Том Кланси
Оперативен център (12)

12.
ВТОРНИК, 5:15 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ

Кабинетът за извънредни ситуации е разположен на първото подземно ниво, точно под Овалния кабинет. В центъра на ярко осветеното помещение има дълга, правоъгълна махагонова маса, STU-3 и компютър пред всяко място, а клавиатурата се издърпва и прибира под него. Подобно на всички правителствени компютърни системи софтуерът от външни източници, дори от Министерството на отбраната или Държавния департамент, се проверява за вируси, преди програмата да бъде пусната в системата.

Подробни карти на стените показваха разположението на американските и чужди войски по света, а в районите на напрежение бяха забодени флагчета — червени за започналите конфликти и зелени — за потенциалните. На мястото на Сеул вече се бе появило червено флагче.

Пол Худ пристигна на западния вход на Белия дом и след като мина през металния детектор, слезе с асансьора на долния етаж. Когато вратата се отвори, един морски пехотинец провери пропуска му и го заведе до масичка, разположена край врата без дръжка. Худ леко притисна палеца си на малкия екран на масичката. След секунда се разнесе бръмчене и вратата се отвори. Худ влезе и мина край пазача, който бе сравнил отпечатъка от палеца му с този, вкаран в компютъра — ако не съвпадаха, вратата нямаше да се отвори. Само президентът, вицепрезидентът и държавният секретар не се подлагаха на подобна проверка.

Вратата на Кабинета за извънредни ситуации бе отворена и Худ влезе. Вътре вече се бяха събрали още четирима висши държавни служители — държавният секретар Ав Линкълн, министърът на отбраната Ернесто Колон, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и директорът на ЦРУ Грег Кид си говореха на групичка в ъгъла, а две секретарки седяха край една масичка. Едната щеше да води зашифровани бележки на миникомпютъра си, а другата щеше да извиква при нужда всички искани данни от компютъра. Един морски пехотинец подреждаше кани с кафе, гарафи с вода и чаши.

Мъжете поздравиха Худ с кимване. Само Линкълн веднага дойде при него. Почти метър и осемдесет, с кръгло лице и оредяваща на темето коса, той беше силен и набит — известен навремето бивш питчър от основната лига, Линкълн бе профучал от бейзболното игрище през щатското законодателство на Минесота и се бе озовал в Конгреса по-светкавично от хвърляните от него топки. Беше първият политик, подкрепил кандидатурата на губернатора Майкъл Лорънс, и получи за награда Държавния департамент. Почти всички смятаха, че му липсват дипломатическите умения за този пост и че прекалено често възприема очевидното едва ли не за откровение. Но лоялността му бе извън всякакво съмнение.

— Как си? — протегна му ръка Линкълн.

— Горе-долу, Ав.

— Твоите хора свършиха добра работа на Четвърти юли в Залата на независимостта. Бяха страхотни.

— Благодаря, но не се справихме чак толкова добре — някои от заложниците бяха ранени.

Линкълн възмутено махна с ръка.

— Нали нямаше убити — това е важното. Божичко, да координираш усилията на местната полиция, ФБР и собствената си ударна група, а медиите през цялото време да ти надничат през рамото — то си е истинско чудо. — Той си наля чаша кафе. — Също като тази ситуация, Пол. Вече върви по телевизията, експертите разтягат локуми в средствата за масово осведомяване и сигурно още преди сутрешната закуска ще ни снесат проучвания на общественото мнение защо седемдесет и седем процента от американците са против присъствието ни в Корея или където и да било другаде.

Худ си погледна часовника.

— Бъркоф се обади, щели да закъснеят — уведоми го Линкълн. — Президентът говори по телефона с посланик Хол. Настоява без негово разрешение да не се евакуират американски граждани в посолството, да не се предприемат никакви мерки или да се правят изявления, които да бъдат изтълкувани като проява на паника.

— Естествено.

— Знаеш колко лесно се обърква всичко в подобна ситуация.

Худ кимна.

— Има ли някаква информация кой е виновникът за експлозията?

— Не. Всички, включително и севернокорейците, я заклеймиха. Но правителството не говори от името на хардлайнерите, така че знае ли човек?

— Севернокорейците винаги порицават тероризма, даже когато те са извършителите — обади се от другата страна на стаята министърът на отбраната. — Когато свалиха оня отклонил се от курса си самолет на южнокорейските авиолинии, се дистанцираха от скандалния си акт още докато ровеха из останките за шпионски камери.

