Том Кланси
Оперативен център (47)

47.
СРЯДА, 10:50 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Фил Катцен се сблъска с Худ на вратата на кабинета му и влезе след него. Предаде на директора какво са открили и му съобщи, че Стол вече проверява първите от южнокорейските дискети.

— Това съвпада с мнението, което Грегъри Доналд е изразил пред Марта — каза Худ. — Той и Ким Хван от КЦРУ също не смятат, че взривът е дело на Северна Корея. — Худ се беше успокоил, че успя да се отбие при сина си, и вече не се тревожеше толкова за състоянието му. Отпусна се малко и се поусмихна. — Как ти дойде откъсването от петролните петна и екваториалните гори?

— Странно ми е — призна екологът, — но доста съживяващо. Поразмърдах някои мускули, които бяха почнали да атрофират.

— Ако стоиш прекалено дълго тук, и други неща ще ти атрофират.

— Пол… — Ан Ферис влезе в стаята.

— Точно тебе исках да видя.

— Може и да съжалиш, че ме виждаш. Разбра ли за файловете от Южна Корея?

— Нали аз съм директорът. Плащат ми да знам.

— Охо — намръщи се тя, — май сме в празнично настроение. Изглежда, срещата с президента е минала добре.

— Не съвсем. Виж, със сина ми — да. Та какво за файловете? Мислех, че запитванията в архива са поверителна информация.

— Естествено. А до обед ще научат и във „Вашингтон Пост“. Просто е умилително на какво са способни хората заради пари или няколко билета за мач от суперлигата. Но проблемът, който трябва да решим сега, не е този. Имаш ли представа какъв кошмар ще настъпи, ако изтече информация, че подозираме собствените си съюзници за атентата?

— Не можеш ли да се измъкнеш някак?

— Разбира се, Пол. Но недоверието е много пикантна новина и всички ще се възползват от това.

— А къде останаха истината, справедливостта и американските идеали?

— Умряха заедно със Супермен, приятелю — отвърна Фил. — Само че него го съживиха, а за тях забравиха.

Ан почука с химикала по малкото бележниче в ръката си.

— За какво си ме търсил?

— Задръж малко, Ан. — Худ вече беше натиснал F6 и лицето на помощника му изпълни екрана. — Нещо ново от КЦРУ, Бъгс?

— Докладът от лабораторията във файл ВН\1.

— С две думи?

— Севернокорейски експлозиви, отпечатъци от ботуши, следи от бензин. Как е Александър?

— Благодаря, по-добре. Направи ми услуга — помоли Боб Хърбърт да дойде в единадесет. — Худ прекъсна връзката и прокара ръка през лицето си. — По дяволите. От КЦРУ твърдят, че е Северна Корея, Мати смята, че сме нападнати от южнокорейски вирус, а Грегъри Доналд счита, че някакви южнокорейци са се направили на севернокорейци. Пълен цирк.

— Да, но теб те бива за звероукротител — подхвърли Ан. — Какво му е на Александър?

— Астматичен пристъп.

— Горкото дете — поклати глава Фил Катцен и се отправи към вратата. — Пък и тоя гаден смог по това време на годината. Ще бъда при Мати, ако ти потрябвам.

Когато останаха сами, Худ забеляза, че Ан го гледа втренчено. Не за пръв път я бе виждал да го гледа така, но днес в тъмните, кехлибарени очи имаше някакъв мек, състрадателен блясък, който събуждаше безпокойство в него, тъй като рядко долавяше подобни чувства у съпругата си. Но пък Ан Ферис не беше принудена да живее с него.

— Ан — подхвана той, — президентът…

— Пол! — Лоуъл Кофи влетя в стаята и почти се сблъска с Ан, преди още да е пуснал дръжката.

— Влез, влез — покани го тя. — Няма смисъл да затваряш вратата, след като и без това толкова информация изтича оттук.

