Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Ейдриън Маккинти

Заглавие: Веригата

Преводач: Ирина Денева-Слав

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Анишър (Егмонт България ЕАД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Радка Бояджиева

Коректор: Милена Александрова

ISBN: 978-954-27-2303-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11272

История

  1. — Добавяне

21

Четвъртък, 18:30 ч.

Рейчъл търси информация за семейство Дънлийви, докато очите й се насълзяват и й се завива свят. Вече ги познава по-добре, отколкото се познават те.

Прочете всички блог постове, фейсбук статуси и постове в инстаграм. Всеки туит и ретуит. Знае, че Тоби е започнал да се занимава със стрелба с лък, вдъхновен от някакъв датски скоростен стрелец, когото е гледал в ютюб, а не от ловните занимания на баща си с лък и стрела. Знае, че Амилия Дънлийви е алергична към фъстъци и че затова началното училище, което посещава, е забранило фъстъците.

Прочете всички постове от новия блог за лов с лък и стрела на Майк и всички постове от кулинарния му блог, чак до първия от 2012 година, който е просто рецепта за какаов кейк.

Знае, че Хелън иска да се върне на работа целодневно, но се притеснява, че няма да има енергията да се справи с петокласниците. Купища информация. Някои неща са полезни за Рейчъл, но повечето е плява.

Тя затваря файловете на компютъра си и се заема с бележките, които си е водила. Принтира карта на Бевърли и очерта възможните маршрути от стрелковия клуб до къщата на семейство Дънлийви. Ще трябва да ги изпробва и в реални условия. Приготви си мишена Б и мишена В, но знае, че малкият Тоби Дънлийви е нейният човек.

Мракът навън е пълен. Лодките са прибрани за през нощта.

Навсякъде са разхвърляни дрехи, котешката тоалетна не е почистена, чиниите от закуска стоят на масата неприбрани, цялата къща е заприличала на арт инсталация на Трейси Емин, изобразяваща едно невинно минало, което никога повече няма да се върне.

Рейчъл опипва лявата си гърда. Не я усеща различно, но докторката вероятно е права да се притеснява — може вътре отново да расте нещо злокачествено. Ако не направи нищо, злокачественото образувание ще я убие, ще я заличи от живота.

Взира се през прозореца. Яснотата на слънчевата светлина си е отишла и раздразненото небе е станало тъмносиньо и черно. Дъждът се е усилил. Тя чува нещо, което звучи като пикап, който идва към къщата. Тичешком излиза навън.

Пийт излиза от колата си, тя се затичва към него, той я прегръща и двамата остават така в пороя, без да продумат, петнайсет секунди. Пийт я подпира на връщане към къщата, където двамата сядат край холната маса.

— Разкажи ми всичко от самото начало — казва Пийт.

Рейчъл му разказва всичко, случило се след първото обаждане, включително онова, което тя направи: как плати откупа, как купи телефоните, пистолета, как влезе с взлом в дома на Апънзелър и как се постара да реши точно кого да отвлече. Не му казва за новото притеснение на онколога си — това е само между нея и смъртта.

Пийт слуша, без да проговори. Оставя я да каже всичко.

Опитва се да го осмисли.

Невероятно е.

Той е виждал злото отблизо в Афганистан и Ирак, но не е очаквал нещо толкова клинично дистанцирано и злонамерено в Америка. Никога не си е представял, че може да съществува зла сила от подобен мащаб, която да посегне на семейството му. Това е или някаква престъпна група, или някой от шибаните картели.

— Какво мислиш? — пита Рейчъл, когато свършва с разказа си.

— Мисля, че трябва да отидем в полицията, Рейчъл — казва той разумно.

Тя очаква този отговор. Показва му статията за семейство Уилямс на лаптопа си и докато той чете, му разказва за мъжа пред банката. Хваща го за ръката.

— Ти не си говорил с тях, Пийт. Аз говорих с тях. Онази жена, която държи Кайли, е в паника заради сина си. Ако й кажат да убие Кайли, тя ще го направи. Знам, че ще го направи. Ще убие Кайли и ще избере друга мишена, за да не ги разгневи. Да продължим Веригата е единственият ни избор.

Тя знае, че звучи като сектантка, но това до голяма степен се покрива с реалността. Заложила е всичко на Веригата, вярва им и иска Пийт също да им повярва.

— Значи, за да си върнем Кайли, ще трябва да отвлечем някого — казва той, клатейки глава ужасен.

— Налага се, Пийт. Ако не го направим, ще я убият. Ако отидем в полицията, ще я убият. Дори ако кажем на някого за това, ще я убият.

Пийт се връща към един курс по етика, който беше принуден да изкара в Куонтико. Гост лекторът от израелската армия им изнесе презентация на тема защо е етично да откажеш да се подчиниш на незаконна заповед от вишестоящ. Моралът присъства дори в армията. А онова, което обмисля Рейчъл в момента, е не само незаконно, а и напълно неморално. Неморално от всяка възможна гледна точка. Етичното в този случай би било на мига да отидат във ФБР. Да открият най-близкото полево подразделение на Бюрото и да им разкажат всичко. Но това ще доведе до смъртта на Кайли. Рейчъл го вярва, а той вярва на нея. Връщането на Кайли е единственото, което вълнува Пийт.

