Ейдриън Маккинти
Веригата (36)

36

Неделя, 16:00 ч.

Кайли най-сетне слиза на долния етаж. В едната си ръка държи айпада, в другата — телефона, а Илай е на рамото й.

— Имах повече от сто и петдесет съобщения във фейсбук, инстаграм и туитър — казва Кайли, като се старае да прозвучи бодро.

Рейчъл се усмихва. Толкова за идеята й да спре всякакви социални медии и да излезе от мрежата. Кайли отвръща на усмивката й. И двете се преструваме една за друга — мисли си Рейчъл.

— Имаш много приятели — казва тя.

— Говорих със Стюарт. Всички, изглежда, са повярвали на историята с вируса. Писах и на баба. Добре е. Дори пратих мейл на татко.

— Съжалявам, че те накарах да вършиш това.

Кайли кимва и не казва „Няма нищо“, защото има нещо и то е нередно. Нередно е да караш дъщеря си да лъже приятелите и семейството си.

— Нали внимаваше какво казваш?

— Да.

— Ако кажеш нещо в социална мрежа, целият свят го вижда.

— Знам, мамо. Никога няма да мога да кажа на никого, нали?

— Не… Добре ли си, мила моя? — пита Рейчъл и погалва дъщеря си по лицето.

— Не особено — казва Кайли. — Толкова ме беше страх в онова мазе. Имаше моменти, в които си мислех, че ще… де да знам, ще изчезна. Сещаш ли се за онези хора, които си мислят, че когато всички други хора излязат от стаята, спират да съществуват?

— Солипсизъм^[1]?

— Точно това си помислих, че ми се случва в онова мазе. Помислих си, че започвам да изчезвам, защото никой не мисли за мен.

Рейчъл я прегръща силно.

— Нищо друго не правех, освен да мисля за теб! Всяка секунда от всяка минута всеки ден.

— После пък имаше моменти, когато си мислех, че онези двамата просто ще ме оставят там. Може би ако решат, че са разкрити, ще избягат, храната ще свърши, водата ще свърши и аз просто ще умра.

— Никога не бих го допуснала — казва Рейчъл. — Никога. Щях да те намеря каквото и да стане.

Кайли кимва, но Рейчъл вижда, че не й вярва. Как би могла да я намери? Нямаше да успее. Дъщеря й щеше да остане в капана на онова мазе завинаги. Кайли отива до мрежестата врата и се заглежда към залива.

— Джапанките ти джапкат — казва Рейчъл в опит да разведри настроението.

Кайли се обръща към нея.

— Мамо?

— Да?

— Обясниха ми, че не могат да ме освободят, докато ти не продължиш Веригата.

Рейчъл свежда очи към пода.

— Мамо?

Рейчъл преглъща мъчително. Не може да лъже за това, така всичко ще стане още по-лошо.

— Така е — казва тя.

— Чакай малко, значи… значи ти… — пита Кайли ужасена.

— Съжалявам. Аз… аз… аз трябваше да го направя.

— Отвлякла си дете?

— Наложи се.

— Още ли е тук?

— Да. Не мога да го пусна, докато Веригата не продължи.

— О, боже! — възкликва Кайли с разширени от ужас очи. — Къде е?

— Открихме… Аз открих една празна къща от другата страна на залива. Къща с мазе.

— И детето е там? Само?

— Пийт е там.

— Момче ли е или момиче?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Искам да знам!

— Момиче е — казва Рейчъл и усеща как я заливат огромните вълни на срама.

Една огромна река от срам, кафява като лайно.

— Не може ли просто да я пуснеш?

Рейчъл се бори с позивите за повръщане, с импулса да избяга и се насилва да се изправи срещу настоящата реалност. Поглежда Кайли право в очите и поклаща глава.

— Н-не може ли да отидем във ФБР и да им кажем да ни скрият и да ни дадат нови самоличности или нещо подобно? — пита Кайли.

— Не е толкова лесно. Ние, тоест аз, извърших отвличане. Ще ме вкарат в затвора. А ти няма да бъдеш в безопасност. Казаха ми, че Веригата никога не е била прекъсвана и аз им вярвам. Мисля, че ще ни открият където и да отидем. Не мога да поема такъв риск.

— Може ли да видя момичето? Да говоря с нея?

Рейчъл потръпва при мисълта да въвлече Кайли още по-дълбоко в цялата история.

— Не, ти се връщаш на училище. Ние ще се справим. Аз и Пийт.

— Как се казва?

— По-добре да не знаеш.

— При нея ли е Маршмелоу?

— Да. — Рейчъл се опитва да я прегърне, но Кайли я отблъсква.

— Не ме докосвай! — казва тя.

— Ще ти донеса Маршмелоу. Аз…

— Не е там работата! Не е заради Маршмелоу. Заради това, което си направила е. Как можа да отвлечеш някого, мамо? Как можа да го направиш?

— Налагаше се.

— Нарани ли я?

— Не. Не точно — казва Рейчъл, отново озовала се насред реката от лъжи и срам.

— Как можа да го направиш, мамо?

— Не знам.

Кайли отстъпва крачка назад, после още една, докато не се блъсва в мрежестата врата. Рейчъл поглежда мръсните си нокти и мярка отражението си в прозореца. Прилича на кльощав умопомрачен пророк, който се опитва да върне внезапно осъзнал се последовател обратно в сектата. Не, не е пророк. Нещо по-страшно е. Тя е демон, който се опитва да завлече дъщеря си обратно в Хадес. Тя е обратното на добрата, блага Деметра. Накара Кайли да лъже. Направи я съучастник в престъпление. Процепът, отворил се помежду им, ще се разшири до яма. Нищо никога няма да бъде същото.

Тя поглежда Кайли в насълзените очи. Рейчъл си представя, че във въздуха мирише на сяра. Не, още не са избягали от ада. Бягството ще отнеме месеци, дори години може би. Кайли започва да хлипа.

— Наложило се е да го направиш, за да ме върнеш?

— Да.

— Ти и чичо Пийт?

— Да.

Кайли дръпва вратата и откъм морето лъхва студен вятър.

— Може ли да излезем? — пита тя.

— Навън е ледено.

— Ще се увием с юргана. Не искам да стоя вътре. Искам навън.

Излизат на верандата.

— Може ли да те прегърна? — колебливо пита Кайли.

— Да — меко отвръща Рейчъл.

Кайли сяда в скута на майка си в дървения стол, увита в юргана, а коланът на халата на Рейчъл се увива около тях като пъпна връв. Не говорят. Просто седят.

Денят приближава края си в ивици червено и жълто над долината на Меримак. Притъмнява и когато се показват звездите, нощта поглъща майката и дъщерята. Нощ, която ще бъде много дълга и много страшна.