Том Кланси
Оперативен център (23)

23.
ВТОРНИК, 7:10 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

Лиз Гордън седеше в тесния си кабинет, чиято единствена украса бе снимката на президента с автограф, една визитна картичка на Фройд и мишена за стрелички с образа на Карл Юнг, подарък от бившия й втори съпруг.

От другата страна на голото метално бюро помощниците й Шерил Шейд и Джеймс Соломон работеха на преносимите си компютри, включени към компютъра „Пиър-2030“ на Лиз.

Лиз запали ново „Марлборо“ от фаса на предишното, без да сваля очи от екрана, и се обви в дим.

— Очевидно всички данни сочат, че президентът на Северна Корея е доста стабилна личност. Вие какво мислите?

— Показателите клонят към средата на графиката и дори към още по-голяма уравновесеност. Силна връзка с майката… постоянна приятелка… не забравя рождени дни и годишнини… няма сексуални отклонения… нормална диета… пие съвсем умерено. Дори разполагаме с онова изказване на доктор Хуон, че когато говори, изразява идеи, а не се опитва да впечатли хората с речника си, който е доста богат.

— А и ако се съди по данните за приближените му, никой от тях няма да се опълчи срещу него — добави Шерил. — Ако експлозията е дело на терористи, те не са от кръга около президента.

— Точно така — потвърди Лиз. — Джими, а при теб как е?

— Графиката на агресивността представлява абсолютно права линия. В лични разговори, записани тук и от ЦРУ след последния ни доклад от седем часа вчера сутринта, президентът, който е и премиер-министър, и генерален секретар на комунистическата партия, и други водещи фигури в КНДР са изразили общото си нежелание да се включат в какъвто и да било вид конфронтация на полуострова.

— В крайна сметка излиза, че сме били прави от самото начало — обобщи Лиз през облак дим. — Методологията е вярна, изводите — също. Може да се каже, че изследването е готово. — Тя дръпна отново от цигарата и нареди на Соломон да изпрати по факса на посланика в Пекин имената на най-войнствено настроените китайски лидери. — Мисля, че няма защо да се притесняваме от тях, но Худ иска да предвиди всички възможности.

Соломон откачи компютъра си от нейния и тръгна към стаята си.

— Смятам, че горе-долу изпълнихме всички желания на Худ — каза Лиз и запафка усърдно цигарата си, докато Шерил затваряше компютъра си и разкачаше кабела. Лиз я наблюдаваше внимателно. — Колко хора сме тук, Шерил — седемдесет и осем?

— В Оперативния център ли?

— Да. Седемдесет и осем плюс още четиридесет и двама, които използваме съвместно с Министерството на отбраната и ЦРУ, дванадесет души от ударната група и онези, които понякога заемаме от базата „Андрюс“. Общо около сто и четиридесет души. Защо тогава, при всичките тези хора — голяма част от които са дружелюбни, толерантни и много, много добри в работата си, — защо на мен ми пука от мнението на Пол Худ за нас? Защо просто не му изпълнявам поръчките и не отивам да си пия кафето?

— Понеже ние търсим истината заради самата нея, а той търси начини да я насочва и да я използва.

— Така ли мислиш?

— Това е само част от отговора. Ядосва те и тая негова типично мъжка нагласа. Нали си спомняш психологическата му характеристика? Атеист, мрази операта, никога не е вземал халюциногени през шейсетте. Ако нещо не може да се пипне с пръст или да се използва в ежедневната му работа, то просто не си струва. Въпреки че това е дар божи в едно отношение.

— И то е? — попита уморено Лиз. Компютърът й изпиука.

— Майк Роджърс е същият. Ако не беше така, щяха живота да си отровят един на друг с криви погледи и подмятания — много повече, отколкото отсега.

— Нещо като кучето и котката на Оперативния център.

— Сравнението ми харесва — вдигна пръст слабата като клечка блондинка.

— Знаете ли, доктор Шейд, мисля, че има и друго обяснение…

— Да? И какво е то? — заинтригувано попита Шейд.

