Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

„Народна младеж“, — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Анна Сталева

Художник: Х. К. Браун

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Емилия Кожухарова

 

С оригиналните илюстрации на Х.К. Браун („Физ“) от първото издание на романа в Англия през 1850 година.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Alegira

X глава
Изоставят ме и после пак се погрижват за мен

Първото нещо, което мис Мърдстоун направи на другия ден, след като едва бяхме успели да разтворим прозорците и да пуснем светлината отново вкъщи, беше да предупреди Пеготи, че след един месец трябва да си отиде. Колкото и да бе ненавиждала тази служба, вярвам, че би я задържала заради мен и би я предпочела пред най-хубавата служба на света. Тя ми каза, че трябва да се разделим и ми обясни защо. И на двама ни стана много мъчно.

А колкото до мен и до бъдещето ми, не предприеха нито една стъпка и не казаха нито дума. Сигурен съм, че биха били много щастливи, ако можеха и от мен да се отърват, като ми дадат едномесечно предупреждение. Веднъж събрах достатъчно смелост и попитах мис Мърдстоун кога ще се върна в училището. Тя ми отвърна сухо, че доколкото знае, едва ли ще се връщам там. Не ми казаха нищо повече. И двамата с Пеготи бяхме много загрижени за бъдещето ми, но нито тя, нито аз можехме да получим някакви сведения по въпроса.

Имаше само една промяна в положението ми — освободиха ме от всички по-раншни задължения и напълно ме изоставиха. Това свали голямо бреме от плещите ми, но ако се бях замислил по-дълбоко, това обстоятелство щеше да ме накара да се загрижа повече за бъдещето си. Не само че вече не ме принуждаваха да скучая в гостната, но дори когато веднъж отидох там, мис Мърдстоун намръщено ми даде да разбера, че трябва да си изляза. Вече не ми забраняваха да отивам при Пеготи и дотолкова, доколкото не се пречках на пътя на мистър Мърдстоун, никой не се интересуваше къде ходя и какво правя. Отначало живеех под страха, че или той, или мис Мърдстоун ще се заловят отново с образованието ми. Скоро обаче се убедих, че всички подобни опасения са неоснователни и че едничкото нещо, което можех да очаквам, беше пълно пренебрежение.

Това откритие не ми причини голяма болка. Все още бях замаян от удара, причинен от майчината ми смърт, и вцепенението, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да мисля за по-маловажни неща. Дори си спомням, че понякога си мислех за възможността изобщо да не продължавам образованието си. Това никак не ме тревожеше. Постепенно станах едно раздърпано, намусено същество, което се скиташе безцелно из селото. И за да се отърва от това положение, си мечтаех да избягам и да си търся щастието другаде, като някой от любимите ми герои. Но това бяха само блянове, пробягващи видения, нарисувани по стените на стаята ми, и когато се стопяваха, те оставяха стените отново голи.

— Пеготи — прошепнах една вечер замислено, когато си греех ръцете на кухненския огън, — мистър Мърдстоун ме ненавижда повече отпреди. Никога не ме е обичал особено, но напоследък предпочита да не ме вижда, ако е възможно.

— Може би поради скръбта си — каза Пеготи, като галеше косата ми.

— Но, Пеготи, и на мен ми е мъчно. Ако знаех, че е поради скръбта му, нямаше да се чувствувам засегнат. Но не е от това, съвсем не.

— Откъде знаеш, че не е? — каза Пеготи след малко.

— Скръбта му е нещо съвсем друго. В този момент, когато седи долу със сестра си, той изпитва скръб, но ако аз вляза вътре, Пеготи, той ще изпита и още нещо.

— А какво ще бъде то? — запита Пеготи.

— Гняв — отвърнах, като неволно направих гримаса, наподобяваща неговото мусене. — Ако това, което изпитва, е само скръб, той не би ме поглеждал така. Онова, което аз изпитвам, е само скръб и тя ме прави по-добър.

За известно време Пеготи не продума нищо и аз продължих да си грея ръцете също така мълчаливо.

— Дейви — каза тя най-после.

— Да, Пеготи?

— Опитах се, миличък, по всички възможни и невъзможни начини да си намеря подходяща служба тук, в Блъндърстоун, но не можах да открия подобно нещо, любов моя.

— А какво възнамеряваш да правиш, Пеготи? — попитах разтревожено аз. — Другаде ли ще отидеш да си търсиш щастието?

— Предполагам, че ще се принудя да отида в Ярмут и да живея там — отвърна Пеготи.

— Би могла да отидеш и по-далеч — казах аз, малко разведрен — и тогава щеше да е все едно, че съм те загубил. А ако си там, мила Пеготи, ще мога да те виждам от време на време. Най-после Ярмут не е на края на света, нали?

— Тъкмо обратното, слава богу! — извика Пеготи възбудено. — Докато си тук, миличкият ми, ще идвам да те виждам всяка седмица. Да, всяка седмица, докато съм жива.

Това обещание смъкна цял товар от плещите ми. Но не беше само то, тъй като Пеготи продължи:

— Виж какво, Дейви, най-напред ще отида на гости на брат си за около две седмици — да се поуспокоя и да дойда на себе си. И си мислех, че тъй като понастоящем не държат много на теб тука, може би ще те пуснат да дойдеш с мен.

В този миг нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. Мисълта, че отново ще бъда заобиколен от тези честни хора със светнали от гостоприемство лица, мисълта, че ще се върне покоят на онова неделно утро, когато камбаните биеха, камъчетата падаха в морето, а приличните на сенки кораби изплуваха из мъглата, внесе ведрина в душата ми. Представях си как ще скитам с малката Емилия, ще й разправям за бедите си и ще търся утеха в мидите и камъчетата по брега. Вярно е, че следния миг се стреснах от опасението, че може би мис Мърдстоун няма да даде съгласието си, но скоро се успокоих, тъй като тя дойде да направи вечерното претърсване на долапите, докато още разговаряхме, и Пеготи веднага постави въпроса със смелост, която ме учуди.

