Том Кланси
Оперативен център (49)

49.
СРЯДА, 1:15 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

При товарния отсек на самолета на ТУА го чакаха представител на авиолинията и заместник-посланикът. Те се погрижиха за попълването на митническите документи и натоварването на ковчега. Едва когато самолетът излетя, Доналд притисна леко пръсти до устата си и изпрати въздушна целувка в небето, а после се обърна и се качи в хеликоптера.

Полетът от летището в Сеул до демилитаризираната зона трая само петнадесет минути. На мястото на приземяването чакаше джип, който го заведе в главната квартира на генерал М. Дж. Шнайдер.

Доналд очакваше срещата им с нетърпение. През динамичния си, изпълнен със събития живот се бе натъквал на доста хора, които изглеждаха малко откачени, но генералът държеше палмата на първенството. Роден по време на Голямата депресия, той бил изоставен като бебе на стълбите на един клуб в Манхатън. Шнайдер винаги си бе представял, че майка му ще се върне на местопрестъплението си, за да го потърси, а баща му е известен ловец и изследовател. Фигурата му наистина навеждаше на подобни представи — беше метър и деветдесет и седем висок, със здрава челюст, широки рамене и кръст на олимпийски шампион. Осиновен бе от семейство, което живееше и работеше в шивашкия квартал, и се бе записал в армията на осемнадесет години, точно преди Корейската война. Беше един от първите съветници, пристигнали във Виетнам, и един от последните американци, които си тръгнаха оттам. През 1976 година се върна в Корея, след като дъщеря му Синди загина на ски-пистата. На шестдесет и пет години все още изглеждаше така, както веднъж го описа Доналд: „последният мохикан от Аламо“^[1] — готов, решен и способен да се бие до последния си дъх.

Със севернокорейския генерал Хон Ку, по прякор Неспокойния спусък, си бяха лика-прилика, а с южнокорейския генерал Сам, с когото съвместно командваха американо-корейските сили край границата, се спогаждаха удивително добре. Шнайдер беше човек, който се изразяваше цветисто, атакуваше напористо всеки проблем и не смяташе, че употребата на тактически ядрени оръжия е недопустима при евентуален конфликт. Петдесет и две годишният Сам беше спокоен, сдържан и отдаваше предпочитание на диалога и подривните действия пред директния военен сблъсък. Тъй като се намираха в Южна Корея, Сам даваше разрешението за всяка военна акция, но енергичният Шнайдер взимаше много повече страха на севернокорейците. Роля, която според Доналд, доста му допадаше… и която играеше до съвършенство.

Каква ирония на съдбата, помисли си Доналд, докато влизаше в щаба на генерала — малка дървена постройка с три кабинета и една спалня в южната част на полигона. Двамата с Шнайдер бяха толкова различни, а винаги някак си се сдушваха. Може би защото бяха съвременници, минали през куп войни, а може Шнайдер да е бил прав, когато го нарече синдрома на Лаурел и Харди — дипломатите забъркват кашите, а армията после трябва да ги разчиства.

Генералът говореше по телефона, когато Доналд пристигна и му махна да седне. Доналд се отупа от праха и се разположи на белия кожен диван край стената. Шнайдер беше голям чистофайник.

— …и пет пари не давам какво казват в Пентагона — крещеше Шнайдер с неочаквано висок и пронизителен за такъв едър мъж глас. — Та те убиха един американски военнослужещ без ни най-малкото предупреждение! Какво? Да, знам, че сме летели над тяхна територия. Разбрах, че имали някаква компютърна шашма, с която подвеждали шпионските ни камери, така че какво друго ни остава? А тия мръсници не прекрачват ли също границите с техния технически саботаж? Аа, не и според международните споразумения, така ли? Ами майната им на споразуменията, сенаторе. Ще ви попитам друго — какво ще правим, когато още един американски войник умре?

Генерал Шнайдер замълча. Зачервените му очи се стрелкаха напред-назад, а главата му бе наведена над провисналите рамена, сякаш е бик, очакващ матадора. Той взе ножа за отваряне на писма и започна да го забива в доста надупчената възглавничка, поставена там като че ли именно с тази цел.

