Ейдриън Маккинти
Веригата (64)

64

Звярът е някъде там, съвсем наблизо, от другата страна на огледалото, в мъглата. Звярът е убил Ерик и когато открие името Рейчъл в бележника му, ще убие и нея. И нея, и Кайли, и Пийт, и Марти, и Джинджър, заедно с всички останали, свързани с нея. Вече няма избор. Изборът винаги е бил илюзия.

Може да се направи само едно нещо.

Ръката й трепери.

Знае какво трябва да направи. Първо се обажда на Марти, за да провери дали Кайли е жива и здрава. Кайли, както обикновено, не си вдига телефона, но джипиес чиповете показват, че се намира в търговския център в Копли Плейс. Марти вдига веднага.

— Да, добре е, тъкмо приключваме с пазаруването.

— Виждаш ли я?

— Разбира се. Със Стюарт са в магазина на Адидас.

— И после тръгвате към къщата на бащата на Джинджър?

— На дядо й. Какво има, Рейч? Усещам, че нещо не е наред.

— Просто искам да знам дали Кайли е добре.

— Добре е. Близнакът на Джинджър ще бъде там, Джинджър е истински агент от ФБР, а дядо й е бивш полицай от Бостън. Не се сещам да има нещо по-безопасно от това.

— Това е добре, Марти. Пази я, става ли?

— Разбира се, мило. И ти се пази. Почивай си днес и утре, за бога. Трябва да си върнеш силите, нали така?

— Ще почивам.

Сбогуват се и затварят.

— И сега какво? — пита Пийт. — При ченгетата ли отиваме?

Рейчъл си връзва косата на опашка.

— Кайли е на сигурно място, но те ще тръгнат след нас. Трябва да се махнем от тази къща.

— Какъв е планът? — пита Пийт.

— Ще свалим приложението и ще видим дали работи. Ако успеем да ги открием, ще запишем къде се намират и ще се обадим в полицията.

— А ако не успеем?

— Ще се обадим на Джинджър и ще й разкажем всичко, след което ще я помолим да вземе Кайли в Програмата за защита на свидетели. После, предполагам, ще се предадем.

Пийт я поглежда.

— Колко време имаме според теб?

— Не знам. Няколко часа? Да започваме — казва Рейчъл.

Тя включва приложението на Ерик. Свалено е успешно, но когато се опитва да го отвори, на екрана на телефона й изскача съобщение: „За да тръгне приложението, трябва да вкараш следващото число от следната последователност: 8, 9, 10, 15, 16, 20… Ако вкараш грешното число, телефонът ти ще се заключи и всички устройства, свързани с профила ти, ще бъдат блокирани за двайсет и четири часа“.

Рейчъл показва съобщението на Пийт.

— Това е сложна технология. Ако не вкараме вярното число, ще прецакаме всичко — казва той.

— Виждаш ли закономерност в последователността? Позната ли ти е?

Пийт поклаща глава.

— Не са прости числа. Не са суми от числата преди тях. Не е от последователностите, които са ми познати.

— Имаме право само на един опит. Ако не успеем, няма да можем да направим нищо до утре.

— А утре ще бъде прекалено късно, по дяволите.

— Осем, девет, десет, петнайсет, шестнайсет, двайсет — изрежда Рейчъл.

— Ще потърся в Гугъл — решава Пийт, но единствените резултати, които излизат, са линкове към образователни клипчета за деца, които се учат да броят.

Рейчъл затваря очи и се опитва да помисли. На какво се основава последователността? Прилича на нещо, което е виждала и преди.

— Допълнителен протокол за сигурността на този етап е безсмислен, нали, Пийт? — пита тя. Мисли на глас: — Тоест, Ерик знае, че аз съм единственият човек, който ще свали приложението, нали?

— Така е — съгласява се Пийт.

— А може би и Веригата, ако оттам са успели да се сдобият с бележника и са започнали да го дешифрират. В такъв случай що за код би могъл да използва, за да улесни мен, но да затрудни тях?

— Не знам — отвръща Пийт.

