Том Кланси
Оперативен център (66)

66.
СРЯДА, 7:00 Ч. СУТРИНТА, ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ

„Браунинг“ 7,65×17 мм, известен с официалното име „Тип 64“, произвеждан от Северна Корея, беше до голяма степен имитация на белгийския пистолет „Браунинг 1900“. Полковник Сун обаче го харесваше и изрично беше помолил полковник Око да му осигури севернокорейски браунинг, тъй като в този вариант той се произвеждаше със заглушител.

Войникът се надвеси над задната седалка, взе двата пистолета и подаде единия на полковника. Сун вече беше проверил дали са заредени, още когато тръгнаха от морския бряг. Доверието му към полковник Око си имаше граници. Бащите им бяха играли заедно като деца, служили бяха заедно в единната по онова време Корея и се бяха били с японците. Само че човек, който позволява да убиват войниците му в името на една идея, може да бъде уважаван, но никога не бива да му се има пълно доверие.

А аз нима върша нещо по-различно, запита се Сун. Войниците, които работеха с него и майор Ли, бяха доброволци, но хилядите, навярно десетки хиляди, които щяха да загинат, ако избухне война? Те нямаше да бъдат доброволци.

И все пак всичко това трябваше да стане. Още от 1989 година, когато убежденията му изкристализираха и публикува анонимната брошура „Корея е Южна Корея“, Сун знаеше, че трябва да изпълни дълга си. Книжката предизвика протестите на интелектуалците и активистите, радеещи за обединението, но тяхната реакция го убеди, че е на прав път. В нея той застъпваше становището, че евентуалното обединение не само ще доведе до културна и икономическа катастрофа, но и ще провали живота, кариерата и политическите амбиции на офицерите от двете страни на границата. Това е достатъчно само по себе си да създаде хаос, тъй като войници като Око няма охотно и с благодарност да се примирят с подчинената си роля и с незначителни постове. Ще организират заговор, който ще хвърли полуострова в много по-обхватна и смъртоносна война, отколкото сравнително ограничения конфликт, замислен от Сун и съратниците му. А и окончателното разделение между двете страни щеше да предотврати жестоките сблъсъци като бунтовете през 1994 година в Сеул например, когато повече от седем хиляди войници се изправиха срещу десет хиляди привърженици на обединението и над двеста души бяха ранени. Протестите на обединителите само щяха да се засилят, ако опитите на САЩ да помогнат на Севера да замени старите си ядрени реактори продължаха. Новите реактори биха намалили възможностите на КНДР за производство на плутоний и атомните бомби и Северът щеше да е по-склонен да подпише със Сеул общ договор за отбрана.

В крайна сметка замислените от него и съратниците му действия бяха за предпочитане. А ако президентът на САЩ продължава да се меси и принудително да ги подтиква към обединение, то той и съюзниците му ще постигнат пирова победа.

Време е да започват — закъсняваха. Сун и войникът тръгнаха през мрака към палатката на Ки Су, притиснали до хълбоците си пистолетите, чиито заглушители стигаха до лактите им. Минаха край часовия, обхождащ района — страховит на вид мъж, обкичен с медали и с белег, пресичащ цялото му чело. Войникът стегнато им отдаде чест.

Покривалото на палатката не беше вързано и полковникът влезе.

Сун не се поколеба нито за миг, макар че почувства известно съжаление. Беше прочел досието на Ки Су и изпитваше някакво неохотно уважение към него. Баща му бил японски войник, а майка му — момиче за забавления по време на Втората световна война. Ки Су се бе преборил с това срамно петно в биографията си, получил бе диплома по комуникации, а после постъпил в армията, където бързо се издигнал. Жалко, че трябваше да умре или още по-лошо — честта му да бъде опетнена. Но той имаше съпруга и дъщеря и полковникът се надяваше, че ще прояви разум.

Ординарецът на Сун прибра от кобура, провесен на стола до бюрото на Ки Су, пистолета му — „Токарев ТТ-33“. Затъкна го в колана си, а Сун клекна до леглото, покри със свободната си ръка дясното ухо на спящия севернокореец и притисна дулото на оръжието до лявото му ухо.

Ки Су се сепна и се събуди. Сун притисна плътно цевта до главата му.

