Ейдриън Маккинти
Веригата (71)

71

Влизат в гаража. Стрелеца го няма, но няколко кутии, пълни с леснозапалими неща, са се подпалили и пламтят ярко до дузина кутии с боя. Не могат да останат тук.

— Има врата, която води към главната сграда — казва Рейчъл.

Тя ще се справи. За този момент несъзнателно се е готвила цял живот. Лъчетерапията, химиотерапията, трудните дни в Гватемала, дългите смени сервитьорстване в ресторанта, среднощните рейсове до Лоугън с „Юбер“. Всичко това е било подготовка за този момент. Тя е готова. За семейството си правим всичко, нали? Всичко. Дори идиот знае, че не бива да застава между майка гризли и малкото й. Пийт изважда една от светлинно-шумовите гранати от джоба на якето си.

— Ще отворя вратата и ще хвърля гранатата. Затвори си очите и си запуши ушите — прошепва той на Рейчъл и после подхвърля гранатата през отворената врата. Миг по-късно гранатата избухва с оглушителен гръм и ослепителна бяла светлина. Оръжието е като цяло безвредно и цели единствено да зашемети врага в ограничено пространство. Няма да нарани децата, но ще изкара акъла на хората, които не го очакват.

— Чакай тук — казва Пийт и влиза в къщата.

Десетина димни детектора започват да вият. Къщата е стара, но е ремонтирана основно и при някой от тези ремонти е сложена система от пръскачки пожарогасители, за да опазят произведенията на изкуството, които внуците са събрали. Рейчъл никога не е влизала в къща със собствена система от пръскачки против пожар и се стряска, когато върху й започва да пръска вода. Не разбира какво се случва. Пийт надниква през вратата.

— В момента няма никой. Да вървим. Кутиите с боя ще започнат да гърмят всеки момент.

— Накъде? — пита Рейчъл и кашля.

Пийт няма представа.

— Ще проверяваме стая по стая, няма друг начин. Стой зад мен. Покривай ми слепите петна — казва Пийт.

Тръгва напред, но се чуди още колко ще издържи. Трудно му е да диша. Адреналинът отлага срива, но няма да действа завинаги. Дръж се, Пийт — казва си той, — докато спасиш Кайли.

Къщата е разширявана безразборно и в момента представлява лабиринт от стаи, ниши и коридори.

Коридор.

Стая.

Пийт ритва вратата, открива ключа за осветлението, чака изстрел.

Голям телевизор, диван, ловни трофеи.

Друга врата.

Трапезна маса, столове, картини.

Далечен писък.

— Кайли! — изкрещява Рейчъл.

Няма отговор.

Обратно в коридора.

Пийт ритва поредната врата и завърта оръжието си към ъглите в кухнята.

— Кайли! Стюарт! — вика той.

Нищо.

Лампите премигват, а долният етаж се изпълва с дим от гаража. От пръскачките още капе вода и се събира на локви в краката им. Миризмата е противна, остра. В една спалня на първия етаж Рейчъл зърва палтото на Кайли, но самата Кайли я няма. Лампите угасват и пак светват с мъжделив, жълтеникав, гоблински оттенък. Спалнята е свързана с друга стая. Пийт отваря вратата внимателно и поглежда вътре. Празна е, но от коридора пред нея се чуват стъпки. Рейчъл посочва вратата към коридора и слага пръст на устните си. Пийт изважда втората си граната от джоба, отваря вратата със замах и хвърля гранатата.

Следва втора оглушителна експлозия и взрив от бяла светлина, последвани от картечен огън. Пийт изчаква стрелбата да спре и с едно бързо движение излиза с Рейчъл и се хвърля надясно в мига, в който Рейчъл се хвърля наляво.

Там, пред нея, в дъното на коридора, мъж презарежда картечницата си. Старецът. Не някой от близнаците. Косата му е бяла. Стойката — стабилна, твърда, враждебна.

Рейчъл вдига пушката си. Спомня си какво й казаха на стрелбището: изчакай, докато мишената се приближи или хукне да бяга. Но този мъж не тича нито към нея, нито бяга от нея. Просто стои в дъното на дългия коридор.

Приключва с презареждането. Поглежда Рейчъл и вдига дългата черна цев.

Рейчъл дърпа спусъка. Не улучва. Стената вдясно избухва в пламъци. Откатът я блъсва в рамото. Мъжът надава вик, изпуска картечницата и залита настрани, към стаята, до чиято врата е застанал. Пийт се обръща, проверява дали Рейчъл е добре и тръгва по коридора към мъжа, само че мъжът е изчезнал. Пийт вдига изпуснатата МР5. Съвършеното оръжие за близък двубой. Почиства механизма и мята картечницата на рамо.

— Май ми свършиха мунициите — казва Рейчъл.

Пийт й подава деветмилиметровия и тя оставя пушката, която е изпълнила чеховската си цел. Лампите в къщата най-сетне угасват окончателно. Мракът е почти непроницаем. Мрак. Дим. Локви вода. Какво да правят, освен да продължат, светейки си с фенерчетата на телефоните?

