Том Кланси
Оперативен център (46)

46.
СРЯДА, 12:30 Ч., ИЗВЪН СЕУЛ

Шосетата между Сеул и демилитаризираната зона все още бяха задръстени от военни части и Хван нареди на шофьора си Чо да кара по страничните пътища. Колата, следвайки указанията на Ким Чон, се насочи през ситния дъжд на север от града. Чо пусна отоплението и то безшумно заработи. Седнал на задната седалка до Ким, Хван се питаше дали идеята му е удачна, въпреки че за момента тя бе единствената. Сътрудничеството с Ким противоречеше на всичко, в което бе учен и възпитаван да вярва — щеше да се довери на севернокорейска шпионка по въпроси, засягащи сигурността на КНДР. Докато седеше до младата жена, която мълчаливо гледаше през прозореца, започна сериозно да се съмнява в поведението си. Не се страхуваше, че тя ще се опита да го вкара в капан или в някое змийско гнездо на севернокорейците. Хван нарочно държеше палтото си незакопчано, за да се вижда кобурът под мишницата му. Ако стане нещо, и тя няма да се измъкне невредима. Но Ким беше предпочела да се предаде на Бай Гун, вместо да получи куршум. Значи й се живее.

Тревожеше се, че тя може да го заблуди — възможно бе, въпреки привидната й искреност — и южнокорейската армия да понесе загуби заради него. А дори и да не го подведе — ако информацията й е вярна и конфликтът бъде предотвратен навреме, — все пак можеха да го обвинят в съюзяване с врага. Цялата полза от действията му няма да изличи срама от обвинението в измяна.

Много му се искаше да си поприказва с Ким, да научи нещо повече за нея, ала не смееше. Страхуваше се, че тя може да изтълкува поведението му като проява на слабост или неувереност и да се възползва от това. Шофьорът Чо обаче не страдаше от подобни опасения. Непрекъснато гледаше в страничното огледало и в очите му под периферията на кафявата шапка се четеше неспокойствие. С всяко ново указание на Ким те навлизаха сред все по-диви местности навътре сред хълмовете на североизток и с всеки завой Чо яростно му сочеше с поглед радиостанцията под таблото и безмълвно настояваше да му позволи да изпрати координатите им в главното управление.

Хван скришом поклащаше глава или отвеждаше поглед.

Горкият Чо. Преди три месеца получи куршум в ръката и го прехвърлиха от оперативната работа в автомобилния парк. Така жадуваше да се върне, да подгони отново шпионите и да счупи няколко глави.

Не. Ще минат без проследяване, подкрепления, нищо, което да накара госпожица Чон да се усъмни в намеренията им. Заложили бяха всичко на една жена, която знаеше, че ако не избяга, я очаква затвор, а може би и бесилка. Хван само се надяваше, че чувството й за дълг е толкова силно, колкото неговото.

— Мога ли да кажа нещо? — попита Ким, все така загледана през прозореца.

Хван се обърна към нея с едва скрито учудване.

— Моля.

Тя се извърна с лице към него. Очите й гледаха по-меко, а устните й не бяха така здраво стиснати.

— Мислех си за постъпката ви — много е смела.

— Просто пресметнат риск.

— Не. Можехте да не направите нищо — и това нямаше да е позорно. Вие дори не знаете къде ви водя.

Хван усети как Чо отпусна газта. Изгледа го отново и колата пак ускори.

— А къде всъщност ни водите? — попита Хван.

— В моята къщичка.

— Но вие живеете в града.

— Защо смятате така? Понеже агентите ви са ме проследили — жената, която не обича да пие, и мъжът, който сменя дегизировката си, но не и лошия си дъх ли?

— Те сега се обучават. Предполагаше се, че ще ги забележите.

— Сега разбирам. За да не заподозра, че господин Гун ме следи. Само че той никога не ме е изпращал до дома ми. Сигурно сте разпитвали някой от кадетите.

Хван премълча.

— Няма значение. Имам мотор и идвах тук, за да предавам истинските съобщения. Надясно по черния път — поръча тя на Чо.

Чо отново погледна към Хван в огледалото. Този път заместник-директорът не му обърна внимание.

— Както виждате — продължи Ким, — не само вие сте си играли на котка и мишка. От години знаем, че държите бара под наблюдение. Изпратиха ме, за да объркам агентите ви. Шифърът беше почти истински, но хората, за които го свирех — тези, които идваха там и вие проследявахте, — нямаха представа какво вършат. Всичките бяха южнокорейци, наети от мен за по една вечер — да поседят в бара и да си тръгнат.

— Разбирам — каза Хван. — Да предположим, че ви повярвам, което не съм съвсем готов да сторя. Защо тогава ми разказвате всичко това?