— Но ги намериха — измърмори под нос Линкълн и се запъти към останалите.

Докато си наливаше кафе, Худ се замисли над политиката на севернокорейците първо да стрелят, а после да задават въпроси. За последен път беше тук, когато руснаците свалиха един латвийски шпионски самолет и президентът реши да не повдига въпроса. Никога нямаше да забрави как Линкълн буквално скочи на крака и каза: „А как според вас биха реагирали световните лидери, ако ние някога свалим чужд самолет? Ще ни разпнат на кръст!“

Беше напълно прав. Неизвестно защо за САЩ важаха други правила.

Худ седна на северозападния край на масата, колкото може по-далеч от президента. Обичаше да наблюдава как другите се боричкат за власт, а оттук шоуто се виждаше най-добре. Психоложката на Оперативния център Лиз Гордън го беше научила да разпознава езика на тялото — скръстените на масата ръце означават подчинение, изпънатият гръб говори за увереност, а наведеният над масата торс — за несигурност — „Аз съм тук! Забележете ме!“ Наклонената глава издава снизхождение. „То е като при боксьорите, когато ти откриват брадичката си — беше пояснила тя — и те предизвикват да ги удариш, понеже смятат, че не можеш.“

Вратата се отвори и Худ чу плътния глас на президента на Съединените щати. По време на предизборната кампания преди две години един журналист беше писал, че именно този глас му е осигурил решаващия вот на хората с неопределени симпатии. Той сякаш се изтръгваше някъде от дълбоко и докато стигне до устата му, се изпълваше с олимпийско величие и мощ. Гласът плюс ръста му — над метър и деветдесет — му придаваха внушителен и представителен вид, въпреки че на два пъти беше пропилял голяма част от този свой капитал да обяснява причините за фиаското си в две външнополитически събития. Първото — изпращането на храна и оръжия за въстаниците срещу репресивния режим в Бхуто, бунт, приключил с хиляди арести и екзекуции и довел в крайна сметка до стабилизирането на режима. Второто — прекалено нерешителната намеса в граничен спор между Русия и Литва, в резултат на който Москва не само завзе територия от малката република, но и разположи своя войска там. Това предизвика масово преселение към Каунас, бунтове за храна и стотици жертви.

Престижът му в Европа бе силно накърнен, доверието към него на Капитолия — разклатено, и той не можеше да си позволи нова погрешна стъпка — особено към един толкова отдавнашен съюзник.

Стив Бъркоф пърхаше като пчеличка около президента, когато влязоха — само дето не му дръпна стола да седне, а после наля кафе за двамата, когато се настаниха. Президентът заговори, без да изчака останалите да седнат.

— Господа — подхвана той, — преди петнадесет минути пред двореца Кионбок в Сеул е избухнал камион с озвучителна техника. Няколко десетки зрители и политици са били убити, но за момента КЦРУ не разполага с никакви улики какво е станало, нито кой и защо го е извършил. Не са получавали предупреждения и никой не се е обадил, за да поеме отговорността. Посланик Хол поиска единствено да изразим отново подкрепата си към правителството и народа на Южна Корея. Упълномощих правителствения говорител Трейси да направи съответното съобщение. Посланик Хол незабавно ще разпространи изявление, което в най-общи линии заклеймява този терористичен акт. — Той се облегна назад. — Ърни, в случай че Северна Корея се окаже в дъното му, каква ще бъде стандартната ни политика на действие?

Министърът на отбраната се обърна към една от секретарките и каза:

— Файл СК-СГ.

Докато се извърне отново към масата, на екраните се бе появил надписът „Северна Корея — ситуация на готовност“. Той скръсти ръце.

— Накратко, господин президент, ще преминем към отбранителен план 5. Обявяваме тревога в базите си в Южна Корея и Япония и започваме да прехвърляме войски по въздуха от Форт Пендълтън и Форт Орд. Ако разузнаването долови и най-малкия признак за мобилизиране на севернокорейската армия, минаваме незабавно на план 4 и започваме да прехвърляме корабите си от Индийския океан и да разполагаме силите за бързо реагиране. Ако севернокорейците отвърнат с подобни мерки, събитията тръгват с пълна сила и преминаваме бързо през ускорено прилагане на планове 3,2 и 1. — Той хвърли поглед на монитора и посочи с пръст раздела, озаглавен „Военни игри“. — Ако ситуацията стане необратима, разполагаме с три възможни варианта.