— Извинявай, Шерил — усмихна се Лиз. — Благодарение на магическата електронна поща виждам, че отново съм нужна на Ан Ферис и Лоуел Кофи Втори. Може би ще довършим разговора си по-късно.

С тези думи психоложката на Центъра завъртя ключа на компютъра си, пусна го в джоба си и излезе през вратата, а помощничката й остана в кабинета, напълно объркана.

 

 

Докато вървеше енергично по коридора към пресцентъра и пъхаше нова дъвка „Ригли“ — „най-свежата дъвка на света“ — в устата си, Лиз се подсмихна. Не беше честно да постъпва така с Шерил, но си струваше да я поразмърда. Шерил беше новопостъпила, съвсем наскоро беше завършила нюйоркския университет и преливаше от книжни знания — с килобайтове повече, отколкото Лиз бе натрупала на нейната възраст преди десет години. И все пак не й достигаше житейски опит, затова разсъждаваше прекалено праволинейно. Шерил имаше нужда да се поразходи без карта из лабиринтите на човешката психика, да открие свои собствени пътища към тях. А загадка като тази, която й подхвърли Лиз — защо шефката ми толкова се интересува от мнението на шефа си, — щеше да й помогне в търсенето и щеше да я накара да си зададе купища въпроси: „Дали не си пада по него? Бракът й нещастен ли е? Да не би да се натиска за повишение и как ще се отрази това на моята кариера?“ Подобна примамка може да я отведе в много интересни посоки и да й бъде от полза.

Всъщност Лиз обичаше кафето и въобще не се замисляше за Худ, когато си пиеше еспресото. Неспособността или нежеланието му да признае стойността и здравите научни основи на работата й никак не я притесняваха. Исус е бил разпнат, а Галилей — затворен, но това не е опровергало истинността на ученията им.

Не. Ядосваше я друго — как шефът й се прави на идеалния политик, само че докато колата не се е преобърнала. Изслушва я учтиво и прилежно включва извадки от изследванията й в докладите макар и не по собствено желание, а само защото правилата в Оперативния център го изискват. Но тъй като не вярва в работата й, винаги първо на нея трие сол на главата, когато нещо стане. Това страшно дразнеше Лиз и тя все се канеше да пробута един ден тихомълком психологическата му характеристика на някой журналист.

Не, няма да го направиш, каза си Лиз и почука на вратата на Ан Ферис. Но мечтите за отмъщение винаги я поуспокояваха, когато Худ й вдигнеше мерника.

 

 

„Вашингтон Таймс“ веднъж беше определил Ан Ферис като една от двадесет и петте най-привлекателни млади разведени дами в града. Три години по-късно тя все още попадаше в тази категория.

Висока почти метър и седемдесет, с тъмни очи и кафява коса, вързана с шалче на най-модерния в момента дизайнер, тя беше красива, но рядко разбирана жена. Заради дипломите й — бакалавърска по журналистика и магистърска по обществена администрация от Брин Мор — членовете на аристократичната фамилия Ферис от Гринуич, Кънектикът, очакваха Ан да започне работа при баща си, на „Уолстрийт“, после да стане вицепрезидент на някоя престижна фирма, а след това се отваряха какви ли не перспективи.

А тя взе че постъпи като политически коментатор в „Час“ — градското вестниче на близкия Норуок, остана там две години, успя да стане говорител на доста нетрадиционния в схващанията си губернатор на щата и се ожени за един ултралиберален радиокоментатор от Ню Хейвън. Оттегли се от кариерата, за да отглежда сина им, а две години по-късно съпругът й бе съкратен поради финансови затруднения и от отчаяние потърси утеха в майчинските прегръдки на една богата възрастна жена от Уестпорт. Ан се премести във Вашингтон и си намери работа като говорител на новоизбрания младши сенатор от Кънектикът — умен, внимателен, но женен мъж. Почти веднага започна връзка с него — първата от поредицата романтични, приятни връзки с учтиви и внимателни женени мъже, един от които беше доста високопоставен.