— Защото искам да повярвате в нещо, което ще ви кажа, господин Хван. Аз не дойдох в Сеул по собствена воля. Брат ми Хан се опита да открадне морфин за майка ни от една военна болница. Когато полицията пристигна, аз му помогнах да избяга. Тогава арестуваха мен и майка ми. Предоставиха ми да избирам — да вляза в затвора или да замина на юг и да събирам разузнавателни сведения.

— Как пристигнахте тук?

Очите на Ким проблеснаха.

— Не ме разбирайте погрешно, господин Хван. Аз не съм предателка. Ще ви кажа само каквото е необходимо, нищо повече. Да продължа ли?

Хван кимна.

— Съгласих се да ме прехвърлят тук, при условие че настанят майка ми в болница и опростят присъдата на брат ми. Те обещаха, макар че не успях да открия Хан след това. После научих, че е намерил начин да отиде в Япония.

— А майка ви?

— Тя имаше рак на стомаха, господин Хван. Почина, преди да дойда тук.

— Но вие все пак дойдохте.

— За майка ми се грижиха до смъртта й. Правителството спази уговорката, аз също трябваше да я спазя.

Хван кимна. Продължаваше да не обръща внимание на очите на Чо, които се въртяха като топки за пинг-понг.

— Казахте, че държите да повярвам на нещо, госпожице Чонг. Вашата история ли?

— Да, но и на друго. Ако аз не ви помогна, вие ще умрете, когато стигнем в къщичката.

Чо натисна яко спирачките. Колата леко поднесе по калния път и спря.

Хван изгледа спътничката си, по-скоро ядосан на себе си, отколкото на нея. Вратите бяха заключени. Ако се наложеше, беше готов да прибегне и до оръжието си.

— А вие ще умрете в затвора „Масан“, ако аз не ви помогна. Кой ни чака в къщата?

— Никой. Има капан.

— Какъв?

— Радиостанцията е сложена в пианото. Ако не изсвириш определена мелодия, преди да вдигнеш капака, се взривява бомба.

— Вие ще ни изсвирите тази мелодия. Нали не искате да умрете?

— Грешите, господин Хван. Напълно съм готова да умра. Но съм готова и да живея.

— При какво условие, госпожице Чон?

В страничното огледало се появи светлина от фар. Чо свали прозореца и махна с ръка на мотора да не спира. Жената изчака да заглъхне трещенето на двигателя.

— Нямам нищо на този свят освен брат си…

— И страната си.

— Аз съм патриотка, господин Хван, не ме обиждайте. Но не мога да се върна. Жена съм, на двадесет и осем години — ще ме изпратят отново, този път не на Юг, а в някоя друга страна. Може би следващия път ще се наложи да използвам не само уменията си на пианото.

— Патриотизмът си има цена.

— Моето семейство я е платило хиляди пъти. Единственото ми желание сега е да се събера с оцелелите от него. Ще направя каквото искате, но после ви моля да ме оставите при къщичката.

— И да отидете в Япония? — Хван поклати глава. — Най-позорно ще ме уволнят, и то съвсем заслужено.

— Бихте ли предпочели риска страната ви да бъде въвлечена във война?

— Май никак не се тревожите, че хиляди младежи като брат ви могат да умрат?

Ким извърна поглед.

Хван провери часа по часовника на таблото. Даде знак на Чо да потегли и колата тръгна, изхвърляйки кал изпод гумите си.

— Няма да оставя никой да умре — заяви Ким.

— Надявах се, че е така. — Лицето й се осветяваше от време на време от лампите в къщите, край които минаваха, нашарено от сенките на дъждовните капки по стъклото. — Ще направя каквото мога за вас, разбира се. Имам приятели в Япония… Сигурно ще измислим нещо.

— И там ли затвор?

— Не, не затвор. Има едни такива лагери с много лек режим, нещо като центрове за превъзпитаване.

— Трудно ще ми бъде да открия брат си — даже и килията ми да е удобна.

— И с това мога да ви помогна. Той ще ви посещава. Ще видим какво ще измислим.

Тъмните сенки по лицето на Ким от стичащите се по прозореца капки дъжд напомняха сълзи.

— Благодаря ви. Все е нещо. Ако може да стане.

За пръв път му се видя открита и уязвима и усети някакво привличане към нея. Беше силна и красива и той си помисли и едва не го каза на глас, че винаги може да се ожени за нея и здравата да обърка южнокорейската правна система. Ала колкото и съблазнителна да му изглеждаше идеята, щеше да е непочтено да си играе със свободата й… Или да й се натрапва.

Но мисълта не го напусна, докато караха по все по-хлъзгавия път към дома на Ким сред хълмовете. Даже и да не мислеше за нея, едва ли щеше да забележи мотора, спрял отстрани на пътя с угасени фарове и неизключен двигател, който ги бе подминал преди известно време…