— Сенаторе — каза той с по-спокоен глас след почти едноминутно мълчание, — аз няма да предизвикам инцидент, и ако лично присъствахте тук, щях да ви сритам заради предположението ви, че мога да го направя. Безопасността на моите войници е по-важна за мен от собствения ми живот или чийто и да било друг. Само че, сенаторе, честта на моята страна ми е още по-скъпа от всичко това и аз няма да стоя и да гледам как плюят върху нея. А ако не сте съгласен с мен, трябва да знаете, че разполагам с телефонния номер на местния вестник във вашия щат. Струва ми се, че избирателите ви може да са на друго мнение. Не… не ви заплашвам. Просто ви уведомявам, че ще си копая моята градина, докато вие се намъдрувате. На чичо Сам вече му насиниха едното око. Ако посегнат и на другото ни, няма да е зле да направим нещо повече, а не само да се извиняваме. Дочуване, сенаторе.

Генералът затръшна слушалката. Доналд извади лулата си и започна да я пълни с тютюн.

— Хубаво се изразяваш… особено онова за градинката.

— Благодаря. — Генералът шумно си пое дъх, остави ножчето за писма забучено във възглавничката и се изпъна. — Говорех с председателя на комисията за въоръжените сили.

— Досетих се.

— В гащите си има слънчогледи и си мисли, че като пръдне — святка и гърми — каза генералът, изправи се и заобиколи иззад бюрото.

— Не съм много сигурен какво искаш да кажеш — призна си Доналд, — но е интересно.

— Искам да кажа, че си играе с ония негови възвишени идеи и като всеки интелигент се чувства задължен да бъде ляв. — Той хвана ръката на Доналд с двете си ръце. — Майната му. А ти как се чувстваш?

— Все още имам усещането, че мога да вдигна телефона и да й се обадя.

— Знам. И с мене беше така месеци наред след смъртта на дъщеря ми. По дяволите, понякога все още набирам номера й, без да вдигам слушалката. Естествено е, Грег. Толкова е нелогично, че нея вече я няма.

Очите на Доналд се насълзиха.

— Ако имаш нужда да си поплачеш, давай. Работата ще почака. Знаеш, че във Вашингтон не обичат да си размърдват задника, преди да са огледали във всяка посока, накъдето могат да ритнат топката.

Доналд се захвана отново с лулата.

— Ще се оправя. Трябва да се заема с работа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Гладен ли си?

— Не. Ядох с Хауърд.

— Сигурно е било много вълнуващо. — Шнайдер го хвана за рамото и го стисна. — Шегувам се. Норбом е свестен човек. Просто малко предпазлив. Не пожела да ми изпрати още войници и техника, докато не е напълно сигурен, че минаваме на план 3 — даже след като застреляха офицера от самолета.

— Разбрах по пътя насам. Жертвата е жена, нали?

— Да. А сега по севернокорейското военно радио ни обвиняват, че сме страхливци, защото се крием зад полите на жените си. За едно им завиждам — сигурно е много хубаво да не се съобразяваш с ония от пресата. Мамка му, вече не е като в старите времена, когато ти беше единственият дипломат тук. Сега всички трябва да пеем с медени гласчета.

— Нищо не е както преди.

— Уви, наистина не е. Казвам ти, Грег, понякога си седя тук и ми иде да зарежа всичко и пак да почна да пришивам етикети на ризите, както в детството ми. Едно време, ако нещо беше правилно или необходимо, просто го правехме. Нямаше нужда да се кланяме на ООН с шапка в ръка и да искаме разрешение от Украйна, за да проведем ядрени опити в собствената си пустиня. За бога, генерал Белини от НАТО гледал интервю по телевизията с някакви идиоти французи, които още ни били сърдити, че случайно сме улучили къщите им през настъплението на 6 юни 1944 година. Кой, по дяволите, ги е снимал тези кретени и им е позволил да се оплакват? Къде се дяна здравият разум?

