Том Кланси
Оперативен център (9)

9.
ВТОРНИК, 18:10 Ч., СЕУЛ

Грегъри Доналд изхвърча през три редици от мястото си, но падна върху някого и това смекчи удара. Спасителката му — някаква едра жена, се мъчеше да се изправи и Доналд се претърколи от нея, като внимаваше да не се стовари върху младия мъж до себе си.

— Извинете — каза той и се наведе към жената. — Ударих ли ви?

Жената даже не го погледна и едва когато повтори въпроса си, Доналд най-после дочу силното пищене в ушите си. Докосна ги с пръсти. Нямаше кръв, само че сигурно щеше да мине доста време, преди отново да започне да чува ясно.

Остана седнал за момент и си събра мислите. Отначало му мина през ум, че трибуната е рухнала, но случаят определено не беше такъв. После си спомни смазващия грохот, последван секунда по-късно от ударната вълна, която го блъсна в гърдите, събори го и го изхвърли от трибуната.

Мислите му бързо се проясниха.

Бомба. Избухнала е бомба.

Рязко извърна глава към булеварда.

Сунджи!

Доналд се изправи неуверено на крака, изчака за момент да се увери, че няма да припадне, и забързано си запроправя път през трибуната към улицата.

Във въздуха като гъста мъгла висеше прах от експлозията и не се виждаше на повече от две крачки в нито една посока. Някои от хората, край които мина, първо на трибуната, а после на улицата, седяха ошашавени, други кашляха, стенеха или размахваха ръце пред лицата си да разсеят пушилката. Много от тях се опитваха да се изправят или да се измъкнат изпод отломките. Навсякъде бяха разхвърляни окървавени трупове, направени на решето от парчетиите, разхвърчали се след взрива.

Сърцето му се късаше от болка за тях, но Доналд не можеше да спре, докато не се увери, че Сунджи е жива и здрава.

Дочу някак глухо през пищенето в ушите си воя на сирени и спря, за да потърси примигващите червени светлини — там би трябвало да се намира булевардът. Забеляза ги и се запрепъва през прахоляка, заобикаляйки сепнато жертвите или едри късове огънат метал. Щом приближи, дочу неясни викове и видя смътни фигури в бели лекарски престилки и сини полицейски униформи, които се суетяха напред-назад.

Внезапно се закова на място — почти бе налетял на колелото на един камион. Огромният метален диск се въртеше бавно, а от него като водорасли по останките на потънал галеон висеше накъсана гума. Доналд погледна надолу и осъзна, че всъщност вече се намира на булеварда.

Отстъпи, огледа се надясно…

Не. В другата посока. Тя идваше откъм магазина.

Някой го хвана за ръката и Доналд се сепна. Млада жена в бяло.

— Господине, добре ли сте?

Той присви очи и посочи ухото си.

— Питах ви дали ви има нещо?

Той поклати отрицателно с глава и извика:

— Погрижете се за другите. Аз се опитвам да отида при универсалния магазин.

Жената го изгледа някак странно.

— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?

Той кимна и внимателно отлепи пръстите й от ръката си.

— На мен — не. Жена ми беше там. Трябва да я намеря.

Жената отново го погледна странно и каза:

— Това тук е магазинът, господине.

Тя се обърна да помогне на някакъв човек, подпрян на кутия за събиране на писма, а Доналд отстъпи назад и вдигна глава. Думите й го удариха като втора взривна вълна, гърдите му се стегнаха, не му достигаше въздух. Сега забеляза, че камионът не само се е преобърнал, а се е забил във фасадата на универсалния магазин. Стисна очи, хвана главата си с две ръце и се замята. Опитваше се да не си представя гледката от другата й страна.

На нея нищо й няма. Тя е щастливка, родена бе с късмет. Момичето, което винаги печели от лотарията и улучва печелившите коне. Което се ожени за него. Нищо й няма. Не може да й има.

Усети отново докосване по ръката и рязко се извърна. Дългата й черна коса бе посипана с бял прах, сивобежовата й рокля бе изпоцапана, но Сунджи стоеше до него и се усмихваше.

— Слава Богу! — извика той и я прегърна здраво. — Толкова се разтревожих, Сун! Слава Богу, че не си пострадала.

Гласът му изведнъж изтъня — тялото й се отпусна в ръцете му. Премести ръката си, за да я подхване през кръста, и ръкавът на сакото му залепна за гърба й.

Обхванат от засилващо се чувство на ужас, Доналд коленичи, без да я изпуска. Внимателно я обърна настрана, погледна гърба й и се задави, когато видя разкъсаната й плът и подгизналите от кръв парцали от роклята й, през които се виждаха бели кости. Притиснал здраво тялото й към себе си, Грегъри Доналд дочу собствените си писъци — риданието, изтръгнало се от дъното на душата му.

Присветна сигнална лампа и познатото лице на жената с престилката се надвеси над него. Тя даде знак на някого зад себе си и скоро няколко ръце го задърпаха, опитвайки се да изтръгнат Сунджи от прегръдката му. Доналд им се опря, а после ги остави да я вземат, тъй като осъзна, че само любовта му няма да спаси неговото скъпоценно момиче точно сега.