Тази част от нейната биография не присъстваше в секретната й психологическа характеристика, но Лиз знаеше за нея, понеже самата Ан й бе разказала. Беше си признала също, макар то да бе съвсем очевидно, че си пада по Пол Худ и понякога й минават доста неприлични мисли по отношение на него. Красавицата говореше със забележителна откровеност за връзките си поне пред Лиз. Ан й напомняше една съученичка от католическото училище — Мег Хюз. Мег беше образец на учтивост и възпитание в присъствието на сестрите, но щом момичетата останеха насаме, изваждаше на бял свят най-неприличните си тайни. Лиз често се питаше дали Ан споделя с нея, понеже тя е психолог, или просто защото не я възприема като съперничка.

Леко дрезгавият глас на Ан я покани да влезе.

Миризмата в кабинета й беше неповторима — смесица от парфюма й, ухаещ на борова гора, естествено неизпитван върху животни, и едва доловимият аромат на стара хартия от окачените в рамки близо четиридесет архивни страници на вестници от времето на Революцията до наши дни. Ан твърдеше, че е много интересно да ги чете и да размишлява по какъв начин тя би се справила с отразяването на подобни сложни ситуации.

Лиз се усмихна леко на Ан и смигна на Лоуъл Кофи Втори. Младият адвокат се изправи при влизането й. Както винаги въртеше в ръцете си нещо скъпо — едно от диамантените си копчета за ръкавели.

Мастурбация с пари, помисли си Лиз. За разлика от Ан богаташчето Кофи Пърси се бе поддало на холивудското великолепие и разточителния начин на живот на родителите си адвокати и се гордееше, че е възпитаник на елитен университет. Пръстите му непрекъснато докосваха нещо, струвало на неговото семейство повече от годишната му заплата — вратовръзка от Армани, златна писалка, часовник „Ролекс“. Лиз не беше сигурна дали го прави, защото му доставя удоволствие, или иска да привлече вниманието на околните към дебелината на портфейла си, а може би по малко и от двете, но навикът му беше доста прозрачен и досаден. Както и гладко сресаната и добре подстригана пепеляворуса коса, ноктите с грижливо оформен маникюр и идеално ушитите, сиви костюми от Ив Сен Лоран. Веднъж бе уговаряла Худ да му сложат миникамера в кабинета не за да се убедят най-после дали не хваща четката за дрехи още в момента, щом се затвори в кабинета си, а за да разберат колко време се разкрасява.

— Добро утро — поздрави я Кофи.

— Здрасти, Втори. Добро утро, Ан.

Ан се усмихна и й махна. Седеше зад голямото си старинно бюро вместо както обикновено на него — жестовете й говореха на Лиз, че иска да постави бариера между себе си и Кофи. Възпитаникът на Йейл беше прекалено умен или твърде страхлив, за да я притеснява открито със задирянията си, но доста й досаждаше и хората от пресцентъра и психологическия отдел го обичаха точно толкова, колкото съобщенията, че няма да има повишение на заплатите.

— Благодаря ти, че дойде, Лиз — обади се Ан. — Съжалявам, задето те ангажираме, но Лоуъл настоя. — Тя завъртя монитора на компютъра си към нея. — Пол иска да разпространим съобщението си до осем часа. Трябва да съгласуваме с теб оценката на севернокорейските лидери.

— Това не е ли работа на Боб Хърбърт? — подпря ръце на бюрото Лиз.

— По принцип да — отвърна Кофи с обичайния си мазно-кадифен тон. — Но Ан е употребила някои думи, които почти могат да бъдат квалифицирани като клевета. След като не мога да съдя доколко са основателни, бих искал да съм сигурен, че обектът няма да потърси възмездие.

— Смяташ, че президентът на Северна Корея може да поиска да ни съди, така ли?

— Ариел Шарон го направи.

— Само че ставаше въпрос за „Тайм“, а не за американското правителство.

— Да, но като даде правителството ни под съд, Северна Корея би си намерила чудесен повод да потърси съчувствие от света. — Кофи се отпусна назад, остави диамантеното копче на мира и се зае с възела на черната си вратовръзка. — Готови ли сте, мили дами, да се подложите на разследване, да трябва да разкриете източниците си, оперативните процедури и така нататък? Аз — не.