— Момчето там ще лентяйства — каза мис Мърдстоун, като гледаше в едно гърне с туршия, — а лентяйството води до всички пороци. Но според мен той, разбира се, би лентяйствал и тук, и където и да било.

Видях, че Пеготи си има готов отговор, но заради мен го преглътна и продължи да мълчи.

— Хм! — каза мис Мърдстоун, като продължаваше да гледа туршията. — По-важно от всичко, най-важно от всичко е брат ми да не бъде обезпокояван и да не се тревожи. Смятам, че най-добре ще е да отговоря утвърдително.

Поблагодарих й, без да показвам радостта си, за да не би да оттегли съгласието си. Разбрах, че бях постъпил разумно, тъй като ме погледна така кисело, сякаш черните й очи бяха погълнали цялото съдържание на гърнето. Както и да е, тя даде съгласието си и не го оттегли. Когато месецът изтече, Пеготи и аз бяхме готови за тръгване.

Мистър Баркис дойде вкъщи за багажа на Пеготи. Никога по-рано не го бях виждал да минава през градинската порта, но сега дори влезе вътре. Когато на излизане вдигаше най-тежкия сандък, той ми хвърли многозначителен поглед, ако изобщо би могло да се каже, че лицето на мистър Баркис може да изразява нещо.

Естествено, Пеготи беше в потиснато състояние на духа, тъй като напущаше мястото, което й бе дом в продължение на няколко години и където бяха живели съществата, към които се беше най-много привързала. Още от рано сутринта отиде на гробищата и седна в колата с носната си кърпичка до очите. Докато тя беше в това състояние, мистър Баркис не проявяваше никакви признаци на живот. Той седеше на обичайното си място и в обичайната си поза, подобно на някаква голяма препарирана фигура. Но когато тя започна да се оглежда наоколо и да ми приказва, той кимна с глава и се ухили на няколко пъти. Нямам понятие на кого или на какво се бе ухилил.

— Какъв хубав ден, мистър Баркис! — казах аз учтиво.

— Не е лош — отвърна мистър Баркис, който винаги биваше сдържан в изразите си и рядко си позволяваше да каже нещо по-смело.

— Сега Пеготи се чувствува доста добре, мистър Баркис — заявих аз, за да му доставя удоволствие.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

След като поразмисли върху това с мъдър вид, мистър Баркис я погледна и каза:

— По-добре ли сте сега?

Пеготи се засмя и отговори утвърдително.

— Но наистина, питам ви, добре ли сте? — изджавка мистър Баркис, като се приближи малко към нея и я мушна с лакът. — Наистина ли сега сте по-добре? Наистина ли, а? — При всеки от тези въпроси той се приближаваше по малко до нея и я мушваше в лакътя, така че най-накрая всички се събрахме в левия ъгъл и бях така притиснат, че едва можех да седя.

Пеготи привлече вниманието на мистър Баркис към страданията ми и той веднага ми освободи повече място и малко по малко се отдръпна. Не можах обаче да не забележа, че е изнамерил чудесен начин да проявява вниманието си леко, приятно и остроумно, без да създава неудобството да търси теми за разговор. Явно ликуваше. От време на време се обръщаше към Пеготи и като повтаряше: „Наистина ли сега сте по-добре?“ — връхлетяваше върху ни, докато най-сетне ми стана невъзможно да дишам. Накрая, когато го виждах готов да направи това, аз скачах, заставах на стъпалото на колата и давах вид, че се възхищавам от гледката. Това се оказа много удобно.

Той беше така учтив, че спря в един хан специално заради нас и ни почерпи с печено агнешко и бира. Когато Пеготи бе вдигнала чаша и пиеше, стремежът да се приближи към нас пак го обхвана и той едва не я задави. Но колкото повече наближавахме края на пътуването, толкова по-зает ставаше той и толкова по-малко време имаше да проявява галантност. И когато спряхме в Ярмут, всички бяхме тъй разтърсени и разклатени, че нямахме сили за нищо.

Мистър Пеготи и Хам ни чакаха на старото място. Посрещнаха ни много сърдечно и се ръкуваха с мистър Баркис, който с килната назад шапка и със срамежлива усмивка на лице имаше твърде смутен вид. Всеки взе по един от Пеготините сандъци и тогава мистър Баркис тържествено ми направи знак с пръста си да го последвам под един навес.

— Вижте какво — изръмжа той, — всичко беше наред.

Аз го погледнах право в лицето и отвърнах дълбокомислено:

— Аха!

— Работата, изглежда, не е спряла дотам — каза мистър Баркис, като ми кимна доверително. — Всичко е наред.

Отново казах:

— Аха!

— Спомняте си кой беше съгласен, нали? — каза моят приятел. — Баркис и само Баркис.

Кимнах в знак на съгласие.

— Всичко е наред — каза мистър Баркис, като се ръкува. — Аз съм ваш приятел. В началото вие постъпихте добре. Всичко е наред.

В желанието си да се изрази особено ясно мистър Баркис бе толкова тайнствен, че ако Пеготи не ме беше извикала, можех цял час да стоя и да гледам лицето му и сигурно щях да науча толкова, колкото от лицето на някой спрял часовник. Докато вървяхме, тя ме запита какво ми е казал мистър Баркис.

— Каза ми, че всичко е наред — отвърнах й аз.