Рейчъл оставя телефона на масата и започва да крачи из хола. По прозореца на покрива барабани дъжд. Отвън долита звукът на сигнала за мъгла на бреговата охрана.

— Нещо, свързано с философия, може би? — предлага Пийт.

— Единственото, което той знае за мен, е, че имам рак, че имам дъщеря, и че любимият ми отбор е… по дяволите, сетих се!

Ти взима телефона и вписва числото 23.

На екрана грейва съобщение: „Това е вярното число. Задействай приложението, след като вкараш потребителското си име“.

— Двайсет и три? — казва Пийт. — Не разбирам. Просто число е, но двайсет не е просто.

— Извадени от обращение номера от отбора на Янкис. Никой от Бостън не би се сетил, но фен на Янкис ще се сети — обяснява тя.

Приложението отваря карта на източното крайбрежие на Щатите. Простичко е и лесно за употреба. Има зелено копче с текст „Започни проследяване“ и червено с текст „Завърши проследяване“. Простотата обаче скрива доста хитроумни математически изчисления и статистически анализи.

— Какво е потребителското име? — пита Пийт.

Рейчъл написва „Рейчъл“.

„Потребителското име не е разпознато. Имате още два опита“ — пише на екрана.

Тя написва „Ерик“.

„Потребителското име не е разпознато. Имате още един опит.“

Написва „Ариадна“.

Екранът се изпълва с думи.

Добре дошла, Ариадна. Приложението би трябвало да работи с телефонни съобщения и разговори. Бета-версията ще свърши работа донякъде и с някои криптирани приложения за обмен на съобщения. Просто натисни червеното копче, докато говориш по телефона, и приложението ще опита да установи местоположението на антената, намираща се най-близо до телефона, от който са ти звъннали. Колкото по-дълго разговаряш със събеседника си, толкова по-точни ще бъдат резултатите.

Тя показва съобщението на Пийт. Той го прочита и кимва.

— Значи, ако им пратиш съобщение през уикр и те ти отговорят там, може и да не стане.

— Май така излиза.

— Ако не ни притискаше времето, щях да предложа да изчакаме до утре. Неделя сутрин, рано е, хората са си вкъщи. Но в събота следобед…

— Сега или никога. Трябва да рискуваме.

— Добре тогава.

— Да започваме — казва Рейчъл.

Тя натиска иконката за уикр на телефона си и започва да пише.

Мислех си какво ми каза в Деня на благодарността. Искам да разбера дали има начин да изляза от Веригата завинаги. Сънувам кошмари. Дъщеря ми има ужасни болки в корема. Може ли по някакъв начин да се откупим от Веригата за постоянно? Благодаря.

Тя показва съобщението на Пийт и го праща на уикр потребител 2348383hudykdy2.

След десет минути получава известие, че събеседникът й пише отговор. Натиска „Започни проследяване“ и приложението „ловец унищожител“ на Ерик се включва веднага.

„Каква приятна изненада! Малко е рано за коледни подаръци, не мислиш ли? Със съжаление се налага да те уведомя, че не предлагаме услугата, за която питаш“ — пише в съобщението.

Джипиес картата на телефона на Рейчъл светва, но после не се случва нищо. Картата замръзва и приложението гръмва. Тя удря по екрана, но нищо не става.

— Не се получи — казва тя.

— Той не очакваше, че ще се получи с криптирани приложения. Каза, че по-лесно проследява телефонен разговор.

— Ако кажа „Обадете ми се, моля“, със сигурност ще заподозрат нещо — разсъждава Рейчъл.

Хрумва й нещо.

— Знаеш ли, Ерик може да е бил луд? Да не е очаквал изобщо, че приложението ще проработи.

— В МТИ не вземат на работа глупаци.

— Това не пречи да е бил луд. Може скръбта да го е подлудила.

— Мислиш ли, че би могла да рискуваш още един опит, без да ги ядосаш?

— Какво значение има? Щом видят името ми в бележника, ще тръгнат насам.

— Не сме сигурни, че бележникът е у тях. Може да го е скрил в сейф или нещо подобно.

Рейчъл поглежда през прозореца.

— У тях е — казва. — В момента го четат. Рано или късно ще съберат две и две.

