Към търговията с въглища. Като направи необходимата справка, мистър Микобър узна, че в една компания за производство и продажба на въглища в Медуей по всяка вероятност може да се открие поприще за такъв талантлив човек като него. Тогава, както се изрази и самият мистър Микобър, следната стъпка, която трябваше да предприеме, беше да отиде в Медуей и да види всичко със собствените си очи. И ние наистина сторихме това. Казвам „ние“, мистър Копърфийлд, тъй като аз никога, никога не ще изоставя моя Микобър — каза развълнувана мисис Микобър.

Измърморих нещо в знак на възхищение и одобрение.

— Ние отидохме — повтори мисис Микобър — и видяхме какво е положението. Моето мнение е, че търговията с въглища може би се нуждае от талантливи хора, мистър Копърфийлд, но тя се нуждае и от капитал. Мистър Микобър има талант, обаче му липсва капитал. И тъй като бяхме така близо до този град, мистър Микобър реши, че няма да е зле да дойдем тук, за да разгледаме катедралата. Първо, заради това, че тя заслужава да се види, и второ, че в един град с катедрала все може да изскочи нещо. Тук сме от три дни, но още нищо не е изскочило. И може би няма да се учудите, мистър Копърфийлд, когато ви кажа, че в този момент чакаме от Лондон една сума пари, с която да си платим сметката в хотела. И до пристигането на тази сума — продължи разчувствувано мисис Микобър — ще бъда откъсната от дома си (говоря ви за жилището си в квартала Пентонвил), от сина си и дъщеря си, и от моите близначета.

Почувствувах голямо съжаление към клетите си приятели и казах това на мистър Микобър, който вече се бе завърнал, като поясних колко ми е мъчно, че нямам достатъчно пари, за да им помогна. Мистър Микобъровият отговор ми подсказа в какво угнетено състояние на духа се намира той. Като се ръкува с мене, той промълви:

— Копърфийлд, вие сте истински приятел. Ще ви кажа само едно: когато човек се намира на края на възможностите си, за него все още остава утехата, която може да му даде бръсначът.

При този страшен намек мисис Микобър се хвърли на врата му, като го умоляваше да се успокои. Той се разплака, обаче почти веднага дойде на себе си дотолкова, че позвъни за прислужника, като му поръча на другия ден за закуска да им донесе топли пържени бъбреци и една чиния речни рачета.

Когато си вземах сбогом, те така настоятелно ме поканиха да обядвам с тях, преди да си заминат, че не можах да им откажа.

Но понеже знаех, че не мога да отида на следния ден, защото вечерта щях да бъда зает с приготовляване на уроците си, мистър Микобър изказа желанието си да дойде сутринта в училището на доктор Стронг (като предчувствуваше, че паричната сума ще пристигне със сутрешната поща) и да се осведоми дали ще ми е удобно за другия ден. И наистина в уреченото време ме извикаха от клас и когато отидох в приемната, видях мистър Микобър, дошъл да ми извести, че обедът ще се състои в определения ден. Когато обаче го запитах дали очакваната сума бе дошла, той само ми стисна ръката и си отиде.

Когато същата вечер погледнах през прозореца, видях с изненада и неудоволствие мистър Микобър и Юрая Хийп, хванати подръка, да минават край къщи. Юрая — смирено изпълнен със съзнанието за оказаната му чест, а мистър Микобър — обладан от радост, че е разпрострял покровителството си върху Юрая. Още по-изненадан останах обаче, когато на следния ден отидох в хотела на Микобърови в определения за обеда час и разбрах от самия мистър Микобър, че той отишъл с Юрая у дома му и пил там чашка уиски със сода.

— И знаете ли какво ще ви кажа, драги ми Копърфийлд — продължи мистър Микобър, — вашият приятел Хийп е младеж, който може да се издигне до положението на главен прокурор. Ако познавах този човек по времето, когато трудностите ми бяха назрели, сигурно към кредиторите ми щяха да се отнесат по съвсем друг начин.