Худ разгледа лицата на присъстващите. Всички бяха спокойни с изключение на Линкълн, който се бе навел напред и развълнувано потропваше леко с крак. Обичаше да действа със замах и драматичната ситуация му допадаше. Коренно противоположна бе реакцията на Мелвин Паркър. Лицето и позата му излъчваха въздържаност, също като тези на Ърни Колон. В подобни ситуации военните никога първи не препоръчваха употребата на сила. Те знаеха добре цената на подобни „успешни“ операции. Винаги политиците и държавните служители, нетърпеливи или неудовлетворени, се стремяха да си осигурят някоя победа, колкото и бърза и нечиста да е тя.

Министърът на отбраната си сложи очилата за четене и се загледа в монитора. Проследи с пръст менюто и освети заглавието „Допълнение към бялата папка по отбраната“.

— Ако започне война и САЩ възприеме само подкрепяща роля, Южна Корея ще бъде победена от Северна в рамките на две до три седмици. Сами виждате какво е съотношението между Севера и АРК.

Худ разгледа цифрите. Те потвърждаваха думите на Колон за по-неизгодното положение на армията на Република Корея.

Военен баланс на силите на Севера и Юга, както следва:

Численост	Юг	Север
Армия	540 000	900 000
Флота	60 000	46 000
Въздушни сили	55 000	84 000
Общо	655 000	1 030 000
Сухопътна бойна техника
Танкове	1 800	3 800
Бронетранспортьори	1 900	2 500
Артилерия	4 500	10 300
Авиация и флота
Бойни поделения	190	434
Кораби	60	310
Подводници	1	26
Тактически самолети	520	850
Поддържащи самолети	190	480
Хеликоптери	600	290

След няколко секунди Колон отново извика менюто и освети „Последни данни за Осма американска армия“.

— При втория вариант се намесват нашите сили на юг. Дори тогава нямаме преимущество.

Худ се зачете в новите данни.

Американски сили в Южна Корея, численост на персонала:

Армия	25 000
Флота	400
Въздушни сили	9 500
Танкове	200
Бронетранспортьори	500
Тактически самолети	100

— Единственият смисъл да се присъединим към южнокорейците на полесражението е в ролята на „спирачка“: дали Северна Корея наистина е готова да поведе война със САЩ?

— А ако само ги подкрепим, няма ли да постигнем същия ефект? — попита директорът на ЦРУ Кид.

— За съжаление — не. Ако Пхенян реши, че не ни стиска да се намесим, ще атакува Сеул, както Багдад нападна Кувейт, когато сметнаха, че само ще седим и ще гледаме.

— Обаче ние хубавичко ги изненадахме — измърмори Линкълн.

— А третият вариант е да нанесем изпреварващ удар, така ли? — намеси се президентът нетърпеливо.

— Именно — отвърна Колон. — Заедно със южнокорейците унищожаваме с конвенционални оръжия комуникационните центрове, снабдителните бази и заводите за преработка на уран. Ако предвижданията ни са верни, севернокорейците ще седнат на масата за преговори.

— А защо да не се обърнат към Китай и да не ни дадат отпор? — попита директорът на ЦРУ Кид.

— Понеже знаят — отвърна председателят на КНЩ Паркър, — че след съкращаването на помощите през 1968 в 1970 година се оказа, че дванадесет корейски и две американски дивизии не са в състояние да отбият евентуално севернокорейско нападение. Затова плановете ни за отбрана почти изцяло се основават на употреба на атомно оръжие на ранен етап.

— Информацията от нас ли е изтекла? — поинтересува се президентът.

— Не, господин президент. Прочели са го във военните ни списания. През 1974 година излезе статия за плановете ни за употреба на атомно оръжие срещу Северна Корея. Май че беше в „Тайм“ или „Ролинг Стоун“. Навярно го е направил някой противник на Никсън.

Кид се облегна назад.

— Това все още не означава, че няма да се обърнат към Китай и че Пекин няма да ги подкрепи с атомни оръжия.

