Том Кланси
Оперативен център (71)

71.
СРЯДА, 7:48 Ч. СУТРИНТА, ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ

Скачането с парашут е съвсем различно от очакванията на новаците. Въздухът е забележително плътен и твърд, свободното падане напомня носенето по морска вълна. През деня усещането за перспектива почти отсъства — предметите изглеждат плоски и далечни — а нощем то въобще изчезва.

Въпреки че другите скочиха преди него, Майк Роджърс се изненада колко самотен се почувства. Не виждаше нищо освен мрак, усещаше само съпротивата на вятъра и почти не чуваше собствения си глас, докато броеше до двадесет, преди да дръпне въжето за отваряне. После повеите на вятъра утихнаха и наоколо се възцари тишина.

Скочиха на височина само четири хиляди и петстотин метра и земята се приближи бързо, както ги беше предупредил помощник-пилотът. Роджърс си избра ориентир още щом дръпна въжето на парашута — едно високо дърво, осветено от ранните лъчи на утрото. Единствено по него можеше да познае на каква височина се намира. Когато се изравни с върха му, се приготви за приземяване. Сви леко крака, а при удара със земята се сгъна още повече, за да омекоти падането, и се претърколи. Легнал настрани, освободи парашута, бързо се изправи и събра купола. Малко си беше поразтеглил ахилесовото сухожилие при приземяването — мускулите му вече не бяха толкова гъвкави като едно време.

Бас Мур тичаше към него, следван от Джони Пъкет, който носеше сателитната радиостанция.

— Как е положението? — попита тихо Роджърс.

— Всички се приземиха благополучно — отвърна Мур.

Пъкет разпъна параболичната антена и успя да възстанови връзката, преди още всички да са се събрали. Мур изтича до близкото езерце и потопи парашута на Роджърс.

— Добре ли сте, сър? — попита току-що пристигналият Скуайърс.

— Старите ми кокалаци, слава богу, издържаха. Хайде, обади се. — Роджърс посочи радиостанцията. — Казах ти вече — ти командваш операцията.

— Благодаря ви, сър.

Подполковникът пое слушалките от Пъкет, клекна и нагласи микрофона пред устата си, докато редникът набираше честотата.

Обади се първо Бъгс Бенет, а почти веднага след него и Худ.

— Майк, приземихте ли се?

— Тук е Скуайърс, сър. Да, готови сме.

— Добре. Ето и новите събития — през последните десет минути и трите нодони бяха прекалибровани. Вместо към Сеул, вече сочат към Япония.

— И трите ракети са насочени към Япония — съобщи Скуайърс на Роджърс, който възкликна полугласно. — Прието.

— Трябва да отидете там и да ги унищожите, когато получите нареждане от мен.

— Да, сър.

— Край на връзката — приключи Худ.

Скуайърс свали слушалките. Докато двамата с Роджърс обсъждаха нарежданията, членовете на ударния отряд зареждаха автоматичните си берети. Сержант Чик Грей, който отговаряше за топографските карти, проверяваше компютърните разпечатки, получени от подполковника.

След като научи, че почти със сигурност ще се наложи да унищожат нодоните, Роджърс съжали, че не носят взрив. Само че севернокорейците бяха склонни да преговарят за освобождаването на пленници, заловени с оръжие, но не и с експлозиви — тях ги застрелваха на място. И все пак — случаят беше по-особен. Активаторите на ракетите бяха заключени в подсилени кутии. Трудно щяха да ги отворят, особено ако не разполагат с много време. Ако не намерят взривни вещества в базата, просто не знаеше какво ще правят.

Сержант Грей се приближи към Скуайърс и насочи тънкия като химикал лъч на лазерното фенерче към картата в бързо разпръскващия се мрак.

— Сър, пилотът ни е бил много точен. Намираме се на по-малко от шест километра от базата — ето тук. — Той освети една горичка на югоизток от падината, където бяха разположени ракетите. — През повечето време ще вървим нагоре, но наклонът не е много силен.

Скуайърс си сложи раницата и зареди пистолета си.

— Хайде да потегляме, сержант — почти шепнешком нареди той. — В колона по един. Мур, ти тръгваш отпред. Само нещо да шавне, ни спираш.

— Да, сър! — Боецът отдаде чест и отиде в челото на редицата. Скуайърс застана след него, следван от Роджърс.

Докато вървяха през полето, мастиленосиният хоризонт изсветля и зарозовя. Навлязоха сред все по-гъсти гори.

Роджърс много обичаше подобни моменти. Сетивата му бяха по-изострени от всякога — чистият инстинкт, стремежът към оцеляване все още не бяха събудени и човек можеше да изпита тръпката на очакващото го предизвикателство. За Роджърс и останалите, които бяха подбрали в ударния отряд, предизвикателството беше по-важно от сигурността, живота и семействата им. Единствено Родината имаше по-голямо значение и именно това сливане на кураж и патриотизъм ги различаваше от останалите хора. Колкото и да им се искаше да си бъдат у дома, никой от тези мъже нямаше да пренебрегне работата си и да я остави недовършена или зле изпълнена.

Роджърс се гордееше, че е с тях, въпреки че когато гледаше двадесетгодишните им лица, докато той самият крачеше на четиридесет и пет годишните си наболяващи го крака, се чувстваше безнадеждно остарял. Надяваше се тялото да не му измени и си напомняше, че дори Беоулф^[1] е успял да надвие огнедишащия дракон петдесет години след като се е преборил с чудовището Грендел. Естествено застаряващият крал е загинал в резултат на тази битка, но Роджърс се утешаваше, че когато му дойде време да умре, не би имал нищо против да го изгорят на висока клада, заобиколен от рицарите си, които пеят оди на възхвала за него.

Мур стигна върха на възвишението и два пъти им махна с петте си пръста.

Някъде напред имаше десетима мъже.

Когато бойците от ударния отряд потеглиха дебнешком, Роджърс усети, че времето за размишления е свършило…