Ейдриън Маккинти
Веригата (42)

42

Понеделник 18:00 ч.

Шеймъс Хог е надлежно обучен. Вече разбира как стоят нещата. Прави план и го изпълнява светкавично. Изглежда се учи бързо, когато става дума за отвличания. Качва се в колата си и отива в Енфийлд, Кънектикът, където причаква пред футболния терен четиринайсетгодишно момче на име Гари Бишъп, което играе като централен защитник.

Рейчъл не разбира много от футбол, но знае, че централните защитници са едри. Това я притеснява, но мишената е била одобрена от свръзката в уикр. Колко внимателно проверяват мишените? Интересува ли ги изобщо, ако нещо тръгне наопаки? Иска ли им се понякога нещата да тръгнат наопаки? Каква е психологията на едно чудовище?

Тя поглежда към часовника над индикатора за нивото на морското равнище.

18:01.

Излиза да чака на верандата.

Кайли е в хола и си пише домашните. Преструва се, че всичко е наред, седи и решава задачи по математика, но от време на време изхлипва. Рейчъл иска да седи при нея, но Кайли отказва. Рейчъл я наблюдава през прозореца. В училище минало добре, й каза Кайли. Изглежда ужасно и не е имала проблем да убеди всички, че е била болна.

Пийт е у Апънзелър с Амилия. Тя е в палатката за принцеси и играе на доктори в операционна. Амилия мрази Рейчъл. Така е казала на Пийт. „Не искам жената. Мразя я.“

Рейчъл изобщо не я обвинява. Поглежда телефона си и телефона еднодневка, оставени до нея на пода на верандата. 19:15. Ако всичко отново се провали, ще може ли да разчита на семейство Дънлийви да убият Хенри Хог и да започнат отначало?

Ако не успеят, тя ще трябва ли да убие малката Амилия? Да убие това ужасено и тъжно, прекрасно момиченце в палатката? Пистолетът е в джоба на халата й. Ще трябва да го направи. Ако остави Пийт да я убие, това ще значи, че отказва да поеме отговорност за действията си. Пийт наистина е застрелвал хора. Вероятно е убивал хора. В Афганистан е участвал в няколко сражения, а в Ирак е участвал в твърде много. Но в това го въвлече тя. Значи тя ще трябва да го направи. Няма избор.

Ще помоли Пийт да чака в кухнята и ще слезе в мазето по чорапи. Амилия няма да я чуе да приближава по бетонния под. Ще я застреля отзад в главата, докато си играе. Детето няма да разбере какво става. Край за секунди.

Да убиеш дете — най-страшното нещо, което някой би могъл да извърши. Но по-добре това, отколкото да допусне Кайли да бъде отново засмукана в празнотата. Рейчъл започва да плаче. Заливат я огромни вълни на мъка и гняв. Дали всичко това ги развеселява? Да принуждават добродетелни хора да вършат кошмарни неща? Всяко човешко същество на тази земя може да бъде принудено да наруши най-дълбоките си вярвания и принципи. Не е ли адски забавно? Тя чака да стане 19:25, преди да се обади на Дънлийви.

— Е?

— Тъкмо се обадихме на Шеймъс Хог. Отвличането е било успешно. Момчето почти не е създало проблеми. Хванал го е.

— Чудесно.

— Как е Амилия?

— Амилия е добре. Пак играе на доктори в операционна. Невредима е.

Рейчъл прекъсва разговора. Влиза в спалнята си и сяда на ръба на леглото. Поставя 38-калибровия на тоалетката, спуска ударника внимателно, вдига предпазителя, отваря барабана, изважда патроните, прибира ги в чекмеджето и диша.

Час по-късно уикр изпиуква от телефона й. Свръзката й съобщава, че може да освободи Амилия Дънлийви. Само с едно леко зацикляне Веригата продължава напред. Рейчъл се обажда на Хелън Дънлийви от телефон еднодневка.

— Ало?

— Ще освободим Амилия в следващите трийсет минути. Ще се обадя с инструкции — казва Рейчъл и затваря.

Отива в къщата на Апънзелър и си слага ски маската, след което двамата с Пийт отключват белезниците на малката Амилия и я извеждат от мазето. Слагат си ръкавици, а Рейчъл облича детето в чисто нови, лишени от пръстови отпечатъци джинси и пуловер. Когато брегът се разчиства, те увиват около главата й кърпа и я вкарват на задната седалка в пикапа на Пийт.

