Том Кланси
Оперативен център (65)

65.
СРЯДА, 6:30 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

Ли беше пълзял неведнъж из тунелите, но така и не можа да реши кое е за предпочитане — влажните, вмирисани на мухъл проходи, чиято смрад остава в ноздрите ти седмици наред, а коренищата те гъделичкат по лицето, или сухите, задушни тунели като този, в които устата ти пресъхва и очите и носът ти се пълнят с пясък.

Не, този е по-неприятен. С миризмата все някак се свиква, но не и с жаждата.

Поне краят на усилията му се вижда. Намираха се в последния участък и прекарваха последния от варелите. Само след минути щяха да стигнат нишата, която бяха изкопали при изхода. Щеше да помогне на Йо да ги качи, а после всичко оставаше в ръцете на редника — да ги пренесе по-близо до целта и да ги постави на местата им преди изгрев-слънце. Йо предварително беше пренесъл инструментите си, а преди няколко нощи заедно бяха минали по маршрута през хълмовете и мрака. Никой нямаше да го забележи.

Докато войникът работеше, Ли щеше да се върне и да се погрижи Грегъри Доналд да не се срещне с генерал Хон Ку. Тия американци са толкова еднакви. Или строят империи, или стават досадни праведници. Точно това ненавиждаше у тях. Мразеше ги, че спряха войната точно в момента преди победата. Когато си свършат работата и му помогнат да свали правителството в Пхенян, щеше да се бори за окончателното им изгонване от родината си.

Родината. Не онази, създадена от Хари Труман, Майкъл Лорънс, генерал Норбом или генерал Шнайдер. Характерът и трудолюбието на сънародниците му бяха потискани и изкривявани с години. Вече нямаше да бъде така.

Въпреки подплънките кожата на колената му се разрани от пълзенето, а превръзката на окото му подгизна от пот, но Ли едва се удържаше да не пробяга тези последни няколко метра, които го деляха от второто и третото събитие и момента, който бяха обмисляли с полковник Сун от първата си среща преди две години.

Продължи да пълзи, като се подпираше на лявата си ръка и избутваше варела с дясната. Здравото му око внимателно оглеждаше пътя отпред. После метрите станаха сантиметри, минутите — секунди и двамата с Йо изправиха варела при останалите.

Йо извади навитата въжена стълба от нишата, застана в тесния проход с гръб към стената и се изкатери нагоре. Закачи стълбата за една скала, спусна я и започнаха да вдигат варелите.

Майор Ли пропълзя обратно по тунела на ръце и крака. На моменти се движеше така бързо, че коленете му въобще не докосваха земята. Когато наближи южния край на тунела, свали фенерчето от рамото си и го угаси. Изкатери се като котка по въжето и спря точно под отвора.

Наоколо нямаше никой. Ли излезе навън, потупа левия си джоб, за да се увери, че не е загубил сгъваемия нож, и се затича в нощта.