Том Кланси
Оперативен център (24)

24.
ВТОРНИК, 21:25 Ч., СЕУЛ

Таксито го остави пред портала на американската военна база. Грегъри Доналд показа пропуска си от Оперативния център на часовоя, който се обади в кабинета на генерал Норбом и го пусна да мине.

Хауърд Норбом служеше като майор в Корея по времето, когато Доналд беше посланик тук. Запознаха се на празненството по случай двадесетата годишнина от края на войната и веднага си допаднаха. Споделяха едни и същи либерални политически възгледи и двамата си търсеха подходящи съпруги и страстно обичаха класическата музика за пиано, предимно Фредерик Шопен, както Доналд откри, когато майорът даде петарка на пианиста в едно евтино кабаре и доста добре изсвири „Революционния етюд“.

Две седмици по-късно Норбом намери жената на своя живот, когато се запозна с Даян Олбрайт от ЮПИ^[1] и след три месеца те се ожениха. Наскоро отпразнуваха двадесет и четвъртата годишнина от сватбата си. Имаха две чудесни деца — Мери-Ан, авторка на биографична книга, включена в списъка за наградите „Пулицър“, и Лон, който работеше за „Гринпийс“.

Дежурният го въведе в кабинета на генерала, двамата мъже се прегърнаха и сълзите на Доналд отново се отприщиха.

— Толкова ми е мъчно — каза генералът. — Какво нещастие! Даян е по работа в Совето иначе също щеше да дойде. Но ще пристигне.

— Благодаря ви — задавено отвърна Доналд, — но реших да закарам тялото на Сунджи в Америка.

— Защо? Баща й съгласен ли…

— Не съм разговарял още с него — засмя се невесело Доналд. — Нали знаеш какво му беше мнението за брака ни. Но съм сигурен, че Сунджи обичаше Америка и затова искам да е там. Мисля, че и тя би го желала.

Норбом кимна и отиде зад бюрото си.

— Оформянето на документите е работа на посолството, но аз все пак ще се заема с въпроса. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Да, но първо ми кажи — тя тук ли е?

Норбом стисна устни и кимна.

— Искам да я видя.

— Не… не сега — отвърна генералът и си погледна часовника. — Поръчал съм да ни донесат вечеря. Ще си поприказваме.

Доналд се вгледа в решителното, издялано като от канара лице на петдесет и две годишния командир на базата. Металносивите му очи винаги внушаваха доверие на Доналд. След като Норбом не иска още да вижда тялото на Сунджи, той няма да настоява. Но все пак държеше скоро да я види, да се остави душата й да го води и да го успокои, че това, което се кани да стори, е правилно.

— Добре — тихо се съгласи Доналд. — Ще поприказваме. Познаваш ли генерал Хон Ку?

— Странен въпрос — сви вежди Норбом. — Срещали сме се само веднъж на съвещанието в демилитаризираната зона през 1988 година.

— И какво ти беше впечатлението?

— Надут, ограничен, емоционален и все пак по своему сигурен — ако каже, че ще те обстреля, ще го направи. Е, не го познавам толкова добре като генерал Шнайдер, но пък не ми се налага да се гледаме всеки ден с него и хората му през демилитаризираната зона, да слушам непрекъснато корейските народни песни, дето гърмят посред нощ от тяхната страна на границата, и да проверявам с колко сантиметра си е удължил пръта на знамето, за да е винаги по-високо от нашето.

Доналд започна да си пълни лулата.

— Ние не им ли дъним музика на главата и не вдигаме ли още по-високо нашето знаме?

— Само ако той започне пръв. — Норбом се подсмихна лекичко. — И ти си ми един симпатизант на червените. Защо питаш?

Доналд забеляза снимка на Даян, поставена в рамка на бюрото на генерала, и отведе поглед. Нужни му бяха няколко секунди да се успокои.

— Искам да се срещна с него, Хауърд.

— Абсолютно невъзможно. Генерал Шнайдер едва успява да си уговори…

— Той е военен, а аз съм дипломат. Има разлика. Все едно, моя грижа е да се свържа с него. Нужна ми е помощта ти, за да стигна до демилитаризираната зона.