— Какво нахалство! — провикна се тя. — Но няма значение! Дейви, миличък, какво би казал, ако реша да се омъжа?

— Надявам се, Пеготи, че и тогава ще ме обичаш също тъй, както и сега, нали? — отвърнах аз след кратък размисъл.

За голямо учудване на минувачите, както и на роднините й пред нас добрата женица се спря на пътя и ме прегърна, уверявайки ме в неизменната си любов към мен.

— Какво би казал за това, миличък? — запита ме тя, когато престана да ме целува и отново завървяхме.

— Какво бих казал, ако се омъжиш за мистър Баркис ли, Пеготи?

— Да — отвърна тя.

— Предполагам, че би било чудесно. Знаеш, Пеготи, тогава ти винаги ще имаш на разположение колата и коня, да те довеждат при мен, и ще можеш да идваш без пари винаги, когато си поискаш.

— Колко ми е умничък! — провикна се Пеготи. — Същото си мислех и аз в продължение на цял месец! Да, миличкият ми, и освен това така ще бъда по-независима. Пък и ще ми бъде по-добре да слугувам в собствената си къща, отколкото в чужда. Сега не знам дали ще съм способна да работя при чужди хора. А и винаги ще съм близо до гроба на милата ми кукличка — продължи Пеготи замислено — и ще мога да го наглеждам, когато си искам. А когато заспя завинаги, може би ще ме положат недалеч от обичното ми момиче!

За известно време и двамата не казахме нищо.

— Но не бих помислила за това — каза Пеготи весело, — ако моят Дейви би бил против — дори и сто пъти да ми бяха пели в черква и пръстенът да бе в джоба ми.

— Погледни ме, Пеготи — отвърнах аз, — и кажи дали не се радвам и дали не съм доволен! — И наистина, аз от цялото си сърце желаех Пеготи да се омъжи за мистър Баркис.

— Добре, миличкият ми — каза Пеготи, като пак ме прегърна, — обмислях това и денем и нощем, и се надявам, че съм на прав път. Но пак ще си помисля, ще поговоря и с брат си, а дотогава няма да го казваме на никого, нали, Дейви? Баркис е искрен и добър човек и ако се държа добре с него, моя ще бъде грешката, ако, ако няма да се чувствувам добре — каза Пеготи и се засмя сърдечно.

Този цитат от мистър Баркис бе толкова на място и така много ни развесели, че и двамата дълго се смяхме, и когато наближихме къщичката на мистър Пеготи, бяхме в много добро настроение.

Тя изглеждаше съвсем същата, само като че ли сега ми се виждаше малко смалена. Мисис Гъмидж пак ни чакаше на вратата, сякаш оттогава насам не бе мръднала оттам. Вътре всичко беше както преди и дори букетът от водорасли пак бе в синьото гърне в спалнята ми. Отидох в пристройката да я разгледам. И съвсем същите речни и морски раци, обладани от същото желание да щипят всичко наоколо, вкопчени един в друг, по същия начин се бяха струпали в съвсем същия ъгъл.

Но малката Емилия не се виждаше никъде, поради което запитах мистър Пеготи за нея.

— Тя е на училище — отвърна мистър Пеготи, като избърсваше от челото си потта, причинена от тежестта на Пеготиния сандък. И като погледна холандския часовник, продължи: — Но ще се върне след около двадесет минути или половин час. Миличката, всички така много чувствуваме отсъствието й!

Мисис Гъмидж простена.

— Развесели се, майко! — провикна се мистър Пеготи.

— Аз го чувствувам по-дълбоко от всеки друг — каза мисис Гъмидж. — Аз съм такова едно самотно същество и само с нея не ми вървеше наопаки.

Като хленчеше и клатеше глава, мисис Гъмидж се зае да раздухва огъня. Докато вършеше това, мистър Пеготи ни изгледа и каза с нисък глас, като полузакри устата си с ръка:

— От всичко това правилно заключих, че след заминаването ми състоянието на мисис Гъмидж не се е променило.

Цялата къща беше, или би трябвало да бъде, тъй приятна, както и по-рано; и все пак този път не ми достави такова голямо удоволствие, както в миналото. Чувствувах се някак си разочарован. Може би това се дължеше на обстоятелството, че малката Емилия не си беше у дома. Знаех пътя, по който щеше да си дойде, и след малко тръгнах да се разходя и да я посрещна.

Не след дълго се появи някаква фигура и познах, че е Емилия, която все още беше дребна на вид, макар и вече пораснала. Но когато се приближи и видях сините й очи още по-сини, лицето й по-свежо и самата тя още по-хубава и по-весела, някакво странно чувство ме обхвана и ме накара да се престоря, че не я познавам, и да отмина, загледан някъде далеч. И по-късно през живота си съм вършил същото.

Но това не направи никакво впечатление на малката Емилия. Тя ме видя много добре, но вместо да се обърне и да ме извика, изтича напред, като се смееше. Това ме принуди да се завтека подир нея, но тя бягаше така бързо, че я настигнах едва когато се приближихме до къщата.

— О, значи това си бил ти! — каза малката Емилия.

— Емилия, нима не знаеше, че съм аз?

— А нима и ти не знаеше, че съм аз? — каза Емилия.

Поисках да я целуна, обаче тя закри с ръце черешовите си устни и избяга вътре, като каза, че вече не е дете.

Изглежда, че й правеше удоволствие да ме дразни. Тази промяна в нея много ме озадачи. Чаят беше сложен, приготвиха и малкото ни сандъче, но тя отиде и седна до мърморещата мисис Гъмидж. И когато мистър Пеготи я запита защо го е направила, тя скри лице в разчорлената си коса и само се смееше.

