Том Кланси
Оперативен център (18)

18.
ВТОРНИК, 6:03 Ч. СУТРИНТА, ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА „АНДРЮС“

— На вас май хич не ви пука, ако на шефа му изгърми бушонът, а, сър?

Подполковник Скуайърс и Майк Роджърс тичаха през полето. Джетрейнджърът се бе приземил само преди минута, но вече отново се бе вдигнал във въздуха и летеше обратно към Куантико. Двамата офицери водеха колоната на ударния отряд към С-141В, който чакаше със запалени мотори на пистата пред тях. Освен екипировката си Скуайърс носеше и портативния компютър „Тошиба Сателит“, със специално монтиран отстрани лазерен принтер, който съдържаше полетните планове за 237 точки от планетата, както и подробни карти и характеристики на предварително разработени мисии.

— И защо ще му гърмят бушоните на Худ? — попита Роджърс. — Аз съм кротък човек — слушам внимателно, изразявам мнението си учтиво и почтително.

— Извинете ме, сър, но Кребс носи вашия номер, а вие го накарахте да вземе още един комплект дрехи. Всички планове са разработени за група от дванадесет човека. Идвате на мястото на Джордж, нали?

— Да.

— Обзалагам се на една месечна заплата, че господин Худ не е дал разрешението си.

— Защо да го занимаваме с подробности? И без това му се е подпалила главата.

— Ами вижте, сър. Има две причини, поради които на човек му гръмват бушоните. От напрежение или когато нещо не си е на мястото. В случая това нещо сте вие… тук.

Роджърс сви рамене.

— Разбира се, че ще се вбеси. Но няма да му държи дълго. Разполага с много способен екип в Оперативния център, пък и, дявол да го вземе, и без това трудно постигаме съгласие. Надали особено ще му липсвам.

— Което ни навежда на друга тема. Мога ли да бъда откровен?

— Давай.

— Аз също разполагам с много способен екип. Вие ли ще бъдете шефът, или ще заемете мястото на редник Джордж?

— Забрави за пагоните ми, Чарли. Ти командваш, а аз ще правя каквото е необходимо. Ти и твоят минилаптоп разполагате с дванадесет часа да ми разясните картинката.

— Значи днешният малък излет е за разнообразие? Възможност да се измъкнете от кабинета.

— Нещо такова — отвърна Роджърс, докато се приближаваха към огромния, черен транспортен самолет. — Нали знаеш, Чарли, ако не си използваш чарковете, почват да ръждясват.

— Вие ли, сър? — изсмя се Скуайърс. — Да започнете да ръждясвате? Едва ли. Бойните действия са в кръвта на рода ви още откога беше — Испано-американската война ли?

— Точно така — потвърди Роджърс. — Прапрадядо ми е капитан Малъкай Т.Роджърс.

Офицерите спряха от двете страни на люка, Скуайърс се развика: „Давай! Давай! Давай!“ и мъжете се качиха, без да нарушават крачка.

На Роджърс му се разтупка сърцето, докато те влизаха — винаги се вълнуваше, когато видеше американски войници, завтекли се да изпълнят дълга си. Млади, уплашени, кой по-зелен, кой — не, те все пак тръгваха на бой — гледка, която всеки път го развълнуваше. Той беше един от тях през първата си кампания във Виетнам, а след като взе докторат по история от университета „Темпъл“, докато служеше във Форт Дикс, Роджърс се върна и поведе батальони войници във войната в Персийския залив.

Тенисън бе писал някога, че щом зърнел лейди Годива, и старият ставал млад. На него жените му въздействаха точно по този начин. Но и това също. Двадесет и шест години се изпариха за по-малко от минута и когато влезе предпоследен в самолета и остави Скуайърс да се качи накрая, Роджърс отново се почувства на деветнадесет.

Въпреки че така леко бе махнал с ръка, Роджърс знаеше, че подполковникът е прав. Худ определено нямаше да се зарадва, че заместникът му отива с ударния отряд. Независимо от ума и от удивителните си понякога умения на умиротворител Худ никак не обичаше да изпуска нещо от контрол. А като се включеше в акцията и заминеше на другия край на света, Роджърс просто щеше да се измъкне от контрола му. Преди всичко обаче Худ имаше усет за работа в екип — ако се наложеше ударният отряд да се намеси и да извърши някакви подривни действия, директорът нямаше да позволи самолюбието му да попречи на групата и на Роджърс да си свършат работата и да се покрият със слава… или позор.

Веднага щом се качиха, мъжете насядаха край стените на празната кабина, докато наземният екипаж приключваше с подготовката на огромния самолет. Въведен за пръв път през 1982 година, „Локхийд С-141В Старлифтър“ с четиридесет и осем метрови крила над фюзелажа наследи лаврите на по-ранния С-141А, въведен през 1964 година. Този самолет се бе отличил с неколкогодишните си ежедневни полети до Виетнам — успешното му представяне беше една от неразгласените придобивки от войната. Никоя друга армия не разполагаше с толкова надежден превоз за войската си и това даваше на Америка предимство.

