Том Кланси
Оперативен център (25)

25.
ВТОРНИК, 7:35 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

— Това не е възможно, не е възможно, просто не е възможно!

Обикновено спокойното, ангелско лице на Мат Стол беше пребледняло като неузряла праскова, въпреки че по бузите му бяха избили червени петна. Той стенеше полугласно и трескаво се опитваше да включи компютъра си в запасния акумулатор, който държеше на бюрото си. Не можеше да разбере защо цялата система е изключила, докато не я включеше отново и не се поразровеше из останките — онова, което хакерите мрачно наричаха „черната кутия“.

По веждите му се стичаха капки пот и влизаха в очите му. Той примигваше, за да ги отстрани, и очилата му се зацапваха. Въпреки че бяха минали само няколко секунди от произшествието, Стол имаше чувството, че е остарял с цяла година, а като дочу гласа на Худ — с още една.

— Мати!

— Работя по въпроса! — рязко отвърна той и се пребори с желанието да добави: „Само че това просто е невъзможно.“ И не би трябвало да бъде възможно. Направо не го проумяваше. Токът, подаван от базата „Андрюс“, не беше спрял, само този към компютрите. Невъзможно беше да се направи отвън — само с команда от софтуера. Компютърната система на Оперативния център беше самостоятелна, така че изключването би трябвало да е последица от софтуерна команда, подадена тук. Всички външни програми бяха проверени за вируси, но повечето, които откриха, бяха съвсем безобидни — като например вирусът, който пускаше „неделя“ да святка на екрана, за да напомня на работохолиците да стават от компютъра, или „Щракалото“ — той пък караше компютрите да изписукват при всяко натискане на клавиш, и „Талос“, който ги замрази на двадесет и девети юни, докато не написаха фразата „Честит рожден, Талос“. Имаше и по-злонамерени, например „Микеланджело“, който изтри всички данни на шести март — рождения ден на художника. Но този беше нещо невероятно, съвсем ново, много сложно… и опасно.

Стол беше разстроен, но същевременно и заинтригуван и удивен. Още повече че екранът примигна и светна секунда преди да включи запасната батерия.

Компютърът започна да издава звуци и на екрана заизлизаха съобщения и надписи — зареждаше съставената от самия Стол контролна програма. Когато свърши, от говорителя се разнесе мелодраматичният електронен глас на Мики Маус.

— В момента вървят ли други програми, Мати?

— Не — унило отвърна той.

— Колко време трая изключването?

— Деветнадесет секунди и осемдесет и осем стотни.

Компютърът зареди програмата и на монитора се появи познатият син екран. Стол натисна F5 и Enter, за да провери директорията.

Худ се подпря на стола зад Мат и погледна екрана.

— Пак работи…

— Май е така. Изгуби ли ти се нещо?

— Като че ли не. Бенет тъкмо запазваше документа. Хубаво е, че накара всичко пак да заработи…

— Аз нищо не съм направил, шефе. Ако не броим това, че си седя тук и псувам.

— Системата сама ли се включи?

— Не. Подадена й е команда.

— Но не от теб.

— Не от мен. — Стол поклати глава. — Това просто е невъзможно.

— И Амелия Ърхарт^[1] е имала карта — обади се от прага Лоуъл Кофи.

Стол не му обърна внимание и продължи да проверява директорията — всички файлове бяха налице. Извика един от тях и когато не се появи надпис за грешка, се увери, че самите файлове са наред.

— Всичко изглежда наред. Поне данните като че ли не са изчезнали. — Дебелите му показалци сръчно летяха по клавишите. Стол беше написал аварийната програма като на шега, без да очаква, че някога ще му се наложи да я използва. Сега набързо набута файла й в системата, за да провери всичко от начало до край. Щеше да извърши по-задълбочена диагностика по-късно със секретния софтуер, който държеше под ключ, но за момента тази програма също бе в състояние да посочи дали има някакви съществени проблеми.

Худ захапа долната си устна.

— Ти кога пристигна, Мати?

— Записах се в пет часа и четиридесет и една минути. Слязох тук две минути по-късно.

— Кен Оган да ти е докладвал за някакви необичайни случки?

— Нищичко. Нощната смяна минала съвсем гладко, като по вода.

— И морето е било съвсем гладко при потъването на „Титаник“ — отбеляза Кофи.

Худ се направи, че не го е чул.

— Но това не означава, че нищо не се е случило в сградата. А и всеки, който има компютър на работното си място, може да влезе в системата.

— Да — потвърди Стол. — И то не само днес. Би могло да е бомба със закъснител, предварително заложена така, че да избухне сега.

— Бомба — замисли се Худ. — Като в Сеул.

— Дали не е случайна грешка? — попита Кофи. — Не може ли някой просто да е натиснал грешно копче?