Отвеждат я на детската площадка в парка в Роули и я извеждат от колата. Казват й да остави кърпата на главата си, докато преброи до шейсет и после да отиде да си играе на люлките, докато майка й дойде да я прибере. Оставят я със старателно избърсания Господин Бу и играчка октопод, към която се е привързала.

Паркират доджа през улицата и Пийт наблюдава Амилия с бинокъл, докато Рейчъл се обажда на Дънлийви. Напомня им за Веригата, за ответния удар и за ужасяващите последствия, в случай че решат да освободят жертвата си преждевременно или ако някой се разприказва. Те вече са чули същата лекция от шефа на Веригата и сега я уверяват, че ще спазят всичко. Рейчъл им казва къде е дъщеря им и затваря.

Двамата с Пийт чакат в доджа. Малко момиченце, сам-самичко на люлките в припадащия мрак в началото на 21-ви век в Америка. Що за страховита гледка?

Минават пет минути.

На Амилия й доскучава.

Слиза от люлката и тръгва към шосе 1 А. Колите по него фучат с 80 километра в час.

— По дяволите! — възкликва Пийт.

В парка вече се появяват и други хора, две момчета тийнейджъри със суичъри.

— Ще си докара белята — казва Пийт.

— Ще се оправя — отвръща Рейчъл.

Слага си ски маската на лицето. Излиза от колата и претичва през шосето при Амилия.

— Амилия, този път е опасен. Казах ти да чакаш до люлките! Мама и татко ще дойдат след пет минути.

— Не искам да си играя на люлките — заявява Амилия.

— Ако не отидеш на люлките, Амилия, ще кажа на майка ти и татко ти, че не искаш да дойдат да те вземат и те няма да дойдат!

— Наистина ли ще го направиш? — пита Амилия, внезапно уплашена.

— Да, ще го направя — отвръща Рейчъл. — А сега отивай на люлките.

— Гадна си! Мразя те!

Амилия се обръща и тръгва обратно към детската площадка.

Рейчъл отново претичва през шосето, преди тийнейджърите да забележат ски маската и евентуално да се зачудят дали тук няма нещо нередно. Когато се уверява, че не гледат към нея, тя се качва в доджа.

Амилия седи мрачно на люлките сам-сама, а тийнейджърите влизат в къщичката за игра, вероятно за да изпушат по един джойнт.

Времето пълзи.

Най-сетне колата на Дънлийви се появява и двамата хукват към дъщеря си, прегръщат я и плачат.

И всичко свършва.

Вече са извън светлините на прожекторите и могат само да се надяват, че хората по-надолу по Веригата няма да прецакат нещата и да запратят ответния удар към тях.

Прибират се вкъщи, за да видят как е Кайли, и после отиват у Апънзелър, за да заличат всички следи от пребиваването си в къщата. Разчистват мазето и махат дъската от прозорчето, връщат матрака в спалнята на горния етаж и почистват отпечатъците. Връщат механизма на задната врата на мястото му и я заключват доколкото могат. Апънзелър със сигурност ще забележат, че на вратата й има нещо, когато се върнат напролет, но пролетта е далече. Закарват боклука на сметището в Лоуъл. Когато се връщат, е късно, но Кайли още е будна.

— Край — казва Рейчъл. — Момиченцето се върна при родителите си.

— Наистина ли е край? — пита Кайли.

Рейчъл отстранява всяка следа от несигурност от гласа си и поглежда Кайли право в големите кафяви очи.

— Да — казва тя.

Кайли избухва в сълзи и Рейчъл я прегръща. Поръчват си пица и Рейчъл лежи до Кайли, докато заспи. Когато най-сетне това става, Рейчъл праща съобщение на онколожката си, че ще й се обади сутринта. Надява се, че не умира. Това би било направо черешката на тортата.

Слиза на долния етаж. Пийт е отвън по анцуг и цепи дърва за огъня. Вече са се насъбрали дузина спретнато наредени колони от нацепени дърва, високи почти по два метра. Определено има достатъчно дърва за зимата, както и за един-два зомби апокалипсиса, решава Рейчъл. Пийт влиза с куп дърва в ръце и запалва огъня.

Рейчъл му подава бутилка бира, той я отваря и сяда до нея на дивана. Нещо се е пробудило в нея, когато видя Пийт да цепи дървата. Нещо абсурдно глупаво и първично.