Не ми беше ясно как можеше да стане това, когато мистър Микобър не им бе заплатил и стотинка от дълговете си, но не ми се искаше да му задам този въпрос. Нито пък исках да го запитам дали са говорили много за мене и дали мистър Микобър не е бил прекалено откровен с Юрая. Не желаех да му задам тези въпроси, тъй като се страхувах да не го обидя и особено се боях да не засегна чувствителната мисис Микобър. През всичкото време обаче безпокойството ми не ме напусна и след това мислех по този въпрос.

Обедът беше чудесен. Имаше много хубава риба, печено телешко, пържени суджуци, яребици и пудинг. Пихме вино и силна бира, а след ядене мисис Микобър собственоръчно ни приготви пунш.

Мистър Микобър беше необикновено весел. Никога не го бях виждал в такова добро настроение. Той така ревностно се черпеше с пунш, че лицето му лъсна като лакирано. Изпаднал в сантиментално настроение, вдигна тост за града, като каза, че мисис Микобър и той са се чувствували много уютно и приятно тук и че никога не ще забравят хубавите часове, прекарани в Кентърбъри. След това пи и за мое здраве. Тримата си припомнихме разни случки из общия ни живот в миналото, като повечето от тях бяха свързани с разни продажби на имуществото им. Сетне аз вдигнах чаша и казах скромно:

— Ако ми позволите, госпожо, ще се осмеля да пия с удоволствие наздравица за вас.

След тези мои думи мистър Микобър произнесе хвалебствено слово за съпругата си. Каза, че тя винаги е била негова наставница, мъдра утешителка и приятелка, и ми пожела, когато стана за женене, да си избера такава съпруга, ако изобщо съществува друга подобна жена.

Когато пуншът се свърши, мистър Микобър стана още по-дружелюбен и весел. Мисис Микобър също изпадна във възторг и тримата запяхме песента „Към приятелите“. Когато стигнахме до думите „Подай ръка, приятелю скъпи“, ние се хванахме за ръце около масата, а изразът „Ще поемем този път“ съвсем ни затрогна.

С една дума, никога през живота си не бях виждал толкова развеселен човек като мистър Микобър тази вечер. Това негово настроение продължи до самия миг, когато си взех сърдечно сбогом с него и с приятната му съпруга. Така че съвсем не бях подготвен да получа на другата сутрин в седем часа следното писмо, писано в девет и половина същата вечер, значи само четвърт час, след като ги бях оставил:

„Скъпи ми млади приятелю,

Жребият е хвърлен — всичко е свършено. Скрил терзанията си под маската на болезнено веселие, аз не ви съобщих тази вечер, че няма никаква надежда да получа очакваната сума! При тези обстоятелства, унизителни за изживяване, унизителни за спомняне и унизителни за разправяне, бях принуден за погасяването на дълга си в този хотел да подпиша полица, платима в срок от четиринадесет дни, в местожителството ми в Пентонвил, Лондон. Когато срокът изтече, полицата не ще може да бъде платена. И като резултат — пълно разорение. Брадвата е вдигната и дървото ще бъде отсечено.

Нека този клетник, който се обръща сега към вас, драги ми Копърфийлд да ви служи като предупредителен сигнал по пътя на живота. Той ви пише с това намерение и с тази надежда. И ако знае, че примерът му ще ви бъде полезен, то може би слаб лъч светлина ще проникне в затворническия мрак на съществуването му — макар и засега дълголетието му (да кажем най-малкото) да е крайно проблематично.

Това е последното послание, драги ми Копърфийлд, което получавате от

Жалкия несретник,

Уилкинс Микобър.“

Бях така поразен от съдържанието на това сърцераздирателно писмо, че веднага изтичах към малкия хотел с намерение да пооблекча мистър Микобър с някоя утешителна дума. Но на половина път дотам видях дилижанса за Лондон, отзад на който бяха седнали мисис и мистър Микобър. Мистър Микобър представляваше самото олицетворение на спокойна радост, усмихнато се разговаряше с мисис Микобър, като ядеше орехи от една книжна кесия, а от джоба му се подаваше някаква бутилка. Те не ме видяха и след като поразмислих, реших, че ще е по-добре да не им се обаждам. Успокоен и с олекнало сърце, свих в една странична уличка и се отправих към училището на доктор Стронг. Почувствувах се облекчен, че ги видях да си отиват, макар да бях истински привързан към тях.