Том Кланси
Оперативен център (60)

60.
СРЯДА, 3:45 Ч. СУТРИНТА, ГЛАВНА КВАРТИРА НА КЦРУ

Директорът Юн Хун беше на ръба на изтощението. Още една чаша кафе щеше да го посъживи, ако имаше кой да му я донесе. Докладът от лабораторията също се бавеше. Свалиха отпечатъците на оня негодник преди петнадесетина минути и веднага ги вкараха в компютъра — тези дивотии нали работели едва ли не със скоростта на светлината?

Юн Хун разтърка уморените си хлътнали очи, прибра дългия посивяващ перчем от челото си и се огледа из стаята. Ето, ръководи една от най-бързо развиващите се разузнавателни организации, разполагаща с четири етажа и три подземия, натъпкани с оборудване — последна дума на техниката, — а нищо не става както трябва.

В базата с данни имаха какви ли не отпечатъци от пръсти — от полицейски досиета, формуляри за постъпване в колеж, даже от химикалки, чаши или телефони, пипани от севернокорейци. Неговите агенти дори отмъкваха дръжките на вратите от севернокорейските военни бази.

Колко време може да се търси тоя отпечатък!

Телефонът иззвъня. Той натисна копчето на говорителя.

— Да?

— Господин директор, обажда се Ри. Бих искал да изпратим отпечатъците в Оперативния център във Вашингтон. Юн Хун въздъхна шумно.

— Нищо ли не открихте?

— Засега не. Но може да не е престъпник с досие или севернокореец.

Другият телефон, по който обикновено му се обаждаше помощникът му Рюй, също иззвъня.

— Добре — отсече директорът, — изпратете ги във Вашингтон. — Затвори първия и вдигна втория телефон. — Да?

— Шефе, от щаба на генерал Сам току-що ни съобщиха, че американски боен самолет преди малко е нападнал военната база в Саривон.

— Само един самолет ли?

— Да, сър. Предполагаме, че Ф-117А е нападнал мига, който обстреля техния „Мираж“.

Най-после добри новини, помисли си Юн Хун.

— Чудесно. А какви са последните данни за състоянието на Ким Хван?

— Няма такива. Все още е в операционната.

— Ясно. Кафето готово ли е най-сетне?

— Вари се, шефе.

— Защо всичко става толкова бавно тук, Рюй?

— Не ни достига персонал.

— Глупости. Саривон е бил атакуван само от един пилот. Ние сме се отпуснали. Всичко стана, защото сме прекалено самодоволни, мързеливи и ни липсва инициативност. Може би се нуждаем от някои промени в пер…

— Ще ви налея колкото кафе има, шефе.

— Браво, Рюй. Почваш да схващаш.

Директорът прекрати връзката. Въпросът не беше само в кафето — това, което каза на Рюй, беше абсолютно вярно. Организацията беше загубила енергичността си, а най-добрият в нея лежеше в болница, господ знае в какво състояние. Юн Хун се ядоса, когато разбра, че Хван е заловил шпионка и я е помолил за съдействие. Така просто не се прави. Но може би именно затова е трябвало да бъде направено.

„Проявявай съчувствие и доверие в случаи, в които обикновено даваш воля на яда и подозренията си. Разтърси хората, дръж ги в напрежение.“ Той беше възпитаник на старата школа, а Хван — на новата. Ако заместникът му оживее, може би е време за промени.

Или пък просто е оглупял от умора. Ще види какво ще се получи, след като изпие кафето. Междувременно директорът вдигна дясната си ръка и отдаде почест на американците за добре свършената работа, която щеше да държи севернокорейците в напрежение.