— Аз съм виновен. Много съжалявам — казва Пийт.

— Без теб нямаше да си върна Кайли, Пийт.

Рейчъл отново отваря уикр.

„Трябва да има някакъв начин да изляза от Веригата завинаги. Нещо, което мога да направя за вас, или сума, която мога да ви платя. Някакъв начин да приключим всичко окончателно, за да знам, че с дъщеря ми сме в безопасност. Моля ви, в името на дъщеричката ми, кажете какъв е той“ — написва тя и праща съобщението.

Този път отговорът идва само след две минути. Отново идва през уикр, а не през телефона. Тя включва приложението на Ерик.

„Май си доста глупава. Кое беше първото нещо, което ти казахме? Че не става дума за пари. Става дума за Веригата. Тя трябва да продължи вечно. Ако се изгуби и една брънка, Веригата се къса. Схвана ли, глупачке?“ — отговаря 2348383hudykdy2.

Алгоритъмът търси и рекалибрира, джипиес локаторът на Ерик светва, но накрая приложението за втори път гръмва без резултат. Телефонът на Рейчъл замръзва и се налага да го изключи и пак да го включи.

— Нищо — казва тя.

— Мамка му!

— Ще пробвам още веднъж.

„Моля ви, умолявам ви. В името на семейството ми, има ли нещо, което мога да направя, за да изляза от Веригата?“ — пише тя.

Показва съобщението на Пийт.

— Прати го — казва той.

Тя изпраща съобщението. Този път отговорът се забавя. Минават пет минути. Десет.

— Е, значи това беше — казва Рейчъл.

Айфонът й иззвънява. Тя започва да тършува, за да го стигне, и го изпуска на пода. Той пада на ръб и екранът му се напуква.

— Мамка му! — изкрещява Рейчъл, сграбчва телефона и включва приложението на Ерик. — Ало?

Непознатият номер е. Гласът, както обикновено, е изкривен.

— Има едно нещо, което можеш да направиш за нас, Рейчъл. Защо не вземеш да се гръмнеш, тъпа кучко!

Ловецът унищожител светва и започва да увеличава район в Масачузетс на север от Бостън.

— Моля ви, аз…

— Сбогом, Рейчъл! — казва непознатият глас.

Дръж я на телефона — казва Пийт само с устни.

— Чакай. Не затваряй. Знам някои неща за теб. Открих някои неща — казва Рейчъл.

Следва пауза, преди гласът да попита:

— Какви неща?

Рейчъл мисли трескаво. Не иска да я свържат с Ерик, в случай че не са намерили бележника. Какво би могла да открие за Веригата без негова помощ?

— Жената, която отвлече дъщеря ми, се казва Хедър. Съпругът й неволно споменал пред Кайли, че синът й се казва Джаред.

Няма да е трудно да открия жена на име Хедър със син на име Джаред.

— И какво ще направиш с тази информация? — пита гласът.

— Ще започнем да проследяваме пътя по Веригата назад.

— Това би означавало да подпишеш собствената си смъртна присъда, Рейчъл. Ти си много глупава жена, която залага на карта и собствения си живот, и живота на дъщеря си.

Докато говорят, приложението се фокусира върху все по-малка и по-малка част от Масачузетс. Един намаляващ кръг, чийто център е на юг от Ипсуич и на север от Бостън.

— Не искам да създавам проблеми. Аз… аз просто искам отново да се почувствам в безопасност — признава тя.

— Ако някога отново се свържеш с нас, ще бъдеш мъртва до края на деня — казва гласът.

Разговорът прекъсва.

Но приложението си е свършило работата. Обаждането е направено в района на остров Коут, насред мочурищата на община Есекс. Най-близката антена е на самия остров. Рейчъл снима картата и я показва на Пийт.

— Това е! — провиква се той.

— Да тръгваме! — подканва го Рейчъл.

Профучават по шосе А1 през Роули и Ипсуич. В Ипсуич се качват на шосе 133, тесен път през мочурищата.

