Том Кланси
Оперативен център (32)

32.
ВТОРНИК, 22:15 Ч., СЕУЛ

Ким Хван влезе в караулното и дежурният сержант му подаде пропуск със снимка. „Име: Ли Ки Су. Възраст: двадесетгодишен. Адрес: «Хай Уей» 116, Сеул“.

— Проверихте ли? — попита той.

— Да, сър. Апартаментът е даден под наем на Шин Йон У но не успяхме да го открием — човекът казва, че живее в една от стаите, а господин У непрекъснато е в командировка. Работел в завода на „Дженерал Мотърс“, но отдел „Кадри“ е затворен до утре.

Хван кимна, сержантът се приготви да си води бележки, а заместник-директорът на КЦРУ се загледа в човека, дошъл да се срещне с него. Беше нисък, но мускулест — личеше си по врата и плещите му. Облечен бе със сиви дрехи като работник от завод, въртеше из ръцете си черен каскет, пристъпяше неловко от крак на крак и няколко пъти се поклони с глава на Хван, когато той влезе. Но погледът му не се отделяше от Хван и някак странно го смущаваше — втренчен, но безжизнен, като очите на акула.

Странна комбинация, странен човек, помисли си Хван. Но днешният ден бе потресъл много хора, може би и този мъж. Ким застана до кръглата метална решетка в стъклената преграда.

— Аз съм заместник-директорът Ким Хван. Искали сте да ме видите.

— Вие ли ръководите разследването на това ужасно… ужасно събитие?

— Да.

— Аз ги видях. Както казах на онзи човек там, видях трима мъже. Отдалечаваха се от камиона към стария град и носеха раници.

— Разгледахте ли лицата им?

Мъжът поклати глава.

— Не бях достатъчно близко. Стоях ей така — той застана до прага и посочи с пръст, — до пейките. Търсех… нали разбирате, понякога докарват тоалетни за обществено ползване. Но днес — не. И докато се оглеждах, ги видях.

— Сигурен ли сте, че не можете да ги разпознаете? По цвета на косата им…

— Черен — и на тримата.

— Някакво окосмяване по лицето? Формата на носа или ушите — примерно щръкнали. Устните им тънки ли бяха или месести?

— Съжалявам, не ги видях. Както казах, занимаваше ме друг проблем.

— Помните ли как бяха облечени?

— С дрехи, тоест най-обикновени ежедневни дрехи. И ботуши. Струва ми се, че носеха ботуши.

Хван изгледа мъжа.

— Нещо друго?

Човекът пак поклати глава.

— Ще се съгласите ли да подпишете показания? Ще отнеме само няколко минути.

Мъжът енергично заклати глава и бързо скъси разстоянието между себе си и вратата.

— Не, господине. Не мога да го направя. Когато отидох на празненството, трябваше да бъда на работа, но аз се измъкнах. Много ми се искаше да присъствам, нали разбирате. Ако шефовете ми научат, ще ме накажат…

— Няма да им казваме.

— Съжалявам. — Той хвана дръжката на вратата. — Исках само да получите тази информация, без да се намесва името ми. Моля ви, надявам се, че съм ви помогнал, но трябва да си вървя.

С тези думи мъжът отвори вратата и потъна в мрака. Хван и дежурният сержант се спогледаха.

— Този май е обърнал доста бирички, преди да се престраши да дойде.

— Явно обаче не са били достатъчно. Ще напечатате ли показанията му, нищо че няма да бъдат подписани? Част от информацията беше полезна.

Или поне потвърждаваше фактите, на които се натъкнаха в уличката. Поколеба се дали да не пусне опашка подир странния човечец, но реши, че е по-добре да остави хората си да разпитват другите очевидци, да преглеждат видеоматериалите и снимките, да претърсват района и изоставения хотел за следи.

Качи се по стълбите — никога не използваше асансьора, когато имаше време и сили да се качи пеша, — върна се в кабинета си и започна да обмисля следващата си стъпка.

Когато директорът се върне, никак няма да е доволен от хода на следствието и несигурните улики, които сочат към Северна Корея, но не водят към конкретните извършители.

Свърза се по радиото с оперативните работници на местопроизшествието. Разбра, че се връщат с празни ръце, и реши, че за да се сдобие бързо с необходимите доказателства, ще трябва да предприеме крачката, която никак не му се искаше да прави и с която щяха да загубят почти толкова, колкото и да спечелят.

Вдигна неохотно телефона…