Решението е взето. Щом се налага да отвлекат някого, за да си я върнат, той ще го направи. Ако се наложи да убие някого, за да си я върнат, ще го направи. Ако си я върнат и го затворят в килия за петдесет години, времето ще мине като миг, защото Кайли ще бъде в безопасност.

— Тази сутрин ми пратиха снимка на Кайли, за да ми покажат, че е добре — казва Рейчъл и с треперещи ръце подава на Пийт телефона си.

Пийт вижда снимката на Кайли, със завързани очи, седнала на матрак в мазе. Не забелязва кой знае колко неща, които биха могли да му подскажат къде се намира. Дали са й вода „Поланд Спринг“ и солени бисквити, но те се продават навсякъде. По Кайли няма следи от физическо насилие, но тя, разбира се, сигурно е уплашена до крайна степен. Той отива в кухнята и си налива кафе. Отделя секунда да прецени ситуацията.

— Значи изключваме полицията? Категорично? — пита.

— Гласът от Веригата и жената, която държи Кайли, бяха съвсем ясни. Казаха, че ако наруша някое от правилата, ще се наложи да убият Кайли и да минат на друга мишена.

— Как ще разберат, че си нарушила някое правило?

— Не знам.

— Сложили ли са подслушватели в къщата? Някой да е влизал с взлом скоро или да са идвали непознати?

— Не, нищо такова не е имало, но мисля, че са хакнали телефона ми по-рано днес. Знаеха, че зад мен на магистралата имаше полицейска кола. И знаят на кого се обаждам и какво казвам. Изглежда, знаят къде съм във всеки момент. Мисля, че ме наблюдават през камерата на телефона. Могат ли да го направят?

Пийт кимва, изключва айфона на Рейчъл и го прибира в едно чекмедже. Затваря лаптопа й и го слага при телефона.

— Със сигурност. Казваш, че си купила телефони еднодневки?

— Да.

— Използвай само тях за всички изходящи обаждания. И не си отваряй компютъра. Донесох моя. Сигурно са хакнали камерата на телефона ти и на компютъра, и са изключили светлинния индикатор, за да те виждат, без да знаеш, че камерата е включена. В тайните служби стават неща, от които ще ти се завие свят.

— Покрих камерата с парче тиксо.

— Това е добра идея, но имай предвид, че може и да подслушват. Ще претърся къщата за микрофони. Казваш, че никой не е влизал с взлом, така ли? А да е идвал телевизионен техник или водопроводчик, нещо такова?

— Не, никой.

— Добре. Може да са само подслушватели. А какво каза на Марти?

— Засега нищо. Той е в Огъста, играе голф.

— Той е по-малкият ми брат и аз го обичам, но Марти не може да си затваря устата и ако се притесняваш, че някой ще отиде при ФБР…

— Няма да направя нищо, което би застрашило Кайли — отвръща тя.

Пийт взима ледената й, трепереща ръка в своята.

— Всичко ще се оправи — казва.

Тя кимва и го поглежда в тъмните спокойни очи.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Ще си я върнем.

— Защо избраха мен, как мислиш? Защо моето семейство? — пита тя.

— Не зная.

— Жената каза, че ме е проучила онлайн. Видяла, че с Марти сме участвали в онзи проект на Корпуса на мира в Гватемала. Видяла е Харвард, разбрала е за рака, видяла е какво съм работила и е решила, че съм човек, който се справя с трудностите. Но аз не съм такъв човек. Аз съм неудачница, Пийт. Слаба съм.

— Не си, ти си…

— Цял живот се провалям. Вложих всичко в Марти. Дори не мога да опазя дъщеря си!

— Спри, Рейч.

— Не притежавам оръжие. Наложи се да си купя. Днес.

— Друг разумен ход.

— Днес за първи път стрелях.

Сега Пийт взима и двете й ръце в своите.

— Повярвай ми, Рейчъл. Справяш се. А сега и аз съм тук, за да ти помогна.

— Знам, че докато беше в морската пехота, си работил като инженер, но някога, по някакъв повод случвало ли се е…?

— Да — казва той.

— Повече от веднъж?

— Да.

Тя кимва и си поема дълбоко дъх.

— Отидох в Ню Хампшър за пушката и другите неща. Една съседка от острова едва не ме видя, но мисля, че успях да се скрия.

— Това също е добре.

— Как може някой изобщо да извърши престъпление в Нова Англия, където всички се познават?

Пийт се усмихва.

— Ще го измислим, Рейч. Какво друго свърши досега?

— Ето ги мишените — казва тя и подава на Пийт списъка с малки уязвими деца, които се вписват в критериите й.

