Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оперативен център (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Op-Center, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

Атика, 1996

Библиотечно оформление и корица: Антон Радевски

История

  1. — Добавяне

44.
ВТОРНИК, 10:00 Ч., ВАШИНГТОН

Худ имаше усещането, че са му орязали всички пълномощия, но не се сърдеше на президента. Просто не можеше да му се сърди. Майкъл Лорънс може би не беше най-умният мъж, заемал президентския пост, но притежаваше усет и обаяние, които излъчваше от телевизионния екран и на срещите с избирателите. На хората им допадаше стилът му. Той определено не беше най-добрият управник. Не обичаше да си цапа ръцете с дребните детайли, свързани с ръководенето на едно правителство — не беше човек на подробностите като Джими Картър. На доверените му помощници като например Бъркоф или правителствения говорител Ейдриън Крау бе позволено да си създадат свои владения, силови бази. Те спечелваха или настройваха срещу себе си другите правителствени организации, като възнаграждаваха сътрудничеството и успеха с достъп до президента и увеличаване на пълномощията, а провалилите се наказваха, като ги товареха със задачи от пета глуха и досадни задължения.

Дори когато беше начинаещ президент и правеше първите си грешки във външната политика, Лорънс не бе нападан така безмилостно от пресата, както предшествениците си. Крау щедро поеше и хранеше пресата, увеличи придобивките и подобри условията за журналистите, внимателно разпределяше интервютата и информацията и спечели почти всички с изключение на няколко свадливи автори на статии. Тя твърдеше, че никой не чете страниците с лични мнения във вестниците. Телевизионните репортажи и рекламите според нея имаха много по-голямо влияние върху гласоподавателите, отколкото Джордж Уил и Карл Роуън.

Лорънс можеше да бъде безмилостен, заслепен и упорит. Но поне идеите му за бъдещето на страната бяха смели и интелигентни, а вече започваха и да се осъществяват. Година преди да обяви кандидатурата си, губернаторът на Калифорния Лорънс се срещна с представители на промишлеността и в замяна на обещанията за значителни намаления на данъците и други облекчения, поиска те да участват в приватизирането на НАСА, като поемат разходите по персонала и научноизследователската дейност, а правителството си запази управлението на полетите и базите. На практика Лорънс щеше да увеличи почти три пъти бюджета на космическата агенция, без да минава през Конгреса. Нещо повече, разходите на държавата за космически полети и изследвания щяха да намалеят с два милиарда долара — пари, които Лорънс смяташе да вложи в образованието и в борбата с престъпността. Той предложи и една трета от работниците, заети в НАСА, да бъдат набрани от безработните, с което спестяваше на бюджета още половин милиард долара годишно.

Индустриалците се съгласиха с плана. Рекламната кампания на Лорънс внушаваше на американците носталгия по славата от дните на „Аполо“ и „Меркурий“, представата за хората на физическия и на умствения труд, които работят рамо до рамо в името на една обща цел, обещаваше висока степен на заетост и ниска инфлация. Всичко това бе обвързано в единна програма. Гласоподавателите бяха засипани с напомняния за съществуващите вече придобивки — персоналните компютри и калкулаторите, комуникационни сателити и клетъчни телефони, тефлон, преносими видеокамери и видеоигри — и с обещания за нови придобивки — лекарства срещу рак и СПИН, космически генератори за превръщане на слънчевата енергия в електричество, които да намалят разходите и зависимостта от вносния петрол, и дори контролиране на метеорологическите условия. По време на кампанията щом някой от противниците му възразеше, че парите щели да послужат повече на Земята, Лорънс парираше с аргумента, че Земята се е превърнала в бездънна яма, която поглъща работни места и постъпленията от данъците, а неговият план ще сложи край на това… както и на техническото надмощие на други нации, заради което американците губеха работните си места.

Лорънс спечели с лекота и веднага след избирането си се срещна пак с представителите на деловите кръгове и новите ръководители на НАСА. Трябваше да постигнат бързо видими резултати по издигането в орбита на космическа станция още преди края на първия му мандат. Наеха изоставената руска станция „Невски“, пратиха в космоса учени-медици и инженери и само след осемнадесет месеца пресмашината на Ейдриън Крау вече тръбеше за постиженията: най-поразяваща беше картината на млад лекар, парализиран от кръста надолу по време на операцията „Пустинна буря“, който играе баскетбол при нулева гравитация с един от космонавтите. Президентът беше изцелил сакатите и това беше нещо, което хората нямаше да забравят лесно.

Човек можеше да се ядосва на грешките му и честите прояви на неотстъпчивост, но нямаше как да не се възхищава на идеите му. Въпреки че външната му политика претърпя доста сериозни удари още в началото, той намери изход и създаде Оперативния център, който щеше да помага в овладяването на ситуациите. Бъркоф твърдеше, че бюрокрацията трябва да се намали, а не да се увеличава, за да постигнат успехи навън, но президентът този път не се съгласи с него — и създаде повод за непрекъснати търкания между Худ и Съвета за национална сигурност.

Само че Худ не се притесняваше от това. В сравнение с някои от представителите на малцинствата и защитниците на човешките права, с които се бе сблъскал в Лос Анджелис, Бъркоф беше просто песен.

Худ спря пред болницата, паркира пред „Бърза помощ“ и забърза към асансьора. Предварително се бе осведомил за номера на стаята по телефона. Качи се право при номер 834. Вратата беше отворена, Шарън се бе отпуснала на стола със затворени очи и се стресна при влизането му. Худ я целуна по челото.

— Татко!

Гласът на Александър излизаше приглушен изпод прозрачната палатка, но погледът и усмивката му сияеха. Дишаше хрипливо, а силният му малък гръден кош се бореше за всяка глътка въздух. Худ приклекна на едно коляно.

— Купа Лорд май те настигна този път, Супер Марио.

— Казва се Купа Кинг, татко.

— Грешка. Нали знаеш колко ме бива във видеоигрите. Изненадан съм, че твоят „Гейм Бой“ не е тук.

Момчето сви рамене.

— Не ми разрешиха. Даже комикси не ми дават. Мама ми чете и ми показва картинките.

— Трябва да си поговорим за някои от неговите комикси — обади се Шарън и се приближи към тях. — Това изтръгване на ръце и избиване на зъби…

— Мамо, комиксите стимулират въображението ми.

— Не се вълнувай — каза Худ. — Ще обсъдим въпроса, когато се оправиш.

— Татко, аз си ги обичам…

— Няма да ти ги вземем — обеща Худ. Докосна палатката с опакото на ръката си и погали през нея сина си по бузата. В момента всемогъществото на медицината му се виждаше най-важното нещо на света. Наведе се и намигна. — Ти гледай да се изправиш на крака, а пък аз после ще се постарая да убедя майка ти.

Александър кимна немощно и баща му се изправи.

— Благодаря ти, че дойде — каза Шарън. — Какво стана с кризата, свърши ли?

— Не. — Не беше сигурен дали това не е злонамерен намек, но реши да приеме, че не е. — Виж, много се извинявам за преди, но наистина е напечено. Харли къде е?

— При сестра ми.

Худ кимна и я целуна.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Пол…

Той се обърна.

— Аз наистина смятам, че тези комикси никак не са полезни за него. Има прекалено много насилие.

— В тези от моето детство също имаше, а пък аз съм си съвсем нормален. Въпреки отсечените глави, зомбитата и Гадняра.

Шарън изви вежди и тежко въздъхна. Худ я целуна отново, направи знак с вдигнат палец на Александър и закрачи към асансьора. Не посмя да погледне към часовника си, преди да се е скрил вътре.