— Котенце такова! — каза мистър Пеготи, като я потупа с огромната си ръка.

— Такова е! Такова е! — провикна се Хам. — Такава си е тя, мистър Дейви! — И той я гледаше и се хилеше, изпълнен с възхищение и удоволствие, с огненочервено лице.

Всички я бяха разглезили и най-много самият мистър Пеготи. От него тя можеше да получи всичко, стига само да сложеше буза върху грубите му бакенбарди. Поне такова беше мнението ми, когато я видях да го прави. Виждах, че мистър Пеготи беше напълно прав. Но тя беше толкова мила и привлекателна и така съумяваше да бъде едновременно хитра и свенлива, че сега ме омая дори повече отпреди.

А беше и добросърдечна. Когато след чая седяхме край огъня и мистър Пеготи направи намек за претърпяната от мене загуба, очите й се напълниха със сълзи и тя ме погледна така нежно през масата, че сърцето ми се изпълни с благодарност към нея.

— Ах! — каза мистър Пеготи, като галеше къдриците й. — Тук има още едно сираче, господине. А ето и още едно — продължи мистър Пеготи, като цапна Хам по гърдите с опакото на ръката си, — макар и много да не дава вид на такова.

— Ако вие ми бяхте настойник, мистър Пеготи, и аз нямаше да се чувствувам като сирак — казах, поклащайки глава.

— А как е вашият приятел? — запита ме мистър Пеготи.

— Стиърфорд ли? — казах аз.

— Да, това беше името! — провикна се мистър Пеготи, като се обърна към Хам. — Знаех си, че е нещо от нашия занаят.

— Ти казваше, че е Ръдърфорт[1] — обади се Хам, смеейки се.

— Е, човек направлява кораба с кормилото, нали? — каза мистър Пеготи. — Разликата не е голяма. Как е той?

— Когато напущах училището, той беше много добре, мистър Пеготи.

— Това се казва приятел! — провикна се мистър Пеготи, като тръсна глава. — Това се казва приятел! Кълна се в бога, просто удоволствие ти прави да го гледаш!

— Много е красив, нали? — казах аз, готов да сипя похвали.

— Красив? — извика мистър Пеготи. — Не само красив. Той е като… като, просто не знам като какво. Толкова е смел!

— Да, точно такъв е — казах аз. — Той е смел като лъв и просто не можете да си представите, мистър Пеготи, колко е откровен.

— И предполагам, че със знанията си може да смае всекиго — каза мистър Пеготи, поглеждайки ме през дима на лулата си.

— Да — отвърнах, изпълнен с доволство. — Знае всичко и е удивително способен.

— Това се казва приятел! — повтори мистър Пеготи и отново тръсна глава.

— Всичко му върви толкова лесно — казах аз. — Само като погледне урока си, и го научава. И е най-добрият играч на крикет, който сте виждали. Дава ти преднина в играта и след това пак лесно те побеждава.

Мистър Пеготи отново тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Сигурно“.

— И е толкова красноречив, че може всекиго да убеди в това, което желае. А не знам какво бихте казали, ако го чуехте да пее, мистър Пеготи.

Мистър Пеготи пак тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Не се съмнявам.“

— А пък е толкова щедър и благороден — продължих аз, съвсем увлечен в любимата си тема, — че е просто невъзможно да го нахвали човек, колкото заслужава. Никога не бих могъл да му се отплатя за великодушието, с което ме е защищавал — мен, толкова по-малък и нискостоящ в училището от него.

Приказвах бързо в този дух, когато очите ми се спряха върху лицето на малката Емилия. Беше се наклонила към масата, като слушаше най-внимателно и със затаен дъх. Очите й бляскаха като скъпоценни камъни, а бузите й се бяха зачервили. Изглеждаше толкова възбудена и хубава, че се спрях смаян. В този миг всички я гледаха и когато млъкнах, те избухнаха в смях.

— Подобно на мен и Емилия би желала да го види — каза Пеготи.

Погледите ни смутиха Емилия. Тя сведе очи и се изчерви. Когато след малко повдигна глава и ни погледна през къдриците си, тя стана и избяга, тъй като видя, че все още я наблюдаваме (за себе си поне съм сигурен, че можех с часове да я гледам).

Легнах си пак в старото легло в задната част на гемията и вятърът отново застена откъм пустата площ, също както преди. Но сега не можех да не си представя, че той стене за тези, които навеки си бяха отишли. И вместо да се страхувам, че морето може да се надигне и да залее ладията, си мислех за онова море, което бе удавило щастливия ми дом. Спомням си, че когато шумът на водата и на вятъра притихна, прибавих в молитвата си и желанието да се оженя за малката Емилия, когато порасна. След това сладко заспах.

Дните минаваха също тъй, както и по-рано — с едно много голямо изключение — сега малката Емилия и аз рядко се разхождахме по брега. Тя имаше да учи уроци и да шие ръкоделия и през по-голямата част от деня биваше вън от къщи. Но аз знаех, че и да не бе това, не бихме скитали както по-рано. Емилия беше необуздана и изпълнена с детски капризи и повече приличаше на малка женичка, отколкото можех да предположа. За малко повече от една година тя бе отишла доста по-далеч от мене. Обичаше ме, обаче ми се подиграваше и ме измъчваше. Когато отивах да я посрещна, тя заобикаляше и се прибираше вкъщи по друг път, а когато пристигах разочарован у дома, виждах я да стои до вратата и да ми се смее. Най-приятно беше, когато тя седеше кротко на прага и шиеше, а аз, седнал на стъпалата при краката й, четях. Сега ми се струва, че никога не съм виждал такава слънчева светлина, както през онези априлски следобеди, че никога не съм съзирал такава слънчева фигурка като онази, която седеше на прага на старата гемия, че погледът ми никога не е обхващал такова небе, такава вода, такива величествени кораби, порещи морето през златистия въздух.