С дължина петдесет и един метра и тридесет сантиметра, по-дълъг от предшественика си със седем метра, С-141В можеше да поеме 154 войника, 123 парашутисти, 80 носилки и 16 седящи ранени или товар. Оборудването за презареждане по време на полет в задната част на самолета увеличаваше с 50 процента нормалния му обхват от шест хиляди и петстотин километра и дори с повече, ако както сега превозваше по-малък от максималния си товар от тридесет и два тона. Можеше да стигне без проблеми до Хавай, където щеше да го посрещне и зареди в полет един танкер КС-135. Оттам беше съвсем лесна работа да стигнат до Япония, а после на бърза ръка за половин час щяха да прелетят с хеликоптер до Северна Корея.

Докато наземният екипаж приключваше с проверките, мъжете от ударната група провериха собствения си багаж. Освен за екипировката си — маскировъчно облекло без никакви маркировки, двадесетсантиметрови ножове и деветмилиметрови автоматични пистолети „Берета 92F“ също без серийни номера — всеки отговаряше за нещо, което можеше да потрябва на групата, от картонените кутии със сандвичи с шунка и блокчета шоколад до полевите телефони и най-важното — сателитната радиостанция ТАС SAT с параболична антена, която се разгъваше и даваше връзка със сателита.

Скуайърс и Роджърс оставиха хората си и отидоха в пилотската кабина. Сержант Чик Грей ги придружи. Групата нямаше никакви специални изисквания по време на полета, но сержантът беше длъжен да провери дали екипажът на самолета няма такива към тях, от начин на разпределение на тежестта, което в случая не бе проблем — ако искаха, можеха да се търкалят на воля из цялата кабина — до използването на електронно оборудване.

— Искате ли вие да говорите с него? — попита Скуайърс малко насилено, както му се стори на Роджърс. Или пък така излезе заради необходимостта да се крещи, за да надвикат шумните, тежащи десет тона, турбовитлови двигатели „Прат и Уитни“.

— Казах ти, Чарли — ти си главният тук. Мене днеска ме има — утре ме няма.

Скуайърс се подсмихна, докато отиваха към отворената врата на пилотската кабина и се представяха на двамата пилоти, навигатора и радиста.

— Капитан Харихозен? — повтори удивено сержант Грей, докато подполковникът включваше компютъра, а навигаторът надничаше през рамото му. — Сър, случайно вие да сте онзи капитан Харихозен, който летя с ДС-10 на „Юнайтед“ до Аляска миналата седмица?

— Съвсем същият. Капитан Харихозен, от запаса на американските военновъздушни сили.

По месестото лице на сержанта се разля усмивка.

— Иди после, че не вярвай в Снежанка и седемте джуджета. Със семейството ми бяхме на борда на вашия самолет. Господи, какво невероятно съвпадение!

— Всъщност не е чак толкова невероятно. От седем месеца летя по маршрута Сиатъл — Ном. Приех тази задача, та най-после да полетя на по-топло и слънчево и да виждам лед само в чашата си.

Докато капитанът обясняваше на сержант Грей неща, които той така или иначе знаеше — по възможност да не играят електронни игри, освен ако той не разреши, — Скуайърс извади един кабел от лаптопа, включи го в пулта на навигатора, натисна някакво копче от клавиатурата и вкара данните в навигационния компютър на самолета. Всичко това отне шест секунди. Още преди Скуайърс да е затворил компютъра си, бордовият компютър започна да сравнява полетния план и сводките за времето, които постъпваха на всеки петнадесет минути от американските бази по маршрута.

Скуайърс се обърна към капитана и потупа компютъра си.

Пет минути по-късно вече се движеха по пистата, а след още две завиваха на югозапад, обратно на изгряващото слънце.

Докато седеше под люлеещите се лампи в широкото, почти празно общо помещение, Роджърс неохотно се замисли над постъпката си. Оперативният център беше основан само преди половин година, а скромният му бюджет от двадесет милиона долара годишно бе отрязан от средствата за ЦРУ и Министерството на отбраната. На книга той дори не съществуваше и за президента щеше да е съвсем просто да го закрие, ако стане някой голям гаф. Лорънс бе доволен, даже впечатлен от изпълнението на първата им задача — откриването и обезвредяването на бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“. Техният компютърджия Мат Стол се бе отличил — за голяма гордост и неудоволствие на директора Худ, който изпитваше дълбоко и трайно недоверие към техниката. Навярно понеже синът му все го биеше на „Нинтендо“.

Само че президентът страшно се ядоса, когато застреляха двама заложници във Филаделфия, въпреки че вината бе на местната полиция, която ги бе взела за терористи. Лорънс отдаваше неуспеха на липсата на пълен контрол върху ситуацията от страна на Оперативния център и беше прав.

Сега им беше възложена нова мисия, въпреки че каква част от нея ще бъде за тях, все още не беше сигурно. Ще трябва да изчака Худ да му каже. Но имаше едно напълно сигурно нещо. Само ударната група да се отклони на крачка от заповедите си, а вторият по важност човек в Оперативния център да е там, на центъра така светкавично ще му драснат чертата, че Худ няма да има време даже да изругае.

Роджърс запука с кокалчетата на пръстите си и си спомни безсмъртните думи на космонавта Алън Б. Шепард, произнесени, докато чакал да го изпратят в космоса: „Мили Боже, моля те, нека да не се издъня.“