На Доналд му беше свършил кибритът и той запали лулата си със запалката от бюрото на генерала, която приличаше на ръчна граната. Едва след като дръпна щифта, се усети, че може да е истинска.

— Сам каза, генерале. Телевизията. Всеки вече има място, където може да си изрази мнението, и никой политик не е толкова самоуверен, че да не обръща внимание на такива неща. Трябваше да кажеш на сенатора, че си приятел с водещия на „Шестдесет минути“. Сигурно щеше да се стресне.

— Амин. Е, може колелото отново да се завърти. Като оня роб в „Десетте божии заповеди“, дето искаше да види Спасителя, преди да умре. И когато му забиха нож в корема, се появи Чарлтън Мозес Хестън и го държа в ръцете си, докато умираше. И аз така искам, само веднъж, преди да умра, да видя човека, който ще ни избави от всичката мръсотия и няма да отстъпи, въпреки че може да го намушкат в корема. Ако не ми пукаше за моите хора, по дяволите, щях да отида право в Пхенян и да им върна тъпкано заради офицер Марджолин.

Обсъждането на стратегията беше кратко. Доналд щеше да придружи следващия патрул в отделен джип с шофьор, съпровождан от офицер от разузнаването. Щяха да вземат дигитална видеокамера за нощни снимки и да минат два пъти по протежението на четири километра от демилитаризираната зона. Щяха да изпратят по телефона заснетия материал в Оперативния център, а Доналд щеше да извърши още една обиколка след два часа — достатъчно време, за да забележат дали има някакви промени по границата.

Тридесет и пет минутното пътуване в двете посоки мина без премеждия. Предадоха дигиталната видеокасета на техника, за да я изпрати на Боб Хърбърт.

Докато чакаха следващата обиколка, Доналд отхвърли предложението на Шнайдер да си почине и отиде в радиоцентъра — барака с пет кабинки, натъпкани с радиостанции, телефони и компютри. Паметта им бе претъпкана с какви ли не данни за сигналните интервали, използвани за определяне на източника на предаването и точното местоположение в градуси и минути на всеки предавател в Азия и Тихоокеанския район, както и разписание на честотите в килохерцове, с помощта на което се засичаха с точност определени сигнали. Програмата „СИНПО“ изчистваше всякакви шумове, заглушавания и подобряваше общото качество на сигнала.

Доналд се настани в стаичката, освободена от техника, на когото бе предал компактдиска. Интересуваше го само един от предавателите и знаеше, че няма да му е трудно да предаде съобщение само на някакви си осем километра разстояние.

Провери с компютъра предавателите в демилитаризираната зона. Имаше два — на къси и дълги вълни. Избра този на дългите вълни, действащ на 3 350 килохерца, взе микрофона и произнесе сбитото си послание:

„До генерал Хон Ку командващ силите на Корейската народнодемократична република в база едно, демилитаризираната зона. Посланик Грегъри Доналд ви изпраща поздрави и учтиво моли за среща в неутралната зона в удобно за вас време с цел прекратяване на враждебните действия и ескалацията на напрежение. Надяваме се на скорошен отговор.“

Доналд повтори съобщението и се обади на генерала. Хората на Шнайдер вече му бяха предали какво са видели — към предната линия се придвижваха танкове, лека артилерия и обслужващ персонал.

Шнайдер не беше изненадан или разтревожен от струпването. Искаше му се само и генерал Сам да беше направил същото. Но Сам нямаше намерение да действа, без да е получил разрешение от Сеул, а Сеул нямаше да го даде, докато президентът Лорънс не прецени, че ситуацията не налага преминаване към план 2, и не се посъветва с президента Он Мон Жун. Доналд разбираше, че първото няма да стане, преди да се е случил нов инцидент като този с миража, а двамата държавници ще отбягват официалните разговори, докато съветниците им не решат как трябва да се постъпи. По този начин президентите щяха да постигнат бързо съгласие и да покажат на света, че и двамата са на едно и също твърдо мнение.

Междувременно Доналд седеше и чакаше да разбере дали севернокорейците ще приемат поканата му… и ако я приемат, дали Шнайдер ще го сметне за страхливец или за спасител.