Първата вечер след пристигането ни мистър Баркис се появи с крайно смутен вид и с вързоп портокали, свързани в една кърпа. Тъй като не спомена нищо за това свое притежание, предположихме, че на тръгване той случайно го бе забравил у нас. Но когато Хам изтича след него да му го даде, гои му казал, че вързопът е предназначен за Пеготи. След тази случка той се появяваше всяка вечер, в един и същи час, и винаги носеше някакъв вързоп, за който не споменаваше нищо и който редовно оставяше зад вратата. Тези негови прояви на внимание биваха най-чудновати. Между тях си спомням, че имаше свински крачка, един огромен игленик, около половин бушел ябълки, чифт коралови обици, връзка испански лук, една кутия домино, канарче в кафез, както и един пушен свински бут.

Както си спомням, ухажването на мистър Баркис имаше твърде особен характер. Той много рядко продумваше нещо, само седеше край огъня в същото положение, в което седеше в каруцата си, и гледаше вторачено Пеготи, която седеше срещу него. Една вечер, вдъхновен от любовта си, както предполагам, той грабна парчето восък, което тя пазеше за конеца си, сложи го в джоба на жилетката си и го отнесе със себе си. След тази случка най-голямото му удоволствие беше да го изважда, когато Пеготи се нуждаеше от него, и да го прибира отново, като го залепяше за хастара на джоба си и то седеше там в полуразтопено състояние. Изглежда, че посещенията му доставяха голямо удоволствие и той съвсем не се чувствуваше длъжен да приказва. Предполагам, че е мълчал дори и когато водеше Пеготи на разходка по дюните и вероятно само се е задоволявал от време на време да я пита дали се чувствува добре. Спомням си, че понякога, след като той си отидеше, Пеготи завираше лице в престилката си и се смееше в продължение на половин час. Изобщо повече или по-малко всички се забавлявахме с това освен нещастната мисис Гъмидж, която, изглежда, са ухажвали по подобен начин, тъй като всичко това непрестанно й напомняше за стария.

Най-после, когато срокът на посещението ми бе почти изтекъл, заговори се, че Пеготи и мистър Баркис ще отидат някъде на разходка за цял ден, а Емилия и аз ще ги придружим. Нощта преди този ден не можах да спя от радост при мисълта, че ще прекарам един цял ден с малката Емилия. На сутринта станахме рано и докато още закусвахме, в далечината се появи мистър Баркис. Той караше един файтон към мястото, където беше обектът на любовта му.

Както винаги, и този път Пеготи бе облечена в спретнатите си жалейни дрехи, обаче мистър Баркис блестеше с новия си син сюртук, за чието ушиване шивачът никак не се беше поскъпил, тъй като ръкавите му бяха толкова дълги, че през студените дни можеха да му служат за ръкавици, а яката му беше толкова висока, че непрестанно буташе косата му нагоре. Лъскавите му копчета също така бяха поразително големи. Облеклото му се допълваше от кадифена жилетка и панталони с жълтокафяв цвят. В този си вид мистър Баркис ми изглеждаше като образец на благопристойност.

Когато всички се суетяхме около файтона, видях, че мистър Пеготи държи една стара обувка, която щяха да хвърлят подир нас за късмет. За тази цел той я подаде на мисис Гъмидж.

— Не. Даниъл. По-добре ще бъде някой друг да стори това — каза мисис Гъмидж. — Аз съм едно самотно и клето създание и всичко, което ми напомня, че има хора, които не са нещастни и самотни, ме кара да ставам опака.

— Хайде, старо! — провикна се мистър Пеготи. — Вземи обувката и я захвърли.

— Не, Даниъл — отвърна мисис Гъмидж, като хленчеше и поклащаше глава. — Ако чувствувах по-малко, бих вършила повече работа. Ти не чувствуваш нещата така силно като мен, Даниъл. На тебе не ти върви наопаки; по-добре ще е ти да го направиш.

Но Пеготи, която дотогава тичаше от човек до човек, като целуваше забързано всичко подред, седна в колата (а малката Емилия и аз седяхме на две малки столчета един до друг) и извика, че само мисис Гъмидж трябва да стори това. Мисис Гъмидж го направи, но трябва със съжаление да кажа, че тя придаде печален характер на това тържество, тъй като изведнъж избухна в плач и падайки нажалена в ръцете на Хам, заяви, че е бреме за всички и най-добре ще бъде веднага да я заведат в дома за бедняци. Реших, че това е твърде разумна мисъл, от която Хам би трябвало да се възползва.

Така тръгнахме за еднодневната си разходка. Първото нещо, което направихме, беше да спрем пред една черква. Мистър Баркис завърза коня за една ограда и двамата с Пеготи влязохме вътре, като ни оставиха сами с Емилия във файтона. Аз се възползвах от случая да обгърна с ръка кръста й, като заявих, че тъй като скоро ще се разделим, сега трябва да бъдем много мили един към друг и да прекараме деня щастливи и доволни. Тя се съгласи и ми позволи да я целуна, а аз се почувствувах много отчаян. Спомням си как й казах, че никога не бих могъл да обичам друга и — че съм готов да пролея кръвта на всеки, който би дръзнал да покори чувствата й.