— Пол — каза Кофи, — ще ти отнема само секунда. Относно оная проверка на Мати за южнокорейските файлове — единствените думи, които ще излязат от това учреждение, трябва да бъдат: „Без коментар.“ Имаме спогодби за неизнасяне на поверителна информация със Сеул. Възможно е да ни съдят за клевета, ако обвиним пряко човек или някоя група. Пък и рискуваме някои от недотам чистите методи, чрез които е събрана информацията в тези дискети, да станат обществено достояние.

— Поръчай на Марта да изкомандва хората. А някой от хората на Мат да програмира компютрите да записват всички телефонни разговори.

— Не мога, Пол. Съвсем незаконно е.

— Тогава действай незаконно и предай на Марта да уведоми всички, че разговорите се записват.

— Пол!

— Изпълнявай, Лоуъл. Ще се оправям с идиотската адвокатска асоциация после. Не искам хората ми вместо с работата си да са ангажирани да запушват дупките за изтичане на информация, а аз самият да се тревожа дали някой не си е отворил устата.

Лоуъл се нацупи и излезе.

Худ погледна Ан и се опита да събере мислите си. Сега забеляза кърпата, увита с небрежна елегантност около косата й. Мразеше се, че си мисли колко приятно би било да дръпне леко крайчеца на черно-червената материя и да зарови пръсти в дългата й кафява коса…

Сепна се и веднага изпъди мисълта от главата си.

— Ан, подготвил съм ти още нещо. Разбра ли за обстреляния „Мираж“?

Тя кимна и изведнъж в очите й се появи тъга. Худ се запита дали е възможно да се е досетила за какво си мисли. Женската интуиция непрестанно го изумяваше.

— Белият дом ще направи изявление, че в светлината на проявената от Северна Корея агресивност спрямо нашия самолет силите ни в района преминават на план 3. — Той погледна часовника за крайния срок на стената. — Решили са го преди петдесет и две минути. Пхенян ще отвърне със същите мерки, а може би и с още по-засилени и моето предположение, по-точно моята надежда, е, че президентът ще остави нещата така, както са, докато не получим повече информация за инцидента при двореца. На този етап от играта, ако Лорънс ги притисне, Господ знае как ще постъпят. Щом се появи Боб, трябва да говорим с Ърни Колон и да предадем на президента последните данни за положението в армията. От тебе искам, Ан, да смекчиш ефекта от изявлението.

— Да си оставим вратичка за измъкване?

— Именно. Лорънс няма намерение да се извинява за самолета-разузнавач, значи и ние не можем. Но ако се правим, че сме твърди на думи, в един момент ще трябва и да действаме твърдо. Нека вмъкнем малка доза съжаление в нашето изявление, така че ако в даден момент се наложи да отстъпим, да има накъде. Знаеш си работата — като всяка суверенна държава те имат право да защитават територията си и ние съжаляваме, че обстоятелствата са ни принудили да предприемем крайни мерки със същата цел.

— Ще трябва да го съгласувам с Лоуъл…

— Добре. Аз май малко му се сопнах.

— Заслужава си го. Невероятен досадник е.

— Нали е адвокат — оправда го Худ. — Плащаме му да ни дърпа от време на време юздите.

Ан затвори бележника си и се поколеба.

— Днес ял ли си?

— Малко.

— Изглеждаш ми малко отпаднал. Да ти намеря ли нещо за ядене?

— Може би по-късно. — Худ чу гласа на Хърбърт в коридора. — Знаеш ли какво? Ако си свободна около дванадесет и половина, ще поръчаме да ни донесат няколко салати. Ще хапнем и ще обмислим стратегията си.

— Смятай, че сме си уговорили среща. — Каза го така, че през тялото му премина тръпка.

Престори се, че не я гледа, докато тя излизаше. Навлизаха в опасни води, но нищо нямаше да се случи — той нямаше да позволи. И все пак в момента грижите й му бяха приятни.

Бързо превключи, когато Хърбърт се дотъркаля в кабинета, обади се на Бъгс и му нареди да го свърже с министъра на отбраната.