Том Кланси
Оперативен център (15)

15.
ВТОРНИК, 5:55 Ч. СУТРИНТА, ВАШИНГТОН

От колата Худ се обади в Оперативния център и нареди на помощника си Стивън Бенет с прякор Бъгс — Мушицата, да нагласи часовника на двадесет и четири часов срок. Това също беше предложение на Лиз Гордън — според проучванията повечето хора работят по-добре, когато им е определен краен срок, нещо към което да се стремят. Часовникът непрекъснато им напомняше, че макар да участват в нескончаем маратон, има и по-близки цели.

Това беше един от малкото въпроси, по които Худ и Лиз бяха на едно мнение.

Докато Бъгс съобщаваше на Худ, че са издирили Доналд и в момента той е на път за посолството — само на две преки от двореца, — личният клетъчен телефон на директора иззвъня. Той каза на Бенет, че ще пристигне след петнадесет минути, затвори и се обади.

— Пол, аз съм.

Шарън. Чуваше се някакъв звън и неясни гласове. Не беше вкъщи.

— Какво има, мила?

— Александър…

— Всичко наред ли е?

— След като ти тръгна, Александър взе страшно да се задъхва — никога досега не е бил толкова зле. Апаратът вече не му помагаше, затова го доведох в болницата.

Сърцето му се сви.

— Лекарите му инжектираха епинефрин и го държат под наблюдение — продължи Шарън. — Няма нужда да идваш. Ще се обадя веднага, щом нещо се изясни.

— Не е редно да си сама в такъв тежък момент, Шарън.

— Знам, че не съм сама. Пък и какво ще правиш тук?

— Ще ти държа ръката.

— Дръж президента за ръката — аз ще се оправя. Виж, искам да се обадя на Харли и да проверя тя как е. Струва ми се, че й изкарах акъла, когато хукнах навън с Александър на ръце. Може да си остане дребничка заради тази случка.

— Обещай да се обадиш, ако нещо се случи.

— Обещавам.

— И предай на децата, че ги обичам.

— Непрекъснато им го казвам.

Худ се почувства отвратително, докато караше през ранното утринно движение към въздушната база „Андрюс“, където се намираше Оперативният център. На Шарън й бе минало какво ли не през главата за седемнадесет години брак, но това беше върхът. Долови страха в гласа й, горчивината в забележката й за президента и му се прииска да бъде до нея. Но знаеше, че ако отиде, тя само ще се почувства виновна, задето му е попречила. В подобно състояние Шарън започваше да се ядосва на себе си, а точно сега не биваше да се натоварва излишно.

Така че независимо от настроението си нямаше друг избор, освен да отиде в Оперативния център. Каква ирония на съдбата — той, човекът, който оглавява една от най-съвременните организации в света и може да подслуша разговорите между заложници от разстояние или да прочете техерански вестник от орбитата на земята, е напълно безсилен да помогне на сина… или съпругата си.

Когато сви от магистралата и се отправи на висока скорост към базата, дланите му бяха влажни, а устата — пресъхнала. Не можеше да помогне на семейството си заради виновниците за експлозията и беше твърдо решен те да си платят за това.