Ейдриън Маккинти
Веригата (32)

32

Събота, 7:35 ч.

От кухнята се чува шум. Да не се е върнал полицаят? Рейчъл вдига пистолета и го насочва към вратата на мазето.

— Кой е? — пита.

Прицелва се. Задържа дъха си. Пийт се втурва надолу по стълбите.

— Взех епинефрина. Пристигна! — казва той.

— Слава богу!

Рейчъл се отдръпва и Пийт инжектира Амилия. Инжекцията действа почти мигновено. Като някакво проклето чудо е. Амилия си поема въздух накъсано и започва да кашля.

Кашля и вдишва въздух, и пак кашля. Пийт й дава вода, тя пие, а гърдите й свирят. Пийт взема китката й в ръка.

— Пулсът се успокоява. И диша по-добре.

Рейчъл кимва, качва се горе, открива барчето на Апънзелър и си налива един пръст скоч. Изпива го и отново си налива. След двайсет минути Пийт се качва при нея.

— Как е тя? — пита Рейчъл.

— Доста по-добре — отвръща Пийт. — Температурата й спадна.

— Беше много зле. Спря да диша.

— Аз съм виновен. Не проверих закуската.

— Аз щях да я оставя да умре…

Пийт поклаща глава, но знае, че е така и че той също би я оставил да умре.

— Превърнала съм се в тях — прошепва Рейчъл.

Двамата се взират един в друг секунда-две. Очите им разказват една и съща история на срам, изтощение и страх.

— Докато ти беше навън, дойде някаква жена, която търсеше Илейн Апънзелър. Отиде си, но се е обадила на полицията.

— И те дойдоха ли?

— Да.

— Провалена ли е мисията?

— Не мисля. Пофлиртувах с полицая и май сега си мисли, че съм разгонена старица, която звъни на полицията само за да си уреди срещи с този или онзи полицай.

— Не си старица — казва Пийт с усмивка в опит да разведри настроението.

Може би умирам, Пийт — мисли си Рейчъл. — Колко по-стар от това може да стане човек?

— Значи Амилия е добре?

— Оправя се, да.

— Ще сляза да я видя.

Дишането и цветът на лицето на Амилия се възвръщат напълно чак след половин час. Щом следите от ядки са й причинили подобна реакция, то прекият досег с фъстъци със сигурност би я убил.

— Защо непрекъснато носите тези маски на лицата? — пита я Амилия.

— Защото, когато те върнем на майка ти, не искаме тя да знае как изглеждаме — отвръща Рейчъл.

— Мама не знае ли как изглеждаш?

— Не.

— Трябва да се сприятелиш с нея във фейсбук. Тогава ще разбере — казва детето без следа от съмнение.

— Може и така да направя. Искаш ли сок?

— Ябълков ли е?

— Да — казва Рейчъл и й подава кутийката.

— Мразя ябълков сок. Всички знаят, че мразя ябълков сок. — Амилия простенва и захвърля кутийката, след което хвърля и коня от лего, с който се е заиграла. Той се пръсва на десетки парченца. — Мразя да стоя тук и теб мразя! — крещи тя.

— Не викай, миличко — казва Рейчъл.

Постараха се със звукоизолацията, но все пак…

— Защо?

— Защото ако викаш, предполагам, че ще се наложи да ти залепим устата с тиксо, за да пазиш тишина.

Амилия я поглежда изумено.

— И как ще дишам?

— Ще дишаш през носа.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Ти си гадна.

Рейчъл кимва. Момиченцето е право. Тя е гадна. Толкова е гадна, че е била готова да я остави да умре тук, долу. Вади телефон еднодневка от чантата си.

— Искаш ли да говориш с майка си? — пита тя.

— Да! — отвръща Амилия.

Рейчъл набира номера на Хелън Дънлийви.

— Ало? — казва Хелън.

Тя е объркана, изтощена и изплашена.

— Искаш ли да говориш с Амилия?

— Да, моля.

Рейчъл включва телефона на високоговорител и го подава на момиченцето.

— Миличка, там ли си? — пита Хелън.

— Мамо, кога мога да си дойда вкъщи?

— Скоро, мило, съвсем скоро.

— Тук не ми харесва. Тъмно е и страшно. Кога ще дойде татко да ме вземе? Не ми е добре. Много ми е скучно.

— Скоро, миличко. Скоро ще дойде.

— Ще пропусна ли много от училище?

— Мисля, че да. Не знам.

— Мразя тази верига на ръката ми. Мразя я!

— Знам.

— Кажи чао на майка си — казва Рейчъл и посяга да вземе телефона.

— Трябва да затварям — казва Амилия.

— Чао, миличка! Обичам те!

Рейчъл взима телефона и тръгва нагоре по стълбите.

— Както виждаш, тя е жива и здрава. Засега. Трябва да започвате да действате по първата и втората част на задачата си.

Затваря вратата на мазето след себе си и влиза в кухнята.

— Мисля, че ще успеем да преведем парите тази вечер — казва Хелън.

— Направете го веднага! И после започвайте да търсите мишена. Ако се наложи, ще убием Амилия. Искам да си върна дъщеря си, а вие сте застанали на пътя ми — казва Рейчъл и счупва телефона на две. Сваля задния панел, изважда сим картата и я тъпче, докато и тя не се счупва на две. Останките хвърля в торбата за боклук, която Пийт е сложил в кухнята. Стои и трепери от гняв и безсилие.

По слънчевите лъчи, нахлуващи през щорите на прозорците, танцуват прашинки. Тя чува вълните на океана, които се разбиват на плажа на стотина метра пред нея, а долу, от мазето, долита тананикането на момиченцето.

Вдишва и издишва, вдишва и издишва. Животът е каскада от сегашни моменти, които падат един върху друг без мисъл и цел. От всички философи само Шопенхауер е познал за това.

— Връщам се вкъщи — провиква тя към Пийт и когато плажът се изпразва от разхождащи се, тя се измъква през задния вход и тръгва през дюните. Плаче й се, но не са й останали сълзи. Превърнала се е в камък. Гибралтарската скала. Хрумва й същата мисъл — вчерашната Рейчъл вече я няма. Изплакала е всичките си сълзи преди хилядолетия, за да се вкамени сърцето й, и днес е друг човек.