Емилия така много се смя на всичко това! С какво явно чувство на превъзходство тази хубава малка женичка каза, че съм „глупаво момче“, а сетне се смя така очарователно, че от удоволствието да я гледам забравих болката, причинена от думите й. Мистър Баркис и Пеготи доста се забавиха в черквата, но най-после излязоха оттам и ние пак продължихме пътя си. По едно време мистър Баркис се обърна към мене и ми каза, намигайки ми (преди това едва ли бих могъл да предположа, че той е способен да намига):

— Кое име написах по-рано в колата?

— Клара Пеготи — отвърнах аз.

— А какво име бих написал сега?

— Сигурно пак Клара Пеготи.

— Клара Пеготи Баркис! — отвърна той и избухна в такъв силен смях, че файтонът се разклати.

С една дума, те се бяха венчали и бяха отишли в черквата именно за тази цел. Пеготи решила всичко да мине съвсем тихо и без всякакви хора. Тя се посмути, когато мистър Баркис съобщи за женитбата им но този неочакван начин, и не можа достатъчно да ме напрегръща в знак на неизменните си към мен чувства. Но скоро се успокои, като каза колко е доволна, че всичко е свършило.

Спряхме до едно ханче на един страничен път, където ни очакваха и където ни поднесоха чудесен обед. Прекарахме деня много приятно. Пеготи се държеше така естествено, сякаш в продължение на последните десет години се бе венчавала всеки ден. Беше си все същата както винаги и в поведението й нямаше никаква промяна. Преди чая тя дойде на разходка с малката Емилия и мен, докато мистър Баркис остана в ханчето да пуши философски лулата си и радостно да размишлява върху щастието си. Ако действително бе вършил това, то сигурно бе изострило охотата му за ядене, тъй като много добре си спомням, че макар и на обед да бе изял значително количество свинско месо със зеленчуци и бе завършил с едно-две пилета, с чая той си поръча варен бекон, като най-хладнокръвно изяде няколко големи парчета.

Често пъти оттогава съм си мислил за тази невинна и съвсем особена сватба! Скоро след като се стъмни, отново се качихме във файтона и потеглихме назад, като гледахме звездите и разговаряхме за тях. Аз им бях главният тълкувател и твърде много просветлих мистър Баркис на тази тема. Разправих му всичко, което знаех за звездите, но съм уверен, че той би ми повярвал каквото и да му бях казал, тъй като дълбоко вярваше в способностите ми. Пред мен той заяви на жена си, че съм същинско дете-чудо. Когато изчерпахме въпроса за звездите, или по-право, когато аз изчерпах способността на мистър Баркис да възприема, малката Емилия и аз се загърнахме с едно старо одеяло и седяхме така до края на разходката. Божичко, колко я обичах! Какво щастие би било, мислех си, да се оженим, да живеем нейде между дърветата и из полята, никога да не порастваме, да не поумняваме, завинаги да си останем деца, да скитаме ръка за ръка из цветните ливади денем, а вечер да слагаме глава на зеления мъх, потънали в покоя и невинността на съня, а когато умрем, да ни погребат птиците! През целия път пред очите ми пробягваха подобни картини, отделени от истинския свят, осветявани от невинността ни, и далечни като звездите над нас. Радвам се, като си помисля, че на сватбата на Пеготи имаше две такива чисти сърца — на Емилия и моето. Радвам се, като си помисля, че духовете на любовта и щастието бяха приели тази форма и следваха младоженците в тяхната първа разходка.

Късно вечерта стигнахме до старата ладия. Там мистър и мисис Баркис ни пожелаха лека нощ и се запътиха с файтона към собствения си дом. Тогава за първи път се почувствувах, че съм изгубил Пеготи. И ако не бях под един покрив с малката Емилия, щях да си легна с наболяло сърце.

Мистър Пеготи и Хам знаеха много добре какви мисли са ме обхванали, така че вечерята и благите им лица бяха готови да ги изпъдят. Малката Емилия дойде и седна на сандъчето до мен за първи път през този мой престой там. Така чудесно завърши този чудесен ден.

Бе времето на нощния прилив и скоро след като си легнахме, мистър Пеготи и Хам отидоха да ловят риба. Чувствувах се много смел при мисълта, че едничък аз бях останал в самотната къща, да бдя над Емилия и мисис Гъмидж. Така много желаех някой лъв, змия или друг звяр да бе ни нападнал, за да мога да го убия и да се покрия със слава. Но понеже се случи така, че нищо подобно не скиташе из пустия ярмутски бряг тази нощ, аз се задоволих само да сънувам до съмване дракони и чудовища.

Заедно с утрото дойде и Пеготи. Тя бе застанала под прозореца и ме извика както обикновено, сякаш и самият преносвач, мистър Баркис, не бе нищо друго освен сън. След закуска ме заведе в чудесния си мъничък дом. От всички мебели там най-голямо впечатление ми направи едно старо писалище от тъмно дърво, поставено в гостната (покритата с плочки кухня служеше за всекидневна), с подвижен капак, който се вдигаше и сваляше, като разкриваше едно разкошно издание на „Книгата на мъчениците“ от Фокс. Веднага се нахвърлих върху това ценно произведение, от което не си спомням нито една дума. Винаги когато посещавах след това Пеготи, аз коленичех на един стол, отварях чекмеджето, в което се пазеше това съкровище, разпервах ръце върху писалището и наново се залавях да поглъщам книгата. Боя се, че най-голямо внимание обръщах на безбройните картини, които представляваха най-ужасни страхотии. Обаче „Мъчениците“ и Пеготината къща и досега са неразривно свързани в ума ми.

Същия ден си; взех сбогом с мистър Пеготи, с Хам, с мисис Гъмидж и с малката Емилия. Прекарах нощта у Пеготи, в една мъничка стая на покрива (с книгата за крокодилите на мъничка поличка в нея), която, каза Пеготи, ще бъде винаги моя и винаги ще бъде пазена за мен непроменена.