— За бога, Грег. Да не са ти преливали кръв от Майк Роджърс? Какво се каниш да направиш, просто да минеш ей така през пропускателния пункт ли? Или ще сложиш камък в писмото си и ще им го хвърлиш?

— Ще му се обадя по радиостанцията.

— По радиостанцията! Шнайдер няма да те пусне да припариш до нея, защото неговата глава ще изхвърчи. А и даже да успееш да се срещнеш с него, Хон Ку е най-откаченият войнстващ генерал в тяхната армия. Пхенян го назначи, за да предупреди Сеул — елате на преговорите за обединение с пълни джобове и милостиви сърца, иначе ще се гледаме през дулата на пушките. Ако някой от тях е замислил тази мръсна работа, то това е Хон Ку.

— А ако не е той, Хауърд? Ако Северна Корея не стои зад атентата? — Доналд хвана незапалената лула с дясната си ръка и се наведе напред. — Колкото и да е луд, има гордост и достойнство. Няма да приеме заслугата или по-точно вината за подобна операция, ако не е негова.

— Мислиш ли, че ще ти каже?

— Може би не с думи, но целият ми живот е минал в наблюдение на хората и търсене на истинския смисъл на думите им. Ако говоря с него, ще знам дали е замесен.

— Добре, и като разбереш, че е — какво? Какво ще направиш? — Той посочи към лулата. — Ще го убиеш с това ли? Или Оперативният център ти е подсказал някакви други идеи?

Доналд сложи лулата в устата си.

— Ако е заповядал акцията, ще му кажа, че е убил съпругата ми, лишил ме е от бъдеще и никой никога повече не бива да страда така. Ще отида с много дълбоки джобове и с помощта на Пол Худ ще намеря начин да спра това безумие.

Норбом се загледа в приятеля си.

— Ти наистина се каниш да го направиш. Наистина смяташ, че можеш честно и почтено да отидеш при него и да го накараш да се вразуми.

— С цялата си душа. Доколкото е останало нещо живо в нея.

Дежурният почука, внесе вечерята им и сложи подноса между тях. Норбом още не беше откъснал поглед от Доналд, когато войникът махна металните капаци от блюдата и излезе.

— Либи Хол и голяма част от членовете на правителството в Сеул ще се възпротивят.

— Посланичката не трябва да научи.

— Но ще разбере. Севернокорейската пропаганда ще разтръби из целия свят за посещението ти, както стана, когато Джими Картър отиде там.

— Дотогава ще съм си свършил работата.

— Господи, ти не се шегуваш! — Норбом прокара ръка през косата си. — Грег, много добре трябва да обмислиш плана си. Та това дори не е план, само някаква надежда. Подобна постъпка може да разстрои преговорите в настоящия им етап и да унищожи и теб, и Оперативния център.

— Вече съм загубил най-ценното. Да ми вземат каквото си искат.

— И ще го вземат, повярвай ми. Ако влезеш в контакт с врага без официално разрешение, Вашингтон и Сеул ще ни изядат с парцалите — и теб, и мен, и Пол Худ, и Майк Роджърс. Изобщо няма да се церемонят.

— Знам, че ще ти навредя, Хауърд, и не ми е лесно. Но не бих те молил, ако не смятах, че имам шанс да постигна нещо. Помисли си колко хора можем да спасим.

Кръвта се бе изцедила от лицето на възрастния генерал.

— По дяволите, бих направил всичко за теб, но съм вложил целия си професионален живот в базата. Ако ще го хвърлям на вятъра и ще си пиша мемоарите в затворническа килия, искам поне да почакаш до утре. Много си разстроен и може би не разсъждаваш достатъчно трезво.

Доналд запали лулата си.

— Ще направя нещо още по-разумно, Хауърд. Ще вечеряме и после ще отида при Сунджи. Ще постоя при нея и ако си променя решението — ще ти кажа.

Генералът бавно взе вилицата и ножа и разсеяно започна да реже пържолата си. Доналд остави лулата и също започна да яде. Мълчаливата им вечеря бе прекъсната от почукване на вратата и появата на един човек със сурово лице и лъскава черна превръзка през окото.