Никога не е познавала Пийт достатъчно добре, че да си падне по него. Той вечно беше някъде. Ирак, лагера „Лежюн“, Окинава, Афганистан или просто на път. Съвсем различен е от Марти. По-висок, по-слаб, по-тъмен, по-мрачен и по-мълчалив. Марти е очебийно красив, откъдето и да го погледнеш. Пийт е по-скоро от типа, който се научаваш да харесваш с времето. Двамата братя не си приличат нито по външен вид, нито по поведение. Пийт е самовглъбен тип. Марти е екстроверт. Марти е душата на всеки купон. Пийт е онзи в ъгъла, който разглежда книгите в семейната библиотека и си проверява часовника, за да види дали не може вече да се измъкне незабелязано.

Пийт допива бирата на една глътка и взима втора. Рейчъл му запалва едно марлборо от запасния стек на Марти, останал от времето на държавните му изпити.

— Имаме и това — казва тя и му показва бутилка дванайсетгодишно шотландско уиски „Баумор“. Налива по един пръст на всеки.

— Хубаво е — казва Пийт.

Това усещане му харесва. Лекото замайване от алкохола. Забравил го е. Напълно различно замайване от онова, което предизвикват опиатите. Хероинът е защитно одеяло, с което се замяташ целия. Най-красивото одеяло на света, което облекчава болката и те оставя да потънеш в една есенна вселена от блаженство.

Алкохолът те изкарва от самия теб. Поне него изкарва от самия себе си. Въпреки това той не смее да се довери на тези емоции.

— Ще отида да проверя вратите — казва и се прокашля.

Става рязко, взима деветмилиметровия пистолет, обикаля къщата и заключва вратите. После отново идва и сяда на дивана. И тогава взима решение. Време е да каже на Рейчъл истината за себе си. Да й сподели двете си тайни.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започва той колебливо.

— Да?

— Става дума за армията. Бях… уволних се с почести, но бях на косъм. Едва се спасих от военен съд за случката в „Бастион“.

— За какво говориш?

— Четиринайсети септември 2012 — казва той с безжизнен глас.

— В Ирак?

— Афганистан. Лагера „Бастион“. Талибани, облечени в американски униформи, навлязоха в периметъра, стигнаха до базата и започнаха да стрелят по самолетите и оборудването. Аз бях дежурен инженер в хангар двайсет и две. Само че, ами… не дежурях. Бях се надрусал и лежах в палатката си. Пуших трева, нищо повече. И все пак. Бях оставил един старши сержант на пост.

Рейчъл кимва.

— Когато отидох да видя какво става, беше настанал ад. Стреляха с трасиращи патрони и гранатомети, цареше пълен хаос. Британските пилоти стреляха по нашите морски пехотинци, а те стреляха по сухопътните. По някаква случайност при нас се бяха озовали и някакви частни охранители и точно те предотвратиха поголовната сеч. И милион години да живея, не би ми хрумнало, че е възможно талибани да се промъкнат толкова навътре в базата. Принц Хари беше дошъл от Англия и точно тази нощ беше в лагера. Зоната за ВИП посетители беше на двеста метра от битката. Пълен ужас, както можеш да си представиш, и аз отговарях за голяма част от случилото се.

— Стига, Пийт, това е било преди шест години — възразява Рейчъл.

— Ти не разбираш, Рейч. Онази нощ загинаха морски пехотинци и аз нося отговорност за това. Наказаха ме по член 15, но можеха да ме накажат и с позорно уволнение, ако не се притесняваха, че ще се вдигне медиен шум. Аз бездруго сам напуснах след две години. Шест години, преди да направя двайсет и да се пенсионирам. Без пенсия, без осигуровки. Пълен идиот!

Тя се навежда към него и нежно го целува по устните.

— Всичко е наред — казва.

Целувката му спира дъха.

Много си красива — иска да й каже, но не може. Тя е изтощена, отслабнала и крехка, но въпреки това е прекрасна. Не това е проблемът. Проблемът е да успее да изрази чувството. Той усеща как бузите му се зачервяват и извръща поглед. Тя отмята кичур тъмна коса от смръщеното му чело. Целува го отново, този път по-сериозно. Прииска й се да го направи. Сега се притеснява, че ще има обратен ефект.

Но не е така.

Устните му са меки, но целувката е силна, дълбока. Той има вкус на кафе, цигари, уиски и други хубави неща. Пийт отвръща на целувката жадно, но след минута се поколебава.

— Какво?

— Не знам дали ще мога — тихо казва той.

— Какво искаш да кажеш? Не те ли…?

— Не е това. Изобщо не е това. Ти си страшно секси.

— Кожа и кости съм…

— Не, изглеждаш великолепно. Не е това.

— Какво е тогава?

— Не съм… от много време… — казва той.