Движат се възможно най-близо до остров Коут, но към самия остров няма пътища, затова, ако решат да стигнат до антената, ще трябва да вървят. Тук, в ниското, мъглата не е толкова гъста, но дъждът е леден и ги бие в лицата, носен от океанския вятър.

Паркират пикапа и излизат. Обличат си палтата и ботушите за прехода в мочурищата. Пийт е въоръжен с ловджийската пушка, глока, 45-калибровия колт и две светлинно-шумови гранати, които според него могат да му влязат в работа. Рейчъл взима пушката. Цялата трепери. Толкова я е страх, че й е трудно да диша.

— Не се притеснявай, Рейч. Днес няма да си създаваме проблеми. Отиваме само да проучим мястото. Както казваш, ще огледаме и ще се обадим на федералните.

Тръгват по някаква пътека към мочурливата местност в близост до острова. Въпреки дъжда и студа тук изненадващо е пълно с насекоми. Земята встрани от пътеката е обрасла гъсто с храсти и дървета и това създава неприятно клаустрофобично усещане. Тук-там се мярка река Ин, гъста и ленива, скрита под слой кафяви водорасли. Ин е приток на по-голямата Мискатоник, която се вие из мочурищата някъде на север. Цялата местност е сякаш вдлъбната, свличаща се към някакъв невидим център на тежестта. Нещо подобно на испански мъх виси от дърветата. По клоните крякат птици, а зимата не е успяла да заличи облаците от хапещи насекоми.

Рейчъл се страхува. Приближават се. Тя го усеща. Сънищата, стиховете от песни и кошмарите до един водят насам. Предупредили са ги да не си пъхат носа във Веригата, но ето я, следва Веригата, следва нишката на Ариадна. Лабиринтът обаче няма толкова лесно да разкрие тайните си.

Обхождат блатата и мочурищата по Коут цели три мразовити часа, но не откриват нищо.

Няма антена.

Няма базова станция.

Няма почти никакви признаци на цивилизация.

Спират на някаква поляна, пият вода от бутилките си и продължават. Минават още няколко влудяващи часа. Когато пада мрак, вече са мокри до кости, изтощени до смърт и изпохапани от насекомите. Рейчъл дори не е сигурна дали са все още на Коут, на континента или на друг остров в съвсем друга речна система. Прекосили са стотици ручеи и пътеки. Тя е смазана от умора. Пациентите на химиотерапия не ходят на многочасови разходки из мочурища през декември.

Диша с мъка.

Умира точно тук и сега, насред блатото. Пийт не бива да го разбере.

Вдига поглед към заплашителното небе. Отрупано е със сиво-черни зловещи облаци, простиращи се чак до хоризонта на запад.

— В прогнозата не казаха ли, че ще вали сняг? — пита тя.

— Може би, да. Най-добре да не сме тук, когато завали.

— Ако искаш да построиш антена за мобилни телефони, къде ще я сложиш? — пита го Рейчъл. — Ти си инженер.

— На високо — отвръща Пийт.

— Тук има ли някаква височина?

— Може би онзи хълм там? — сочи Пийт.

Хълмчето е ниско, може би на десетина метра надморска височина. И на петстотин метра през гъсталака.

— Защо не?

На две трети от пътя са, когато започват да виждат очертанията на антената. Паднала е или може би е потънала частично и се е килнала към земята.

Стигат на върха на хълма задъхани.

Оттук се вижда цялата речна система на Ин, простряла се на запад. Болнаво зелената наносна долина е огромна, вони ужасно и изглежда зловещо, сякаш крие под себе си изгубен пиратски град, който само чака някой да го извади от собствените му миазми.

Сърцето на Рейчъл замира.

Какъв точно е бил планът на Ерик? Какво е очаквал да направят, след като открият най-близката антена до мястото, откъдето са й се обадили от Веригата?

— И сега какво? — пита тя Пийт.

Той поглежда облаците и свежда поглед към часовника си. Пет часът е. Цял ден са прекарали в обикаляне на острова. Студено им е, мокри са и той не иска Рейчъл да прекара цяла нощ в блатата. Не и без съответната екипировка, щом се задава снежна буря.

