Том Кланси
Оперативен център (82)

82.
СРЯДА, 9:24 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ

Нодоните блестяха като излъскана слонова кост на утринното слънце. Край тях бяха разхвърляни клоните от маскировката.

Роджърс се качи при контролното табло на най-близката ракета и нареди на Пъкет и Ки Су да вкарат комбинацията от цифри на останалите две. Един санитар подтичваше по петите на полковника и ядосано се опитваше да му превърже ръката в движение.

Роджърс натисна бутоните и зачака средната редица да светне.

Нищо не се получи.

— Нищо не става, сър — обади се и Пъкет.

— Знам — отвърна Роджърс.

Реши да не си губи времето и да опитва пак. Оставаха само четири минути и двадесет и пет секунди до изстрелването. Той се върна тичешком в палатката.

— Пол, не стана. Сигурен ли си, че числата са тези?

— Само първите три. За последното — не знаем.

— Чудесно — изръмжа Роджърс и изскочи от палатката. Докато тичаше към нодоните, набързо пресметна — разполагаха с по-малко от пет минути, а за програмирането на всяка цифра отиват по пет секунди. Твърде малко време.

— Редник Пъкет — извика той, — започнете с едно-девет-осем и…

Един войник, окичен с медали, пристигна тичешком до ракетата на Пъкет, избута го, извади пистолета си и изстреля един куршум — Роджърс не видя в какво. После се обърна и изпразни оръжието си в контролното табло, преди някой да успее да реагира. Изведнъж всички се разкрещяха и го събориха на земята.

— Чухме изстрел — прозвуча гласът на Скуайърс по полевата радиостанция. — Какво става?

— На някои хора не им е никак приятно, че сме тук. Не се тревожи. Хванаха го.

— Чувствам се малко безполезен тук, сър — оплака се Скуайърс.

Роджърс не отвърна — разбираше го много добре, но в момента имаше по-сериозни проблеми.

Санитарят остави Ки Су и изтича при Пъкет. На Роджърс също му се искаше да иде при боеца, но се качи на най-близката ракета и започна да натиска бутоните.

Едно-девет-осем-нула.

Нищо.

Едно-девет-осем-едно.

Отново нищо.

Едва на едно-девет-осем-девет системата изпиука, средната редица светна и той бързо промени комбинацията на нула-нула-нула-нула. Ракетата веднага започна да се снижава.

Часовникът показваше две минути и две секунди. Роджърс изтича при ракетата на Пъкет. Контролното табло беше безнадеждно повредено, но поне момчето беше живо. Докторът беше дръпнал ризата на рамото му и промиваше раната.

— Полковник! — извика Роджърс, скочи на земята и натисна платформата. — Трябва я избутаме и да я обърнем към онези хълмове. — Посочи ги с ръка. — Безлюдни — никой няма да умре.

Ки Су го разбра и даде нареждане на войниците. Докторът издърпа Пъкет от ракетата. От двете страни на платформата застанаха по петнадесет мъже и я забутаха. Роджърс ги остави и се запъти към последния нодон. Май ще успеем, каза си той, има още малко време…

Чу зад гърба си проскърцване на метал — ракетата се помръдна. Без да спира, се огледа през рамо — платформата се завъртя, нодонът се килна на една страна, от задната му част заизлиза черен дим, а после се появи ярко огнено кълбо. Войниците се разкрещяха. Ракетата се беше запалила, докато я обръщаха.

Не е възможно! — помисли си Роджърс, докато залягаше бързо на земята с ръце на главата. Накланянето на платформата не би трябвало да предизвика изстрелване.

Всички се разбягаха. Обвита в пламък, ракетата излетя от платформата и се понесе по земята, унищожавайки всичко по пътя си — палатки, дървета, джипове… Най-накрая, след като измина почти километър, тя се заби в склона на хълма и се взриви. Във въздуха на почти триста метра височина се издигна огнено кълбо и цялата база се разтресе от ударната вълна.

Още щом усети, че топлинната вълна отминава, Роджърс скочи на крака и се втурна към последната ракета.

Имаше лошото предчувствие, че южнокорейският офицер ще има последната дума въпреки всичките им усилия.

Бяха приели, че всичките ракети са програмирани да излетят в един и същ момент. Но ако не са? Може да е оставен интервал от една или няколко минути между тях. Първата току-що беше излетяла. Тази, която той обезвреди е или втората поред, или последна. Което означава, че разполага с една минута и нещо или…

Беше се приближил на двадесет метра от нодона, когато видя, че опашката му започва да пуши.

И изведнъж разбра — часовниците им са програмирани различно. И защо не?

Няма време да извикат самолети или да изстрелят ракети въздух-въздух срещу нодоните, които могат да летят със скорост шестстотин километра в час. Не можеше да се разчита дори на „Пейтриът“ в Япония — а ако севернокорейската ракета не мине край никоя от тях?

— Полковник? — Роджърс отново се затича към Ки Су.

Оставаше им само един-единствен шанс, но полковникът като че ли сам вече се беше сетил. Когато нодонът изсъска и се обви в пламък, Ки Су вече говореше по радиостанцията, а хората му залягаха сред скалите.

Роджърс мислено го поздрави за съобразителността и се пъхна със скок под димящите останки на един джип, разрушен от предишния нодон. Падна на една страна и покри главата си с ръце. Последната ракета се издигна във въздуха, оставяйки огнена диря след себе си, и прониза с рев утринта като разярен дракон.

Изведнъж Роджърс се сети за Скуайърс и ударния отряд. Измъкна радиостанцията от колана си, но при падането се беше стоварил върху нея и я беше повредил. Оставаше му само да се моли и да се надява, че сънародниците му няма да изтълкуват погрешно това, което става.