Ейдриън Маккинти
Веригата (10)

10

Четвъртък, 10:57 ч.

По всички станции на радиото говорят за убийство на щатски полицай близо до Плейстоу. В Ню Хампшър стават само по три-четири убийства всяка година, така че стрелбата е голяма новина за всички медии.

Репортажите я изнервят, затова тя изключва радиото. Малко след границата, в Хамптън, Ню Хампшър, открива точното място, което й трябва — „Оръжия и стрелбище на Фред“. Минавала е покрай магазина на Фред хиляди пъти и никога не й е хрумвало да си купи нещо оттам.

До днес. Паркира волвото и влиза в магазина. Стомахът още я боли от удара в корема и докато ходи, изкривява лице в гримаса от болка. Фред е висок, едър, дружелюбен на вид и около шейсетгодишен, с фирмена шапка на „Джон Диър“, джинсова риза и джинси. Лицето му е обсипано с белези от пъпки, но иначе е приятен старец. Най-забележимото нещо в него като че ли е коланът за оръжия, увиснал ниско на кръста му. На колана в открити кобури са втъкнати два полуавтоматични пистолета, чиято цел, предполага Рейчъл, е да обезкуражават потенциални крадци.

— Добр’утро, госпожо — казва той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошла съм за пистолет. Нещо, което мога да държа в стаята си за самозащита, нали разбирате? В квартала се носят слухове за крадци.

— От Бостън ли сте? — пита той с изражение, което сякаш добавя: градът на Ноам Чомски, обществото за дебати в Харвард и Тед Кенеди.

— Нюбърипорт — казва тя и после се запитва дали не е било по-добре да каже друг град.

— И ви трябва пистолет? Трийсет и осми калибър, нещо такова ли?

— Да, точно така. Нося си шофьорската книжка.

— Ще вкарам името ви в системата. Чака се два дни, докато ви проверим.

— Какво? Не, трябва ми по-скоро — казва тя, като се опитва да не звучи подозрително.

— Ами, госпожо, днес мога да ви продам винтовка или пушка помпа, която си изберете — казва Фред и посочва редица дългоцевни оръжия.

Рейчъл е висока почти метър и осемдесет, но всички оръжия й изглеждат прекалено големи за нея и прекалено трудни за скриване под палтото, докато се присламчва към някое нещастно дете.

— Нямате ли нещо по-компактно?

Мъжът потърква брадичката си и я поглежда странно, преценяващо. Ще й се да изглежда по-хубава. Привлекателните жени никой не ги гледа по този начин… поне не толкова често. Между двайсетте и трийсетте си години Рейчъл изглеждаше като Дженифър Конъли в „Хълк“ на Анг Лий, според Марти, но от този вид вече няма и следа, разбира се. Очите й са хлътнали, под тях тъмнеят сенки, а руменината трайно е напуснала бузите й.

— В закона има изискване за минимална дължина на цевта, но какво ще кажете за ето това? — казва мъжът и изважда изпод тезгяха нещо, за което казва, че е помпа Ремингтон модел 870 Експрес Синтетик Тактикъл.

— Това може да ми свърши работа — отвръща тя.

— Производство 2015 е, използвана. Ще ви я дам за триста и петдесет.

— Ще я взема.

Мъжът прави гримаса. Очевидно е очаквал тя да се пазари, но Рейчъл е толкова отчаяна, че е готова да плати колкото поиска. Тя го вижда как поглежда навън към паркинга и забелязва, че колата й е грохнало оранжево волво 240.

— Слушайте сега — казва той. — Ще добавя към пушката кутия с патрони и един урок по стрелба. Искате ли да ви покажа как се използва?

— Да, моля.

Фред я води на стрелбището зад магазина.

— Стреляли ли сте някога? — пита я.

— Не. Но съм държала пушка. Винтовка, в Гватемала. Но никога не съм стреляла.

— Гватемала?

— Корпусът на мира. Копаехме кладенци. Двамата с Марти, бившия ми съпруг, бяхме с хуманитарни дисциплини, затова, естествено, ни пратиха в джунглата да работим по проект за напоителна система. Нямахме представа с какво се захващаме. Взехме и дъщеря ни Кайли, тя още беше бебе. Откачена работа, като се замисли човек. Веднъж Марти каза, че е видял ягуар до лагера. Никой не му повярва. А веднъж стреля с пушката и си нарани ръката.

— Е, аз ще ви покажа как да стреляте правилно — казва Фред и й подава чифт шумозаглушители за ушите, след което й показва как се зарежда оръжието. — Притиснете я към рамото. Ще даде откат, патронникът е за двайсет патрона. Не, не, по-силно. Подпрете я с тяло. Ако остане пространство, пушката ще ви удари в ключицата. Не забравяйте третия закон на Нютън. Всяка сила предизвиква равна по големина, но противоположна сила^[1].

Фред натиска някакво копче и макарата спуска хартиена мишена, която спира на седем метра от тях. В клаустрофобичното стрелбище мирише на смазка и барут. Мишената представлява страховит мъж с оръжие в ръка. Не е ужасено дете.

— Дръпнете спусъка, точно така, леко и без да бързате.

Тя дърпа спусъка, чува се оглушителен гръм и Фред се оказва прав за третия закон на Нютън. Прикладът я блъсва в рамото. Когато отваря очи и поглежда към хартиената мишена, открива, че тя е унищожена.

— На седем метра или по-малко няма да имате проблеми. Ако крадецът е по-далече и тича, го оставете да тича. Схващате ли?

— Да го оставя да тича към мен, за да мога да го убия, или да го оставя да избяга и да се обадя на полицията.

Той й намига.

— Схватлива сте.

Тя взима патроните и плаща с парите за спешни случаи. Благодари на Фред, излиза от магазина, влиза в колата и слага пушката на мястото до шофьора. Ако я наблюдават през телефона й по някакъв начин, дано да видят, че се отнася сериозно към задачата си и работи по въпроса с отвличането.