Не е съвсем лъжа. Мисли си за втората голяма тайна — хероина — и се чуди дали ще бъде в състояние да отговори на очакванията й.

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко съвсем бързо — казва Рейчъл и го повежда към спалнята.

Съблича се и ляга на леглото. Тя не го осъзнава, но е страхотно привлекателна — мисли си Пийт. Кестенява коса, дълги, дълги крака.

— Хайде — казва тя игриво. — Пистолет ли носиш в джоба си или…? О, пистолет било!

Пийт слага деветмилиметровия на нощното шкафче и съблича тениската си. Когато сваля панталоните, с известна изненада открива, че всички части на тялото му работят както трябва.

— Виж ти, виж ти — казва Рейчъл.

Пийт се усмихва широко. Е, една грижа по-малко — казва си той и ляга на леглото при нея. Сексът е от онзи, който правят хора, оцелели след самолетна катастрофа. Трескав, напрегнат, отчаян, гладен. Двайсет минути по-късно тя свършва и той свършва. Пищен оазис след месеци суша.

— Това беше… — започва Пийт.

— Да — съгласява се Рейчъл.

Става, за да донесе цигарите и уискито.

— Беше и малко странно — казва тя. — Дори перверзно. Имам предвид, двама братя… Господи, кой върши такова нещо?

— Само стой настрана от баща ми. Не знам дали сърцето му ще издържи.

— Това е отвратително.

Пийт става и рови из музикалната й колекция, която се състои основно от соул музика и джаз. Дисковете й са само на Макс Рихтер, Йохан Йохансон и Филип Глас.

— Боже, Рейчъл, да си чувала за нещо, наречено рокендрол?

Зарежда „Night Beat“ на Сам Кук. Когато се връща в леглото, тя вижда съвсем ясно дупките по ръцете му. Не се изненадва. Подозираше го. Докосва дупките и после съвсем нежно го целува.

— Ако ще оставаш тук, ще се наложи да се изчистиш — казва тя.

— Да — съгласен е той.

— Не, Пийт. Сериозно говоря. Даде на Амилия опасна храна. Даде пистолет на Майк Дънлийви. Трябва да се откачиш от тази гадост.

Пийт усеща силата на погледа й. Срамува се от себе си.

— Извинявай. Ужасно съжалявам. Права си. И ти, и Кайли го заслужавате. Вече не става дума само за мен. Ще се откача.

— Трябва да ми обещаеш, Пийт.

— Обещавам.

— Химиотерапията не е същото нещо, но и аз минах през трудни времена. Ще бъда до теб и ще ти помагам.

— Благодаря ти, Рейч.

— Какво стана онази нощ в Провидънс? В къщата на Шеймъс Хог? Друсан ли беше?

— Не. Не друсан, но…

— Какво?

— Тъкмо ми минаваше. Изобщо не мислех, когато дадох на Майк Дънлийви пистолета. Съжалявам. Можеше да ни убие.

— Но не го направи.

— Не.

Тя го възсяда и го поглежда в очите.

— Не бих се справила без теб, Пийт. Сериозно говоря. — Целува го по устните.

— Ти беше, мила, ти спаси семейството си — възразява Пийт. — Ти го постигна. Можеш да постигнеш всичко.

— Ха! А се чувствам такава неудачница от няколко години. Работих като сервитьорка и какво ли не, за да може Марти да си вземе изпитите и да получи разрешително за адвокат. Дори и преди това. Знаеш ли, че когато помагах на Марти да учи за приемния изпит, изкарах 170 точки на практическата част? Той изкара 159. Имах такъв потенциал, Пийт. А го пропилях.

— Но напълно промени живота си, Рейч. Невероятно е какво направи, за да си върнеш Кайли.

Тя поклаща глава. Цяло чудо е, че Кайли е при тях, а човек не може да се поздравява за чудеса. Слага ръка на гърдите му и усеща туптенето на сърцето му. Спокойно, бавно, отмерено. Има три татуировки, змията уроборос, захапала опашката си, емблемата на морската пехота и римско V.

— Какво значи петицата? — пита тя.

— Броят на мисиите.

— А уроборосът?

— Да ми напомня, че няма нищо ново под слънцето. Хората са оцелявали и след по-страшни неща.

Тя въздъхва и го целува отново. Усеща, че се раздвижва под нея.

— Чудесно ще е, ако този момент може да продължи вечно — казва Рейчъл.

— Ще продължи — щастливо отвръща Пийт.

Не — мисли си Рейчъл. — Няма да продължи.