— Почти невъзможно е — отвърна Стол, докато наблюдаваше как програмата започва да върши чудесата си. По екрана светкавично пробягваха цифри и букви — търсеше отклонения във файловете, команди, които не съответстват на съществуващите програми или не са вкарани по нормалния начин.

Худ забарабани с пръсти по облегалката на стола.

— Ако се съди по думите ти, излиза, че може би си имаме внедрен човек.

— Допустимо е.

— Колко време ще е нужно да се напише програма, която да съсипе цялата система?

— Понякога часове, понякога — дни. Зависи дали си добър. Но това не означава, че програмата е написана тук. Би могло да е съставена навсякъде, а после да е пробутана в софтуера.

— Но нали проверяваме…

— Проверяваме дали всички пръсти са ни на място. В момента точно това правя.

— Дали пръстите са ни на място? В смисъл дали нещо не си съответства?

Стол кимна.

— Ние слагаме код на нашите данни, който се запазва на определени интервали — или на всеки двадесет секунди, или на всеки тридесет думи. Ако кодът не се появи, проучваме данните по-внимателно, за да проверим дали са си наши.

— Давай нататък, Мати — сложи ръка на рамото му Худ.

В ухото на Стол се стече пот.

— Ще давам я. Никак не обичам да ме правят на глупак.

— Междувременно, Лоуъл, ти накарай дежурния да започне да преглежда видеоматериалите от снощи — всяко ъгълче и кътче. Искам да знам кой е влизал и излизал. Да увеличат пропуските им на записа и да ги сверят със снимките в досиетата — дали са истински. Алискас да се заеме с тази работа. Той има остро око. Ако не открият нищо необичайно, да се върнат един ден назад, а после — още с един.

Кофи запревърта пръстена с емблемата на университета си.

— Ще отнеме доста време.

— Така е. Само че някой ни е преметнал и трябва да разберем кой е той.

Двамата точно излизаха, когато Боб Хърбърт влезе с количката си. Тридесет и осем годишният шеф на сигурността беше както винаги бесен. Една част от него се ядосваше на случилото се, а останалите деветдесет процента — на прищявката на съдбата, която го бе приковала в инвалидната количка.

— Какво става бе, техничар? Да не би да раждаш? — В гласа му все още звучаха настойчивите нотки, придобити през десетте години служба в ЦРУ, и неугасващата горчивина от бомбения атентат срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година, който го направи инвалид.

— Проверявам степента и вида на намесата — отвърна Стол и стисна устни, преди да добави „оса такава“. Твърдоглавият майор не позволяваше на никой друг освен Худ и Роджърс да го наричат така — а още по-малко на човек, който никога не е обличал униформа, поддържа Либералната партия и въпреки това има същата тежест в Оперативния център колкото него.

— Е, техничарче, може би ще ти е от полза да знаеш, че не само на нас ни дръпнаха шалтера.

— На кого още?

— Някои отдели в Министерството на отбраната…

— За двадесет секунди ли?

Хърбърт кимна.

— И в някои отдели на ЦРУ.

— Кои?

— За овладяване на кризисни ситуации. Всички, които снабдяваме с данни.

— Мамицата му…

— Съвсем точно, моето момче. Прецакахме доста народ и някой здравата ще загази.

— Мамицата му — повтори Мат и се обърна пак към екрана. Първата поредица от цифри свърши.

— Първа директория е чиста — пропя Мики Маус. — Минавам на втора.

— Не казвам, че вината е твоя — продължи Хърбърт. — Аз щях да ходя на два крака, ако от време на време не омотаваха някой свестен човек. Само че искам от теб да ми извадиш едни разузнавателни сведения от НРЦ.

— Не мога, докато системата е в режим на диагностика, а пък няма как да изляза от него.

— Знам, младши техничарят Кент ми обясни. Затова се дотъркалях тук, да ти правя компания, докато вкарате проклетата система в ред и си получа информацията.

— За какво се отнася?

— Искам да знам какво става в Северна Корея. Куп хора са мъртви и на труповете им само дето не пише „Произведено в КНДР“, цял самолет с момчета от ударния отряд пътува натам, президентът пита какво правят в базите, какво е състоянието на ракетите, нещо случило ли се е в ядрените електроцентрали — ей такива работи. А без разузнавателни сведения от сателитите и…

— Да, да. Нищо не става без компютрите.

— Втората директория е чиста — докладва Мики Маус. — Минавам на…

— Остави — нареди Мат и програмата се изключи. Той затрака по клавиатурата, излезе от ДОС, вкара паролата за връзка с Националния разузнавателен център, а после скръсти ръце и зачака, като се молеше на Господ чудовището, дето е превзело компютрите, да не е проникнало и в телефонните връзки.