Том Кланси
Оперативен център (58)

58.
ВТОРНИК, 13:10 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Когато Худ влезе в кабинета на Мат Стол, той точно привършваше работата си. На кръглото му пълно лице беше изписана широка усмивка, а очите му сияеха тържествуващо.

— Пол, тези хора са истински гении — каза той. — Заложих какви ли не предпазни мерки, диагностични програми, проверки и двойно подсигуряване, за да съм сигурен, че идващият отвън софтуер не е заразен, но въпреки всичко те са ме надхитрили.

— Кой и как?

— Южнокорейците. Или поне някой, който е имал достъп до софтуера им. Ето виж, на дискета ЮК-17.

Худ се наведе към екрана, по който се нижеха редици от числа и букви.

— Какво е това?

— Целият материал, набутан в компютърната ни система от една-единствена дискета. В момента я изчиствам — подадох команда на компютъра да прочете оригиналната програма и изцяло да я извади.

— А как е вкаран?

— Скрили са го в най-обикновени данни за персонала. Подобен файл може да бъде голям или малък и никой не би се сетил да го провери. Не е примерно като файл за агентите на някой забутан остров — ако такъв файл пристигне раздут колкото този за дефицита, веднага ще направи впечатление.

— Значи вирусът е бил скрит в този файл…

— Именно. И е бил програмиран да вкара нова сателитна програма в точно определен момент — както и стана. Проникнал е в „библиотеката“, обработва пристигащите снимки и създава фалшиви образи — онези, които саботьорите са искали да видим.

— Как се е прехвърлил в НРЦ?

— По телефонната ни линия с тях. Тя е сигурна откъм външни връзки… но не и за вътрешни. Ще трябва да направим нещо по този въпрос.

— И все пак не разбирам какво е събудило вируса.

Усмивката на Стол стана още по-широка.

— Именно това е гениалният момент. Виж. — Той извади един лаптоп, измъкна почти благоговейно дискетата от компютъра си и я зареди. На екрана се появиха въвеждащите надписи и Стол посочи с ръка към тях. Худ изчете целия екран.

— Южнокорейска дискета номер седемнадесет, съставена от еди-кой си, проверена от еди-коя си, потвърдена от някакъв генерал и изпратена по военен куриер преди пет седмици. И какво означава всичко това?

— Нищо. Виж отдолу на екрана.

Худ се приближи, за да разчете дребните букви.

— Авторско право от 1988 година, „Анджирас Софтуер“. Какво толкова необичайно има тук?

— Всички правителствени организации си създават собствен софтуер. Само че те не са като „Уърд Пърфект“, където има авторско право. Нашите компютри понякога получават софтуер с бележки за авторско право и аз програмирах системата да не им обръща внимание.

Худ започна да схваща.

— Това ли е задействало вируса?

— Не. Предизвикало е изключването, което е позволило на вируса да се промъкне незабелязано в системата. Забележи датата — 1988. Тя е едновременно и дата, и час. Или по-скоро минипрограма, заровена в данните, която се е закачила за часовника ни и го е изключила. Точно за 19,8 секунди.

— Добра работа си свършил, Мати.

— Ами, добра. Непрекъснато виждаме подобни бележки в програмите и даже не ги забелязваме. И с мен е станало така, а някой в Южна Корея се е възползвал от моя пропуск.

— И все пак кой?

— Датата може да ни подскаже. Проверих нашите файлове. Едно от основните събития през 1988 е бил сблъсъкът между радикални студенти, настояващи за обединение, с полицията. Правителството е потушило вълненията с доста твърди мерки. Някой, настроен за или против обединението може да е избрал годината, защото тя има символично значение за него. Нали знаеш — също както Ридлър непрекъснато оставяше улики за Батман от някаква перверзна суетност.

— На твое място — усмихна се Худ — не бих споменавал Батман в официалния доклад. Но може би това е допълнителното доказателство, което ни е нужно, за да убедим президента, че южнокорейците наистина са замесени в атентата.

— Точно така.

— Страхотно се справи. Изпрати заглавната страница на моя компютър. Да видим какво ще каже Лорънс сега.

 

 

— Откъде да знаем дали някой внедрен севернокорейски агент не работи на Юг? — попита Бъркоф.

— Така е, господин президент, не знаем. — Худ чакаше на телефона, докато Лорънс и Стив Бъркоф разглеждаха документа. — Но защо им е на управляващите в Пхенян да си играят със сателитите ни и да се преструват, че се готвят за война, когато просто могат да прехвърлят частите, без да си правят целия този труд.

— За да ни изкарат агресори — отговори му Бъркоф.

— Не, Стив. Пол е напълно прав. Не ми мирише на намеса на правителството. В КНДР не са толкова деликатни. Това е някаква групичка и тя може да бъде както от Северна, така и от Южна Корея.