Стигат до просторна дневна. Стените са отрупани с десетки ловни трофеи и не само от местни животни — има антилопи, гепарди, лъвове, един леопард. Хищници и плячка на едно място. Страхът вилнее из тялото й, но страхът е и освободител. Страхът освобождава силата и я подтиква към действие. Пийт е плувнал в пот.

— Добре ли си? — пита го тя.

— Добре съм.

Чувства се точно обратното на добре, но картечницата лежи на рамото му и това го успокоява. В пълнителя й има още девет куршума, а и верният му колт е още у него. Всичко е наред.

— Мамо! — извиква глас някъде отдалеч, отвън.

Те отварят чифт остъклени врати и се озовават на снега. Снегът вали силно под напора на северния вятър и се завихря около тях.

— Натам, мисля — казва Рейчъл и посочва редица запуснати селскостопански постройки.

В снега има следи, които водят към най-близката от тях. Вървят по следите към входа на стара кланица. Някога вероятно е била действаща, но сега в стените и покрива зеят дупки и цялата постройка е обвита в бръшлян. Изключват фенерчетата на телефоните и влизат вътре. Веднага ги удря вонята на кръв, разложение и гнилоч. Подът е обсипан с натрошени стъкла, които хрущят под краката им. Вижда се трудно — единствената светлина идва от трептящите пламъци, които обгръщат къщата. Вятърът свири през стените и покрива.

Рейчъл подскача стресната миг преди да се блъсне в тяло на прасе, провесено от една покривна греда. Безжизнените очи на животното са на едно ниво с нейните. Когато зрението й привиква към мрака, тя различава и други животни, окачени от тавана на куки — фазани, гарвани, язовец, сърна. Кланицата е на две нива с тясна стълба помежду им.

— Сигурно са на втория етаж — прошепва Пийт. — Стълбите са класическо място за засада. Внимавай.

Рейчъл кимва и се опитва да не вдига много шум с ботушите си. Движат се бавно напред.

Натрошени стъкла, мокър сняг, застоял въздух. Ръжда, засъхнала кръв, смърт. Изкачват бетонните стълби до половината, преди някой да започне да стреля.

— Пистолет вдясно! — крещи Пийт и отвръща на огъня с картечницата, без да спира да тича нагоре по стълбите.

Стреля още три пъти, но мишената му се скрива зад някаква машина и изчезва. Той се усмихва горчиво на себе си. Копелетата са пропилели шанса си. Поглежда пълнителя. Картечницата е празна. Пуска я на пода и вади верния си колт.

— Уцели ли някого? — прошепва Рейчъл.

— Не.

— Внимавай за децата — казва тя.

Ръцете й треперят и тя стиска пистолета по-здраво. Не може да го изпусне сега, когато са толкова… Над нея светва лампа.

Рейчъл се завърта на триста и шейсет градуса, насочила деветмилиметровия пред себе си. Кланицата е мърлява бетонна руина, пълна със стари селскостопански машини и боклуци. До нея още две прасета висят на куки от тавана. Едното е прясно заклано и кръвта му капе в кофа. Само че нищо от това няма значение. Това, което има значение, е на десет метра от нея, на втория етаж: там стоят Джинджър и брат й Оли и двамата са насочили пистолети към Кайли и Стюарт.

Децата плачат ужасени. Китките им са вързани пред гърдите. Марти е проснат на земята до тях, може би е в безсъзнание. Главата му кърви, а дишането му е тежко, от време на време простенва от болка. Джинджър държи Кайли за яката на блузата и притиска дулото на оръжието си към черепа й. Оли е стиснал Стюарт с ръка през шията, а дулото на пистолета му е забито в ухото на момчето. Пийт и Рейчъл замръзват.

— Мамо! — проплаква Кайли.

— Пусни я! — кресва Рейчъл на Джинджър.

— Това не изглежда вероятно, не мислиш ли? — отвръща Джинджър.

Рейчъл насочва деветмилиметровия пистолет към лицето й.

— Ще те убия на място — казва тя.

— Наистина ли си толкова сигурна, че ще ме уцелиш от това разстояние? Колко пъти си стреляла с пистолет, Рейчъл? — пита Джинджър.

— Няма да пропусна, кучко.

— Хвърли оръжието или ще хвърля децата.

— Няма да хвърлим оръжията — казва Пийт. — Няма да стане така. Вие ще пуснете децата, ние ще си тръгнем и ще ви оставим достатъчно време да си съберете багажа и фалшивите паспорти. Така всички печелим.

Той се олюлява леко, преди да се усети и да се закрепи на крака.

— Охо, задръж малко, моряко. Защо не седнеш, преди да си паднал? — казва Джинджър и хвърля многозначителен поглед на Оли.

— Чуйте ме — казва Пийт, прокрадвайки се напред.

Двамата близнаци са самоуверени. Прекалено самоуверени. Още няколко метра и ще може да стреля към Оли. Стюарт му стига едва до гърдите, така че ако се прицели в главата на Оли, големият мощен колт ще го убие на място. Трябва да стане скоро. Адреналинът в организма му е достигнал точката си на насищане и нивата му скоро ще започнат да спадат.

