Ейдриън Маккинти
Веригата (49)

49

Кабинетът на терапевтката се намира в Бруклайн, в нова офис сграда над магазин за бутикови чадъри. Твърде хипстърско. Рейчъл чака в луксозната чакалня и нервно прелиства броеве на британския „Вог“. Дъждът тропа по прозорците, а минутната стрелка на реставрирания старинен часовник се движи прекалено бавно. Взира се в репродукция на „Пред огледалото“ на Мане. Жена се гледа в огледало, но лицето й не се вижда, което Рейчъл приема за правилно предвид собствената й фобия към огледала. Музиката, звучаща от уредбата, е от един от късните албуми на Майлс Дейвис. „Арестуван си“ — мисли си Рейчъл, което подхожда за ироничен коментар на ситуацията, в която се намира.

Чуди се какво говори Кайли с терапевтката. Каза й, че не бива да споменава Веригата или случилото се с нея, и се надява, че терапевтката ще й предложи някакви стратегии, с чиято помощ да се справи с мислите за самоубийство, напикаването и тревожността. И двете с Кайли знаят, че това няма да свърши работа, но трябва да опитат. Какво друго могат да направят?

Петдесет минути по-късно терапевтката излиза от кабинета си и кимва на Рейчъл окуражително. Изглежда на не повече от двайсет и пет. Какво знае едно двайсет и пет годишно момиче за човешкото сърце или за каквото и да било? — мисли си Рейчъл и отвръща на усмивката й.

В колата на връщане към къщи Кайли не продумва.

Минават моста към острова, свиват в отбивката и оттам към уличката, която води до къщата им. Рейчъл не иска да притиска дъщеря си, но Кайли не проронва и дума.

— Е? — най-сетне казва Рейчъл.

— Попита дали някой ме е насилвал сексуално. Казах „не“. Попита дали ме тормозят в училище. Казах „не“. Попита дали имам проблеми с гадже. Казах „не“. Тя каза, че проявявам признаци, характерни за човек, преживял физическа травма.

— Е, това е вярно. Те те удариха.

— Да. Но не мога да й го кажа, нали? На никого не мога да разкажа за това. Просто трябваше да седя и да лъжа за някакви тийн проблеми, стрес и напрежения покрай началото на гимназията. Не мога да й кажа, че убиха полицай пред очите ми или че ми насочиха пистолет в лицето и заплашиха да ме убият заедно с майка ми. Не мога да й кажа, че трябваше да лежа на пода с момиченце, отвлечено от майка ми. И не мога да й кажа, че онези могат да се върнат, ако кажем и една дума на някого…

Кайли се разплаква. Рейчъл протяга ръце към нея, а дъждът тропа по покрива на колата и се стича на потоци по предното стъкло.

— В капан сме, нали, мамо? Ако отидем в полицията, вие с Пийт ще влезете в затвора за отвличане. А те пак ще се опитат да ни убият, нали?

Рейчъл няма какво да каже. Когато влизат в къщата, вътре е студено, а Пийт се опитва да оправи печката на дърва.

— Как мина? — пита той.

Тя поклаща глава. Не питай — оформя само с устни. Вечерят в мълчание. Кайли мести храната из чинията. Рейчъл не е в състояние да яде. Пийт се притеснява страшно много и за двете. Когато Пийт и Кайли си лягат, Рейчъл влиза в блога си. Има съобщение за нов коментар. От Анонимен. Тя превърта страницата надолу и прочита коментара.

Там пише: Изтрий блога веднага, преди да го видят. Дръж под око колонката за лични обяви в „Бостън Глоуб“.

Няма нужда да й се повтаря. Тя влиза в Блогър и натиска Изтрий блог.

Сигурни ли сте, че искате да изтриете съдържанието на този блог? — пита я Блогър.

Тя натиска Да и излиза от платформата.