— Дейви, миличък, млад или стар, винаги ще можеш да идваш тук, докато съм жива и докато имам този покрив над главата си — каза Пеготи. — Тази стаичка винаги ще е готова да те приюти. Всеки ден ще я редя и чистя, също както редях и чистех старата ти стаичка, миличък. Дори в Китай да отидеш, пак можеш да бъдеш сигурен, че ще я пазя за теб.

Почувствувах добротата и постоянството на милата ми стара дойка с цялото си сърце и й поблагодарих, доколкото можах. Не успях да сторя това както трябва, тъй като тя ми приказваше с ръце около врата ми, а скоро след това тръгнах за вкъщи с колата на мистър Баркис. Пеготи ни придружаваше. Оставиха ме на портата с мъка в сърцата. Толкова ми беше тежко да видя, че колата си заминава, отвежда Пеготи и ме оставя самичък под старите брястове, отправил поглед към къщата, в която вече нямаше кой да ме погледне с любов и съчувствие!

Така ме занемариха и пренебрегнаха, че и сега не мога да си спомня за тези дни, без да се изпълня със съжаление към самия себе си. Бях напълно самотен, далеч от всякаква блага дума, далеч от приятелството на момчета на моята възраст, далеч от каквото и да било другарство, освен от собствените ми безрадостни мисли. Мъката, с която бях изпълнен тогава, хвърля и сега черната си сянка върху разказа, който пиша.

Какво не бих дал да ме бяха изпратили и в най-строгото училище! Да можех да уча нещо, каквото и да било, където и да било! Но не можех дори и да се надявам за подобно нещо. Ненавиждаха ме и умишлено, сърдито, жестоко ме пренебрегваха. Струва ми се, че по това време средствата на мистър Мърдстоун бяха малко ограничени, но това нямаше значение. Той не можеше да ме понася. И като ме отблъскваше от себе си, той се мъчеше — и успяваше — да превъзмогне мисълта, че имам някакви изисквания спрямо него.

Не мога да кажа, че ме мъчеха физически. Не ме биеха, нито ме оставяха да гладувам, но пренебрежението им ми тежеше непрестанно и те го проявяваха умишлено и хладнокръвно. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец минаваха, без някой да прояви някаква грижа към мене. Когато си помисля за това, чудя се какво биха направили с мен, ако се бях разболял. Дали щях да лежа и да крея в студената си самотна стая, или пък някой щеше да се погрижи за мен?

Когато мистър и мис Мърдстоун биваха вкъщи, аз се хранех с тях; в тяхно отсъствие обядвах и вечерях самичък. Когато ми се искаше, можех да се въртя из къщи или да скитам наоколо, без някой да ме надзирава. Едничкото нещо, което ми забраняваха, беше да се сприятелявам с чужди хора, като може би се бояха, че бих се оплаквал от тях. Поради тази причина рядко се радвах на щастието да прекарам по някой и друг следобед в мъничкия кабинет на д-р Чилип, макар той често да ме канеше. Сега беше вдовец, тъй като преди няколко години бе изгубил малката си светлокоса женица, която ми напомняше на бледа целулоидна котка. С каква наслада четях там някоя нова за мен книга или, кротко напътван от него, счуквах нещо в порцелановото му хаван че, а до носа ми стигаше миризмата на лекарства.

Поради същата причина, както и поради старата им ненавист към Пеготи, рядко ми позволяваха да я посещавам. Вярна на обещанието си, тя или идваше да ме вижда, или ме чакаше някъде веднъж седмично, като никога не идваше с празни ръце. Но колко много и колко горчиви разочарования трябваше да преживея, когато ми отказаха да ме пуснат да й отида на гости. На няколко пъти обаче, макар и твърде рядко, успях да получа позволение да я посетя. Тогава открих, че мистър Баркис беше малко нещо скъперник или, както Пеготи се изразяваше, „малко стиснат“. Той пазеше цял куп пари, скрити в един сандък под леглото си, за който разправяше, че уж бил пълен със стари дрехи. Така зорко бдеше над богатството си в този сандък, че и най-малката сума биваше изтръгвана след дълги увещания. За да се сдобие с пари за съботните си разноски, Пеготи трябваше да устройва сложни и изкусни заговори.

През всичкото това време съзнавах, че не развивам ума си. Това, както и усещането за пълната ми изоставеност биха ме направили истински нещастник, ако не бяха старите ми книги. Те ми бяха едничката утеха. Бях им тъй верен, както и те на мене, и ги препрочетох не знам колко пъти.

Сега приближавам към един период от живота ми, който, докато съм жив, няма да забравя. Без да желая това, споменът за него често ми се е вестявал като призрак и е помрачавал щастливите ми мигове.

Един ден бях излязъл от къщи и се скитах безцелно, както често правех, когато, свивайки по една пътека наблизо до къщи, видях мистър Мърдстоун с един господин. Аз се смутих и се готвех да ги отмина, обаче господинът се провикна:

— Какво! Та това е Брукс!

— Не, господине, Дейвид Копърфийлд — казах аз.

— На мене няма какво да разправяш! Ти си Брукс. Брукс от Шефилд. Това е името ти — каза господинът.

При тези думи се вгледах по-внимателно в господина. Както ми напомни и смехът му, сетих се, че той беше мистър Куиниън, когото бях видял с мистър Мърдстоун в Лоустофт веднъж — не искам да си спомня кога.

— Как си сега и къде учиш, Брукс? — запита ме мистър Куиниън. Сложил бе ръка на рамото ми и ме бе извърнал с лице към тях.