— Щракането с предпазителя е толкова банално — отбелязва Джинджър. — Наистина ли ще ме накараш да го направя? Толкова си ли тъп, че се налага да ти нарисувам картинката? Ако не хвърлиш оръжието, ще убия момичето.

— И ще умреш — казва Пийт.

Намира се на около шест метра от тях. Един бърз изстрел може и да свърши работа.

— Хвърли оръжието, задник такъв! — казва Оли, вдигнал глава надменно.

Пийт се прицелва в челото на Оли. Трябва да действа. Трябва да действа веднага. Но всичко го боли. Цялото тяло. Ръката му трепери.

— Веднага хвърли пистолета или… — кресва Оли.

Чува се силен гръм, куршумът от 38-калибровия пистолет на Джинджър удря Пийт в гърдите и той пада. Рейчъл се хвърля зад едно бетонно корито за събиране на кръвта на животни и следващият куршум я пропуска на сантиметри.

— Ти го застреля — обръща се Оли към Джинджър.

— Театърът започна да ми идва в повече — отвръща тя. — Рейчъл, твой ред е. Хвърли пистолета и вдигни ръце или ще убием Кайли. Оли, не пускай момчето и опри пистолет в бузата на малката Кайли.

Оли притиска дулото на пистолета си към дясната буза на Кайли.

— Мамо! — изпищява Кайли.

На Рейчъл й се обръща стомахът. От очите й текат сълзи. Пийт е прострелян. Марти е ранен. А тя е толкова изтощена. Седмици наред. Години. Всичко тръгна наопаки, откакто я прегледа онзи първи онколог в масачузетската болница. Осъдена е и част от нея иска просто да легне на мръсния под, да затвори очи и да заспи. Но тя вижда лицето на Кайли, а Кайли е целият й свят. Свива се зад коритото и насочва деветмилиметровия над ръба му към Джинджър.

— Хвърли оръжието и вдигни ръце! — крещи Джинджър, а снегът се вихри около нея.

— Не! Ти хвърли оръжието — отвръща Рейчъл, а по бузите й се стичат сълзи.

— Вдигни ръце и ще те пуснем. И теб, и децата. Както каза приятелят ти. Ясно ни е, че играта свърши — казва Оли. — Джинджър прецака нещата. И не за пръв път. Ние ще пуснем вас, а вие ще пуснете нас. Ще сключим сделка. Дай ни двайсет и четири часа и ще избягаме в Южна Америка.

Сърцето на Рейчъл подскача. Тук има нова възможност. Тънка нишка на надежда.

— Обещай! Обещай ми, че ще ни пуснеш да си отидем — казва Рейчъл. — Ако напускате страната, няма нужда от повече убийства.

— Вдигни ръце, хвърли оръжието и ти давам думата си, че и ти, и децата ти ще си тръгнете невредими — казва Оли.

— Ще ме оставите да взема децата и да си тръгна? — пита Рейчъл.

Щом заведе децата на сигурно място, ще може да се обади в полицията и да се върне за Марти и Пийт. Оли кимва.

— Аз не съм чудовище. Можеш да си тръгнеш със семейството си. В замяна ще ни дадеш един ден преднина, преди да се обадиш на ченгетата. Достатъчно е само да хвърлиш оръжието си и да вдигнеш ръце във въздуха. Хайде, госпожо О’Нийл, да си съдействаме. Ще бъде от полза за всички!

Съзнанието й е претоварено. В главата й се ниже колаж от образи и инстинкти. Не им вярвай, вземи децата, не им вярвай, вземи децата… Налага се да избира, затова тя избира да му повярва. Първо вземи децата, после се притеснявай за намеренията му — казва си тя. Изправя се, вдига ръце и пуска деветмилиметровия пистолет на земята.

— Излез иззад коритото, сложи ръце на главата си и падни на колене — нарежда Джинджър.

Рейчъл изпълнява и Джинджър блъска Кайли към нея. Кайли пада в обятията на майка си и Рейчъл я прегръща.

— Този път няма да те пусна — прошепва Рейчъл.

Оли блъсва Стюарт към малката пиета. После се обръща към сестра си.

— Ето така, Джинджър, се правят тези неща. Така нещата се получават. Не с това — добавя той и размахва пистолета пред лицето й. — А с това — казва и допира пръсти до главата си. — Видя ли какво постигнах? Просто поговорих с нея. Без оръжие, без заплахи — саморегулиращ се механизъм. Достатъчни са един телефон и един глас. И малко мозък.

— Значи наистина ще ги пуснеш, така ли? — пита Джинджър.

— Естествено, че не! Как така ще ги пускаме? Господи, Джинджър, понякога се притеснявам за теб.

— Ще ги убием ли?

— Да! — отчаян от липсата й на схватливост казва Оли.

— Ами тогава да действаме — казва Джинджър. — Имам чувството, че висим тук цяла нощ да си играем на криеница в снега. Затворете очи, уважаеми. За вас войната свърши.