— Не мърдайте, полковник.

Ки Су раздвижи главата си и се опита да стане, но Сун не му позволи.

— Казах да не мърдате!

— Сун? — присви очи в тъмнината Ки Су.

— Аз съм. Слушайте ме внимателно, полковник…

— Нищо не разбирам…

Ки Су се опита да седне, но спря, тъй като Сун натисна дулото още по-силно.

— Полковник, нямам време за губене. Нуждая се от помощта ви.

— За какво?

— Искам кода, с който се променят координатите за изстрелване на нодоните.

— Но нали донесохте заповед? В нея нищо не се споменава…

— Има ново нареждане, полковник. Без вашата помощ ще ни бъде трудно да го изпълним. Ако ни помогнете, ще ни улесните… пък и ще останете жив. Какъв е изборът ви?

— Искам да знам на чия страна сте.

— Изборът ви, полковник?

— Няма да пренасоча ракетите, без да знам накъде!

Сун не помръдваше. Пистолетът продължаваше да сочи към главата на Ки Су. Трябва да му се признае, че се държи като истински офицер, помисли си той.

— Няма да бъдат насочени към вашата страна, полковник. Само това мога да ви кажа.

— Вие на чия страна сте? — Ки Су изгледа последователно полковника и войника.

Дулото на пистолета леко се премести и се чу пукот, последван от съскането на освободения въздух. Ки Су изрева и се хвана за лявата ръка.

След секунда доловиха шум от забързани стъпки отвън. Откъм близките палатки се приближи светлината на фенерче.

— Господин полковник, какво става?

Кон застана до входа на палатката и се прицели с двата пистолета — неговият и на Ки Су.

Оръжието на Сун отново беше на старото си място и се целеше в главата на Ки Су.

— Кажете на ординареца си, че всичко е наред.

Надвивайки болката си, полковникът каза:

— Аз… си ударих пръстите на краката.

— Търсите ли нещо? Имам фенерче.

— Не! Благодаря ви, всичко е наред.

Войникът се върна в палатката си. Сун изгледа свирепо полковника и нареди на помощника си:

— Кон, откъсни парче от чаршафа и му превържи ръката.

— Не се приближавай! — изсъска Ки Су. Той издърпа калъфката на възглавницата и затисна раната си с нея.

Сун го остави за секунда на мира, а после каза:

— Следващият ми изстрел ще бъде по-високо. А сега, полковник — кода!

— Пет-едно-четири-нула в долната редица… — с усилие произнесе Ки Су. — Така се влиза в системата. Нула-нула-нула-нула в средната редица… изтрива координатите и позволява смяната им. След това е достатъчно да се набере някакъв код на долната редица и да се вкарат новите координати.

Координатите… В Южна Корея тази дума предизвикваше смях. Създадените от американците системи работеха с вградени топографски карти и фотографски снимки от сателитите или въздушно разузнаване. Ракетите им бяха в състояние да намерят определен джип в някой пренаселен лагер и да кацнат в скута на конкретен пътник в него. За разлика от тях нодоните можеха да бъдат насочвани в 360 посоки и вертикалният им градус на насочване се определяше от разстоянието до целта. Да се улучат предварително избрани жилищни блокове например беше на практика невъзможно.

Само че Сун нямаше да цели блок. Достатъчно му беше да улучи един конкретен град, все едно в коя част.

— В колко часа се сменят часовите на хълмовете? — попита той.

— Смяната им идва… в осем часа.

— Дежурният офицер ще ви докладва ли?

Ки Су кимна.

— Оставям Кон с вас. Платнището ще стои затворено и няма да пускате никого. Ако не изпълнявате нарежданията, ще умрете. Няма да ви притесняваме дълго, а когато си тръгнем, отново ще поемете командването.

Ки Су притисна с палец калъфката към раната си и се намръщи от болка.

— Ще ме разжалват.

— Имате семейство — напомни му Сун. — Човек трябва да мисли за семейството си. — Той тръгна да излиза от палатката.

— Ракетите са насочени към Сеул. Коя е тази… по-важна цел? — извика след него севернокореецът.

Сун не отвърна. Много скоро и Ки Су, и светът щяха да научат.