— Трябват ти стабилни родители, да не изглеждат като хора, които ще хукнат към полицията и които са способни да отвлекат дете — казва Пийт.

— Трябва да имат пари и не трябва да имат връзки с полицаи, журналисти или политици. И трябва да имат деца на точната възраст. Без деца с проблеми. Никакви диабетици или подобни.

— Ами ако отвлечем мъжа или жената вместо детето? — пита Пийт.

— Не можем да бъдем сигурни какви са отношенията между съпрузите. Виж ни нас. Имаме общо три развода. Но всички обичат децата си, нали?

— Така е. Е, звучи ми добре. Тоби Дънлийви, той ли е първата ти мишена?

— Да. Преди него бях избрала друго дете, но се оказа, че майка му излиза с полицай.

— Ходила ли си до къщата на семейство Дънлийви?

— Не. Ще отида по-късно тази вечер. Но първо трябва да ми помогнеш с матрака и дъската в къщата на Апънзелър.

— Къде е тя?

— От другата страна на залива. Хайде, ще ти покажа.

Те излизат в дъжда и вървят по пътеката покрай брега.

— Много от големите къщи са празни през зимата — обяснява Рейчъл.

— И си влязла в една от тях сама? — пита Пийт.

— Да. Знаех, че Апънзелър са заминали. Малко се притеснявах заради алармата, но тя не работи.

— Добре си се справила. Няколко пъти съм влизал с взлом и винаги ме е било страх.

— Може да влезем отзад — казва Рейчъл, когато стигат на пътеката до къщата.

— Добър избор, Рейчъл. Харесва ми, че е тухлена — казва Пийт. — Как отключи?

— Не съм отключвала. Разбих механизма с длето.

— Къде се научи да го правиш?

— В Гугъл.

Те влизат в къщата, качват се на първия етаж и взимат един матрак и спално бельо от стаята за гости. Свалят ги в мазето. Рейчъл носи със себе си дъската за прозорчето.

— Ще я закрепим със стария електрически винтоверт на Марти. Мисля, че той ще вдигне по-малко шум от чука — казва Пийт.

Слагат дъската и се опитват да направят мазето колкото може по-уютно с чаршафите и завивките, а и с няколко играчки и настолни игри, които Рейчъл е донесла по-рано. Мисълта, че ако всичко мине по план и не ги убият или арестуват, скоро тук ще има едно уплашено момченце, е смазваща. Рейчъл е вързала тежка верига към една от бетонните колони близо до матрака и от гледката Пийт го побиват тръпки.

Затварят задната врата на къщата и се връщат в дома на Рейчъл.

— А сега какво? — пита Пийт.

— Ще претърсим къщата за микрофони. Противна ми е мисълта, че ме наблюдават през цялото време.

Пийт кимва.

— Аз ще се оправя.

Той вади безжичния детектор от чантата си. В миналото, в аналоговите дни, за откриването на скрити микрофони е бил необходим радиоприемник и купища оборудване, а сега всичко се прави с детектор за петдесет долара. Той обикаля къщата и после се заема с телефона и компютъра.

— Като цяло е чисто — казва най-сетне. — Огледах подробно цялата къща от тавана до земята. Проверих в мазето и дори в таванското помещение над кухнята.

— Като цяло ли каза?

— Да. В къщата няма подслушватели. Но както се опасявах, лаптопът ти е напълно компрометиран.

— Как?

— Вкарали са бот, който, след като се свърже с безжичната мрежа, поема контрол над камерата и излъчва в реално време каквото се вижда на екрана на компютъра ти. Оттам нататък е било лесно да ти научат паролите. Името на бота е от случайно генерирани символи, но не значи нищо. Локацията, където праща данните, също е криптирана.

— Откъде знаеш как се прави всичко това? — пита Рейчъл впечатлена.

— Е, нали ме познаваш, играя си с компютри от каменната интернет ера. Сега се опитвам да се върна в играта сериозно. Частният сектор в киберсигурността е доста популярен пазар сред бившите военни.

— Можеш ли да махнеш този бот?

— Няма да е трудно. Само че ако го махна, те веднага ще забележат липсата му.

— Тоест, ще разберат, че съм ги разкрила?

— Точно така. И ако разберат, че си ги разкрила, без съмнение, ще предприемат още ответни мерки. Просто не ползвай лаптопа или телефона си, докато не си приберем Кайли. После ще изтрия бота и ще ти изчистя устройствата.

— Те ще ми звънят по айфона. Трябва ми.

— Тогава просто не забравяй, че те подслушват и че телефонът ти, разбира се, е и джипиес предавател.

— Възможно ли е лично да наблюдават къщата? — пита Рейчъл.

— Възможно е — отвръща Пийт. — Може да ни наблюдават и в момента. Според мен не са тук, но не можем да сме сигурни.

Рейчъл потръпва.

— Все си представям Кайли в онова мазе. Сигурно е изплашена до смърт.

— Тя е силна. Кораво малко човече е.

Може би твърде кораво — мисли си Пийт. — Дано не се опита да направи някоя глупост.