— Благодаря ви — каза Худ с явно доловимо облекчение.

Индикаторът за електронната поща изпиука. Бъгс никога не би прекъснал Худ, когато шефът му говори с президента, затова му изпрати съобщение, което се изписа на монитора. Тъй като то бе изпратено директно на телевизионния екран, а не през самия компютър, президентът нямаше да го види.

Стомахът на Худ се стегна, когато прочете краткия текст.

„От директора на КЦРУ Юн Хун: Ким Хван ранен с нож от нападател. В болницата е. Шпионин на КНДР избягал. Нападателят мъртъв. Проверяват самоличността му.“

Худ зарови лице в дланите си. Ама и той е един шеф на Корейската група! Научава всичко със закъснение, знае, че някой или някаква група отчаяно се мъчат да подпалят война, а няма представа кой или кои са те. Изведнъж му стана ясно защо доктор Орли се държи така край леглата на пациентите си. Не защото не го е грижа за болния — просто е обезсърчен от битката с неуловим противник.

Изпрати съобщение на Бъгс: да продължава да следи ситуацията, да препрати новината на Хърбърт и Маккаски, да благодари на Юн Хун и да помоли директора на КЦРУ веднага да ги уведоми, когато разполагат с нова информация относно нападателя или състоянието на Хван.

— … но, както и преди ти казах, Пол — продължи президентът, — вече нещата са на друг етап. Няма значение кой е започнал конфронтацията, фактът е, че тя е налице.

Худ се върна към разговора.

— Така е — намеси се Бъркоф. — Честно казано, аз бих минал на плана за изпреварващ удар от доклада за военните варианти. Пол, ако смяташ, че би дал резултат…

— О, да! Разбира се! Планът на военният министър ще ги помете! От информацията, която получаваме, може да се съди, че Северът очаква нещо като операцията „Пустинна буря“ с предварителен етап на разгръщане. Половин милион войници настъпват в Северна Корея, нанасяме въздушни удари по комуникационните им центрове, засипваме с ракети всяко летище и военна база… Естествено, че ще даде резултат, Стив. Най-много да загубим някакви си три хиляди войници. Защо да търсим разрешение по мирен път, когато можем да дадем жертви и да завладеем страна, която ще бъде финансово бреме за Юга през следващите петдесет-шейсет години?

— Стига! — отряза президентът. — В светлината на новопостъпилата информация, ще дам инструкции на посланичката да провери възможността за уреждане на въпроса по дипломатически път.

— Да провери възможността?! — Незасекретеният телефон на Худ иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на болницата. — Господин президент, налага се да вдигна. Ще ме извините ли?

— Да, Пол. Но искам кожицата на човека, който е допуснал този софтуер в системата.

— Добре, господин президент. Само че ако смъкнете неговата, ще трябва да уволните и мен.

Гадното му копеле, помисли си Худ, докато затваряше. Мре си да се изхвърля. Все се перчи — ти си назначен, оня е уволнен, ще воюваме, постигнах мир… Де да можеше да си намери някое хоби. Когато човек живее с работата си по двадесет и четири часа на ден, чувството му за мярка няма как да не се изкриви.

— Шарън, как е Александър?

— Много по-добре. Изведнъж сякаш се отприщи някакъв язовир, пое си дълбоко дъх и хриповете изчезнаха. Докторите казват, че сега дробовете му работят с двадесет процента по-добре. Алекс ще се оправи, Пол.

За пръв път през този ден гласът на Шарън звучеше спокойно и ведро. Долови момичешките нотки в него и се зарадва, че лошите чувства между тях са се изпарили.

Даръл Маккаски и Боб Хърбърт спряха на вратата. Худ им махна да влязат.

— Шар, обичам и двама ви…

— Знам, знам. Трябва да затваряш, нали?

— Да. Извинявай.

— Не се извинявай. Всъщност ти се държа много добре. Благодарих ли ти, че се отби при нас?

— Мисля, че да.

— Ако не съм — благодаря ти. Обичам те.

— Целуни Алекс.

Шарън затвори и Худ остави слушалката на телефона.

— Синът ми се е оправил, а жена ми не ми е ядосана — каза той на двамата мъже. — Ако ми носите лоши вести, сега е моментът да ми ги съобщите.

Маккаски пристъпи напред.

— Джуди Марджолин, офицерът от разузнаването, дето я застреляха… Оказа се, че последната снимка, направена от нея, е на приближаващия се МиГ.

— Да не би някой да я е пробутал на пресата?

— Нещо по-лошо — отговори Маккаски. — Момчетата на компютрите в Пентагона успели да разчетат номера на самолета. Преровили всички скорошни разузнавателни снимки, за да открият къде му е летището.

— О, не, за бога!

— Уви, така е — обади се Хърбърт. — Президентът току-що нареди на военновъздушните сили да го унищожат.