Има и други проблеми. Тази сутрин сгреши с идеята да си бие само две трети от обичайната доза. По кожата му плъзват мравки. Очите му са сухи. Поти се обилно. Още не е станало съвсем зле, но ще стане. Трябва да си бие дозата. Скоро.

— Как мислиш, да приключим за днес, а? — предлага той.

Рейчъл поклаща глава. Толкова са близо. Тя трябва да ги открие, преди те да дойдат. Няма да имат друга възможност. Трябва да го направят сега.

— Да приключим за днес? — повтаря Пийт.

— И после какво?

— Ще отидем във ФБР. Ще им разкажем всичко. Ще ги оставим те да търсят къщата.

— Ще ни вкарат в затвора.

— Семейство Дънлийви може да решат да не съдействат на полицията — казва Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Те ще ни помогнат само ако разберат, че с Веригата е свършено.

Пийт кимва.

— Какво е онова до реката, на север? — пита Рейчъл и взима бинокъла на Пийт. — Хижа?

Оглежда постройката.

Тя е на около километър и половина от тях. Голяма стара къща с веранда, която я заобикаля цялата. Между нея и антената няма никакви препятствия.

— Определено си струва да я огледаме — казва Пийт. — Но ще трябва да минем през още един-два потока.

Преминават през леден поток, в който водата им е до бедрата, и продължават през рехава горичка, докато стигат на неколкостотин метра от къщата. Тя е голяма и някои части от нея в близост до реката са качени на колове. До нея има няколко запуснати селскостопански постройки по-навътре в мочурището, на изток. Под верандата, в северната част на къщата са паркирани няколко коли.

Косъмчетата по врата на Рейчъл настръхват. Нещо в това място крещи финал.

— Какво искаш да направим, Рейч? — пита Пийт.

— Хайде да пробваме да се приближим още малко. Ако успеем да видим номерата на колите…

— Ще трябва да пълзим. Да се придържаме ниско над земята. Тук няма толкова много растителност, може да ни видят — казва Пийт.

Рейчъл мята пушката си на рамо, допива си водата и запълзява след Пийт към къщата. Теренът е влажен, обраснал с къпини, трънаци и храсти пясъчни сливи. След трийсет секунди и двамата са изподрани до кръв. Започва да вали сняг. На сто метра са.

Постройката е грозна, ъгловата, с разностилни пристройки от различни епохи с различни видове дървесина. Неотдавна е била разширена, за да смести още две стаи, както изглежда, на втория етаж.

Пийт изважда бинокъла и се опитва да разчете номерата на колите под къщата, но не успява да различи символите.

— Рейчъл, ти виждаш по-добре, можеш ли да ги разчетеш?

Тя оглежда колите. Има мерцедес, два пикапа и тойота.

После вижда някой да излиза на верандата.

— Кайли! О, боже мой! — изпищява тя.

Трескаво се изправя на крака и се затичва към къщата.

— Какво става, по дяволите? — вика Пийт изумен.

Тя има двайсет метра преднина, но Пийт я настига за секунди. Събаря я и тя пада зад един стар пън.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — пита Пийт и я обръща с лице към себе си.

Тя се бори яростно, за да се освободи.

— Хванали са Кайли! Хванали са я! Видях я на верандата — казва Рейчъл, останала без дъх.

Пийт поглежда над пъна към верандата. Там няма никого.

— Объркала си се.

— Тя беше! Видях я!

Пийт поклаща глава. Няма начин хората от къщата да са хванали Кайли. Тя е с Марти и той ще я опази. Рейчъл диша тежко.

— Не е Кайли — прошепва Пийт. — И мога да го докажа. Нали сложихме джипиес чипове в обувките й? Ще ти покажа точно къде се намира Кайли и ти обещавам, че няма да е тук.

— Покажи ми — сопва се Рейчъл. — Знам какво видях.

Пийт отваря джипиес приложението и показва на Рейчъл, че Кайли не е дори наблизо.

— В Бостън е.

Рейчъл поглежда телефона. Няма съмнение, джипиесът мига в центъра на Бостън, не тук.

— Сигурна бях, че е тя.

— Хайде, да се върнем под храстите, преди да ни видят — подканва я Пийт.