Том Кланси
Оперативен център (63)

63.
СРЯДА, 5:20 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

Грегъри Доналд разбра за нападението над Саривон преди час, след като се върна от втората си разузнавателна обиколка и все още не можеше да повярва. Събудили бяха генерал Шнайдер, за да му съобщят, а той бе предал новината на него — с удоволствие, което се видя на Доналд доста отблъскващо.

Още един човек бе загинал, още един живот бе пожертван, за да може президентът на САЩ да демонстрира твърдост и непоклатимост. Доналд се питаше дали Лорънс така леко би убил някого, ако човекът стои на метър пред дулото на пушката му.

Разбира се, че не би могъл. Никой цивилизован човек няма да го направи.

Защо тогава същият този цивилизован човек убива — заради по-високите проценти в социологическите проучвания или за да изрази ясно намеренията си? Лорънс би възразил подобно на предшествениците си, че с такива жертви се предотвратяват много по-големи загуби в бъдеще. Но Доналд беше убеден, че диалогът предотвратява още по-големи загуби, стига само някой от противниците да не се страхува, че ще изглежда слаб или прекалено отстъпчив.

Погледна в далечината към сградата за съвещания, прекрачила границите, осветена от двете страни и зорко охранявана, да не би някой да се промъкне през нея. Знамената на Северна и Южна Корея висяха отпуснато на сюрреалистично високите си прътове. Южна Корея наскоро бе увенчала своя със заострен връх вместо с метална топка, за да стърчи с десетина сантиметра над този на Севера. Но само засега. Със сигурност петнадесетсантиметровият връх вече е поръчан в Пхенян и пътува насам. След което Югът ще си сложи още по-висок. А може би ветропоказател или радиоантена. Възможностите бяха безкрайни и абсурдни.

А всичките проблеми могат да се решат сред онези четири стени, стига участниците в конфликта да поискат. Сунджи веднъж беше изнесла реч по този повод на събрание на корейци и негри в Ню Йорк през 1992 година, когато напрежението между двете групи беше стигнало връхната си точка.

„Представете си, че правите верига — бе казала тя. — Ако само по един човек от всяка от страните иска мир и успее да убеди друг от своята страна, а после двамата убедят още други двама, а тези четири — други четирима, ще поставим началото, което ни е нужно.“

Начало… а не край. Няма повече да се пролива кръв, да се пилеят средства, да се втълпява омраза на новото поколение.

Доналд тръгна в посока, обратна на границата и базата. Очите му гледаха към звездите.

Изведнъж се почувства много уморен, обзет от болка, силно отчаяние и съмнение. Може би Шнайдер е прав. Може би севернокорейците само ще го използват и той ще причини повече вреда, отколкото полза с опитите си да помогне за постигането на мир.

Спря, седна на земята и легна по гръб върху тревата. Сунджи би го насърчила, би го накарала да продължи. Тя беше оптимист, а не реалист, но бе осъществила повечето от целите, които си бе поставила.

— Аз съм прагматик — каза гласно Доналд през сълзи. — Винаги съм бил такъв. Знаеш го, Сун. — Той потърси в небето стройната, симетрична фигура на някое познато съзвездие, но видя само плетеница от звезди. — Ако отстъпя от убежденията си, значи или съм живял в лъжа… или отсега нататък ще заживея в лъжа. Не смятам, че досега съм грешил, следователно трябва да продължа. Помогни ми, Сунджи. Вдъхни ми малко от твоята вяра.

Облъхна го топъл ветрец и Доналд затвори очи. Тя вече никога няма да се върне при него, но той може да отиде при нея ако не на живо, то поне в съня си. И докато лежеше в мрака и тишината, отпуснат в някакъв полусън, вече не се чувстваше несигурен, уплашен или самотен.

На три километра в западна посока, няколко метра под земята, последният варел със смъртоносен газ настъпваше сантиметър по сантиметър и приближаваше на север сън от съвсем друго естество…