Том Кланси
Оперативен център (53)

53.
СРЯДА, 2:00 Ч., СЕЛЦЕТО ЯНГЮ

Притиснала радиостанцията до гърдите си, за да не я намокри дъждът, Ким се мушна в колата.

Хван не я изпускаше от погледа си. Един задържан, чиито ръце бяха хванати с белезници зад гърба му, веднъж бе избягал, отключвайки ги с пружинката от механизма на предпазните колани. Но той не следеше Ким от страх, че може да избяга — ако искаше да бяга, щеше да се опита преди, когато бяха сами. Наблюдаваше я, понеже нещо в нея го очароваше. Рядко се постига пълна хармония между патриотизъм и хуманизъм, но при Ким имаше баланс между двете. Самият той се стремеше към подобно равновесие в своя живот и обикновено не успяваше да го постигне — човек не може да се рови в тъмната страна на човешката природа, без да се окаля…

Внезапно движение отдясно прекъсна мислите му. Лъчът на фенерчето рязко се размести и той почувства остра болка в гръдния кош. Силният удар му изкара въздуха, а от следващия десният му крак се подгъна. Опита се да се хване за отворената врата на колата, но не я улучи, олюля се и се стовари върху седалката по гръб. Докато се мъчеше да извади пистолета от кобура под мишницата си, погледна към Чо.

Само че това не беше Чо. Лампичката в колата хвърляше мека жълта светлина по грубо и жестоко лице, което не познаваше.

„Мръсница!“ — помисли си той, замаян от болката. През цялото време е знаела, че този ги причаква тук.

Дясната му ръка беше изтръпнала и пръстите му не можеха да хванат здраво оръжието. Докато се плъзгаше на земята, усети, че дрехите му залепват към тялото от нещо мокро.

Видя как двайсетсантиметровото острие, окъпано в собствената му кръв, се връща и се насочва към стомаха му. Нямаше как да спре удара, който щеше да попадне под гръдната му кост и да му причини нетърпима болка, а после — смърт. Често си беше мислил как и кога ще умре, но никога не си бе представял, че смъртта ще го застигне така, проснат по гръб в калта.

Такъв глупак излезе. Усети как Ким се наведе над него. Беше й се доверил и заслужаваше да напишат на надгробната му плоча, за назидание на другите, нещо от рода на: „Той беше наивен идиот…“

Оръжието се изплъзна от кобура му, когато Хван падна на мократа земя и той инстинктивно посегна към него. Притискаше с ръка раните си и с всичка сила се опитваше да задържи очите си отворени, за да посрещне смъртта с малкото останали му сила и достойнство. Видя как убиецът, преоблечен в дрехите на Чо, се ухили, пред очите му проблесна светкавица, а после втора и трета. Изстрелите изсвистяха на сантиметри от него и той стисна очи. Гърмежите отекнаха за секунда, после звукът утихна и остана само лекото ръмене на дъжда по лицето му и пулсиращата болка в тялото му.

Ким пропълзя и клекна до него. Пресегна се през Хван за ножа и за момент той объркано се почуди защо не е усетил куршумите… и защо тя се кани да го наръга, вместо да го застреля.

Изглежда, се беше разшавал, тъй като тя му каза да не мърда. Хван се опита да се отпусне и усети, че диша с усилие.

Ким издърпа ризата от панталона му, разряза я отстрани и взе фенерчето. Огледа раните му, изправи се и го прескочи. Той изпъна врат, за да види какво прави. Тя свали обувките и чорапите на убиеца, разкопча колана му и го измъкна от гайките. Главата на Хван се отпусна тежко на земята, дъхът му излизаше на пресекулки.

— Ч-чо? — попита с усилие той.

— Не знам къде е тялото му.

Тялото…

— Оня, изглежда, ни е проследил. Не ме питай — не знам кой е той.

Не е… с Ким… от терористите…

Ким уви колана около тялото на Хван, но не го закопча, а сложи по един от чорапите на всяка рана.

— Може да те заболи — предупреди тя и здраво стегна.

Хван изстена, болката го прониза и се стрелна от дясната му подмишница към коляното. Отново не му стигаше дъх. Ким се премести зад него, хвана го за раменете и го издърпа на задната седалка.

Докато тя оставяше радиостанцията на пода, Хван се опита да се привдигне на лакът.

— Ч-чакай… тялото.

Тя му помогна да се отпусне назад и се опита да закопчае предпазния колан.

— Разбери, не знам къде е Чо!

— Не! Отпечатъците… пръсти…

Ким разбра. Затвори вратата, мина отпред и довлече тялото на мъртвия мъж на предната седалка. После понечи да седне зад волана, но спря.

— Трябва да намеря Чо! — каза тя и излезе.

Грабна фенерчето, насочи го към земята и тръгна по стъпките на убиеца. Въпреки че движенията й бяха припрени, външно тя изглеждаше спокойна и съсредоточена. Следите я отведоха до една гъсто обрасла с дървета клисура на около четиридесет метра от къщичката. Там намери мотоциклета и Чо. Шофьорът лежеше проснат по гръб на склона, а по средата на гърдите му чернееше петно кръв.

Ким се плъзна по калта към него, претърси набързо джобовете му, намери ключовете и тичешком се върна при колата.

Хван лежеше неподвижно и се държеше за гърдите. Очите му бяха здраво стиснати и се задъхваше. Когато чу шума на двигателя, той ги отвори.

— Радио… станцията… колата.

Ким включи на скорост и рязко потегли.

— Искаш да им съобщя какво е станало ли?

— Да… — Коланът се врязваше в гърдите му и той се мъчеше да не мърда. — Трябва… идентифициране… бързо.

— Да идентифицирате убиеца. По пръстовите отпечатъци.

Хван нямаше сили да говори. Кимна, но не беше сигурен, че Ким го видя, а после я чу да говори по радиостанцията. Опита се да си спомни точно последните си мисли за нея, но всяко поемане на въздух, всяко тръсване на колата му причиняваше болка. Помъчи се да не мърда и да си намери опора, заби десния си лакът в процепа между седалката и облегалката, а с лявата ръка се хвана за предната седалка. Имаше чувството, че някакъв ремък вътре в него го стяга и придръпва надясно. В главата му се въртяха объркани образи и мисли, докато се бореше с болката и се опитваше да остане в съзнание.

Не е севернокореец… тя нямаше да го застреля… но кой от Юга… защо…

Огнената болка внезапно стигна до мозъка му и милостиво го потопи в мрак.