Том Кланси
Оперативен център (5)

5.
ВТОРНИК, 18:01 Ч., СЕУЛ

Лицето на Парк Дък беше кръгло и спокойно, с умни и будни очи като на котка.

Когато той стана от мястото си и тръгна към подиума, хората на трибуната и тълпата пред нея избухнаха в овации. Той вдигна ръце да приеме поздравленията, а зад него величествено се издигаше внушителният дворец с градини и старинни пагоди в стилове, характерни за различни части от страната.

Грегъри Доналд стисна зъби, после се усети и отново си придаде нормален вид. Като президент на Дружеството за американо-корейска дружба във Вашингтон, беше длъжен да заема неутрална позиция спрямо положението в Южна Корея. Ако народът иска обединение със Севера, той щеше да обяви, че го приема. Ако не го искат, пак трябваше да декларира същото.

Вътрешно Доналд силно желаеше обединението. Северът и Югът можеха да обогатят и себе си, и света в културно, религиозно и икономическо отношение. Цялото щеше да представлява нещо по-голямо, отколкото сбора от частите му.

Дък, ветеран от войната и яростен антикомунист, не даваше и дума да стане за подобно развитие. Доналд би могъл да уважава политиката му, ако се опита, но никога не би могъл да уважава човек, за когото една тема даже не подлежи на обсъждане. Подобни хора са готови тирани.

След твърде дълго проточилите се ръкопляскания Дък свали ръце, наведе се над катедрата и заговори. Устните му се раздвижиха, но не се чу нито звук.

Президентът се отдръпна и широко усмихнат, почука по микрофона.

— Тия обединители! — изкоментира той към политиците, седнали зад него, и част от тях леко изръкопляскаха. Някои от хората в тълпата наблизо, които го дочуха, се развикаха.

Доналд се понамръщи. Дък наистина започваше да го дразни не само със зализаните си маниери, но и с растящия брой на последователите си.

Нещо червено се мярна в полезрението на Доналд — някъде зад внушителното сборище една фигура в червено сако се затича към камиона с озвучителната уредба.

Ще оправят нещата за нула време. На олимпийските игри през 1988 година Доналд беше разбрал колко добре се справят съсредоточените, сръчни южнокорейци с възникналите проблеми.

Навъсеното му изражение се стопи, когато се извърна към бара и видя Сунджи да тича обратно към него. Ръката й бе вдигната тържествуващо и той поблагодари на Господ, че поне едно нещо днес е наред.

Ким Хван седеше в колата без обозначения на „Саджинго“, южно от двореца — на двеста метра от мястото, където бе издигната трибуната. Откриваше му се безпрепятствена гледка към площада и агентите, разположени по покривите и прозорците. Той видя как Дък се приближи, а после отстъпи от микрофоните.

Бюрократ, който не издава и звук — това определение би дал Ким на идеалния свят.

Взе бинокъла, оставен до него, и го вдигна към очите си. Дък стоеше прав и кимаше на привържениците си в тълпата. Какво пък, щеш не щеш — демокрация. По-добре това, отколкото осемте години, когато генерал Чун Ту Хван ръководеше държавата по време на военната диктатура. Не че следващият — Ро Де У — му хареса повече, когато го избраха за президент през 1987 година, но той все пак дойде на власт в резултат на избори.

Завъртя бинокъла към Грегъри и се почуди къде се е дянала Сунджи.

Ако друг мъж беше покорил бившата му помощничка, Хван щеше да го намрази до смърт. Винаги я бе обичал, но правилата в КЦРУ забраняваха личните отношения между служителите — твърде лесно би било да се измъкне информация, като се внедри някоя секретарка или сътрудничка в управлението и й се постави задача да ухажва някой вишестоящ.

Заради Сунджи си струваше и да напусне, но пък щеше да съкруши сърцето на Доналд. Наставникът му винаги бе смятал, че Хван притежава мисленето, светоусещането и тънките политически инстинкти на роден разузнавачи, бе похарчил цяло състояние, за да го образова и подготви за подобен живот. Колкото и да му дотежаваше понякога бюрокрацията, Хван знаеше, че Грегъри е бил прав — това наистина бе неговият живот.

Отляво се разнесе пиукане и Ким свали бинокъла. На таблото в колата пред него имаше широкочестотна радиостанция — ако някой искаше да говори с него, се разнасяше сигнал, а над копчето, съответстващо на честотата на повикването, светваше червена лампичка.

Обаждаше се агентът, разположен на покрива на универсалния магазин „И“.

Хван натисна бутона.

— Тук е Хван. Край.

— Някакво лице в червено сако се затича към камиона с озвучаването. Край.

— Отивам да проверя. Край.

Ким взе портативния телефон и се обади на координатора на мероприятието в двореца.

— Да… — отговори един обезпокоен глас. — Какво става?

— Обажда се Ким Хван. Вашият човек ли тръгна към камиона с усилвателната уредба?

— Естествено. Не знам дали сте забелязали, но звукът никакъв го няма. Сигурно го е направил някой от вашите хора, когато проверяваха сцената за взривни вещества.

— Ако вината е в тях, ще им отидат кокалите.

Настъпи продължително мълчание.

— Кокалите за вечеря. Докарахме кучетата.

— Страхотно! — възмути се координаторът. — Може някое от тях да е препикало жиците.

— Значи по този начин е изразило позицията си — отвърна Хван. — Ще ви помоля да държите връзка, докато нещата се изяснят.

Отново настъпи мълчание. Изведнъж някакъв далечен глас изпращя в слушалката.

— Божичко! Номер втори…

Хван веднага застана нащрек.

— Усилете звука. Искам да го чувам.

Звукът се засили.

— Номер първи, какво има? — попита координаторът.

— Шефе… Номер втори лежи на пода! От главата му тече кръв! Изглежда, е паднал!

— Виж пулта.

Напрегнато зачакаха.

— Микрофоните са изключени! Защо ги е изключил?

— Включи ги пак…

— Добре.

Хван присви очи. Стисна здраво телефона и бързо тръгна да излиза.

— Кажете му да не пипа нищо! — извика той. — Някой може да се е вмъкнал и…

Нещо проблесна и краят на изречението му бе заглушен от мощен взрив.