— Прав си, Втори, въпреки че съд няма да има — човек не може да съди едно суверенно правителство. И все пак рискът съществува.

Той направи физиономия, сякаш я пита какво чака тогава, и посочи с ръка към монитора. Въпреки че й беше страшно неприятно да му се подчинява, Лиз се зачете.

— Благодаря ти — каза Ан и я потупа по ръката.

Лиз дъвчеше усилено дъвката си и разглеждаше екрана. Осветеният пасаж беше кратък и сбит.

„Не считаме, че Корейската народнодемократична република иска война, и отхвърляме слуховете, че президентът лично е заповядал терористичното нападение. Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“

— Е и? — обърна се Лиз към Кофи.

— Проверил съм. Тези слухове не са публикувани или огласени никъде.

— Защото експлозията стана едва преди няколко часа.

— Именно. Ние ще бъдем първите, които ще изложат черно на бяло нещо, за което само се е говорило — отчасти защото Боб Хърбърт е единственият, който изразява гласно подобни мнения.

Лиз се почеса по главата.

— Но нали ние ги отхвърляме.

— Няма значение. След като повдигаме въпроса, макар и с неодобрителен тон, в правно отношение се излагаме на риск. Трябва да можем да докажем липсата на злонамереност.

— Този абзац ми е нужен, Лиз. Или поне нещо в същия дух. Искаме да покажем на севернокорейците, че ако президентът и военните му съветници стоят зад атентата, ние сме наясно по въпроса. А ако не е така — съобщението ни за пресата просто ще си бъде това, което е — възмутени сме от слуховете.

— А аз трябва да ти кажа как ще реагира той, когато го прочете.

Ан кимна.

Лиз задъвка по-бавно. Мразеше да отстъпва пред Кофи, но не можеше да позволи на чувствата си да се намесват в работата й. Препрочете абзаца.

— Президентът не е толкова наивен и надали смята, че не ни се въртят подобни мисли. Но е и доста горд и ще се обиди, че обвиняваме само него.

Ан изглеждаше разочарована. Кофи облекчено изпуфка.

— Някакви предложения? — попита Ан.

— Две. В този ред вместо „президентът лично е заповядал“, бих написала „правителството“. Така става по-неопределено.

Ан я изгледа продължително.

— Добре. Ще го преживея. Какво още?

— Второто е малко по-сложно. Там, където казваш: „Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни“, аз бих сложила нещо от рода на: „Убедени сме, че президентът продължава да се бори с натиска от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“ Така пак намекваме на КНДР, че сме наясно със съществуването и позициите на хардлайнерите, но не обвиняваме лично президента.

— А ако е виновен? — попита Ан. — Няма ли да изглеждаме смешни, ако се окаже, че той стои зад всичко?

— Надали. По-скоро ще излезе, че е голям мошеник, а ние сме му имали доверие.

Ан погледна очаквателно към Лиз и Кофи.

— Аз съм съгласен — каза адвокатът. — Смисълът ще е същият, но няма да има клопки.

Ан се позамисли, а после вкара промените и прехвърли мишката на Лиз.

— Бива си те. Искаш ли да си сменим длъжностите?

— Не, благодаря. Предпочитам си моите откачалки пред твоите. — Тя тайничко й посочи с очи Кофи.

Лиз намери с мишката своя код, прехвърли го в полето на документа и той стана част от постоянния файл. Щеше да стои при променените изречения, въпреки че нямаше да се появи на официалната разпечатка.

Точно се канеше да запази файла, когато синият екран угасна, а вентилаторът на компютъра замлъкна.

Ан мушна глава под бюрото, за да провери дали не е избутала с крак контакта. Всичко си беше на място, а зелената лампичка на непрекъсваемото захранване светеше.

Отвън се разнесоха подвиквания. Кофи отиде до вратата и я отвори.

— Май не сме единствените.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ан.

Кофи се обърна към нея със сериозен вид.

— Изглежда, всички компютри в центъра са изключили.