Не знаех какво да му отговоря и се обърнах въпросително към мистър Мърдстоун.

— Засега той стои вкъщи — каза последният. — Никъде не учи. Не знам какво да правя с него. Той е трудна задача.

Обичайният му страшен поглед се спря за миг върху ми, след което се извърна настрани.

— Хм! — каза мистър Куиниън, като ми се стори, че погледна и двама ни. — Чудесно време.

Последва мълчание и тъкмо се чудех как да освободя рамото си и да се измъкна, когато той каза:

— Надявам се, че и сега си такова проницателно и схватливо момче, а, Брукс?

— Да! Доста е проницателен! — каза мистър Мърдстоун нетърпеливо. — По-добре ще е да го оставиш на мира. Той няма да ти е много благодарен, че се занимаваш с него.

При тези думи мистър Куиниън пусна рамото ми и аз бързо се запътих за вкъщи. Като влязох в градината, обърнах се назад и видях мистър Мърдстоун да се обляга на оградата на черковния двор, а мистър Куиниън му приказваше нещо. И двамата гледаха подире ми и чувствувах, че приказват за мен.

Нея нощ мистър Куиниън пренощува у нас. На следната сутрин, след закуска аз бях отместил назад стола си и се готвех да напусна стаята, когато мистър Мърдстоун ме извика да се върна. Сетне се запъти тържествено към друга една маса, докато сестра му седеше до писалището си. Мистър Куиниън, с ръце в джобовете си, бе застанал до прозореца и гледаше навън. А аз гледах и тримата.

— Дейвид — каза мистър Мърдстоун, — за младите хора този свят е поле на дейност, а не място за скитане и лентяйствуване.

— Какъвто е той за теб — прибави сестра му.

— Джейн Мърдстоун, остави това на мен, моля ти се. Казвам ти, Дейвид, за младите хора този свят е поле за дейност, а не място за скитане и лентяйствуване. Това е особено вярно за едно момче като тебе, което така много се нуждае да бъде превъзпитано и за което най-голямата услуга би била да бъде насила накарано да възприеме изискванията на трудещия се свят. Само по този начин ще бъдеш опитомен и вкаран в пътя.

— Там упорството не минава — каза сестра му. — То трябва да бъде смазано. И ще бъде смазано!

Той й хвърли един поглед, полууспокоителен-полуодобрителен, и продължи:

— Предполагам, ти знаеш, Дейвид, че не съм богат човек. Най-малкото сега трябва да го узнаеш. Досега си получил значително образование. А образованието струва скъпо. Но дори и да не бе така, дори и да можех да те поддържам в училище, аз съм на мнение, че за теб то няма да е никак полезно. Това, от което се нуждаеш, е да се бориш с живота. И колкото по-скоро започнеш тази борба, толкова по-добре.

Спомням си, че тогава си помислих: та нима вече не съм я започнал?

— Чувал си да говорим за търговската къща, нали?

— За търговската къща ли, господине? — повторих.

— Да, за винарската търговска къща на Мърдстоун и Гринби — поясни той.

Предполагам, че погледът ми е издавал известно недоумение, тъй като продължи бързо:

— Чул си да приказваме за склада или за търговската къща, или за кантората, или изобщо да нещо подобно, нали?

— Да, струва ми се, че съм чувал, господине — отвърнах, като си спомних онова, което смътно знаех за работата му и за източника на средствата му. — Чувал съм, но не си спомням кога.

— Няма значение — отвърна той. — Тази търговска къща се ръководи от мистър Куиниън.

Погледнах раболепно към прозореца, където беше застанал мистър Куиниън.

— Мистър Куиниън твърди, че тъй като там работят и други момчета, няма причина защо и ти да не работиш при тях.

— Понеже няма други възможности, Мърдстоун — каза мистър Куиниън, като се полуизвърна към него.

Мистър Мърдстоун направи нетърпеливо и дори ядосано движение и продължи, като не обърна внимание на думите му:

— Условията, които ти се предлагат, са, че ще изкарваш достатъчно пари за прехраната си и за дребни разноски. Квартирата ти, за която вече съм наредил, ще заплащам аз. Също така и прането ти.

— Което ще минава на моя сметка — прибави сестра му.

— Ще се грижат и за дрехите ти — продължи мистър Мърдстоун, — тъй като още не можеш да вършиш това самичък. Така че, Дейвид, сега ще отидеш в Лондон с мистър Куиниън и ще започнеш самостоятелен живот.

— Накъсо казано, сторили сме необходимото за теб, а ти трябва да изпълниш дълга си — прибави сестра му.

Макар и да бях уверен, че правят всичко това само за да се отърват от мене, не си спомням добре дали предложението им ме зарадва, или ме изплаши. Бях толкова развълнуван, че в душата ми се бореха и радост, и страх, без да изпитвам ясно нито едното, нито другото. Нямах дори време да размисля, тъй като мистър Куиниън щеше да тръгне на другия ден.

И сега тогавашният ми образ се изправя пред очите ми. Виждам се с малката износена бяла шапка, със завит около нея черен креп, в знак на траур за майка ми, с черен жакет и твърди кадифени панталони, които мис Мърдстоун считаше за най-добрия щит в битката с живота, която започвах. Виждах се така облечен, с всичките ми притежания в един малък сандък пред мен, седнал в пощенската кола, която щеше да закара мистър Куиниън до лондонския дилижанс в Ярмут! Бях едно наистина самотно, клето дете, както би се изразила мисис Гъмидж.

Бележки

[1] „Стиър“ значи „направлявам кораб“, а „ръдър“ — „кормило“. Авторът прави игра на думи. Бел.пр.