— Убедени сме, че това няма да стане. — Колон се върна на менюто и освети „Възможност Китай“. — Мел, ТРЕНКОН е от твоя ресор…

— Да. — Независимо от добрата климатична инсталация в стаята, дребничкият председател на КНЩ се бе изпотил. — Разработихме тренировъчен вариант на евентуален подобен конфликт преди години, след посещението на Джими Картър в Северна Корея при Ким Ир Сен. Като взехме предвид военната обстановка в Китай и психологическите характеристики на държавните му ръководители — предоставени ни от твоите хора, Пол, — открихме, че ако намалим ограниченията за търговски инвестиции в Китай и същевременно разрешим доставката на оръжия за антикитайските групировки в Непал през Индия, съществува много малка вероятност китайците да се намесят.

— Колко малка? — попита президентът.

— Осемдесет и седем процента възможност само да седят и да гледат.

— Ние получихме по-различен резултат в нашите предвиждания — намеси се Колон. — Агенцията за проучвания, анализ и моделиране дава около седемдесет процента. Но АПАМ не разполагаше с последните психологически характеристики, така че съм склонен да се съглася с Мел.

Въпреки че слушаше внимателно, с непроницаемо изражение, Худ малко се притесняваше от заключенията на Лиз. Уважаваше психоложката на центъра не по-малко от Мат Стол, шефа на компютърното подсигуряване. И все пак поставяше компютърните анализи и психологията на заден план, много по-ниско от вярната интуиция. Ан Ферис, говорителката на центъра, се шегуваше, че любимото му чувство е шестото, и беше права.

Президентът хвърли поглед към часовника в долния край на монитора и събра връхчетата на пръстите си. Колон даде знак на секретарката да изчисти екрана и Худ се загледа в ракетите от защитната програма на монитора, които запрехвърчаха напред-назад.

— Господа — обяви президентът след продължително мълчание, — всички ставате членове на Корейската група със специално предназначение, а ти, Пол — той погледна Худ в очите, — ще я оглавиш.

Думите на президента изненадаха не само директора на Оперативния център, но и всички останали.

— След четири часа очаквам да ми предадеш доклад за възможните варианти. Ако няма по-нататъшни терористични или агресивни действия, ще изхождаш от позицията, че ще предприемем известна постепенна дислокация, но не и военни действия през първите двадесет и четири часа. Това ще даде на твоите хора и на специалната група време да прецените разузнавателните данни и да ми представите нов доклад. — Президентът се изправи. — Благодаря на всички. Ав, чакай ме в Овалния кабинет в шест, за да обсъдим ситуацията със съюзниците ни. Ърни, Мел, с вас ще въведем в обстановката кабинета и членовете на комисията по въоръжените сили в седем часа. Пол, с теб ще се видим в девет и половина.

Президентът излезе, следван от министъра на отбраната и Паркър. Ав Линкълн се приближи към Худ.

— Моите поздравления, Пол. Усещам, че на някой му натриват носа. — Той се наведе към него. — Гледай само да не е твоят.

Прав беше. Президентът никога досега не бе възлагал на Оперативния център международна ситуация и фактът, че го правеше сега, означаваше, че смята да нанесе силен, решителен удар, стига да му се отдаде възможност. Ако нещо се объркаше, можеше да натопи новичките и да закрие центъра с минимален ущърб за политическата си репутация. А Худ щеше да получи някоя ниско платена длъжност в центъра „Картър“ или Института за мир на САЩ, да стане реформиран пацифист, покаял се грешник, когото изправят за публично порицание на официалните вечери и симпозиуми.

Ав му направи знак с вдигнат палец на излизане и след като си събра мислите, Худ го последва към асансьора. Освен че щеше да отнесе вината при евентуален провал, никак не му допадаше, че през следващите четири часа ще трябва да играе ролята на звероукротител в бюрократичната война за надмощие и да държи непрекъсната връзка с всички присъстващи, за да състави издържана стратегия от мненията на шестима различни души с шест много различни цели. Това беше част от работата му и той се справяше добре с нея, но начинът, по който всеки се съобразяваше първо с интересите на учреждението и партията си, а едва тогава с тези на страната, го дразнеше.

И все пак положението си имаше и добра страна — може пък и да се справи. При тази мисъл усети прилив на енергия. След като президентът е готов да поеме риск и да възложи задачата на Оперативния център, то Худ би трябвало да е готов на още по-големи рискове заради възможността центърът веднъж завинаги да утвърди международната си репутация. Както правеше един от неговите кумири — Бейб Рут. Когато ти дойде редът да удряш, гледаш да постигнеш максималното и даже не помисляш да се откажеш. Дори и не винаги да улучваш.